Ромен Гари
Европейско възпитание (7)

7

Намери Яблонски и Криленко седнали до огъня. Старият украинец четеше, закрепил очила на носа си. На няколко крачки оттам мъжете хъркаха в своята дупка, един от тях стенеше.

— И двете! — стенеше той. — И двете!

Янек потръпна.

— Станчик сънува — каза лейтенантът. — Не обръщай внимание.

Той стана, хвана Янек за ръка и се отдалечи от огъня.

— Е, и?

— Тя ви моли да не отивате. Тя ще ви чака…

— Благодаря ти, малкият — каза Яблонски.

Той се доближи до украинеца.

— Дай му да яде.

Криленко свали очилата си и пусна книгата. Янек позна дебелия червен том: беше „Винету, червенокожият джентълмен“.

— Ху! — каза старият. — Добър вечер, бледолики. Лулата на мира е тук, но що се отнася до плюскането… Ху! Аз казах.

— Дай му моя дял — обади се Яблонски. — Не съм гладен.

Старият сипа на Янек едно канче жълтеникава течност и отново взе книгата си.

— Немците нищо не са измислили — сподели той. — Системата на заложниците е била вече позната и практикувана от индианците сиукси…

Той изгледа как лейтенантът се отдалечава, кашляйки, и плюе.

— Тая ще го довърши — проскърца той.

На другия ден Янек се запозна с останалите членове на групата. Те бяха седем. Единият беше Станчик, бръснар от Вилнюс. Двете му дъщери, на седемнайсет и петнайсет години, били изнасилени от немските войници. За да потулят случая, окупационните власти ги изпратили да „работят“ в някакъв армейски публичен дом в Померания. Станчик получил едно обикновено съобщение: „Вашите дъщери заминаха да работят в Германия“.

От време на време дребният бръснар — хилаво човече с безобиден изглед — получавал пристъпи на лудост. Тогава започвал да броди из гората, виейки: „И двете! И двете!“. После изчезвал. Никой не знаел къде ходи. Но един ден Черв открил сред вещите на нещастника ужасяващи трофеи. Пребледнял, изхвръкнал от бърлогата и започнал да повръща… Разказваха, че Станчик бил осакатил така десетина немски войника. Не го хвалеха за това, но не го и порицаваха. Всеки път, когато жалостивият вик „И двете! И двете!“ се понасяше из гората, мъжете пребледняваха, плюеха и казваха: „Tfou, sila nieczysta“, избягвайки да срещат погледите си.

Имаше двама студенти по право от университета във Вилнюс, чиято трудна и опасна задача бе да поддържат връзка по радиото с командния пост на „зелената“ армия, който непрекъснато се придвижваше. Тяхното присъствие създаваше винаги лошо настроение у партизаните, защото немците подслушваха непрекъснато и от няколко месеца бяха станали майстори в откриването на радиопредаватели посредством нови технически средства. Така че пристигането на двамата младежи означаваше навсякъде повишена опасност. Лицата помръкваха веднага след появяването им, като че ли бяха птици, предвещаващи беда. Рядко ги понасяха повече от няколко часа на едно и също място. Те държаха в чантата си малка тетрадка, която беше техният секретен код. Страниците й бяха покрити с привидно лишени от смисъл изречения, но едно от тях особено бе впечатлило Янек, когато се беше сгушил в скривалището на Черв, който в този момент очакваше предаването на някакво съобщение. Изречението гласеше: „Надежда ще пее утре“.

— Какво значи това? — попита Янек.

— Точно това, което казва — отговори Черв.

Янек се ядоса. Вземаха го за дете, не му се доверяваха напълно.

— Сигурно е код — каза той. — Изречението сигурно има таен смисъл.

Изглежда Черв без малко щеше да се усмихне. Но той никога не се усмихваше. Само след няколко секунди ведростта от лицето му изчезна и това бе всичко.

— Няма нищо секретно — обясни той. — Съвсем ясно е. Надежда ще пее утре. Надежда е бойното име на нашия главен командир, а той има много хубав глас. Пее през цялото време. Скоро сам ще го чуеш. Той често идва да ни изнася концерти в тази гора.

Янек нерядко слушаше разкази за подвизите на този тайнствен партизанин, когото наричаха Партизанин Надежда. Никой не знаеше кой бе той, никой никога не беше го виждал, но всеки път, когато във въздуха хвръкваше някой мост, когато биваше повредена железопътна линия, нападнат немски конвой или просто когато ехото от някоя далечна експлозия стигнеше до ушите им, „зелените“ се споглеждаха, поклащаха глава, усмихваха се с вид на осведомени и казваха: „Партизанин Надежда пак си свърши работата“.

Немците знаеха за неговото съществуване. Голямо възнаграждение бе обещано на този, който им помогне да хванат неуловимия „бандит“. Бе станал истинска фикс идея за местната Kommandantur, която изразходваше много време и енергия за опитите си да хване този неуловим противник, но даже не беше успяла да установи неговата самоличност.

Янек често оставаше легнал по гръб в своето скривалище, сред смълчаната нощ, с широко отворени очи, мислейки за Партизанин Надежда, като се опитваше да си го представи. Имаше нещо вдъхващо доверие в мисълта за това тайнствено присъствие в гората, в разказите, които слушаше, за неговите подвизи и в спокойната усмивка на партизаните, когато говореха за този легендарен герой, който жестоко дразнеше немците и винаги им се изплъзваше между пръстите. Често, когато нещата тръгваха зле, когато от другарите имаше убити или арестувани, подложени на изтезания, някой от „зелените“ въздъхваше, поклащаше глава и питаше: „А какво прави Надежда? Скоро не сме чували да се говори за него“.

Една нощ, както мечтаеше така в скривалището си, една идея, която малко по малко стана сигурност, порази внезапно Янек с такава очевидност, че той се изправи върху дюшека си с усмивка на уста и разтуптяно сърце: тайнственият Партизанин Надежда можеше да бъде само неговият баща. Ето защо всеки път, когато говореше за баща си и искаше да разбере нещо за неговата съдба, „зелените“ замълчаваха и го гледаха по този странен начин, с очевидна симпатия и даже с уважение. Тази надежда, която той не сподели никога с другите, остана за дълго у него. Беше сигурен, че е прав, а когато го докоснеше съмнението, знаеше, че това е просто защото му е студено, защото е гладен, или защото е уморен. Той знаеше вече, че истината е нещо, което се разпознава по горещите пориви на сърцето и рядко в хладината на разума.

Там беше и Цукер, касапинът евреин от Швенчонис. Това беше един набожен chasyd, с телосложение на панаирджийски борец. В петък вечер заедно с други укрили се в гората евреи той ходеше да се моли в развалините на стария разрушен барутен погреб в Антокол. Всяка вечер покриваше главата си с talès^[1] от черна и бяла коприна, биеше се по гърдите, плачеше. Другите го гледаха мълчаливо и с уважение. В групата бе също и „пан Меценас“^[2], адвокат от Вилнюс. Партизаните му казваха винаги „panié mecenasie“, никой не му говореше на „ти“. Той беше възрастен мъж, тлъстичък, с вежди на тъжен Пиеро^[3], неспособен да привикне към живота в гората. Наричаше се Стахевич. Един път, когато се оплакваше от студа и глада, Янек чу Яблонски да му казва:

— Престанете да се вайкате. Никой не ви задържа тук.

Пан Меценас тъжно поклати глава.

— Вие не знаете, Яблонски, какво е да обичаш млада жена, когато сте с трийсет години по-възрастен от нея…

По-късно Янек научи, че пан Меценас бе женен за една съвсем млада жена, чийто брат, изглежда, бил убит при партизаните. „Никой тук не си спомня за това, но в края на краищата човек не може да познава всички в гората…“ Пан Меценас беше излязъл в шумата, за да отмъсти за юношата. Като гледаше бедния човек да трепери в скъсаната си шуба, Янек често имаше желание да му каже: „Хайде, смелост…“.

С тях беше и Махорка, православен грък, селянин от Барановичи. Той сравняваше гората с катакомбите, а партизаните — с първите християни. Чакаше Възкресението. „Моментът наближава!“ — казваше той. Всеки път, когато в околността раждаше някоя селянка, той бродеше около стопанството, бъбрейки молитви. След това се връщаше с превит гръб, поклащаше тъжно глава и казваше:

— Нямаше знак.

Никой не знаеше на какъв знак всъщност се надяваше, без съмнение и той самият не го знаеше. Но никога не губеше кураж. Беше много сръчен в кражбата на малкото кокошки, които селяните от околността имаха още в кокошарниците си… Той попита един път Янек:

— Вярваш ли в Бога?

— Не.

— Значи не си имал майка — заключи Махорка.

Накрая идваха тримата братя Зборовски. Те бяха мълчаливи, решителни, недоверчиви. Не се разделяха никога, ядяха, спяха и се сражаваха заедно. Бяха натоварени най-вече с връзките на групата с външния свят. Техните родители имаха стопанство в съседното на Пяски село. От време на време тримата братя изчезваха нощем и отиваха да видят родителите си… Връщаха се още по-мълчаливи, още по-решителни и още по-недоверчиви.