Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (1)

I

Качи се в таксито ми на булевард „Осман“. Много възрастен господин с големи бели мустаци и брадичка, която обръсна по-късно, когато се сближихме. Бръснарят му беше казал, че го състарявала, а тъй като вече бе на осемдесет и четири и кусур години, не си струваше да притуря отгоре. Но при първата ни среща все още си беше с мустаците и късата брадичка, на която й викат испанска, защото за първи път се появила в Испания.

Тутакси забелязах, че излъчваше достойнство с правилните си, ярки черти, които не се бяха размили с годините. Най-хубавото бяха очите му, тъмни, та чак черни, а черното дори преливаше и хвърляше сянка около тях. Винаги се държеше изправен, дори когато седеше, а мен особено ме впечатли строгото изражение, с което гледаше навън, докато пътувахме. Имаше решителен и безмилостен вид, сякаш не се страхуваше от нищо и никой. Ще речеш, че вече много пъти е смазвал врага, а ние просто си пътувахме по булевард „Поасониер“.

Никога не бях возил толкова добре облечен човек на неговата възраст. Забелязал съм, че повечето от възрастните господа последен сезон, дори онези, за които се полагат най-много грижи, винаги носят овехтели дрехи. Човек не си купува нов гардероб за малкото време, което му остава, дето се вика не е икономично. Но господин Соломон, който за мен все още не се казваше така, защото не се познавахме, беше облечен с нови-новенички дрехи от главата до петите, с предизвикателство и увереност. Принцов костюм от Уелс, синя папийонка на бели точки, розов карамфил на бутониерата и сива шапка с твърда периферия. На коленете си държеше кожени ръкавици с кремав цвят и бастун с посребрена ръкохватка, изобразяваща конска глава. Лъхаше на елегантност от последния час и тутакси ставаше ясно, че не беше човек, който щеше да се остави да умре ей така.

Сащиса ме и ръмжащият му глас, когато ми съобщи адреса на улица „Сантие“, защото нямаше причина. Може пък да беше ядосан и да не му се ходеше на този адрес. Потърсих в речника думата, която най подхожда на историческата ни първа среща и на впечатлението, което произведе, сядайки в колата ми с главата напред, като ми съобщи адреса на ул. „Сантие“, и се спрях на „ръмжа — издавам глух и заплашителен звук под въздействието на ярост и възмущение“. Тогава все още не знаех, че за господин Соломон това беше още по-вярно. По-сетне се поразрових и намерих „гняв — яростно възмущение по отношение на хулител“.

Когато се качи в автомобила и потеглих, се случи съвпадение. Бях пуснал радиото и като по чудо първото, което чухме заедно, бяха новините от корабокрушението и петролния разлив в Бретан с двайсет и петте хиляди птици, измрели в мазута. Възроптах както обикновено, а господин Соломон също се възмути с красивия си, ръмжащ глас:

— Срамота — рече той, а в огледалото го видях да въздиша. — Светът от ден на ден става все по-непоносим.

Тогава научих, че господин Соломон прекарал цял живот в прет-а-портето, най-вече в панталоните. Побъбрихме малко. От няколко години се беше пенсионирал от панталоните и посвещаваше времето си на благотворителност, защото човек колкото повече старее, толкова повече се нуждае от другите. Беше дал част от апартамента си на една асоциация, наречена SOS-Доброволци, на която можеш да се обадиш ден и нощ, ако светът стане прекалено непоносим, та чак смазващ, и те налегне мъката. Набираш номера и получаваш кураж, дето се вика на учен език — морална подкрепа.

— Бяха финансово затруднени и нямаха помещение. Взех ги под крилце.

Като спомена крилце, се засмя, но и в този случай като че ръмжеше, сякаш смехът извираше от дълбините му. Говорихме си за застрашените от изчезване надежди, което си беше естествено, защото предвид възрастта му, той беше от най-застрашените. Аз карах много бавно, за да не пристигнем прекалено бързо. И преди знаех за SOS-Приятели, ама не знаех, че имало и други, и че спасителите се организират. Стана ми любопитно, може да се случи на всеки, само дето няма да ми щукне да набера SOS-Приятели или други някои, щото не може да си отвисиш цял живот на телефона. Попитах го кои са тези, дето отговарят на позвъняванията, а той ми обясни, че били младежи доброволци и че обаждащите се също били най-често младежи, защото възрастните били обръгнали. Каза ми също, че имало проблем, защото трябвало да се намерят още доброволци, дето да помагат на другите, а не само да се чувстват по-добре на гърба на страдащите. Наближавахме ул. „Сантие“, а аз не разбирах как така може да се почувстваш облекчен, като получиш нечий апел за помощ. Той добронамерено ми обясни, че в психологията това се случвало често. Така например има психиатри, които са били недолюбвани като млади и всякога са се чувствали грозни и отхвърлени, а после са наваксвали, ставайки психиатри, като са се занимавали с млади наркомани и откачалки, от което са се чувствали важни и много търсени. Те властват, радват се на уважение и са обградени от красиви девойки, които иначе въобще нямаше да познават, а това им дава усещане за сила, като по този начин сами се лекуват и се чувстват по-добре в кожата си.

— В SOS сме имали много потиснати доброволци, от онези, които наричат „чувствено ощетени“. Когато получават отчаяно обаждане, се чувстват по-малко самотни… Хуманитарната помощ не минава без проблеми.

Забавих още повече, бях много заинтригуван и точно тогава попитах господин Соломон как е станало тъй, че от прет-а-портето е преминал към хуманитарната помощ.

— Скъпи приятелю, никой не знае точно къде започва и къде свършва прет-а-портето…

Стигнахме ул. „Сантие“ и господин Соломон слезе. Остави ми много добър бакшиш и точно тогава се случи онова нещо, само дето не знам какво именно. Докато ми плащаше, ме погледна приятелски. После пак ме погледна, ама някак странно, сякаш й имаше нещо на физиономията ми. Дори като че ли се сепна, внезапно и неволно на лицето му се изписа живо учудване. Отначало не каза нищо, но не преставаше да ме гледа. После затвори очи и прокара ръка пред клепачите си. Сетне пак отвори очи и продължи да ме съзерцава, без да каже нито дума. Тогава отмести погледа си и го видях да се замисля. Погледна ме отново. Виждах, че имаше нещо наум, но се колебаеше. В този момент се усмихна странно, донякъде иронично, но най-вече тъжно, и неочаквано ми предложи да пийнем по чашка.

Никога не ми се бе случвало подобно нещо с таксито.

Седнахме в някакъв бар, а той все така ме зяпаше учудено, сякаш не можеше да повярва на очите си. След това ми зададе няколко въпроса. Казах му, че по професия съм автомеханик, по̀ право майстор, че имам златни ръце за всякакви повреди, водопроводни, електрически, разни джунджурии, че без да съм наясно с теорията, съм се изучил от практиката. Също така притежавам дялово участие в таксито, заедно с двама ортаци, Йоко, който учи за хидромасажист, за да се върне в родината си Кот д’Ивоар, където липсват такива като него, и един камбоджанец, Тонг, който някак си се беше спасил благодарение на тайландската граница. В останалото време учех по свой почин в общинските библиотеки като самоук. Напуснах училище след основното образование и оттогава се самообразовах, най-вече чрез тълковните речници, които са най-пълни, защото онова, което не фигурира в тях, няма къде другаде да го има. Таксито още не го бяхме придобили, бяхме изтеглили заем, та ни трябваше още бон и половина, но си имахме разрешително и се надявахме, че все някак ще го изплатим.

И тогава се шашнах, както никога досега в живота си, защото този път беше приятно. Господин Соломон седеше пред кафето си и разсеяно барабанеше с пръсти по масата, както правеше обикновено в моменти на размисъл, ама това го разбрах по-късно.

— Какво пък, може би ще мога да ви помогна — рече той.

Трябва да знаете, че думата „помагам“ е любимата на цар Соломон, защото най не достига. Казвам „цар Соломон“ без да съм ви обяснил, но и това ще стане по-нататък, човек не може да огрее навсякъде.

— Може би ще мога да ви помогна. Тъкмо исках да имам едно такси на разположение по всяко време. Притежавам семеен автомобил, но нямам семейство, а самият аз вече не шофирам. Бих искал също да осигуря една кола на разположение на хора в беда, които трудно се придвижват поради физически причини: сърце, крака, очи и прочее…

Онемях. Навремето е имало легендарни царе, които са сеели щастие по пътя си и добри духове в бутилки или на разни други места, които са слагали край на страданията само с един решителен жест, ама това не се е случвало на ул. „Сантие“. Разбира се, не беше във възможностите на господин Соломон да прекрати страданията с властен жест, защото състоянието му беше пострадало от ръста на цените и срива на френските и чуждестранните котировки, но той правеше каквото му беше по силите и след като бе забогатял в панталоните, продължаваше да дарява щедро и да ощастливява онези, които най-малко го очакваха, за да им докаже, че не са забравени и че има един човек на бул. „Осман“, който бди над тях.

Чък, с когото още не сме се срещали дотук, защото всяко нещо с времето си, казва, че господин Соломон не го прави толкова от добро сърце, колкото за да поучи Господ, да го засрами и да му покаже правия път. Ама то Чък все се подиграва, защото умът му го задължава.

— Вие също ще можете да сте от полза на SOS-Доброволци, защото понякога им се налага да правят посещения по домовете, в спешни случаи… Невинаги можеш да помогнеш на човек по телефона…

През това време продължаваше да ме оглежда щателно, барабанейки с пръсти, с леко тъжна усмивка и малки иронични отблясъци в тъмните очи.

— Е? Как ви се струва?

Настръхнах. Когато ви споходи нещо толкова хубаво, невиждано, освен може би в легендарните времена, трябва да се внимава. Де да знаеш какво се крие зад това? Не съм вярващ, но дори и за човек като мен, пак си има граници. Не може да се вярва безгранично, защото всичко си има граници. Виждах, че господин Соломон не беше свръхестествен, макар погледът му да пламтеше, като се има предвид, че на тази възраст обикновено угасва. Трябва да беше най-малко на осемдесет и кусур години. Беше си човек от плът и кръв на преклонна възраст, което обясняваше строгото му и гневно изражение, защото това му се струваше недопустимо. Но аз не разбирах какво ми се бе случило. Някакъв възрастен господин, когото не познавате нито от Ева, нито от Адам (това ми е любимият израз, заради земния рай, сякаш че има някаква връзка), и който ви предлага да ви изплати остатъка от таксито, защото той тъкмо това ми беше предложил посред бял ден на терасата на едно кафене на ул. „Сантие“! Чък ми каза, че подобно нещо не се било виждало от времето на Харун Ал Рашид, който се дегизирал, за да се слее с народа, а после дарявал богато онези, които му се били сторили достойни. Усещах, че съм срещнал много особен човек, а не просто търговец на конфекция, преуспял отвъд всякакви очаквания. Още същата вечер споделих с Чък и Тонг, с които си поделяме бърлогата, а те най-напред ме изслушаха тъй, сякаш съм си ударил кратуната и съм бил споходен от религиозни видения между бул. „Поасониер“ и ул. „Сантие“. Не е лъжа, че у господин Соломон има нещо библейско, не само заради напредналата му възраст, ами като у Мойсей в „Десетте Божи заповеди“ на Сесил Б. де Мил, който прожектираха във филмотечното кино и който според мен най го наподобява. После, когато опознах господин Соломон и започнах да го обичам, както не може да се обича един обикновен човек, когато разказвах на аверите как се раздава за другите като никой друг, на Чък веднага му хрумна да каже нещо умно. Според него господин Соломон искаше да бъде обичан, почитан и обграден от всеобщата благодарност на мястото на един друг, който трябвало да се сети да го направи, но когото господин Соломон заместваше в крачка, като му отправяше упрек, за да привлече вниманието на Йехова върху онова, над което Той трябваше да бди, а не го правеше, за да го засрами. Изобщо Чък твърдеше, че филантропията винаги е била начин да властваш и да получиш прошка за мангизите си, а през 1978 г. това е особено комично. Но Чък намира обяснения на всичко, затова трябва да се пазиш от него като от чума. Най-малкото, когато нищо не разбираш, цари мистерия и можеш да вярваш, че зад нея се крие нещо, което може всеки момент да изникне и всичко да промени, но когато обяснението е налице, не остава нищо, само чаркове. За мен обяснението е най-върлият враг на незнанието.

Та седях си значи, и сигурно съм гледал доста странно, защото господин Соломон се разсмя и като видя, че не съм вярващ, извади чековата си книжка и ми разписа един чек за бон и половина, без да се замисли. Човек, когото не познавах нито от Ева, нито от Адам само допреди половин час. Тогава коленете ми омекнаха, защото ако един непознат ви разпише чек за бон и половина, това значи, че всичко може да ви се случи и ви наляга тревога. Бях съвсем пребледнял с чека в ръка и господин Соломон ми поръча чаша червено. Изпих го без да се съвзема. Беше необяснимо. Мен нищо не ме стъписва така, както необяснимото, защото събужда всякакви надежди и появата на господин Соломон в таксито ми беше най-необяснимото нещо, което ме бе сполетявало. След като се разделихме, си рекох, че легендарните времена не ще да са били съвсем глупави.

— Ще можем да ви се издължим за осемнайсет месеца — казах му.

Стори ми се развеселен. На устните му винаги има нещо като усмивка или по-скоро спомен от усмивка, която е минала оттам много отдавна, но е оставила малка следа завинаги.

— Мило момче, хич и не желая да ми се издължавате, но за сметка на това ще ми бъде приятно, ако след осемнайсет месеца, а още по-добре след десет или двайсет години, обсъдим въпроса, за да отложим издължаването с още някоя и друга година — рече той и в този момент откровено се разсмя при мисълта, че още ще го има след осемнайсет месеца или пък десет години, предвид възрастта му.

Шегуваше се. Сигурно всяка сутрин се събуждаше с разтуптяно сърце и се питаше дали още е на този свят.

Бях хванал здраво чека в ръка и гледах подписа Соломон Рубинщайн. След името стоеше запетая и думата Esq. С точка накрая, тъй че изглеждаше така: Соломон Рубинщайн, Esq. Нямах представа какво означаваше това, но по̀ подир научих от един даскал по английски в таксито, че Esq. означава Esquire, което се употребява след адреса във Великобритания, за да обозначи хората от сой. Господин Соломон, значи, слагаше Esq. след името си, за да даде да се разбере, че все още е от сой. Беше живял две години в Англия, където бе преуспял с няколко магазина.

Когато най-сетне повярвах и спрях да се вторачвам в чека, моят неочакван благодетел отново ме наблюдаваше.

— Принуден съм да ви попитам нещо — каза — и се надявам то да не ви обиди. Лежал ли сте в затвора?

Туй то. Все едно и също с моята мутра. Негодяй. Сводник. Направо престъпник. Не знам откъде имам тази физиономия и карък, като се има предвид, че баща ми четирийсет години е бил ватман в метрото, а сега е на пенсия. Майка ми е по-скоро сладурана и дори се възползва от това, за зла участ на баща ми. Сигурно съм го наследил от някой от нашите прадеди галите.

— Никога не съм лежал в затвора, даже не съм се и опитвал. Нямам данни. Знаете ли, аз въобще не приличам на себе си. С този обеснически вид. Правело ми е впечатление, че когато ходех на поправки у самотни хора, често ми се струваха малко напрегнати, особено жените. Аз, да ви кажа, нямаше да имам нищо против, ако бях някой разбойник, дето не му мига окото и си живее в комфорт.

— Комфорт ли?

— Да, морален комфорт. Да не ми дреме, де.

Видях, че беше малко разочарован. По дяволите, рекох си, тоя да не е някой гангстерски бос, наркотрафикант или укривател на скъпоценности, който ме е наел заради мутрата ми? Разбира се, не можех да знам още от началото какво си беше наумил, та дори и сега, когато вече отдавна е в Ница, Бог да го прости, не съм сигурен и не мога да повярвам, че още от самото начало е бил премислил всичко с ирония и злопаметност, която направо не можете да си представите. Макар и да беше цар Соломон, все пак не можеше така всемогъщо да дърпа конците. Може би хрумването го бе осенило, както естествено се случва, когато непрестанно мислиш за нещо и не успяваш нито да го надмогнеш, нито да го забравиш, нито да простиш. Пък и известно е, че понякога любовта си е една голяма свинщина. Господин Соломон беше, дето се вика, тлеещ вулкан. Отвътре си беше вулканичен, гореше и кипеше страстно, тъй че знае ли човек? Това беше първата ни среща, все още не го познавах и се питах защо ли ми се стори малко разочарован, задето не съм лежал в пандиза. Всъщност бях твърде развълнуван, за да си задавам въпроси. Държах чек за милион и половина, както биха се изразили старите хора, и можеше да се каже, че едва ли не съм преживял нещо почти религиозно.

Той извади от вътрешния си джоб портфейл от естествена кожа и ми подаде визитката си, на която за мое удивление пишеше „Соломон Рубинщайн, Esq., цар на панталона“.

— Тази визитка е от старите, защото вече не съм в занаята — уточни той. — Адресът обаче си е същият. Минете да се видим.