Ромен Гари
Европейско възпитание (9)

9

С октомврийските студове и дъждове положението на малката група стана критично. Селяните оскубани от немците, отказваха да помагат. Още повече че някои „зелени“, обезумели от наближаването на зимата, нападаха и разграбваха стопанства… Тримата братя Зборовски заловиха неколцина от виновните и ги обесиха в двора на едно от ограбените стопанства, но все пак селяните започнаха да гледат с лошо око на партизаните. Братята Зборовски с мъка успяха да получат няколко чувала картофи… Но се случи едно събитие, което им позволи да погледнат с доверие към началото на зимата. Една сутрин групата на Черв прие делегация селяни от Пяски. В гората пристигна каруца, теглена от як кон: шестима селяни бяха се настанили зад каруцаря. Бяха облечени в празничните си дрехи, ботушите и косите им блестяха, мустаците им бяха съвсем твърди, грижливо намазани с помада. Имаха достолепен и тържествен вид: веднага си личеше, че са важни хора, дошли да разговарят за важни дела. Начело на делегацията беше пан Юзеф Конечни. Пан Юзеф Конечни имаше szynek^[1] в Пяски, който сам ръководеше. Освен това той притежаваше по един szynek в почти всички села на областта. Тези szynki бяха опушени и мрачни изби с нечисто обзавеждане от табуретки, клатещи се маси и мръсни прислужнички, където селяните идваха да пият в пазарен ден, а при нужда — да взимат пари назаем с лихва или срещу ипотека. Пан Юзеф вършеше много добри сделки. Той беше селянин в зряла възраст, наивен на вид, с големи, леко изпъкнали очи и czub^[2], красиво завит в средата на челото. Той последен слезе от каруцата. Неговите спътници го чакаха с уважение, с каскети в ръце, плюейки от време на време, за да прикрият смущението си.

— Те всички му дължат пари — обясни на Янек най-младият Зборовски.

Пан Юзеф се приближи и изгледа всеки партизанин в очите продължително и чистосърдечно.

— Е, какво е това, момчета? — възкликна накрая той. — Вече нямаме кръв във вените ли? Заспиваме ли? Вече три години немецът е окупирал нашите села, а вие все нищо не правите, за да го изгоните? Че кой трябва да защитава нашите жени и нашите деца?

— Добре говори — забеляза един от селяните, плюейки със задоволство.

— И така, кой трябва да защитава нашите годеници и нашите майки? — добави кръчмарят.

Каруцарят на седалката си играеше с камшика. Имаше притеснен вид. Той не дължеше пари на пан Юзеф, право казано, кръчмарят му дължеше заплата за един месец. Сега гледаше гърба на пан Юзеф и плющеше с камшика си.

— Ако само бях по-млад — продължи кръчмарят — ако бях двайсет години по-млад… бих ви показал аз как човек защитава земята си!

Той протегна ръце.

— Хайде, момчета! Отмъстете за честта на нашите изнасилени дъщери, за нашите депортирани или убити синове!

Тонът му стана леко плачевен. Изтри очи с юмрук. После каза:

— Носим ви храна.

— Ммм… — каза Черв, премигвайки с око. — Новините за войната са добри в последно време… Ммм?

Пан Юзеф погледа встрани.

— Много добри — призна той тъжно. — Русите, изглежда, се държат здраво при Сталинград…

— Може би скоро ще започнат да настъпват… Ммм?

— Може би, наистина — потвърди кръчмарят.

Един селянин призна в изблик на отчаяние:

— Никак не знаем как ще се обърнат нещата, psia krew^[3]!

Пан Юзеф му хвърли убийствен поглед.

— Може би наистина — продължи Черв — един ден ще стигнат дотук? Ммм?

— Много е възможно — каза кръчмарят.

— А след като изгонят немците, може би ще ни помогнат да избесим немските помагачи, използвачите и всякаква друга гад… Ммм?

Пан Юзеф каза съвсем непринудено:

— Ако имате нужда от нещо, дайте ни знак!

— Разбира се, разбира се! — измърмориха селяните.

Черв накара да разтоварят каруцата. Пан Юзеф се беше представил добре: групата имаше с какво да се храни поне един месец… Делегацията се качи в каруцата, каруцарят извика „Wio! Wio!“^[4] и впрягът потегли. Селяните не си говореха. Те даже избягваха да се гледат. Пан Юзеф беше начумерен. Тоя Черв не казваше нищо съществено. Един двуличник наистина, явен лицемер. Човек никак не може да му се довери, да отгатне тайните му мисли. „Такъв човек — помисли мрачно пан Юзеф — който ви стиска ръка, гледа ви в очите, а на другия ден ще изпрати някой партизанин да ви убие на ъгъла на някоя улица.“ Той потръпна. Животът ставаше труден. Никой вече не плаща дълговете си, всички сделки стават опасни, днешният победител утре може да бъде победен. Човек вече не знае на кой светец да се надява. Въпреки всичко от поколения неговите прадеди бяха съумявали да запазят кожите си и хановете си срещу бури и наводнения, татари и шведи, руснаци и немци. Те никога не бяха се отнасяли с тях като с нашественици, а като с клиенти. Всеки е добре дошъл в един хан: такъв беше техният девиз. Въпрос на хладнокръвие, нюх, на бърза смяна на посоката в подходящ момент… Пан Юзеф въздъхна. В комюникетата си немците твърдяха, че най-после са завзели предградията на Сталинград: това значеше, че градът се държеше здраво. Все по-трудно ставаше да се предвижда бъдещето… Другите пътници от каруцата не мислеха нищо. Нямаха мнение: имаха дългове. Те следваха пан Юзеф с примирение.