Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (18)

XVIII

Подкрепях госпожица Кора, която беше по-скоро в плен на емоцията, отколкото на шампанското.

— Уф! — изпуфка тя, хващайки се за сърцето, за да покаже, че не й достига въздух.

Целуна ме, след което се наклони назад с ръце върху раменете ми, за да ме разгледа по-добре, пооправи ми косата, направила беше всичко това заради мен и сега търсеше да разбере дали съм горд с нея. Толкова ми заприлича на малка хитруша, която знае, че не е трябвало да прави така, че за малко да я зашлевя. Чък казва, че чувствителността е една от седемте рани на Египет.

— Бяхте неотразима, госпожице Кора. Жалко е да си стоите вкъщи с тоя глас.

— Младите вече са отвикнали. Все пак е по̀ друго от това, което се пее сега. Днешните знаят само да крещят.

— Те имат нужда да крещят, че и отгоре, госпожице Кора.

— Мисля си, че истинският шансон ще се върне. Нужно е само търпение и умение да се чака. Няма начин да не се върне. Според мен всичко секна с Превер. Мариан Освалд първа го изпя, през 1936-а.

Тя подхвана:

Пияната

вълна

приижда…

Запуших й устата с ръка, но нежно. Тя прихна да се смее, после въздъхна дълбоко и изведнъж се натъжи.

— Превер умря, Реймон Кьоно също, докато Мариан Освалд е още жива, онзи ден я мярнах в бирария Лютеция…

Досега не бях срещал човек, който да знае толкова много непознати за мен имена. После се заинати:

— Но тя ще се върне. В тоя занаят трябва да умееш да чакаш.

Качих я в таксито и потеглих с пълна газ. Тя престана да говори и само гледаше пред себе си. Хвърлях й по едно око от време на време, докато не се случи неизбежното. Разрева се. Хванах й ръката, колкото да кажа нещо.

— Станах за смях.

— Ни най-малко, що за хрумване!

— Много ми е трудно да свикна, Жано.

— Всичко ще се оправи, госпожице Кора, в момента сте в дупка, но трябва да умеете да чакате. Всички са били в дупка в един или друг момент, това е част от занаята.

Тя не ме слушаше. Още няколко пъти повтори:

— Много е трудно да свикнеш, Жано.

Можех да й отговоря да, знам, тази възраст е безмилостна, но щях да й помогна много повече, ако я оставех да говори.

— Достигаме младостта твърде рано, Жано, а после, когато си на петдесет години и трябва да си промениш навиците…

Цялата беше в сълзи. Отворих чантичката й, извадих носната кърпа и й я подадох. Аргументите ми почти се изчерпаха. Бях готов на всичко за нея, на всичко, защото това дори не бе лично, а нещо много по-голямо, нещо много по-общо, като околосветска обиколка.

— Не е вярно, че остаряваме, Жано, само хората те карат да се чувстваш така. Вкарват те в ролята, без дори да те питат. Станах за смях.

— Да не ви пука, госпожице Кора. Що за живот е това, ако човек няма право да стане за смях.

— Наричат това трета възраст, Жано.

За миг замълча. Бях готов на всичко.

— Много е несправедливо. Ако си музикант, на пиано или цигулка, можеш да караш до осемдесет години, никой не ти ги брои, но не дай си боже да си жена, неизбежно първо се хващат за цифрите. Започват да те броят. Първото нещо, което правят с една жена, е да я преброят.

— Това ще се промени, госпожице Кора. Важното е да можеш да чакаш.

Но не разполагах със средства. А за да лъжеш, е нужно самочувствие.

— Вярно, че годините са похитители на заложници, госпожице Кора. Не би трябвало да се оставяте да свикнете. Чакайте, та нали има една госпожа Жан Либерман, която написа книга за самозащита „Старостта не съществува“ в колекция „Преживяно“, както си личи от името. Тази жена тренира хвърляне на ножове на седемдесет и девет години. През 1972-а получава черен колан по айкидо и тренира кунгфу, занимава се с бойни изкуства на осемдесет и две години, можете да го прочетете. Пише го във „Франс Соар“.

Тя продължаваше да плаче, като едновременно с това се усмихваше.

— Странна птица си ти, Жано. И безкрайно мил. Досега не съм срещала друг като теб. Караш ме да се чувствам добре. Надявам се, че не е само от доброволна благотворителност.

Не знам какво имаше против доброволците, но отново се разхлипа. Може би защото шампанското секна и я остави сама. Стиснах й ръката.

— Госпожице Кора, госпожице Кора — нареждах аз.

Тя облегна главата си на рамото ми.

— Толкова е трудно за една жена да остане млада…

— Госпожице Кора, та вие не сте никак стара. Шейсет и пет години в днешно време, при средствата, с които разполагаме, не е същото като преди. Даже се поема от социалната осигуровка. Отдавна не сме в деветнайсети век. Днес се стига до луната, по дяволите.

— Свършено е, свършено…

— Не, нищо не е свършено. Какво толкова е свършено? Защо да е свършено? Както гласи една известна мисъл, докато човек живее, се надява. Трябва да ви напишат нови песни и пак ще ги разбиете.

— Не става дума за това.

— Де Гол беше крал на Франция на осемдесет и две години, а госпожа Симон Синьоре, която е почти ваша възраст, гепи главната роля знаете ли в кой филм? В „Животът пред теб“. Да, „Животът пред теб“, на почти шейсет години, и даже получи Оскар, толкова е истинско! Всички имаме живот пред себе си, дори и аз, въпреки че нямам никакви претенции, уверявам ви.

Прегръщах я нежно до себе си, обгърнал с ръце раменете й, човек трябва да може да се ограничава. Никой няма достатъчно дълга ръка. Тя дори ме караше да се чувствам добре, така се съсредоточавах върху едно-единствено същество, наместо върху всички животински видове.

— Вие нищо не сте подписвала, госпожице Кора. Не сте си слагала подписа, не сте давала съгласието си за възрастта, която животът ви дава.

— Нужни са двама — рече тя.

— Двама или в група по трийсет, както желаете.

— В група по трийсет ли? Какъв ужас!

— По радиото и телевизията препоръчват да се прави в група по трийсет, не си го измислям аз, госпожице Кора.

— Ама какви ги говориш, Жано? Това е невъзможно!

— Изглежда, че ако се прави индивидуално, всеки за себе си, ще настане истинска бъркотия. Половин Бретан е за почистване.

— А-а, говориш за петролния разлив…

— Да. Аз също исках да се включа, но не мога да огрея навсякъде. Освен това там се стекоха хиляди доброволци, че и пет хиляди войници, които помагат.

С едната ръка прегръщах раменете й, а с другата карах, но улиците бяха пусти и не беше опасно. Вече не плачеше, но сълзите й още ми мокрееха по врата. Тя почти не помръдваше, сякаш беше открила най-сетне мястото, на което й е добре, и се страхуваше да не го загуби. По-добре да не й говоря, да не я безпокоя. В такива моменти котките започват да мъркат. Най-несправедливото е, че се намират хора, които биха я нарекли стара мацка, говорейки по неин адрес. Всички светофари дават жълто нощем, но аз карах бавничко, като че ли ме беше помолила за това. Никога досега не съм чувал някоя жена да мълчи толкова силно. Когато бях момче и аз си издълбавах яма в градината и ходех да се крия там с едно одеяло на главата, за да ми е тъмно и се правех, че ми е добре. Същото вършеше сега и госпожица Кора, заровила лице във врата ми и обгръщайки ме с ръце, тя се правеше, че й е добре. Като при животните. Получаваш физическа топлина и вече не ти е толкова зле. За първи път държах така възрастна жена. Има нещо ужасно несправедливо във всичко това, сякаш природата, грижейки се добре за всичко останало, вода, храна, сън, е забравила най-важното. На това му викат черни дупки, един вид дупки в паметта, забравата, докато светлината е свързана със зрението, водата с жаждата и плодът с глада. Към това се добавя също и склонността ни към покорство и подчинение на правилата, една стара жена си е просто стара жена, тя трябва да го приеме и това не подлежи на промяна. Направо не е за вярване с какво се примиряваме. Дори и аз, усещайки дъха и бузата на госпожица Кора във врата ми и ръцете й около тялото ми, стоях като схванат, за да не би да си помисли, че й отвръщам, и се чувствах неловко, защото тя беше на шейсет и пет години, а това, по дяволите, си беше чиста проява на жестокост спрямо животните от моя страна. Когато някоя застаряваща кучка дойде при вас да я помилвате, това минава за нормално и не правите разлика, но с госпожица Кора, сгушена до мен, изпитвах погнуса, сякаш цифровото й изражение я превръщаше от жена, сгушила се в мен, в мъж, който ме изпълваше с хомосексуално отвращение. Почувствах се като истински извратеняк, когато тя ме целуна по шията, мъничка бърза целувка, сякаш се страхуваше да не я усетя, и кожата ми настръхна, до такава степен се подведох по линията, докато първото задължение на всеки е да не се подчинява и да върви против природата, ако природата се свежда до разни цифрови условности, до броя на годините, които ви драска върху дъската, до старостта и смъртта, защото това си е недопустимо. Прииска ми се да се обърна и да я целуна по устата като жена, но бях блокирал, макар че в Русия и мъжете се целуват по устата, без да се гнусят. Но там отколе си е така и това е част от историческото наследство. Наследствени гени. Чък твърди, че няма по-гаден полицейски режим от този на гените, всичките са като арестантски килии. Безсмислено е да ревеш на оръжие, братя, на природата не й пука, единственото, което можеш да й направиш, са графити по стената. Обзет бях от такъв силен отказ да се подчиня, че чак започна да ми става. Спрях таксито, сграбчих госпожица Кора, сякаш беше някой друг, и я целунах по устните. Направих го не заради нея, а заради принципа. Тя се прилепи до мен с цялото си тяло, изтръгвайки нещо като вик или стон, но при отчаянието никога не знаеш какво е.

— Не, не, не бива… Трябва да сме разумни…

Наведе се леко назад, галейки ми косите със сълзи, грим, шампанско и всичко онова, което животът й беше сторил пътьом, беше се състарила с десет години под въздействието на емоцията, и аз бързо впих устните си в нейните, за да не гледам. Пак тая сантименталност, като снимката на оня норвежец или канадец, който държи пушката над главата на малкото тюленче, а то го гледа, погледът й беше точно същият.

— Не, Жано, не, аз съм много по-стара… Вече не става…

— Кой е решил това, госпожице Кора? Кой е написал тоя закон? Да не е папата? Времето е голям мерзавец, от който ни е дошло до гуша.

— Не, не… не бива…

Потеглих. Тя се беше хвърлила в обятията ми и криеше лицето си в моето рамо, така при всяко нейно вдишване изглеждаше сякаш се бори с въздуха. Приличаше на малко момиченце, което са дегизирали като старица и което не разбира как, кога и защо. Ужасно е да не остарееш.

Сега хлипаше съвсем тихо. Беше се отдръпнала от мен и плачеше в тъмното, както става винаги.

Вестниците са прави като настояват за реформи в килийния режим.

Гарирах таксито на тротоара. В асансьора тя промълви:

— Сигурно изглеждам ужасно.

И после пристъпи направо към целта. Знаех много добре, че имаше нужда да се защити. Отвори чантичката си, взе три банкноти по сто франка и ми ги подаде.

— Дръж, Жано, вземи ги. Вкара се в разходи.

Идеше ми да се изкикотя, но какво пък, тя държеше на реалистичната си песен.

Сводниците, сатъра, сраженията в Африка, Сиди Бел Аббес, легионерският мирис на нажежен пясък. Не знам какво точно са пели Фреел и Дамиа, но ще проверя. Взех парите. Госпожица Кора имаше нужда да бъде успокоена. Докато й взимах парите, всичко щеше да е наред. Чувстваше се здраво стъпила на земята.

Дори не я изчаках да светне лампата. Сграбчих я в ръце, тя тутакси ми каза не, не, и после подлудя, притисна към мен цялото си тяло. Не я съблякох, по-добре така. Повдигнах я, занесох я до спалнята, блъскайки се о стените, хвърлих я на леглото и я изчуках два пъти един след друг, без дори да го вадя, и не само нея, ами целия свят с неговите арестантски килии, защото тъкмо в това е импотентността. След което се почувствах напълно изпразнен от несправедливост и гняв. Тя продължи да пъшка още някое време и после потъна в мълчание. През цялото време крещеше името ми, много силно, и любими мой, любими мой, любими мой, сигурно си мислеше, че е лично, а то беше много повече от това. Когато млъкна и се укроти и когато от нея остана само леко дихание, продължих да я притискам нежно в обятията си и да търся устните й, и тогава незнайно защо си спомних казаното от Чък, че в света е пълно с гробове на Христос, които чакат своето освобождение. Беше пълна тъмнина, която превръщаше госпожица Кора в младо и хубаво осемнайсетгодишно девойче в ръцете ми, в душата ми и в ума. Спомних си и за цар Соломон, който продължаваше да ходи с високо вдигната глава на осемдесет и четири години при една врачка, която страшно познава, само за да докаже, че няма ограничения. Усещах как тялото на госпожица Кора пърхаше с криле като онова омаслено птиче в петролния разлив по телевизията, което се опитва да полети. Почти навсякъде се унищожава по нещо, а аз не мога навред да огрея. Никой не отговаря на набрания от вас номер. Не ми дреме за камбоджанките, не мога да ги изчукам всичките. Марсел Кермоди, екс-Жано Лапен. По улиците на Париж започна акция срещу глада по света. Чък твърди, че никога не ще убият Алдо Моро, твърде е литературно. Prima della Revoluzione. Трябва да си наистина голям кинолюбител, за да гледаш на унищожените видове като на спектакъл. Измислиха една акула, която сееше ужас в „Челюсти“, защото трябваше да е някой друг, а не ние, ето, акулата е, значи ние не сме виновни. Цар Соломон е сбъркал етажа. Трябвало е да се качи сто милиона етажа по-нагоре със сто милиона пъти по-мощна телефонна централа. Само че никой не отговаря на набрания от вас номер. Аз галех ли, галех госпожица Кора, както никога досега. Най-сетне имах нещо конкретно под ръка. Чък казва, че не бива да се отчайваме, защото у всеки човек се крие човешко същество и рано или късно то ще излезе на бял свят. След това й помогнах да се съблече, да си свали роклята, да остане гола, дори и когато запали, защото не ме е страх да гледам истината в очите. Бях шокиран много по-малко, отколкото одеве, когато шепнеше, о, да, любими мой, да, да, сега, да, да, обичам те, и то не толкова заради думите, които не са нищо лично и се казват всеки път, колкото заради гласа, който наистина беше обезумял. Никога досега не бях правил някого толкова щастлив. Баща ми разказваше, че по време на окупацията нямало нищо и трябвало да си набавят всичко на черно. Той казваше „на черно“, за да покаже, че е било незаконно, че са нямали право. Госпожица Кора също нямаше право заради табелата, която й бяха лепнали на гърба, но беше щастлива на черно.

— Какво има? Защо се смееш?

— Нищо, госпожице Кора, имам чувството, че ние с вас търгуваме на черно…

Мисля, че беше твърде стъписана, за да се засмее.

— О, не ми обръщайте внимание, госпожице Кора, на мен така ми е много добре, тъй че няма значение.

— Наистина ли? Наистина ли ти е добре с мен?

— Ами да.

Тя отново ми погали косите.

— Ощастливих ли те?

Тука вече ококорих ей такива очи, защото какво да ви кажа, все пак.

— Ама разбира се, госпожице Кора.

Тя се пооживи и ме заопипва с ръка, сякаш искаше да се убеди, че я харесвам, а после седна цялата отгоре, нетърпеливо, като че ли я обземаше паника и имаше нужда да се успокои. Аз я успокоих. Винаги е много вълнуващо, когато някое неопитно момиче иска да се убеди, че го харесват, а госпожица Кора беше загубила своята опитност. Правеше го несръчно и прибързано, като че ли я гонеха ченгетата. Леко я отстраних, в това отношение не се нуждаех от допълнителна помощ. Няма нищо по-несправедливо от това една жена да се страхува, че вече не е достатъчно възбуждаща. Тия идеи им се внушават заради законите на пазара, от които са зависими. Тя отново протегна ръка в тъмнината и аз веднага захванах да се възбуждам, за да сложа край на висящото положение, нямаше да стана и да си тръгна, я, и бездруго само минавах. Не можех да й изтрия годинките, но и тя нямаше защо да се извинява и да се чувства виновна заради тях. Сметките в счетоводните книги на природата винаги са фалшификати. А фалшифицирането и употребата на фалшификати трябва да се отнасят до съдилищата и висшите инстанции.

Чък е по-прав от всякога, като казва, че всичко е въпрос на естетика и че една жена може да си позволи съсухрена кожа, увиснал задник и спаружени цици само в изкуството, но в живота това може само да й навреди заради декларацията за правата на човека.

Госпожица Кора долепи устните си до моите и зашепна мое любимо съкровище, моя прекрасна любов, това беше по-скоро затрогващо и мило, а не като сегашните мацки, които никога няма да ви нарекат мое любимо съкровище, моя прекрасна любов. Вече я няма предишната поезия. После тя застина като мъртвец известно време, като изключим, че продължаваше да ми държи ръката, сякаш за да е сигурна, че няма да се изпаря. Тя трябваше да знае, че опитите за бягство не са в стила ми. Също като цар Соломон, който се е обърнал към бъдещето и го гледа право в очите, и който даже си уши скъп костюм за петдесет години напред, спокойно, сякаш не познава страха, и когато казва, че „човек никога не знае какво му готви бъдещето“, винаги се усмихва от удоволствие, като че ли е пълно само с хубави неща. Наоколо беше толкова тихо, че не се чуваше дори шума от автомобилите. Има такива щастливи мигове, когато никой не мисли за никого и светът потъва в мир. Беше толкова тихо и спокойно, че съм наистина щастлив, задето съм преживял този миг. Бях скапан, което винаги е благотворно за терзанията. Тъкмо това се има предвид под физическо усилие и полезно въздействие на тежкия труд. Моят баща ми казваше: ами ако работеше по осем часа всеки ден в някоя мина… Така че работата, която карат миньорите да вършат, си е постижение.

Тя стана, за да отиде в банята, което понякога е неизбежно. Посегнах да напипам лампата, вече няма смисъл.

— Не, недей, не пали…

Запалих. Грешката не беше нейна, Господи, тя нямаше защо да се чувства виновна. Запалих. Беше малка лампа в червено, оранжево и розово, но щях да я гледам също толкова ласкаво и ако беше прожектор. От осемнайсетгодишното девойче не остава кой знае какво, когато се намеси времето, времето е най-големият травестит, когото познавам.

— Не ме гледай така, Жано.

— Защо? Това е част от правата на човека.

Единственото нещо, което не е трябвало да запуска, беше венериният хълм. Всичко беше сиво. Трябваха ми няколко секунди, докато схвана, че не си беше боядисала космите и ги бе оставила сиви, тъй като вече не се е надявала. Рекла си е, че така или иначе никой вече нямаше да ги види.

Рипнах от раз, сграбчих я, олюлявайки я леко и после отидох да пикая. Оставих й банята на разположение, взех си една цигара от чантата й и пак си легнах. Чувствах се добре. А и спалнята на госпожица Кора беше много женска. Големият черно-бял палячо беше паднал от леглото. Вдигнах го. Можеше да се сгъне на всички страни. По стените имаше изрисувани цветя и разни предмети, като тия на щандовете за сувенири. Имаше плюшена мечка — коала с разперени ръце в един фотьойл. Имаше истински картини с котки и дървета и снимка от списание на младеж с момичета, вдигнали крак, на която пишеше: „На моята любима“. Имаше снимки на Ремю, на Анри Гара и на Жан Габен, който разпознах в „Любовна мутра“. Същински музей. На стената срещу леглото, между две огледала, имаше голяма снимка на госпожица Кора в рамка от набраздено зелено кадифе. Ама че била млада и хубава навремето! Беше напълно разпознаваема, чертите й се бяха запазили. Сигурно купища мъже са въздишали по нея, но ето че аз я бях свалил.

Меката светлина от малката настолна лампа ме караше да се чувствам добре. Все повтарях на Тонг, че би било добре да положим малко грижи за нашата бърлога, наместо да се правим, че няма смисъл от това. По всички магазини има красиви лампи и няма смисъл да се лишаваме.

Госпожица Кора се връщаше. Беше си сложила розов пеньоар на баклавички. Приседна на ръба на леглото и се хванахме за ръка, за да усетим присъствието си.

Беше се разгримирала. Сега лицето й не се различаваше особено от това на другите жени. Но така, без грим, сякаш бе по-добре, вдъхваше повече доверие. Виждаше се всичко. Като изписано. Животът най обича да си слага автографа.

— Искаш ли нещо за пиене?

Мамка му, дано не започне пак с нейното ябълково вино.

— Ако имате кола…

— Нямам, но ти обещавам, че следващия път ще имам…

Аз замълчах. Сигурно щях да мина пак да я видя. Нямаше причина да не го направя. Надявах се да останем приятели.

— Не искаш ли да пийнеш малко ябълково вино?

Това трябва да беше нещо като религия за нея.

— С удоволствие, благодаря.

Внезапно ме обзе тъга, докато госпожица Кора беше в кухнята. Желанието да зарежа всичко и да се разкарам, какъв смисъл от всичко това.

Отидох в банята и пийнах вода от кранчето.

Върнах се в стаята и заварих госпожица Кора с бутилка ябълково вино и две чаши върху поднос. Напълни чашите.

— Ще видиш, Жано, че ще потръгне.

— Ама аз не съм за някакви си проекти, госпожице Кора.

— Още имам връзки. Познавам доста хора. Трябва само да вземаш уроци. Пеене и малко танци. По дикцията няма какво да се пипа. Ти имаш всичко необходимо, малко… малко отрепка… Точно като от улицата. Като те сравня с това, което гледаме в киното и телевизията, веднага се вижда, че имаш истински шанс. Има Лино Вентура, разбира се, но той вече не е първа младост. А сред певците няма нито един с истински мъжествена мутра. Мястото стои незаето. А ти си самата природа.

Не преставаше да говори, сякаш се страхуваше да не ме загуби. Първото нещо беше да имам снимка в годишния каталог на актьорите. Тя щеше да се погрижи.

— Винаги съм искала да се погрижа за някого, да го направя голяма звезда. Ще видиш.

— Чуйте, госпожице Кора, не е нужно да ми давате гаранции. Въобще не ми пука. Дори нямате представа до каква степен не ми пука. Не че исках кой знае колко да бъда актьор, най-вече не исках да бъда себе си, много ми е нагорно. И най-вече…

Идваше ми да й кажа, че по-скоро аз ще се погрижа за нея, но щях да прозвуча като болногледачка. Станах и тя веднага се изплаши, че може би ме вижда за последен път. Нищо не разбираше. Ама съвсем нищичко. На това му викат инстинкт за самосъхранение.

— Госпожице Кора, не искам нищо от вас. Искате ли да ви кажа нещо? Не сте добра със себе си.

Наведох се и я дарих с една съвсем глупава, неуловима целувка, която се изпарява преди още да си я усетил. За миг останах приведен към нея, като я гледах нежно. Бедната госпожица Кора не беше разбрала абсолютно нищо. Мислеше си, че е нещо лично. Не беше разбрала, че това е любовен акт.

— Довиждане, госпожице Кора.

— Довиждане, Жано.

Обви ръце около шията ми.

— Още не мога да повярвам — изрече тя. — Най-трудно за една жена е да живее без ласка…

— С всички е така, госпожице Кора. Като я няма, трябва да се оправяме някак помежду си. Нали затова майките обгръщат с толкова ласки децата си, та да могат по-късно да имат хубави спомени.

Повдигнах я и я притиснах в прегръдките си. Страхувах се да не се надървя пак, защото при мен е автоматично, а пък ако се любехме отново, тя щеше да си помисли, че го правя, за да си спестя чувствата.

— Ти ме направи толкова щастлива… Дали и аз те направих поне мъничко щастлив, Жано?

— О, разбира се, вие ме правите щастлив, стига да ви погледна…

Положих я на леглото и си тръгнах.

Мислех си, че не беше нужно да обичаш някого, за да го обичаш още повече.