Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (19)

XIX

Когато излязох, беше шест сутринта, а бистрото отсреща тъкмо отваряше. Плешивият му собственик беше от типа мъже, които нямат какво да ви кажат. Поздравих го, но той не ми отвърна. Изпих три кафета едно след друго, а той ме стрелкаше с погледи. Все пак е странно колко много мъже не могат да ме дишат още от пръв поглед. Това несъмнено се дължи на успешната ми външност. В такива случаи винаги се прикривам зад някоя въоръжена до зъби усмивка. Чък твърди, че притежавам физика, която не се харесва на не дотам надарените мъже. Може пък да е чисто природен антагонизъм. Попитах собственика колко му дължа два пъти, без той да ми отговори. И аз не можех да го дишам, особено след нощта, която бях прекарал. Беше с напомадена над ушите коса, с бяла риза и синя престилка и стоеше на другия край на тезгяха, сякаш усещаше, че се нуждая от приятелство. Чудя се откъде ли съм взел тоя благотворителен характер, като в него няма нищо наследствено. Баща ми цял живот е возил, а майка ми са я возили. Според Чък аз имам това, което наричат комплекс на Спасителя, а то не прощавало, така че рискувам да убия някого. Отстрани на касата имаше транзистор, протегнах се и го включих. Собственикът ме погледна на кръв.

— Извинете, че си позволявам — рекох му — но заради петролния разлив. Бретонец съм. Баща ми е там, рибар е. И още едно кафе, ако обичате.

Сервира ми го светкавично, сякаш бях Месрин^[1]. По радиото ме информираха, че всички птици на островните резервати са измрели и ми олекна, така поне нямаше вече какво да се прави. Станах безполезен. Уф. Една грижа по-малко. Йоко беше закачил на стената у нас една репродукция на свети Георги, който пробожда змея, но при него това беше Южна Африка. Ако не бях такъв егоист, нямаше да ми пука за болката, която ми причиняват всички.

Собственикът ме гледаше така осъдително, че бях изкушен да оправдая очакванията му, като отмъкна транзистора, хората обожават да са прави. Платих последното кафе и си тръгнах, оставяйки го без цел. Часът беше шест и половина, закарах таксито в гаража на улица „Метари“, откъдето Тонг щеше да го вземе в седем. Беше негов ред. Взех си „Солекс“-а и отидох до Бют-Шомон, на улица „Кале“, номер 45, петия етаж към двора, където се настанихме след пристигането ни от Амиен, осемнайсет години от живота ми и вечното къде пак си се скитал. Баща ми изобщо не прилича на мен, дори не знам как съм случил на такъв. Цели четирийсет години е дупчил билетите в метрото и докато едни взимат метрото, него метрото го взе. Има хубава нашенска глава с бяла коса и бели мустаци — някои хора се разхубавяват на шейсет години.

Отвори ми по тиранти. Стиснахме си ръцете. Наясно е, че съм паднал по-далече от дървото. Той още живее с гордостта от работата, с политическите програми, с дискусиите по същество. За баща ми старостта е обществен проблем, а смъртта — природно явление.

— Е, Жан, как я караш?

— Горе-долу. Оправям се.

— Още ли с таксито?

— И разни дребни работи тук-там.

Притопли ми кафе и седнахме.

— Нещо ново? Още ли живееш с приятелите?

— Със същите.

— Трябва да си намериш жена.

— Единствената жена в живота ми е на около шейсет и пет години. Бивша певица. Иска да ми помогне да започна в театъра.

Не ми се щеше да го наскърбявам. Изрекох го на глас, за да се ориентирам. Може пък наистина това между мен и госпожица Кора да е кофти. Мъжете на моята възраст разбират всичко прекалено бързо. Имах доверие в баща ми. Той познаваше нормите. Откак се помни, е синдикалист.

— Няма да се захващам с театър, бъди спокоен — казах му аз.

Бяхме седнали на кухненската маса, точно срещу прозореца. Гледаше към двора, навън сивееше, но още по-сиво беше лицето му.

— Ама ти какво, да не си държанка на някоя бабичка?

— Не. Сигурно трябваше да ти отговоря с да, за да ти затвърдя мнението, но всъщност не. Бута ми по някоя банкнота понякога и аз я взимам, но само за да й помогна. Голяма романтичка е. Обсебена е изцяло от песните си, това каторгата, гилотината, Африканските битки, легионерите, лошите момчета. Репертоарът е много по-стар от самата нея. Знам, че ще ти се стори смешно, но когато ми пробутва мангизи и аз ги приемам, това я успокоява. Това е то реалистичната песен: мръсници, момичета майки и тъй нататък. Казва се Кора Ламенер, може да си я виждал по афишите в метрото, когато си бил млад. Горе-долу връстници сте.

Беше взел от масата голямата пита селски хляб и бавно започна да го реже на равни тънки филии, за да намери утеха в нещо сигурно и познато. У дома все той режеше хляба. Това е първото, за което си спомням след заминаването на мама. Той ми каза майка ти ни напусна, а сетне захвана да реже бавно селския хляб на хубави равни филии.

— Само за това ли дойде? Да ми кажеш, че те издържа някаква бабичка?

Той остави хляба, филиите и ножа върху мушамата на сини карета.

— Не сме се виждали от толкова време, просто ти разказвам.

— Щом си изпитал нужда да дойдеш и да ми го кажеш в седем часа сутринта, значи нещо те мъчи.

— Има нещо такова.

— Само това ли е, или има и още нещо?

— Не, това е.

— Да не те издирва полицията?

— Засега не. Това все още не се смята за изнасилване на възрастни хора.

— Хайде, стига палячовщини.

— Разправям ти за тази женица, защото честно казано не съм много наясно какво става. А пък ти все още имаш норми. Няма нищо общо с парите.

— Търсиш си оправдание.

Нямаше за какво.

— Какво да се прави, падам си по дърти чанти, изглежда съм извратен.

Той замълча, поставил ръце на бедрата, загледан в добрия, солиден и честен хляб на масата. Не беше ли всъщност смайващо, че този съвсем побелял шейсетгодишен човек не разбира как тъй е възможно да обичаш възрастните?

— То така се почва, докато накрая се стигне до обири на пощенски станции. Не съм много сигурен дали вече не се е стигнало дотам, за да дойдеш да ме видиш така ненадейно в тоя час.

Пак почувствах онази нежност. Изпълваше ме, обливаше ме с топлина и накрая се изливаше в усмивка.

— Дай ми десет минути, преди да викнеш ченгетата.

Изпитвах само нежни чувства към него и към неговия сигурен, солиден и честен селски хляб, но не си струваше, когато любовта ти е като дишането, всички я вземат за дихателно заболяване.