Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (17)

XVII

Slush е място, където ходя веднъж седмично, ако не и по-често, и познавам всички там. Подобни места има колкото щеш навсякъде и по-добре беше да избера такова, в което не ме познават. Беше ми все тая дали ще ми се присмеят, дето идвах с жена, която можеше да ми бъде майка, та дори и нещо повече, но по-скоро се притеснявах за госпожица Кора. Тя ме беше хванала под ръка и леко се притисна към мен, и тогава оная нещастница Кати на бара веднага се ухили по оня начин, за който ви говоря. Тая глупачка се беше кльофнала на една табуретка като някоя проститутка, а всъщност работи в хлебарницата на баща си на улица „Понтьо“. Така изгледа госпожица Кора от главата до петите, когато минахме, че ако й бях баща, направо щях да я шамаросам. Ама така изгледа госпожица Кора, като че ли беше забранено за лица над шейсет години и аз се почувствах, сякаш влизах заднешком в сексшоп. Бях чукал Кати да речем три-четири пъти, но това не беше причина да се държи по този начин. Още не бяхме отминали, когато тя се обърна към Карлос, съдържателя на бара, и му зашушука нещо, проследявайки ни с очи. Има едни отвратителни изрази като „провинциална лелка“, които не понасям, а сега сякаш го чух.

— Извинете ме, госпожице Кора.

Леко я поотместих и се приближих към Кати.

— Какъв ти е проблемът?

— Ама… какво те прихваща?

— Мен нищо.

— Ми к’во тогава?

— Гледай да не ти забия една провинциална зелка!

Карлос се забавляваше, в бара имаше още двама-трима пичове, които бяха на път да го последват. Идваше ми да им пръсна главите на всичките, така се чувствах.

Те престанаха да се подхилкват, разбраха, че имам нужда от някого, че си нямам никого и можеше да им излезе късметът.

— Не се дръж просташки, Кати.

Не я изчаках да ми отговори, щото почнем ли да си отговаряме, край няма. Върнах се при госпожица Кора, която гледаше афиша на Секс Пистълс върху стената на тоалетната.

— Извинете ме, госпожице Кора.

— Приятелка ли е?

— О, не, само сме спали заедно. Оттук.

— Вече не разбирам младите. Вие не сте същите. Човек би казал, че за вас вече няма земетръси.

— Така е заради противозачатъчното.

— Много жалко.

— Няма сега да плачем за земетръсите, госпожице Кора.

Настаних я в дъното на залата, в единия ъгъл, но на съседната маса веднага започнаха да си шушукат, оглеждайки госпожица Кора.

— Май ме разпознаха — прошепна тя.

— Кога спряхте да пеете, госпожице Кора?

— О, пак ме показваха по телевизията преди осемнайсет месеца, на фестивала на реалистичната песен. Изнесох и галаконцерт в Безие преди две години. Мисля си, че все пак реалистичната песен ще се завърне.

Хванах ръката й. Нищо лично, но не можеш да хванеш ръката на целия свят.

Трите мадами на съседната маса сигурно си казваха, че съм с госпожица Кора, за да припечелвам, това е първото нещо, което ви идва наум, особено когато го нямате. Свикнали бяха да ме виждат тук по-скоро с красиви момичета и се радвах за госпожица Кора, защото така беше заела едно добро място. Отпуснах се на пейката като бей и я прегърнах с една ръка през раменете. Тя дискретно се отскубна.

— Не бива, Жано. Гледат ни.

— Госпожице Кора… Имаше една кинозвезда, която се казваше Кора. Кора Лаперсери.

— Боже мой, откъде знаеш това? То беше толкова отдавна, много преди да се родиш.

— Това не е причина, за да го забравя. Ако можех, щях да си спомням за всички, за всички хора, които някога са живели. Но и без това е доста тъпо.

— Без кое?

— Без да ви забравят.

— Истинското ми име беше Коралин Кермоди. Но се прекръстих на Ламенер.

— Защо? Кермоди е хубаво име.

— Защото звучи като „Кьор моди“^[1] и баща ми непрекъснато го повтаряше, когато бях малка, заради собствените си проблеми в това отношение.

— Да не е боледувал от сърце?

— Не, но майка ми постоянно го мамеше, докато накрая окончателно го напусна. Той казваше, че Кермоди е съдбоносно име. Бях десетгодишна. Баща ми се напиваше и като застанеше пред бутилката, все удряше по масата и повтаряше: „кьор моди“, „кьор моди“. Това ме беляза. Казах си, че сигурно ни е налегнала прокоба, заради моето име. Тогава се прекръстих на Кора Ламенер.

— Добре, но можехте да се кръстите Дюран или Дюпон.

— Защо?

— Защото е едно и също за всички, Кермоди или Дюпон, или Дюран е все едно. Има един страхотен филм с Фриц Ланг във видеотеката, „Прокълнатият“.

— Любовен ли е?

— Не, тъкмо обратното. Изобщо не ти размеква сърцето. Но пак се свежда до същото. Колкото по-малко се говори за сърцето, госпожице Кора, толкова повече се казва всичко по въпроса, като видите какво става. Има неща, които така блестят със своето отсъствие, че могат да затулят и слънцето. Не знам дали сте виждали тази снимка на канадския ловец, който вдига пушката, и на малкото тюленче, което го гледа и очаква изстрела? Сантиментално, нали?

Тогава тя направи нещо, от което щях да се изчервя, ако шумът наоколо не омаловажаваше всичко. Тя хвана ръката ми и я поднесе към устните си, целуна я, а после я допря до бузата си. Добре, че плочата свиреше „Love me so sweet“ на Стиг Уелдър, а нищо друго не можеше да допринесе повече за емоцията от тази плоча, особено когато барабанът гърми толкова силно, че не смогваш нито да мислиш, нито да чувстваш. Госпожица Кора продължаваше да притиска ръката ми до бузата си, но единственото, което чувах, бяха ударите, на тъпана, не на сърцето ми.

— Госпожице Кора, ако някога ми се наложи да си измисля име, ще се кръстя Кермоди. Марсел Кермоди. Като заглавие на афиш.

— А защо не Жан?

— Защото пак ще се получи Жано Лапен.

Светлините в Slush непрекъснато се менят и бяхме ту в синьо, ту в лилаво, ту в зелено, ту в червено и госпожица Кора не беше единствената с разноцветно от грима лице. Турила си беше повечко. Келнерът дойде за поръчката, тя без колебание поръча шампанско и келнерът ме погледна, сякаш искаше да знае какво мисля аз. Намигнах му с усмивка от типа не плащам аз, пич, и се озовахме с бутилка шампанско Cordon rouge в кофа с лед, всичко, което ми бе необходимо. Поне половината от пичовете и мадамите вътре ме познаваха. Сякаш ги чувах да говорят. Ей, Жано, май си налапал въдицата. Я, майната ви.

Съблякох си якето, толкова бе топло. Не пуша, а ми се дощя да си взема цигара от пакета на госпожица Кора, но тя извади една, запали я, пъхна я между устните ми и на мен ми беше все тая, но когато си на шейсет и пет такива неща не се вършат. Сигурно беше от шампанското.

— Не мисли, че съм те забравила, Жано. Аз се грижа за теб. Обадих се на продуценти и агенти, все още познавам мнозина…

Опитваше се да ми каже, че не си губя времето с нея. Не преставаше да ми говори за моята физика, имал съм точно оня животински магнетизъм, който липсвал на френското кино. Тя не спираше, и тъй като всички маси бяха препълнени, не липсваше и публика. На мен не ми дреме дали изглеждам комичен, ама не е същото, когато си смешен.

— Госпожице Кора, не ви искам нищо.

— Знам, но няма нищо по-хубаво от това да помогнеш някому да успее. Напълно разбирам Пиаф, която направи толкова за Монтан и Азнавур.

Госпожица Кора имаше хубав глас. Малко дрезгав. Трябва да е бил чувствен. Наблюдавах я внимателно, за да си я представя. Трябва да е имала малко гаврошовско личице с лунички, с фини и смешновати черти и момчешки перчем на челото. Гласът не се е променил много, весел, очарован, сякаш се учудваше от всичко и сякаш животът е пълен с изненади. Трябва да е била това, което наричат миньонче.

— Да не те отегчавам? Изглеждаш умислен.

— Не, госпожице Кора, заради басите е. При диското винаги избиват. От това бум-бум-бум направо ме заболява главата. Не искате ли да отидем в някое спокойно бистро?

— Аз съм се наситила на спокойствие, Жано. От трийсет години съм все на спокойствие.

— Защо сте спрели толкова рано, госпожице Кора? Преди трийсет години сте била съвсем млада.

Тя се поколеба.

— О, тайна е. Отдавна не е ставало дума, вече е минало и толкова по-добре, въпреки че и аз съм забравена заедно с всичко останало… — Отпи от шампанското. — Пях по време на окупацията, това е.

— И какво толкова? Всички са го правили. Имаше даже един филм преди време за големите звезди.

— Да, но аз не бях голяма звезда. Тогава просто се погрижиха за мен. Не продължи дълго, две или три години, но след това хванах туберкулоза… и така още три години на спокойствие. Оттогава почти трийсет години ме оставят на спокойствие.

Засмя се и аз също, за да компенсирам щетите.

— За щастие имам с какво да преживея.

Говореше за материалното.

— Нещата трябва да се гледат от добрата страна, госпожице Кора, само че невинаги знаем коя е. Не е много лесно.

— Не ме наричай постоянно госпожица Кора, викай ми просто Кора. — Отново отпи от шампанското. — Никога не ми е вървяло в любовта…

Виж, в това не исках да се забърквам.

— През 1941-а бях хлътнала по един разбойник. Пеех в едно заведение на улица „Лап“, чийто съдържател бе той. Имаше три момичета, които проституираха за него, и аз го знаех много добре, но какво да се прави…

— Кермоди!

Тя прихна внезапно, чу се нещо като птичи крясък.

— Да, Кермоди. Човек прави поезия от какво ли не, и тъй като бях в реалистичната песен… Господин Франсис Карко написа няколко за мен. По онова време тоя хлапак с апашката си мутра и мъжкарски вид… Господин Франсис Карко, който понякога идваше, ме предупреждаваше да внимавам и че не трябва да смесвам… Но аз ги смесих и понеже работеше за Бони и Лафон, а те бяха разстреляни по време на Освобождението, това не обърка нещата. Налей ми още шампанско.

Тя отпи, а после ме забрави. Виждах, че се губеше нейде из реалистичните си песни, въпреки шумното бумтене, след което се обърна към мен и произнесе:

— Аз бях много обичана, знаеш ли.

Отправи ми го с обвинителен тон, сякаш бях виновен за нещо.

Остави чашата.

— Покани ме на танц.

Звучеше блус и тя веднага се прилепи към мен, но видях, че притваря очи и че аз нямам нищо общо с това. Притиснах я в талията, за да й помогна да си спомни. Звучеше „Get it green“ на Рон Аск, прожекторите добиха съответния цвят и целите бяхме зелени. Момчето, което се грижи за осветлението в Slush и който според мен е най-добрият в областта, се казва Задиз, но му викат Зад. Има трико с фосфоресциращ скелет и мъртвешка глава върху лицето, захлупено с цилиндър, но в обикновения живот има жена и три деца. Крие го, защото му вреди на репутацията. На английски Punk означава леко зашеметяване и претендира да е нещо отвъд, там, където нищо няма значение и вече няма чувствителност. Нещо като недосегаемите в Индия, там, където нищо не може да ги засегне. Чък нарича превъзмогване и стоицизъм, ако не ти пука от нищо, та затова в Slush винаги има разни типове, на които не им пука от пречупените кръстове и разните нацистки неща. Зад пуска слухове, че държи проститутки и че е лежал в затвора, но веднъж го видях в Тюйлери с най-малкия си син на гръб и хванал за ръка двете си други деца, а той се направи, че не ме познава. И аз понякога си мечтая да съм пълна отрепка, която не чувства нищо. Някои са готови да убият майка си и баща си, за да се отърват от тях, за да станат безчувствени. При първия сгоден случай ще се кръстя Марсел Кермоди. Много бих искал да съм актьор, защото през цялото време те взимат за някой друг, а ти си живееш скришом вътре. Когато си Белмондо, Делон или Монтан, за да се позова само на живите, наистина имаш право на анонимен живот, особено ако си талантлив и можеш да се правиш на Белмондо, Делон или Монтан. Чък вдига рамене, за него всичко това са безсмислени опити за бягство, защото животът винаги тече по-бързо от теб.

Госпожица Кора беше склонила глава на рамото ми, аз я прегръщах нежно в обятията си и макар тоя тип да е бил истинска отрепка, която е трябвало да разстрелят, било е преди трийсет години и ако можех да й помогна да си спомни, нямаше защо да я лишавам от това. Но тъкмо тогава Зад сложи „See Red“, светлината преля към червено и госпожица Кора съвсем се отнесе. Ритъмът беше от най-бързите и тя започна да подрипва, да се върти и да щрака с пръсти, притворила очи и усмихната от задоволство, и наместо да си спомни за себе си и за своя любим, тя напълно се самозабрави. Не знам дали от шампанското или от музиката, или пък беше внезапно решила да навакса пропуснатите трийсет години спокойствие, а може би всичко това накуп, но тя наистина се удави като пирон в кисело мляко. Наоколо всички бяха на не повече от двайсет, но нямаше как да я възпра. Щяхме да се разминем само с погледи и усмивки, ако тоя гадняр Зад, за да оправдае репутацията си, не я беше осветил с прожектора. После ми се кълнеше, че не е било майтап, а че я бил разпознал, понеже колекционираше стари плочи и я бил видял на фестивала на реалистичната песен, та искал да я изкара звезда, но съм сигурен, че го е направил, за да си оправдае репутацията на първокласно гадно копеле. Та значи той насочи лъча към госпожица Кора, сноп бяла светлина право в лицето й. В началото се надявах, че ще престане, но след шампанското, спомените за адмирациите и трийсет години спокойствие зад гърба си, щом усети прожектора и другите постепенно се отдръпнаха, за да я наблюдават, тя сигурно наистина си помисли, че е господар на сцената, обземе ли ви нещо такова, то е по-силно от всичко на света. Едната си ръка беше поставила на корема, а другата развяваше из въздуха като с кастанети в стил оле — оле, като изобщо не ставаше ясно какво танцува, дали фламенко или пасо добле, дали танго или румба, а и тя самата едва ли знаеше, но захвана да си върти ханша и да тресе задник, а това е най-ужасното нещо, което можеше да й се случи на нейните години, а още по-ужасно е, когато не знаеш, че ти се случва. Беше като проява на жестокост спрямо животните. Някои започнаха да се подхилкват наоколо, но не злобливо, а само за да се защитят. Но това не е всичко. Изведнъж тя се обърна към Зад и му направи знак, а тоя подляр веднага разбра и спря плочата, по-доволен и от затънал до гуша лайнар. Точно в тоя момент чух един тип край мен да ми казва:

— Трябваше да кажеш на баба ти, че се разпада.

Извърнах се, за да му фрасна един, но в този момент по микрофона проехтя гласът на госпожица Кора:

— Посвещавам тази песен на Марсел Кермоди.

Направо се парализирах. Още не бях станал Марсел Кермоди и само двамата го знаехме, но всичките ми мускули се схванаха и направо се вкамених.

Госпожица Кора стискаше дръжката на микрофона, а Зад беше прибягал на пианото. Аз пуснах една подигравателна усмивка, както правя винаги, когато нищо друго не може да се направи.

С жест на дете невинно

тя продаваше мандарини

по улиците на Буенос Айрес…

Не знам колко време продължи тази песен. Но не ще да е било толкова, колкото ми се струваше на мен, тъй като в подобни ситуации времето си прави лоша шега с нас. Само някакви си трийсет години.

Вземете мандарини,

те много ще ви се понравят,

корите им са толкоз фини

с красиви пъпчици по края…

Докато пееше „с красиви пъпчици по края“, госпожица Кора направи движение, сякаш ги опипваше тия пъпчици.

Тъпакът с жълтото поло до мен ми обърна внимание.

— Хайде стига толкова! Искаме да танцуваме!

— Артистите никога не се прекъсват — му казах аз. — Нищо няма да ти стане, ако изчакаш. Ще танцуваш после.

Той пристъпи към мен. Приятелката му обаче, която имаше двойно по-големи цици от обикновено, го възпря.

— Не искам да ти преча да си изкарваш прехраната, брато — рече той — но ходи да го правиш другаде.

Така ми се прииска да му бушонирам окото, че чак се зарадвах, задето се въздържах.

Удоволствието, като се въздържаш, е двойно.

Госпожица Кора свърши и си заработи сърдечни аплодисменти. Най-после ще могат да си танцуват. Самият Зад като че ли се поуплаши да не започне наново, затова побърза да сложи плочата и покани госпожица Кора на танц. Все пак бяха платили по четирийсет франка за вход, а не за да й помагат да си спомня.

Той беше пуснал зеленото осветление и не се виждаше нищо друго, освен фосфоресциращия му скелет и цилиндъра, докато танцуваше с госпожица Кора, която притискаше силно до себе си, за да не би отново да тръгне да се прави на звезда.

Госпожица Кора направо ликуваше. Беше отметнала главата си назад и си припяваше със затворени очи, а тоя негодник Зад накланяше към нея фосфоресциращия си скелет и цилиндъра върху мъртвешката си глава. Ерон Фиск се дереше Get it green! със своя глас anschluss. Въобще не знам какво означава anschluss и затова го употребявам внимателно само в случаите, когато нещо си няма име.

Отидох на бара и си поръчах две водки, като наблюдавах с крайчеца на окото си как Зад отвеждаше госпожица Кора до масата и дори й целуна ръка, за да покаже, че е запознат с добрите маниери от едно време. Аз тутакси довтасах, на мен се полагаше да отнеса останалото. Госпожица Кора стоеше права и допиваше остатъка от шампанското.

— Достатъчно, госпожице Кора, време е да се прибираме.

Тя леко залиташе, та трябваше да я подкрепям.

— Не може ли да отидем някъде, където се танцува джайв?

— Не знам къде се танцува джайв и въобще не искам да знам.

Махнах на келнера и когато оня се домъкна, тя поиска да плати. Аз се дърпах, но нищо не можеше да се направи. Тя много държеше и тогава пак разбрах, че ме взима за някой друг. Сигурно беше свикнала да си плаща за това леко зашеметяване, което някога е обичала, и държеше да се отплати на спомените си. Накрая й позволих да го направи, не исках да я лишавам.

— Вие ми се свят…

Хванах я за ръка и се отправихме към изхода. Минавайки покрай микрофона, тя забави крачка и се усмихна като виновно дете, но аз я възпрях и уф! най-сетне бяхме навън. Качих я в таксито.

— Извинявайте, госпожице Кора, забравих нещо.

Върнах се вътре и си проправих път с лакти до „трябваше да кажеш на баба ти, че се разпада“ и „не искам да ти преча да си изкарваш прехраната, но ходи другаде“. Младежът беше най-доброто в мойта категория, едър, предизвикателен, много отворен и дори рус като мен, а тази прилика още повече ме амбицира, защото така с един удар щях да уредя две сметки. Той се опита да ми посегне пръв, но аз му светнах такъв пестник в окото, че оттогава не съм изпитвал по-голямо удоволствие от боя, такова нещо се изживява само веднъж.

Все пак и аз отнесох няколко бухалки, понеже оня беше с един приятел от Магреба и това ми попречи да го ударя, защото не съм расист. Във Франция имаш право да удряш само французи, ако искаш да си коректен.

Когато тръгнах да излизам, видях, че госпожица Кора не си беше останала в таксито, ами се бе върнала и посягаше към микрофона, а Зад се опитваше да я спре, та се стигна даже до намесата на съдържателя, който я дърпаше отзад. Вярно, че тя бе изпила сама цялата бутилка шампанско, но не беше само това, просто целият й живот се завръщаше и бе по-силно от нея. Което така ми се отрази, че забравих за всякакъв срам. А и когато си размазал нечия физиономия, винаги ти става по-добре. Зад дърпаше микрофона назад в едната си ръка, а собственикът, Бено, теглеше госпожица Кора към вратата и всички на дансинга се кискаха, защото бяха такива, и дансингът беше такъв. Истински спектакъл на милосърдието! Изведнъж ми кипна. Приближих се, а Зад ми подхвърли без ни най-малко неудобство от госпожица Кора:

— Я разкарай тая Фреел оттук, стига толкова.

Сложих приятелски ръка върху рамото му.

— Остави я да изпее още нещо.

— А, не, това тук да не е ретро радио, по дяволите! Обърнах се към Бено, наврях юмрук под носа му и той веднага склони на исторически компромис.

— Добре де, нека изпее още нещо, но после се омитайте и повече да не си стъпил тук.

После лично обяви:

— По молба на всички присъстващи, за последен път, голямата звезда на шансона…

Той се извърна към мен. Подсказах му името й.

Зад се наведе над микрофона:

— Кора Ламенер!

Чуха се викове У-у-у!, но заръкопляскаха по-силно от всеки друг път, най-вече момичетата, които бяха най-притеснени за нея.

Госпожица Кора взе микрофона.

Пуснаха й прожектора и Зад застана зад нея. Той си беше открил лицето и притиснал цилиндъра до сърцето си, стоеше с наведена глава зад госпожица Кора, в знак на почит пред паметта й.

— Ще изпея една песен за един мъж, който е тук… — Отново се чуха У-у-у!, подсвирквания и аплодисменти, но повече заради шумотевицата, отколкото за нещо друго. Те не познаваха Кора Ламенер нито от Ева, нито от Адам, затова може би си мислеха, че е някоя известна. Един даже подвикна:

— Искаме Фюнес! Искаме Фюнес!

А друг един изкрещя:

— Върнете ни парите! Върнете ни парите!

Но те бяха заглушени от шъткания и госпожица Кора започна да пее, и то с най-добрия си глас:

Ако ти си мислиш,

мъничко момиче,

ако ти си мислиш,

че това, това, това

вечно ще го има,

сезоните на лю…

сезоните на лю…

сезоните на любовта,

колко ти се лъжеш,

мъничко момиче,

колко ти се лъжеш…

Този път последва пълно мълчание. Лицето на госпожица Кора беше ярко осветено от белия прожектор, виждаха се и най-дребните детайли и наистина изглеждаше авторитетно. Дългите години в занаята си казват своето. Стоях до дебелия Бено, който се потеше и бършеше, а Зад свеждаше своя скелет към госпожица Кора, малко изотгоре, на заден план. Тогава госпожица Кора се обърна към мен и ми протегна ръка, и когато чух продължението, всичко, което можех да направя, за да се скрия, беше да се усмихна.

Той беше с нежен вид,

с лудешки и мечтателни очи,

със странни пламъчета в тях

като на всички северняци.

Косите му блестят от злато,

усмивката му е като на ангел…

Тя замълча. Не знаех дали песента е свършила или госпожица Кора беше млъкнала, защото не знаеше текста или по други причини, които не ми бяха известни и само тя си знаеше. Този път бе възнаградена с истински аплодисменти, а не с половинчати. Аз също я аплодирах заедно с останалите, които ме гледаха. Та даже Бено й целуна отново ръка, като същевременно не забравяше лекичко да я побутва към вратата, повтаряйки за нейно удоволствие:

— Браво! Браво! Моите поздравления. Направихте истински триумф! Знам какво е! Великата епоха! Табуто! Греко! Червената Роза! Мисля, че вие бяхте много преди това!

А после взе да надминава себе си в утешенията, особено като стигнахме вече до изхода.

— Ех, ако можехме да съберем върху един афиш Пиаф, Фреел, Дамиа и вас, госпожице…

На това място той отново зацикли.

— Кора Ламенер — му подадох аз.

— А, да, Кора Ламенер… Някои имена не се забравят!

Той ми стисна ръката, дотолкова беше готов на исторически компромис.

Бяхме отвън.