Ромен Гари
Европейско възпитание (32)

32

След Сталинград в продължение на няколко седмици те живяха в някакво щастливо опиянение и гладът им се струваше по-поносим, студът — не толкова хапещ. Но към края на февруари хранителните им припаси се изчерпаха окончателно. Янек трябваше да раздаде последните си картофи и скоро бяха принудени да ровят в снега с безчувствените си ръце, за да търсят някой кестен, жълъд или шишарка. Тримата братя Зборовски прекарваха нощите си в обикаляне из селата. Просеха, умоляваха, заплашваха и винаги се връщаха с празни ръце, а много пъти отнасяха бой от самите изгладнели селяни. Вече много самостоятелни партизани се предаваха на немците, най-отчаяните излизаха от гората и нападаха немските патрули, за да бъдат убити… Но скоро се разпространи слухът, че Партизанин Надежда бил видян в гората: техният главнокомандващ бе дошъл да вземе лично участие в тяхната борба. Бяха убедени, че новината е истинска, защото такъв наистина бе неговият начин на действие. Имаше навик да се появява внезапно там, където условията за борба бяха най-трудни, и почти винаги идваше да се смеси с бойците, когато изглеждаше, че надеждата и смелостта вече ги изоставят.

— Махорка се кълне, че го е видял на железопътната линия, точно на мястото, където Кублай водил последното си сражение — им съобщи Хромада. — А след това го видял в църквата „Свети Франциск“ във Верки прав пред олтара, там, където са убили отец Бурак. А чуйте и това: той носел униформа на полски генерал — да, посред бял ден!

Добрански се усмихна.

— Не зная дали Махорка наистина го е видял, или пък лъже по навик — каза той. — Но аз зная, че той е тук, сред нас, и това поне е вярно.

Янек държеше Зося на ръце. Бяха седнали до огъня, под една овча кожа, която по-рано бе принадлежала на Тадек Хмура. Той погледна студента с известна ирония: бе започнал да разбира кой е техният легендарен командир. А сега знаеше и къде се крие той.

— Аз самият го видях — съобщи той спокойно.

Хромада остана със зяпнала уста.

— Какво? Къде? Къде си го видял?

— Тук. Тук го видях. Впрочем виждам го и в този момент. Той е до тебе.

Хромада сбръчка гъстите си вежди.

— Твърде млад си, за да се подиграваш с възрастните — изръмжа той.

Но Добрански изглеждаше поразен. Той продължително изгледа Янек, после се наведе, обхвана го с ръце през рамената и сърдечно го разтърси, без да каже дума.

Сто килограма картофи, завладени като по чудо, помогнаха на малката група партизани да преживеят зимата. Тази вечер братята Зборовски се спуснаха в скривалището с празни ръце, както обикновено.

— В Пяски са убили пан Ромуалд — съобщиха те. — Една наказателна колона е пристигнала тази сутрин в селото.

— Пак ще се вдига пушилка! — измърмори Криленко.

— Изглежда, Сопла е предал виновните. Германците били предложили сто килограма картофи за възнаграждение…

Сутринта снежна буря бе помела областта, а към вечерта по улиците на Пяски имаше сняг до коляно: малките немски верижни коли имаха безпомощния вид на големи бръмбари, паднали по гръб, а танкът на хауптман^[1] Щолц, командир на колоната, заседна сред площада на кметството и отказа да помръдне. Щолц излезе от танка — в окото му монокълът приличаше на парче лед — изруга и отиде пеш дотам, където бяха разквартирувани. След това проведе множество срещи с по-видните хора от селото. Но въпреки заплахите и ругатните, с които тези срещи бяха наситени, лицата на селяните оставаха така бели и празни, както тази заснежена по man’s land^[2], където хер хауптман Щолц наскоро бе оставил танка си. Само един кратък разговор с дърводелеца Сопла се оказа обещаващ. Още от пръв поглед Щолц си създаде благоприятно впечатление: лицето на Сопла не бе лишено от изражение като тези на предните — това лице бе уморено, примирено и бледо.

— Мръсно време — като начало заяви Щолц със заплашителен израз.

Сопла веднага се разпростря в извинения. С трепереща брадичка той увери хер хауптман, че ако снежната буря съвпада с пристигането на немската колона в селото, в този факт няма нищо предумишлено и че във всеки случаи той, Сопла, няма нищо общо с това. Той, Сопла, бил твърде зает с децата си и жена си, които не били яли нищо от четирийсет и осем часа, че да се забавлява да създава препятствия по пътя на хер хауптман. Щолц прецени, че това навлизане в материята е обещаващо, избухна в страхотен гняв, говори за безочливост, за саботаж, за провокация и накрая, без твърде да разбере как, нещастният Сопла обеща да накара слънцето да грее, да забрани на снега да вали и даже се предложи в изблик на усърдие лично да арестува снежната виелица и да я достави на хер хауптман с вързани китки и крака. Като добър стратег Щолц се възползва бързо от този начален успех и след половин час двама немски войника отнесоха в къщата на Сопла един чувал със сто кила картофи. Към осем часа, когато снегът се втвърдяваше по улиците, един немски патрул излезе в нощта. Войниците вървяха в крак. Снегът скърцаше под стъпките им, а Сопла, който тичаше пред патрула, плъзгайки се до стените и който още не бе имал време да опита картофите, които в момента изплащаше, намираше, че този шум прилича на шума от дъвчещи челюсти. В главата му имаше само една мисъл: да свърши своята работа по-бързо и да се върне вкъщи да изяде пълна чиния с димящи картофи. „Кубус няма да ми се сърди — мислеше с абсолютно убеждение, породено от глада. — Той е сигурен и умен приятел. Ще разбере.“ Патрулът бе под командването на старшина Клепке от Хановер… „В такова време да не си показваш носа навън даже ако трябва да дезертираш“ — мислеше този военен с гняв, дължащ се отчасти на годината бойни действия без отпуск.

— Тук е — обяви изведнъж Сопла със сподавен глас.

Клепке вдигна фенерчето си: над витрината имаше надпис „И. Пьотрушкевич. Paczki. ciastka. woda-sodowa“^[3].

— Е? — попита Клепке. — Какво чакаш?

Лицето на Сопла, почерняло и набраздено от глада и безпокойството, подобно на безформен картоф, се сгърчи.

— Да го събудим така… За нищо…

— Не е за нищо — остроумно отговори старшината — а за да му теглим куршума.

Той се доближи до вратата и почука. Почакаха за момент, после един сънлив глас извика:

— Кой е там?

— Приятел! — отговори плачевно Сопла. — Отвори ми. Кубус!

Вратата широко се отвори. Войниците влязоха, а Сопла изтопурка зад тях. Пьотрушкевич беше по нощница над панталоните, чиито тиранти висяха до земята. Лицето му беше бузесто и тъжно.

— Апчихи! — кихна той.

Сопла затвори бързо вратата и обясни на старшината:

— Слаби са му дробовете. Когато беше дете постоянно боледуваше. Майка му с труд го отгледа. Би трябвало да живее в планината.

— Понякога планината помага — призна Клепке.

Сопла се приближи до своя приятел.

— Нали не ми се сърдиш, Кубус?

— Не. Сто кила картофи са добро извинение…

— Откъде знаеш?

— Всички в селото го знаят.

Сопла рухна на една табуретка и заплака.

— Хайде, хайде, смелост! — подтикна го сладкарят.

— Не зная истинските виновници! — изхлипа Сопла. — Не можех да посоча кой да е: биха си отмъстили на мен, на семейството ми… Тогава потърсих някого, на когото мога да разчитам, един сигурен приятел във всяко изпитание…

— Задължен съм ти — рече Пьотрушкевич. — Като отплата би ли могъл да направиш нещо за мен?

— Всичко — просто каза Сопла.

— Тези картофи… Би ли могъл да изпратиш няколко кила на жена ми?

Отиде и извади от шкафа бутилка и няколко чаши.

— Я пийни малко.

Сопла пи.

— Вземете също по една чаша — предложи Пьотрушкевич на войниците.

— Много си любезен — благодари Клепке.

Той вдигна чашата си.

— Наздраве!

— За ваше здраве.

Чукнаха се.

— Е, добре — каза Клепке — ако позволите…

— Разбира се — поклони се Пьотрушкевич. — Поне няма да съм гладен.

Сопла, съсипан и олюляващ се, им обърна гръб и запуши уши. Пьотрушкевич прие залпа с цели гърди. Завъртя се около себе си, падна и остана неподвижен. Войниците бързо излязоха, старшината — последен. Той отнесе бутилката. Сопла го последва. Чувстваше, че би трябвало да остане, за да подкрепи вдовицата на своя приятел, но предпочете да го направи на другия ден, занасяйки картофите. „Бедната жена ще бъде толкова щастлива!“ — помисли той. Намериха се на улицата. Сопла вървеше бързо в желанието си да свършат с това, мечтаейки за вкусното ядене, което го очакваше вкъщи: нежна, бяла, ароматна плът… Опиянен от този образ, той не се колебаеше вече и когато фенерчето на старшината откри надписа: „Шивач З. Магдалински. Първокласно кроене. Гладене аламинут. Цени умерени“, почука решително с юмрук. Никой не отговори. Пак почука. Старшината Клепке гледаше надписа със замислен поглед, като че ли се питаше да или не на умерена цена ще може да изглади панталона си: но той не знаеше полски. Отчаяни от студа, войниците започнаха да издънват вратата с удари на прикладите. Внезапно съвсем отблизо женски глас — несъмнено жената се бе спотайвала за малко зад вратата — извика:

— Е, какво има?

— Приемете моите уважения, пани Марта — каза Сопла. — Идваме да видим вашия съпруг.

— Мъжът ми не е тук.

— Стига разговори! — изрева Клепке на немски. — Отворете вратата!

Вратата се отвори.

Настъпи пълна тишина, в която войниците ококорваха очи и се изправяха на пръсти, за да видят по-добре. Жената носеше памучен пеньоар, а под него беше съвсем гола.

Изглежда, не й беше студено: напротив, по замръзналите си лица мъжете чувстваха топлината, която лъхаше от нея. Това, което не виждаха от нейното тяло, не бе трудно за отгатване, а това, което виждаха, не събуждаше желание да затворят очи. Пани Марта бе едра, мургава, със зелени и злобни очи на котка, със съвсем влажна и като премазана от целувки уста.

— Mein Gott! — произнесе с тих глас, но въздържано най-младият от немските войници.

— Гледай встрани! — заповяда строго най-възрастният, който познаваше родителите му и беше им обещал да бди донякъде над малкия.

— Тишина! — заповяда неочаквано старшината с учудващ фалцет.

Той се изкашля.

— Тишина! — поде отново той. — Къде е вашият мъж?

— Той не е тук.

Жената се обърна към Сопла.

— Юда! — просъска тя.

Сопла поиска да отговори, но в същия момент в стаята зад дюкяна се чу някакво изскърцване.

— Какво е това? — попита Клепке.

— Откъде да знам? — каза жената. — Може би котката.

Тя застана в отвора на вратата. Клепке я отблъсна. Тя се противопостави и в усилието си откри една гърда с щръкнал розов връх, като не направи никакво усилие да я скрие. Най-младият от войниците и върхът на гърдата се погледнаха: войникът пръв сведе очи.

— Ах! — глухо простена той.

— Гледай встрани, нещастнико! — заповяда възрастният. — Скрий това, вещице!

— Не съм като твоята жена — изсъска пани Марта — и не се срамувам от това, което имам за показване!

— Напред! — заповяда Клепке.

Отблъснаха я и се втурнаха в стаята зад магазина. Мястото бе заето почти изцяло от широко и разхвърляно легло, с чаршафи, набрани около възглавниците, завивките — накуп, пухените завивки — на земята. Помещението бе празно.

— Казвам ви, че е котката! — извика пани Марта.

Наистина се чу тихо мяукане.

— Пис-пис-пис! — каза най-младият от войниците, който обичаше животните. — Сигурно е под леглото…

Наведе се и протегна ръка под леглото. Неочаквано лицето му изрази неописуемо смайване.

— Ах! — тихо възкликна той.

Старшината Клепке погледна бързо под леглото.

— Излизай оттам!

Бавно и против волята си, един мъж излезе изпод леглото. Беше тлъст и възрастен. Не беше приятен за гледане. Кожата му беше настръхнала.

— Малкото коте, а? — проскърца Клепке.

— Умея много добре да имитирам котка! — отбеляза мъжът с притеснен вид.

Клепке даде заповед. Мъжете вдигнаха пушките си.

— Чакайте! — внезапно извика Сопла. — Този мъж не е шивачът Магдалински!

— Mein Gott! — въздъхна най-младият от войниците, гледайки непознатия с уважение.

Настъпи тишина.

— Ами тогава кой е този? — попита Клепке.

— Не зная. Даже не е от селото. Никога по-рано не съм го виждал.

Мъжът бе усукал една завивка около себе си. Той се обърна към старшината. Говореше много добър немски.

— Името ми е Шмид. Аз съм от немско потекло. Работя тук за военните власти…

— Тук? — изкрещя с ужас най-младият от войниците.

— Не слушай! — заповяда старият. — Запуши си ушите!

— Искам да кажа, във Вилнюс. Имам договор за транспорт с армията. В много добри отношения съм с вашите командири, старшина, и ако трябва да ви дам съвет, той е да напуснете. Човекът, когото търсите, не е тук.

— Къде е той?

Шмид сви рамене.

— Откъде да зная? Аз се занимавам с жена му, а не с него. Сигурно се мъкне из гората с партизаните. Той е бандит.

Отново настъпи тишина. След това Сопла започна да крещи. От известно време той трепереше от гняв. Страдаше за своя приятел Магдалински. Значи шивачът беше при партизаните, служеше на своята страна. А в това време жена му срамно го мамеше с един агент на врага. Низостта, грозотата на подобно поведение задушаваха Сопла.

— Кучка незаситена! — изрева той. — Жена без…

Но пани Марта прекъсна думите му.

— Не ме е срам! — изсъска тя. — Този мъж ме храни! Това е повече, отколкото може моят мъж! Това е повече, отколкото можеш и ти, Сопла. Ако жена ти беше с двайсет години по-млада, и тя би правила като мене!

Сопла страхливо отстъпи. А немците, начело със старшината Клепке, започнаха подигравателно да се подсмиват, после се разсмяха, после взеха да се превиват от смях. Пани Марта ги погледна за миг с презрение, после ядът я обхвана.

— На кого се смеете? — изкрещя тя. — На вас самите? Женени сте, нали, и едните, и другите? И сте оставили жени или годеници в Германия? Е, добре, те правят като мен, вашите жени! Да, агънца мои! Едни, защото скучаят, други, защото им харесва или пък защото добавят нещо към храната си!

Смехът на старшина Клепке замря пръв. Той бе оставил млада жена в Хановер, съвсем млада жена. В началото на тяхната раздяла той наистина бе получавал писма, но сега те бяха станали по-редки. И най-вече тонът им се бе променил. Тя вече не желаеше настойчиво завръщането на mein Süsser^[4], както правеше в началото. Вече не се оплакваше от самотата. Това силно бе поразило старшината Клепке и змията на съмнението се бе промъкнала в съзнанието му. Обикновено той избягваше да мисли за това, но сега тази жена… Другите женени мъже от частта също се отдаваха на подобни размишления. Те враждебно гледаха Шмид. Изпитваха нещо като симпатия към шивача Магдалински. Наистина той беше враг, партизанин, но те чувстваха как между тях и него се ражда някакво братско чувство: братството на измамените от жените си мъже, докато са на фронта.

— Е? — обади се пани Марта. — Вече не се смеем?

Мъжете се спогледаха. Те не казаха нищо, не поставиха никакъв въпрос, но всички в този момент знаеха какво ще направят. Съгласието им беше мълчаливо и мигновено. Даже победителят Клепке и жалкият победен Сопла се погледнаха и се разбраха, без да разменят дума.

— Сигурен ли си, че този човек не е шивачът Магдалински?

— И аз не зная вече — каза Сопла. — Отдавна не съм виждал Магдалински. Може би е той. Възможно е да не е той. Вече нищо не зная.

— Погледни го добре.

— Гледам го добре — отвърна Сопла, като старателно гледаше встрани.

Шмид се обезпокои.

— Каква е тази комедия? Моите документи са в ред. Те са в сакото ми. Мога да ви ги покажа.

— Остани, където си! — заповяда Клепке.

Той мислеше за жена си. Преди година, когато се разделяха, тя плачеше. Току-що бяха се оженили. Бяха прекарали две седмици заедно. Той си спомняше топлото й тяло, парещите й милувки. Това, което дълго време бе успявал да прогони от съзнанието си, сега го завладя със своята очевидност: жена му не бе способна да живее сама в продължение на повече от година. Тя беше си намерила любовник. Тя имаше любовник, който я галеше всяка вечер, докато той, Клепке, съсипваше живота си, силите си в този проклет сняг… Тя имаше някакъв мъж, без съмнение някой тилов герой, един от използвачите в тая война. В чия полза е тази война? Не на тези, които заминават: те загиват или пък, ако се върнат, намират семейните си огнища съсипани. Не, тя е в полза на тия, които остават. На подобните на Шмид мъже, които ви отнемат жената, докато вие сте далеч… Той заповяда:

— Готови!

Шмид съвсем пребледня.

— Моите документи са в ред. Приканвам ви да видите документите ми, старшина. Това ще ви спести неприятности. Имам високопоставени приятели. Аз съм член на партията. Вие говорите на немски поданик, старшина. Не го забравяйте…

„Защо да не отървем света от един немски поданик?“ — помисли внезапно Сопла.

Той направи крачка напред и заяви:

— Това е Магдалински! Сега го познах!

На улицата Клепке приятелски потупа Сопла и му пожела лека нощ. Изглеждаше в прекрасно настроение.

— Член на партията? — измърмори той. — Член на партията, я виж ти… Gute Nacht, Herr Sopla!

Той отведе патрула си. Сопла се върна у дома си. Каза на жена си:

— Бързо. Умирам от глад.

— Готово е.

В същия момент на вратата се почука.

— Мислех, че сме свършили вече с това — каза Сопла.

Той отвори вратата. Тримата братя Зборовски влязоха бързо, последвани от Янек.

— Добър вечер.

Устните на Сопла помръднаха, но никакъв звук не излезе от устата му.

— Добър вечер — поздрави жена му.

Ръцете й нервно стискаха края на престилката й. Янек гледаше ръцете й. Те бяха уморени и червени, съсипани от прането. Бяха по-стари и по-набръчкани от лицето. Изглеждаха, като че ли водеха самостоятелен живот, а техните сгърчени пръсти изразяваха повече нямо страдание, отколкото лицето и очите.

— Не се страхувам — рече Сопла. — Доста я оплесках…

Жена му се отправи към шкафа. Тя отвори и започна да изважда празничните дрехи на мъжа си.

— Само бих искал първо да хапна.

— Къде е чувалът? — попита най-големият Зборовски.

Янек погледна ръцете. Той видя пръстите да се стискат, да се сграбчват в някакво хилядолетно движение, старо като болката.

— Не можете да направите това — каза жената. — Аз имам деца. Не можете да убиете баща им, а да вземете и чувала.

— Ние няма да го убиваме. Искаме само чувала.

— По-добре го убийте, убийте го!

— Стефа — помоли се Сопла — Стефа…

— Убийте го — виеше тя — убийте го!…

Бяха вече навън, вървяха из снега, прегънати под скъпоценния си товар, а още чуваха гласа, който виеше:

— Убийте го!

И умоляващия глас на Сопла:

— Стефа, Стефа…

И изведнъж на Янек му се стори, че светът на хората е само един огромен чувал, в който се блъска безформена маса от слепи и мечтаещи картофи: човечеството.