Ромен Гари
Европейско възпитание (4)

4

Янек чака търпеливо много дни. От време на време излизаше от скривалището си и се ослушваше: сред всички шумове на гората той чакаше с внимание стъпките на баща си. При всяко пропукване на дърво, при всеки шепот на листата надеждата се възраждаше. В продължение на осем дни той живя така, в надежда и очакване. В продължение на осем дни той се бори жестоко срещу страха, който растеше, срещу самотата и тишината, срещу действителността, която се промъкваше малко по малко в съзнанието му, срещу отчаянието, което започваше да смразява сърцето му. На деветия ден се събуди победен. Отвори очи и веднага започна тихо да плаче. Даже не стана. През целия ден остана на дюшека си, свит на топка под завивките, треперещ, със свити юмруци. Към полунощ излезе от дупката си и тръгна в посока към Сухарки. Вървя през гората в мрака. Клоните на боровете шибаха лицето му, тръните разкъсваха дрехите и кожата му. Много пъти се загуби. Броди така през цялата нощ, а на разсъмване излезе на един път. Позна го. Това беше пътят за Вилнюс. Вървя по него до Сухарки… Селото беше обгърнато в гъста мъгла. Но тази мъгла лютеше на очите, както в скривалището, когато коминът на огнището теглеше зле. Това беше дим. Една част от селото бе изгоряла. Вече нямаше пламъци, имаше само дим, тежък дим, неподвижен в спокойния въздух, и лоша миризма, от която болеше гърлото. Малко по-далеч на пътя имаше две бронирани коли. Те бяха неподвижни, подобни на изоставени черупки на костенурки. Само отпред на всяка кола бавно мърдаха картечниците, като жило на насекомо. Едно от тези жила беше обърнато към Янек, насочено към гърдите му. Внезапно черупката се отвори, много рус немски войник с розови като на момиче бузи се измъкна наполовина от отвора и извика на развален полски:

— Poszedl, poszedl… Wzbronione, verboten^[1]!

Янек му обърна гръб. Отначало вървя, после започна да тича. Той не бягаше: бързаше да стигне. Искаше да влезе под земята, да се сгуши в своята дупка, никога вече да не излезе. Спусна се в скривалището и се хвърли на постелката. Не се чувстваше уморен. Не го беше страх. Не беше нито жаден, нито гладен, нито му се спеше. Не чувстваше нищо, не мислеше за нищо. Остана легнал по гръб, с празен поглед, в студа, в мрака. Само към средата на нощта помисли, че ще умре. Той не знаеше как се умира. Несъмнено човек умира, когато е готов да умре, а е готов, когато е много нещастен. Или пък може би човек умира, когато не му остава нищо друго да прави. Това е път, по който човек поема, когато няма къде вече да отиде… Но той не умря. Сърцето му биеше, биеше, без да спре. Не бе по-лесно да се умре, отколкото да се живее.