Ромен Гари
Европейско възпитание (34)

Епилог

Младши лейтенант Твардовски от полската армия направи знак на шофьора.

— Спрете тук. Останалата част от пътя ще мина пеш.

Гората помръдва и шепне в светлината. Трудно е да избягаш от спомените си, да не потърсиш в потръпването на листата знака на някакво тайнствено вълнение, да не се почувстваш разпознат и приет с радост. Гласът на най-големия от братята Зборовски внезапно се извиси над шепота: „Свободата е дъщеря на горите. Именно в тях тя идва да се скрие винаги, когато нещата вървят зле“.

— Трябва ли да ви чакам тук, лейтенант?

— Не, ще остана по-дълго. Идете да обядвате, върнете се след два часа.

Това са последните дни на Янек в униформа: след месец той трябва да започне следването си в Музикалната академия във Варшава. Хубаво е да чуеш един полски войник да ти казва „лейтенант“, хубаво е да можеш да се разхождаш открито по път, от който следите на неприятелските стъпки отдавна са изчезнали. Хубаво е най-вече да усещаш в джоба си малката скъпоценна книга като удържано обещание. Всички дървета са тук: те не умират лесно. Тези, които бяха млади, са пораснали като него. Янек разпознава всяка ела, всеки храст. Върху твърдата кора бръчките са като тези по лицата на остарелите приятели. Ето големия дъб с бащинските си клони и с могъщия си дънер, до който един ужасен юноша идваше да се притисне. Той също не се е променил и неговите клони шепнат същите думи на езика на дъбовете. Но Янек вече не е достатъчно млад, за да ги разбере. Дъбовете сигурно също имат своите героични легенди, своите хубави песни, своите бебешки приказки, пълни с надежда и позлатени обещания, и когато ги повалят, може би те също вярват, че загиват за някаква безсмъртна и справедлива кауза, и падайки, мечтаят за някаква изцяло щастлива гора, която ще се издигне един ден там, където те са паднали. Ако сърцето на човека не съществуваше, не би имало отчаяние на земята.

Ето мястото, където при първия далечен звук на оръдията на свободата те бяха атакували един немски пост. Янек ускорява крачка и обръща глава. Но има фантоми, които даже дневната светлина не успява да прогони… Немският сержант, ранен в схватката, лежи насред пътя, а Станчик лудият се върти възбудено около него и бръмчи като пощуряла муха. Държи нож в ръката си и тримата братя Зборовски трябва да употребят всички усилия, за да му попречат да свърши ужасното си дело.

— И двете! И двете! — вие отчаяният глас из гората.

Немецът държи двете си ръце върху раната, но лицето му изразява само ужас. Той умолява с дрезгав глас:

— Menschenkinder, Menschenkinder! Bitte, lassen Sie ilm nicht… Menschenkinder^[1]!

— И двете! — крещи Станчик. — Пуснете ме!

Обхванат от състрадание, Янек хваща револвера си.

— Ja — заеква немецът — gut! Gut!… Schnell, bitte^[2]!

През целия си живот ще си спомня усмивката на облекчение, появила се на устните на мъртвия. Гората става по-плътна, пътят му — по-дълбок, клоните приятелски докосват лицето му. Може би елите ще се отместят и внезапно пред него ще се появи Черв и ще смигне с око или пък ще чуе подигравателния глас на стария Криленко:

— Ти можеш да дойдеш с нас, бледолики! Бъди добре дошъл в нашето иглу!

— Вигвам — прошепва, без да иска, лейтенант Ян Твардовски.

— Какво?

— Вигвам при червенокожите. Иглу е при ескимосите.

Но Черв е мъртъв, а старият украинец се е върнал в Рябинниково, където населението начело с неговия стар приятел, казака Богородица, му устроило сърдечно посрещане. „Добре дошъл на бащата на победителя от Сталинград!“ — пишело на лозунгите, носени от селските деца, и ако някога отидете в работилницата на обущаря Савели Лвович Криленко, той на драго сърце ще ви обясни как благодарение на неговите бащински съвети и на стария му опит неговият син Димитри успял да освободи героичния град…

Янек спира. Ето неговото скривалище. Вижда сериозното лице на баща си и чува неговия глас.

— Бъди търпелив, Олд Шатърхенд. На Волга, в Сталинград, хората се сражават за нас.

— За нас ли?

— Да. За теб и за мен, и за милиони други хора.

Нещо шава в храстите. Това е само една катеричка, но малко е нужно, за да бъде прогонен един фантом.

— Успех. Олд Шатърхенд — шепне далечният глас.

Янек гледа скривалището. Гората добре се е погрижила за него. Мъх и буйни треви са покрили мястото, където се роди неговият син. Той мисли за тази топла августовска нощ и чува стенанията на Зося. Вижда лицето й, покрито с пот, очите й на малко преследвано животинче. Махорка е там: със запретнати ръкави селянинът бърза около огъня, слага да се грее вода и приготвя бельо: бельото е съвсем ново, Махорка го е откраднал същата сутрин от едно стопанство с риск за живота си.

— Чуват се оръдията — казва той. — Това е добър знак… Ще се роди свободно!

Янек усеща как ръката на Зося се свива в неговата.

— Махай се — заповядва Махорка. — Ще те потърся, когато свърши.

Янек излиза от скривалището и слуша приятелското оръдие да ехти в далечината. И внезапно изпод земята се издига трептящ вик, слаб стон, първи протест… „Вече!“ — мисли той с безкрайна нежност… Но всичко това е минало, старата ръждясала врата не ще скръцне вече на старите си панти, синът му е във Вилнюс с майка си, той е момче на три години, здраво дете. А дупката е запълнена, както подобава на гробница.

— Хайде, Олд Шатърхенд, не плачи.

— Аз не плача — казва лейтенант Твардовски, изтривайки сълзите си. — Но това беше моят най-добър приятел.

Сълзите не прогонват фантомите, те ги извикват. Янек вижда Добрански, изтегнат в тревата на брега на Вилейка, и чува оръдието от другата страна на реката.

— Не говори. Пази силите си. Те са на десет километра оттук. Имат лекари, линейки: те ще те спасят.

— Янек.

— Не говори, моля те.

— Добре са се целили тия мръсници.

— Да. Много са силни в целенето. Боли ли?

— Да.

— Чуй оръдието. Те ще бъдат тук всеки момент. Ще те излекуват. Няма повече да те боли.

— Аз вече няма да съм тук.

— Мълчи, тук ще бъдеш. Твоята съдба е да бъдеш тук, за да ги посрещнеш.

— Не. Жалко. Това е, като да виждаш приятелска ръка и да не можеш да я стиснеш.

— Не трябваше да излизаш. Никой не излезе. Нито Зборовски, нито Янкел. Трябваше само няколко часа да почакаме. А сме чакали три години.

— Исках да стисна протегнатата ръка…

— Не говори, моля те. Пази силите си.

— Има много… оръдия… които гърмят… Има само това…

— Скоро ще има и друго.

— Вярно е. Ще има музика и книги, хляб за всички и братска топлота… Никога вече войни. Никога вече омраза…

— Точно така.

Сега очите се усмихваха. Те гледаха небето.

— Един нов свят… Обединен в труд, в радост…

Рамената, които Янек държеше, бяха толкова тесни, под бедната куртка сърцето сигурно едва биеше, но изглежда нямаше граница за силата и красотата на гласа. Славеят пееше още:

— Вярвам… Този път… ще бъде различно… Никога вече няма да започнем пак… Ние отиваме към светлината…

… Колко славеи? Колко песни още, колко хубави песни?

Един снаряд мина, свистейки, над гората. Лицето на студента беше съвсем бяло, но очите и устните му все се усмихваха.

— Янек…

— Тук съм.

— Ние… спечелихме…

— Точно така.

— Това няма да бъде… победа… като другите…

— Разбира се.

— Нищо важно не умира…

— Да, зная, зная…

Щеше да каже: „Зная песента“. Но каза само:

— Не е достатъчно да знаеш.

— Нищо важно не умира… Само… хората… и пеперудите…

… На земята дълги колони от мравки подтичват между камъчетата. Милиони мънички и забързани мравки, и всяка от тях вярва във величието на своята задача, във върховното значение на стръкчето трева, което мъчително влачи…

— Янек.

— Тук съм. Не съм те оставил.

— Нямах време да завърша книгата си.

— Ще я свършиш.

— Не. Моля те да я завършиш вместо мен.

— Ти сам ще я завършиш.

— Обещай ми…

— Обещавам ти.

— Говори им за глада и за големия студ, за надеждата и за любовта…

— Ще им говоря.

— Бих желал те да се гордеят с нас и да се срамуват…

— Те ще бъдат горди със себе си и ще се срамуват от нас.

— Опитай се… Те трябва да знаят… Те не трябва да забравят… Кажи им…

— Всичко ще им кажа.

Лейтенант Твардовски изважда от джоба си малкото томче и го поставя на земята, на пътя на мравките. Но трябва нещо съвсем друго, за да застави мравките да се отклонят от хилядолетния си път. Те се покатерват върху препятствието и подтичват, забързани върху горчивите думи, изрисувани върху хартията с големи черни букви: ЕВРОПЕЙСКО ВЪЗПИТАНИЕ. Те упорито влачат своите смешни клончета. Наистина би трябвало нещо съвсем различно от една книга, за да ги застави да се отклонят от техния път. Пътят, по който милиони други мравки са вървели преди тях, който още милиони други мравки са прокарали. От колко хилядолетия се трудят те така и колко още хилядолетия ще й трябват да се трепе на тази смешна, трагична и неуморна раса? Колко нови катедрали ще построят, за да славят Господа, който им е дал толкова слаби мишци и толкова тежък товар? За какво е нужно да се борят и да се молят, да се надяват и да вярват? Светът, в който страдат и умират хората, е същият като този, в който страдат и умират мравките: един жесток и неразбираем свят, в който единственото значимо нещо е да отнесеш все по-далеч едно абсурдно клонче, една нищожна сламчица, все по-далеч, с пот на челото и с цената на кървавите си сълзи, все по-далеч! Без никога да спреш, за да поемеш дъх или да попиташ защо… „Хората и пеперудите…“