Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
LʼAngoisse Du Roi Salomon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata(2019)
Корекция и форматиране
NMereva(2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Терзанията на цар Соломон

Преводач: Иво Христов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентив Киров

ISBN: 954-311-044-1; 978-954-311-044-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10734

История

  1. —Добавяне

X

На следния ден купих голям букет цветя и отидох в дома й. Позвъних, госпожица Кора попита кой е, а когато й казах, че съм аз, отвори вратата с удивление. Все още беше неглиже и притвори пеньоара си от благоприличие.

— Морис!

— Аз съм, Жано — рекох през смях, защото тя ме беше взела за друг.

Целуна ме по двете бузи, а аз й връчих букета. Бях купил полски цветя, защото са по-естествени. Отвътре се донасяха реклами, тя ме покани да вляза и отиде да изключи радиото. Беше във форма и както винаги се движеше приятно, с ръка на ханша, макар че на нейната възраст звучеше малко като курва. Трябва навремето да е била много уверена в женствеността си, защото това си й беше останало. Беше странно, щом се обърнеше, се превръщаше във възрастна жена. Усмихваше се ощастливена от цветята, вдъхна ги със затворени очи, а когато скриваше лицето си сред тях, човек не можеше да допусне, че е отпреди войната. Времето е голям мръсник, одира ви кожата, докато още сте живи, като на тюленчетата. Сещам се за изтребваните китове и знам защо: защото те са най-едрите жертви. Тогава тя ме погледна с много развеселен поглед, а аз бях благодарен на господин Соломон, задето се беше сетил за нея.

— Колко мило, Жано! Та това е лудост, не трябваше!

— За вас е, госпожице Кора, тъй че не е никаква лудост.

Тя отново ме целуна по двете страни и ми намокри бузите, но аз предпочетох да не се изтривам.

— Ела, влез.

Отиде да постави цветята във ваза, после ме накара да седна на добре познатия ви бял пуф, до червената риба в аквариума.

— Каква полза от една червена риба, госпожице Кора, след като дори не можете да я погалите.

Тя се засмя.

— Човек винаги има нужда от някой по-малък от него[1], Жано.

На стената имаше стар афиш. Violettes impériales с Ракел Мелер.

— Познаваш ли я? С Ракел бяхме приятелки. Тя също помагаше на младите. Ще пийнеш ли чашка ябълково вино?

— Не, не, благодаря.

Госпожица Кора грижливо подреждаше цветята. Не знам защо, но така ми заприлича на майка, която приглажда косите на децата си. Трябвало е да си роди, жалко, че нямаше, можеше да има дори внуци, вместо червената рибка.

— Междувременно се погрижих за теб, знаеш ли? Позвъних на някои приятели. Те проявиха интерес.

Сигурно си беше помислила, че затова съм дошъл да я видя с букет цветя. На етажерката имаше хубава снимка на госпожица Кора.

— Сега косата ви е цвят акажу.

— От къната е, къносана съм. Тази снимка е от преди четирийсет и пет години.

— Вие сте си почти същата.

— По-добре да не си припомням. Не че ме е страх от старостта, каквото е писано ще го бъде, съжалявам само, че вече не мога да пея. Да пея за публиката. Глупаво е, защото важен е гласът, а не другото, а гласът ми си е съвсем същият. Но какво да се прави.

— Можеше да е и по-зле. Вижте Арлети, тя вече е на осемдесет и пет.

— Да, но тя има много повече спомени от мен, кариерата й беше дълга. Филмите й още минават по телевизията. Има минало, от което да се захранва. Моята кариера свърши рано.

— Защо?

— Ох, ами войната, окупацията, всички тези неща. Не ми достигнаха двайсет години. На петдесет години Пиаф беше национална знаменитост, а когато почина, й устроиха всенародно погребение. Бях там. Беше пълно с публика. Аз приключих на двайсет и девет. Лош късмет. Но сега може би ще запиша една плоча, в преговори съм. Неколцина заедно ще се опитаме да съживим онази епоха, периода трийсет и пета — трийсет и осма, точно преди войната. Нещо ретро. На моята възраст е трудно да поемеш отново по пътя. Не можеш без рекламата, телевизията, фотографиите, а на снимките нищо не можеш да скриеш. Най-големи са шансовете ми в радиото.

Казах „уф“, за да омаловажа казаното, но нямаше място за спор, личеше си й, по лицето й се виждаше, че камионите на живота бяха преминали през нея. Изразът „камионите на живота“ съм заел от добре известната плоча на Люк Бодин, която без колебание е най-достоверното нещо, което съм чувал относно камионджиите. Аз също съм бачкал в едно транспортно предприятие и там често раздаваха тази плоча на онези, които пътуваха нощем.

Госпожица Кора седна на дивана, прибра нозете под себе си и започна да чертае бъдещето ми.

— Преди всичко не бива да бъдеш нетърпелив, Жано. Ще трябва известно време. Малко късмет, разбира се, но късметът е като жените, трябва да копнееш за него. На мен ми идва много добре, изпитвам нужда да се заема с нещо.

За малко да изтърся една глупост. Щях да я попитам дали никога не е имала деца. Това е първото нещо, което ви хрумва, когато видите възрастна жена, която живее самотна с червената си рибка. Замълчах си и я изслушах внимателно, докато ме превръщаше в екранна и сценична звезда. Нямам представа дали наистина го вярваше или го говореше само и само, за да наминавам и в бъдеще. Искаше да ме овъзмезди, задето сама по себе си не представляваше интерес за мен. Стомахът ме сви да я гледам как се чувства виновна, че няма какво да предложи. Вината, че е стара чанта, която вече не интересува никого и търси опрощение. От яд можех да убия някого, като Червените бригади, ама някой истински мерзавец, а не някоя жертва на атентат. Седях и мигах на парцали с добре познатата ми усмивка на непукист. Чък я нарича мой защитен камуфлаж, като войниците с маскировъчни дрехи, стил джунгла, за да не ги убият. Но имаше още нещо. Най-накрая, след като ме бе превърнала в Габен и Белмондо, тя се смълча, засука кичура си, засмя се нервно и каза:

— Странно е колко много си приличате.

— С кой, госпожице Кора?

— С Морис. Един младеж, с когото ходехме преди много години и заради когото съм правила лудости, ама истински.

— И какво стана с него?

— Разстреляха го при освобождението.

Не попитах нищо повече, така беше по-добре.

Тя продължаваше да усуква кичура си.

— Освен в косите. Той беше тъмнокестеняв, ти биеш по-скоро на рус. Аз винаги съм харесвала само брюнети, тъй че, сам виждаш, няма от какво да се страхуваш.

И двамата се засмяхме на тази шега. Сега беше моментът да се изнижа. Само че се оказа, че не бил това моментът, защото когато се надигнах, тя още повече се смали, сгъната в ъгъла на дивана. Тогава разрязах крушата на две и преди да изляза, я попитах:

— Искате ли да излезем заедно някоя вечер, госпожице Кора? Можем да отидем в Slush.

Сега вече тя ме изгледа с почуда. После се забавлявах да търся погледа й в речника и открих: стъписан. „Стъписан: притеснен, объркан, обозначава силно удивление.“ Стоеше неподвижна на прага, с кичура между пръстите.

— Можем да потанцуваме в Slush — повторих аз и ми се стори, че сякаш виждам господин Соломон, който ми правеше одобрителен знак, наведен над нас от блажените си висини.

— Аз съм малко ръждясала, Жано. В заведенията за младежи… Все пак съм на шейсет и пет, ако трябва да ти кажа цялата истина.

— Госпожице Кора, ще ме прощавате, обаче почвате да ми пилите нервите с вашата възраст. Говорите сякаш е забранено за малолетни. Вашият познат господин Соломон скоро ще закръгли осемдесет и пет, а току-що си сложи коронки като стой, та гледай.

Тя се заинтригува.

— Тъй ли?

— Да. Тоя човек има дух и не се предава. Следващия път, когато ще му се наложи да сменя коронките си, ще бъде най-малко на сто и петнайсет. Или сто и двайсет, защото те могат да издържат и по-дълго. Облича се по последната мода, всяка сутрин си поставя цвете в бутониерата и си слага коронки, за да има добри зъби.

— Може би в живота му има някой?

— А, не, кара само на марки и пощенски картички.

— Жалко.

— Има своя душевен покой.

Госпожица Кора възнегодува.

— Душевен покой ли? Той не може да замести споделения живот, особено когато човек вече не е млад. Щом иска да пропилее живота си, негова си работа.

Странно беше, че така се разлюти заради душевния покой на господин Соломон, който пропиляваше живота си.

— Ще мина да ви взема в сряда вечер след вечеря, госпожице Кора. Стига да искате, разбира се.

— Можеш да дойдеш да вечеряме заедно.

— Не, благодаря, аз приключвам късно вечерта. Много съм ви благодарен за всичко, което правите за мен. Не знам дали имам необходимия талант, за да заема място на екрана, но винаги е хубаво да имаш някакво бъдеще.

— Довери ми се, Жано. Аз имам нюх за спектакъла.

Тя се разсмя.

— И за момченцата също. Досега не съм го правила за никого, но щом те видях, си рекох: този наистина си го бива.

Даде ми адресите на хора, с които трябваше да се срещна. Никога не ги потърсих, всъщност направих го, но много по-късно, когато госпожица Кора отдавна беше извън играта. Обадих им се за помен, но не намерих никой, освен някой си господин Новик, който си я спомняше ясно. Като млад бил импресарио, но сега беше отворил гараж. Не мисля, че госпожица Кора ме е заблуждавала с твърдението си, че има връзки в света на спектакъла, просто беше изтекло повече време, отколкото на нея й се струваше и в такива случаи не намирате никой на набрания номер.

Разделихме се като истински приятели, само дето се питах защо ми трябваше да я каня в Slush, очевидно доброволецът в мен бе прекалил. Подайте му пръст и ще ви отхапе ръката. Мисля, че исках да докажа на госпожица Кора нейната женственост и да й покажа, че не ме е срам да се явявам с нея като с някое гадже.

Бележки

[1] Перифразиран цитат от Лафонтен. — Б.пр.