Ромен Гари
Европейско възпитание (6)

6

Изгладнели и изтощени хора живееха, спотайвайки се сред гората. В градовете ги наричаха „партизани“, а в селата — „зелени“. От дълго време тези хора се сражаваха само с глада, студа и отчаянието. Единствената им грижа бе да оцелеят. Преживяваха на малки групи по шест или седем, в скривалища, издълбани в земята, скрити под шубраците, подобно на преследвани животни. Трудно намираха храна, често беше невъзможно да се сдобият с нея. „Зелените“, които имаха роднини или приятели в областта, успяваха да се изхранват сами. Другите измираха от глад или пък излизаха от гората, за да бъдат убити. Групата на Черв и Криленко бе една от най-жизнените, от най-малко примирените. Тя бе под командването на един млад офицер от кавалерията — лейтенант Яблонски. Той беше висок рус младеж, който кашляше много и плюеше кръв: парче от снаряд бе засегнало дробовете му по време на битката за Полша. Бе запазил военното си наметало и квадратната си кавалерийска фуражка. Дългата козирка хвърляше винаги сянка над лицето му. Когато му представиха Янек, той попита:

— На колко си години?

— Четиринайсет.

Лейтенантът го изгледа продължително с хлътналите си, пламтящи, измъчени от треската очи.

— Искаш ли да направиш нещо за мен?

— Да.

— Познаваш ли Вилнюс?

— Да.

— Добре?

— Да.

Лейтенантът се поколеба, изглежда се бореше със самия себе си, огледа се наоколо…

— Ела в гората.

Той отведе Янек в едно сечище.

— Вземи това писмо. Отнеси го на адреса. Той е отбелязан на плика. Знаеш ли да четеш?

— Да.

— Добре. Внимавай да не те заловят.

— Няма.

— Чакай за отговор.

— Добре.

Внезапно лейтенантът погледна настрана. Каза с глух глас:

— Не казвай на никого тук.

— Няма да кажа.

Янек сложи писмото в джоба си и тръгна веднага. Пристигна във Вилнюс с падането на нощта. Улиците бяха пълни с немски войници, камионите минаваха с трясък по едрите павета, хвърляйки кал по дървените тротоари. Той лесно намери къщата на „Похуланка“. Мина през един двор, изкачи се по една стълба. На първия етаж се спря и драсна клечка кибрит. Там на вратата имаше визитна картичка: „Ядвига Малиновска — прочете той. — Уроци по музика“. Вътре свиреха на пиано. Послуша малко. Обичаше много музиката, но твърде малко бе слушал. Накрая почука. Музиката рязко спря и женски глас попита:

— Кой е?

Той се поколеба.

— Янек — глупаво каза накрая.

Учуди се, като видя, че вратата се отваря. Младата жена го огледа внимателно. Тя държеше в ръката си лампа: по жълтия абажур имаше оризища, пагоди и птици. Сенките им мърдаха по тавана и стените. Младата жена се стори на Янек много хубава. Той вежливо свали каскета си.

— Трябва да ви дам това — обясни той.

Подаде писмото. Тя го взе и веднага го отвори. Докато четеше, той пак я огледа. Колко хубава беше! Нямаше нищо чудно, че знаеше да свири толкова хубаво на пиано… Тази музика й подхождаше, тя приличаше на нея. Младата жена свърши с четенето.

— Влез — каза му.

Тя затвори вратата.

— Сигурно си гладен след толкова ходене.

— Не.

— Не искаш ли чай?

— Не, благодаря.

Тя погледна това дете с толкова ужасно сериозно лице.

— Както желаеш. Ще подготвя един отговор… Не. По-добре не трябва. Ако те арестуват…

— Няма да ме арестуват.

Тя пак го погледна.

— На колко години си?

— Четиринайсет.

— Кажи му… Кажи му, че това е лудост. Кажи му да не идва… Много е опасно. Но ако дойде, кажи му, че ще го чакам…

— Ще дойде — каза Янек.

— Кажи му да не идва.

— Ще му кажа.

Тя отиде в кухнята и се върна с хляб и сол, които зави във вестник. Той сложи пакета под дрехата, до гърдите си. Не тръгваше. Гледаше я… Тя чакаше той да каже каквото имаше да казва.

— Свирете — помоли неочаквано той.

Тя не каза нищо и тръгна към пианото. Не изглеждаше нито учудена, нито любопитна. Седна зад пианото и започна да свири… Янек вече не знаеше от колко време свиреше тя. Той не знаеше. Никога не бе чувствал нещо подобно. В един момент тя се обърна.

— Това е Шопен — каза му. — Бил е поляк.

Тогава видя, че той плачеше. Това, изглежда, също нито я учуди, нито я развълнува. Като че ли намираше за съвсем естествено той да плаче, слушайки тази музика… Когато най-после спря да свири, младата жена видя, че Янек си беше тръгнал.