Ромен Гари
Европейско възпитание (31)

31

Картофите се издуваха и весело пращяха върху жаравата, а хората бяха хвърлили овчите си кожи и разкопчали куртките: беше топло. Не бе само от топлината на огъня, но също и от скромната, братска топлина на тълпите, приятна за нещастните, но от която щастливите се отвръщат с погнуса. Настанил се колкото бе възможно по-близо до огъня — дъното на панталоните му опасно димеше — старият Криленко измъкваше картофи от жаравата с ръка явно безразлична към изгарянията. Клекнал пред един чайник с кипяща вода, Янек приготвяше „чай“: Пех му беше съобщил прословутата формула… Именно Пех откри събранието.

— Другарят Добрански! — обяви той тържествено.

Аплодираха. Пех реши, че вече е дошъл моментът да „наелектризира“ публиката, както в доброто старо време по митингите. Той вдигна юмрук, пое въздух и изрева:

— Да живее единството и братството между народите! Да живее армията освободителка! Да живее…

— Затваряй си муцуната, Пех — посъветваха го вежливо. — Сядай.

Добрански отвори тетрадката си.

— Идеята за разказа, който ще ви прочета, ми дойде, като препрочитах знаменитата балада на Пушкин: „Ворон к ворону летит, ворон ворону кричит“^[1].

— „Руслан и Людмила“ — уточни Пех — двата първи стиха.

Той подскочи:

— Да живее безсмъртният гений, руският народен певец Александър Сергеевич Пушкин! — изкрещя той.

— Лягай, лягай! — го помолиха. — Пех, в нишата.

Добрански обяви:

— Заглавие: „Околностите на Сталинград“.

Той започна да чете.

 

 

Разсъмва се. Нощните жаби замлъкват малко по малко, последните прилепи бягат в безпорядък, а рибарят излиза бавно от тръстиките и поглъща първата си риба. Двамата стари побратими от Волга, стогодишните гарвани Иля Осипович и Акаки Акакиевич, се появяват над реката. Те бавно кръжат в утринния въздух и изследват със загрижени очи повърхността на водата.

— Все така нищо ли, Акаки Акакиевич?

— Все така нищо, Иля Осипович. Сигурно не сте чули добре.

— Все пак прозорецът беше отворен, а гласът говореше много силно, на немски. „Комюнике от Източната армия, казваше той. Нашите части, под командването на генерал барон фон Ратвиц, човека от Хага, един от нашите най-блестящи командири, са достигнали вчера един пункт на Волга!“

— В името на първото ми гнездо! — изруга Акаки Акакиевич, като се разлигави. — От вашите приказки устата ми се пълни със слюнки!

Два раздърпани индивида се появяват там долу, по реката, възседнали като коне два сухи дънера. Двата дънера се въртят опасно във водовъртежите.

— Пиц! — крещи отчаяно първият ездач. — Трябва непременно да се доближим до брега!

— Zu Befchl^[2] — отговаря вторият ездач, без да помръдне.

Оттам минава трупът на бившия немски войник Шванке от Засниц, красиво малко градче на Балтийско море. Видът му е скитнишки и небрежен, със сламка между зъбите, лениво отпуснат по гръб, с втренчен поглед, очевидно отдаден само на съзерцанието на небето. Но преминаването на останките от корабокрушение все пак не се изплъзва от този поглед, откъснал се от световните проблеми. Бившият войник Шванке се завърта изненадан около себе си и здраво се закачва за първия дънер.

— Ей! Карл Рьодер от Хамбург! — крещи той на езика на мъртвите, по посока на тръстиките. — Я погледни кого държа тук!

— С какво искаш да гледам? Със задника си ли? — ръмжи на същия език бившият зидар Карл Рьодер от Хамбург.

Той се откачва от тръстиките и започва да плува насам-натам слепешката.

— Ако само можех да пипна тия две мръсни птици, които преди малко ми изиграха този гаден номер!

Иля Осипович и Акаки Акакиевич се гледат с изключително невинен вид.

— Оттук! — направлява милостиво неговият колега, бившият войник Шванке.

— Кой е? — пита зидарят Рьодер с интерес.

— Ей? Принцел от Манхайм! — крещи Шванке. — Ей! Канинхен от Любек, елате тук! Я отгатнете кого държа!

— Съгласен съм да ме обесят — казва с усилие един напълно гол индивид, появил се внезапно като тапа на повърхността на водата — съгласен съм да бъда обесен, ако това не е самият генерал барон фон Ратвиц, един от нашите най-блестящи командири.

— Колкото до това да бъдеш обесен — казва един скърцащ глас в тръстиките — вярвам, приятелю, че ще трябва да се задоволиш само с удавянето! Оставете ме да се доближа малко… Не виждам нищо без очилата си! Donnerwetter^[3]! Ако това не е самият генерал, барон фон Ратвиц, да не се казвам Канинхен!

— Ти сигурно не се казваш Канинхен! — отбелязва оскърбителен глас сред тръстиките. — И колкото повече те гледам, толкова повече съм сигурен, че даже твоят син не се казва така! Веднъж като намеря някоя мека кал без раци, няма начин да затворя очи… Какво става?

Над водата се появява малко повече от три четвърти бивш немски ефрейтор.

— Я виж, я виж! Един от нашите най-блестящи командири! Ей! Вие, останалите, от тръстиките, от пясъците и от разклоненията на реката, и от скалите по дъното, това, което е останало от вас, приближете се!

— Не ми казвайте, че това е Адолф Хитлер — писука във фалцет развълнуван глас — рискувам да умра от радост!

— Ха! Ха! Ха! — превива се от смях почитаемото събрание. — Ха! Ха! Ха!

Генерал барон фон Ратвиц, един от нашите най-блестящи командири, е сграбчил яростно своя дънер. Попада във водовъртежа. Телата на бившите войници кръжат около него и се хващат в клоните на неговия ездитен дънер.

— Пиц — крещи той яростно към своя адютант — изгонете ги тия тела! Те ни пречат да напредваме!

— Zu Befehl! — крещи оберлейтенант Пиц, побелял от ужас.

— Акаки Акакиевич! — тържествено произнася гарванът Иля Осипович. — Спомняте ли си за кесията за тютюн, която моят починал баща е задържал от тялото на един френски генерал при Бородино? Залагам я срещу вашия твърде красив сребърен часовник, че този млад лейтенант не ще има смелост да се гмурне. Кълна се в честта си!

— Кълна се в честта си! — със спортен дух приема предизвикателството Акаки Акакиевич.

— Е, добре, meine Herren — заявява на почитаемото събрание бившият войник Шванке, съзерцавайки небето с най-неизразителен поглед. — Смятам, че този път сме го хванали. И естествено, това го дължите на мен.

— Много добре, Шванке! — скърца бившият войник Принцел от Манхайм. — Ние сме готови да ти платим чаша вода от Волга!

— Ха-ха-ха-ха! — превива се от смях почитаемото събрание на тази очевидно твърде фина шега. — Ха-ха-ха-ха!

— За какво става дума? — питат възбудени гласове сред тръстиките и други останки на бивши войници от бившата Велика немска армия се появяват от всички страни. — Gott im Himmel^[4]! Генерал барон фон Ратвиц се е присъединил!

— Той още не се е присъединил окончателно — отбелязва бившият ефрейтор Канинхен с изражение, съдържащо намек. — Хм! Хм!… Има ли някой от почитаемото събрание, който да възразява против това генерал барон фон Ратвиц да стане окончателно от нашите?

— Никой, никой! — разнасят се ентусиазирани гласове от всички страни. — Напротив, голяма чест е, голяма чест!

Генералът барон раздава ритници наляво и надясно, за да освободи ездитния си дънер.

— О-ох… — оплаква се с престорено нажален вид бившият войник Шванке. — Той ме ритна в дупето!

— Ккак? Той се е осмелил? Но това е престъпление! Това е абсолютно забранено от устава!

— Ох! Колко ме боли! — оплаква се бившият войник Шванке, така взима Небето за свидетел със стъкления си поглед.

Почитаемото събрание се превива от смях и се притиска все повече към обездвижения дънер.

— Пиц — реве генералът барон. — Слезте незабавно и ме освободете оттук!

— Zu Befehl! — изквичава оберлейтенант Пиц и като затваря очи, напуска ездитния си дънер.

Иля Осипович поклаща глава с доволен израз.

— Meine Herren, meine Herren! — крещи бившият войник Шванке. — Оберлейтенант Пиц се присъедини. Имам намерение да натоваря двама от вас да се погрижат неговият акт… хм! Как да кажа — да има окончателен характер. Кои са най-отдавнашните между вас?

— Аз — казва бившият войник Канинхен — аз съм тук от три дни и тая вода, която не съм изпил, не си струва труда да се поглъща!

— Колкото до мене — намеси се бившият войник Принцел — аз също съм тук от три дни и имам върху себе си двайсет и четири опитни рака, които само искат да им се сервира!

— Ха-ха-ха-ха! — превива се от смях почитаемото събрание. — Пустият му Принцел, все си е същият, никога няма да се промени!

— Добре — казва бившият войник Шванке. — Принцел и Канинхен, слушайте моята команда: посока оберлейтенант Пиц, напред, марш!

Появява се някакво вълнение, оберлейтенант Пиц се усеща внезапно сграбчен за краката и изведнъж се гмурва с едно „гъл-гъл-гъл“, което не е от най-апетитните.

— Prosit^[5]! — прошепват благосклонно двата гарвана Иля Осипович и Акаки Акакиевич.

— Prosit, prosit — скърца на ухото на завоевателя бившият войник Принцел. — И вие ще видите, mein Herr, вие ще видите, тръстиките не са никак лоши, когато ги ядеш откъм корените!

— Назад! — крещи тогава генералът барон. — Не виждате ли кой съм аз?

— Zu Befehl! Zu Befehl! — крещи радостно почитаемото събрание, като се притиска около него.

— Аз съм вашият началник, този, който ви води в Полша, във Франция…

— И на Волга! — крещи в хор почитаемото събрание. — Не забравяйте Волга, mein Herr! Все пак има нещо във водите на Волга, защото, като се изпие желаното количество, даже кучето изгубва уважение към господаря си!

— Немски трупове! — крещи генералът барон, чувствайки дънера да потъва под него. — Отдалечете се! Това е заповед!

— Zu Befehl! Zu Befehl! — мърморят немските трупове, а бившият генерал барон фон Ратвиц бавно се преобръща, вдига ръце и окончателно изчезва под водата.

— След вас, Акаки Акакиевич! — шепне вежливо Иля Осипович, като леко се спуска надолу.

— Не, в никакъв случай, Иля Осипович… след вас!

— Е, добре, за наше здраве тогава, Акаки Акакиевич, за ваше здраве…

— И за ваше… Mahlzeit! Mahlzeir^[6]!

 

 

Добрански прекъсна и пийна малко чай.

— Днес е добър! — констатира той. — Почти няма вкус!

Пех реши отново да „наелектризира“ събранието.

— Да живее народният разказвач на полската патриотична война, нашият другар Адам Добрански! — изкряска той.

— Браво, браво! — одобриха партизаните.

Освен това Пех помисли, че е дошъл моментът да си създаде една малка лична известност.

— Да живее Пех! — смело предложи той.

— У-у! Долу, долу! Върви лягай! В нишата!

Съвсем отчаян, Пех обърна гръб на публиката и се посвети изцяло на картофите. Добрански продължи.

 

 

Няколко минути по-късно двамата събратя се отпускат, малко по-тежко може би, върху един от клоните на любимия им дъб. За тяхна голяма изненада те се намират човка срещу човка с един мършав и опърпан гарван с дълъг врат и учудващо изострена човка.

— В името на първото ми перо! — възкликва Иля Осипович. — Но това е Карл Карлович от Берлин, от плът и кръв!

— Най-вече от кости! Ах! Най-вече от кости! — стене гарванът със силно подчертан германски акцент.

По времето на царете немският гарван Карл Карлович бе дошъл да се настани в Русия и бе съумял да си създаде в двора завидно положение. Самият цар се сприятелил с него. Често, когато оставаше до по-късно на прозореца на двореца, ако забележеше, че Карл Карлович не изглежда задоволен от обикновения тор, той насърчаваше приближените си да слизат на двора и да угощават неговия фаворит с отбрано парче. Много бързо всички започнаха да си оспорват благоволението на Карл Карлович и се стигна дотам министри да губят съня си, научавайки, че фаворитът е отказал да удостои техния дар: това именно бе знак за неизбежно изпадане в немилост. Царят наистина държеше особено много на вкуса и на избора на своя фаворит, защото, както имаше навик да казва, птицата имала способност да преценява обкръжението му даже по веществото, от което е съставено.

— И какво правите вие по тия места, Карл Карлович? — грачи Иля Осипович. — Несъмнено пътувате за развлечение? Малко туризъм, колко мило!

— Ах! — въздиша Карл Карлович. — Бог ми е свидетел, че бих предпочел да посетя Волга по друго време… Тази война, ах! Какво недоразумение!… Ето, преди няколко дни се намирах на прием в замъка на барон фон Рибентроп! Трябва да ви обясня, мои добри приятели, че аз заемам същото място до фюрера, което някога заемах до царя… Това, за да ви кажа, че съм приет навсякъде. Красив празник у барона, най-отбрано общество, най-хубавата музика, най-хубавите френски вина… Но аз, аз не виждам нищо, аз съм там, в един ъгъл, и плача, и плача! И изведнъж, ах! Кого виждам? Барон фон Рибентроп, който се приближава.

— Защо плачеш така, Карл, немски гарване? Ах, защо?

— Ах! Йоахим — казвам аз — плача. Как да не плача? Бедната Русия, ах! Бедната Русия…

И ето че той също плаче… Какво зрелище, какъв спомен! Но изведнъж, ах! Какво виждам? Жената и дъщерята на барона се приближават.

— Защо плачете така, meine Herren, ах! Защо?

— Ах, Пюпхен! Ах, Гретхен! — казва баронът. — Плачем, как да не плачем! Бе… бе… бедната Русия!

— Ах! Ах! — казва Гретхен. И „Ах! Ах!“ казва Пюпхен и ето ги двете също започват да плачат.

Доблестни жени, благородни сърца! И тогава всички гости се приближават и смаяни ни заобикалят.

— Ах! Защо плачете така, ах! Защо?

— Ах! Ах! — отговаряме ние през сълзи. — Бе… бедната Русия!

— Ах! Бе… бедната Русия! — казват гостите и ето ги, те също започват да плачат.

Ах! Какво зрелище, какъв спомен! Аз плача, баронът плаче и Пюпхен плаче, и Гретхен плаче, и оркестърът плаче, и гостите плачат, и лакеите плачат… Всичко плаче, всичко шурти.

— Ах! — казва ми тогава баронът между две хълцания. — Ах, Карл, немски гарване. Ти имаш голямо влияние над нашия фюрер… Иди! Обясни му. Спаси Германия… искам да кажа, спаси Русия!

Прекосявам Берлин в сълзи. Какво зрелище, какъв спомен! Вдовиците плачат и майките плачат, и дъщерите плачат, и сестрите, годениците, и малките сираци плачат, всичко плаче, всичко шурти! Военните части маршируват, хлипайки. Пристигам в двореца, съобщават за мене, влизам… Ах! Какво зрелище, какъв спомен! Пред картата на Русия фюрерът е седнал… и плаче! Е такива сълзи…

Карл Карлович прекъсва и пуска няколко курешки.

— Истински сълзи на фюрер!

— Ах! — казва Иля Осипович с доброжелателно изражение. — И как стана така, скъпи мой, че сте сега тук, на Волга, далеч от родния ви тор?

— Ах! Ах! — увлича се незабавно Карл Карлович, като кърши криле. — Каква драма, какъв спомен… Берлин е бомбардиран, аз съм бомбардиран… фюрерът, фюрерът е бомбардиран! Но аз стоя там, пред вратата му, верен докрай, немски гарван до последното перо! И изведнъж — ах! Какво виждам? Вратата се отваря внезапно и фюрерът — блед, но решителен — се втурва навън, а зад фюрера се втурва Гьоринг, а зад Гьоринг се втурва Гьобелс, а зад Гьобелс се втурва генерал фон Катцен-Ямер! Всички бледи, но решителни!

— Карл, немски гарване — крещят те. — В камината има бомба със закъснител! Направи нещо! Спаси фюрера, Карл.

— И тогава какво правя аз, Карл, немският гарван? Прегъвам коляно до земята и с глас, пълен със сълзи, казвам: „Ах! За фюрера. На живот и смърт!“.

Щом го казвам — фърр! — скачам през прозореца. И тогава — фърр! Фюрерът скача през прозореца, а зад фюрера — фърр! — Гьоринг скача през прозореца, а зад Гьоринг — фърр, фърр! — Гьобелс и фон Катцен-Ямер скачат през прозореца! Всички бледи, но решителни! И ето ни на улицата. Бомбите валят ето така, ето така…

Карл Карлович пуска смайваща поредица от курешки.

— И тогава какво правя аз, Карл, немският гарван? Прегъвам коляно до земята и с глас, пълен със сълзи, казвам: „За моя фюрер — на живот и смърт!“

Щом го казвам — пърр, пърр, пърр! — започвам да тичам. Блед, но решителен!

— Браво, Карл, благородно сърце! — казва фюрерът и — пърр! — започва да тича.

— Смели Карл, Бог да те благослови! — казва Гьоринг и — пърр! — започва да тича.

— Смели Карл, горди рицарю! — казват Гьобелс и фон Катцен-Ямер и — пърр, пърр! — започват да тичат.

Бледи, но решителни! И за да ми благодари, че съм му спасил живота, фюрерът ме изпрати на Волга…

— Върви — каза ми той с вълнение — иди там… Ще имаш много за ядене!

Настана минутно мълчание на клона, след което Акаки Акакиевич затваря едно око и взима думата.

— Много хубаво говорихте, Карл Карлович — казва той. — А сега може би сте жаден?

— Честна дума — казва непредпазливо Карл Карлович — чашка водка би ми доставила удоволствие… Какво правите вие, ах?

Карл Карлович надава грак от ужас и се опитва да освободи крилата си, но часът за стария немски гарван е ударил. Двата руски гарвана го сграбчват в ноктите си. Дългата му измършавяла шия и неговата човка — най-дългата, най-изострената и най-хищната човка на света — изведнъж се потопяват във Волга. Гъл-гъл-гъл! — продължително засища жаждата си старият немски гарван — гъл-гъл-гъл!…

Силите му го напускат, крилата му вече не се опитват да пляскат, немските му нокти не търсят вече какво да сграбчат…

— Prosit! — измърморват благоговейно Иля Осипович и Акаки Акакиевич.

Няколко минути по-късно двамата събратя отново кръжат над водата. Те обследват тръстиките и островите, обраслите разклонения на реката и пясъчните наноси и тъй като не виждат вече нищо, запитват Волга.

— Да сте хванали нещо интересно, майко на реките? — грачат те с най-угоднически тон.

Всички знаят, че гарваните са родени ласкатели, а и Волга познава двамата събратя повече от век. Но днес тя е в добро настроение.

— Ето тук държа един от моите кандидати! — бучи тя, хващайки в ръцете си един лейтенант, чийто изоставен танк гори край Волга. — Пихте ли вече от водата ми, mein Herr? Изглежда, тя е превъзходна за улесняване на храносмилането на завоевателите…

— Гра-гра-гра! — превиват се в дрезгав смях Иля Осипович и Акаки Акакиевич. — Какво чувство за хумор, майко на реките, колко е смешно, колко силно се смеем, гра-гра!

— Оставете ме да претърся джобовете ви — бучи Волга. — В името на стария касапин Минин, един монокъл! Позволявате ли да го взема? Младият Сталинград ще има да се смее!

— О! Това ще го разсмее! — грачат двамата събратя. — О! Как ни разсмива това, о! Колко е смешно това, гра-гра, какво чувство за хумор, майко на реките!

— А това какво е? — учудва се Волга. — Съветски медал и снимка на руски войник?

— Съветски медал? — учудва се веднага Иля Осипович, гледайки Акаки Акакиевич.

— Снимка на руски войник? — учудва се също Акаки Акакиевич, гледайки Иля Осипович.

— Познавам го! — възкликва Волга. — Това е Мишка Бубин от Казан. Спомням си за него: той прекарваше по-голямата част от свободното си време, седнал на моя бряг, и плюеше отгоре ми.

— Ние го познаваме, ние го познаваме! — възкликват незабавно двамата събратя. — Той измъкваше яйцата от гнездата ни и крадеше малките ни… Очарователно момче, много симпатично!

— А мога ли да ви попитам какво правят във вашия джоб този медал и тази снимка, mein Herr? — шепне замислено Волга. — Чакайте, оставете ме да отгатна… Готово, открих!

— Готово, ние открихме! — скърцат с пресилена радост двамата събратя, като се премятат.

Волга ги поглежда с нетърпение.

— Е, добре, какво открихте, стари разбойници?

— Да — мъкна Иля Осипович — какво открихте, Акаки Акакиевич?

— А вие, а вие, Иля Осипович, какво открихте вие?

Те се гледат окаяно.

— Нищо — скромно признават те — съвсем нищо не открихме, майко на реките! Бихте ли имали изключителната благосклонност да просветлите нашите затъмнени мозъци на стари, проскубани птици?

— Аз открих — казва Волга — и при тези обстоятелства, mein Herr, съжалявам, че занапред не мога да ви разреша да се държите на този клон: вие престанахте да ме забавлявате.

— Nein! Nein! — крещи нещастният завоевател.

— Ja, ja — грачат тържествено двамата събратя, а Волга запраща своя нов кандидат към дъното си и го държи толкова време, колкото е нужно на един немец добре да се напие… А двамата събратя са вече другаде. Те се отправят предпазливо към нещо, което Волга носи със странна нежност в ръцете си.

— Хм? — произнася Иля Осипович с неуверено изражение.

— Хм! Хм! — окуражава го Акаки Акакиевич и те съвсем леко започват да се спускат… Но Волга надава такъв крясък, че двамата събратя отскачат към небето с всичката сила на старите си криле.

— О! Господи, без малко да умра от страх! — грачи Иля Осипович. Колкото до Акаки Акакиевич, от страх перата му са щръкнали чак до върха на човката му.

— Махайте се, лапачи на боклук! — крещи Волга и от ярост се покрива с пяна. — Не виждате ли, че това е руски войник?

— О! Господи! — възкликва Иля Осипович. — Каква ужасна грешка!

— Какво трагично недоразумение! — прибавя Акаки Акакиевич.

— Простете на старите ни очи, майко на реките!

— За нищо не ставаме, освен да умрем!

— Нищо ли не можем да направим за него, майко на реките?

Но майката на реките им отговаря на богатия и звучен руски език с толкова гадна псувня, че двамата събратя се споглеждат с ужас, скриват глави под перушината си и бягат към гората…

— Няма нищо — заеква Иля Осипович, разтърсвайки настръхналата си перушина — но никога не съм вярвал, че майка Волга може да държи подобен език!

— Искам да заспя и да забравя — мърмори Акаки Акакиевич обезсърчен. — В името на родното ми гнездо! Ето какво е научила, като е дружала с лодкари и казаци.

— Не се безпокой, мой малък Васьонок, Васенка — шепне нежно Волга, носейки русото тяло в майчинските си ръце. — Има по-тъжни гробища от тези по Волга. Ще те отнеса към един спокоен кът, където още никой не е идвал, нито човек, нито звяр, в свежите тръстики на един остров, който зная — и ти ще станеш вълна̀, тръстика, нежен пясък, самият ти — остров, Васьонок мой, което все пак е по-приятно, отколкото да служиш за наторяване на някоя нива с картофи или лук…

И тя му пее нежно старата приспивна песен на майките казачки:

Спи, младенец мой прекрасный,

Баюшки-баю…

Тихо светит месяц ясный

В колыбель твою^[7]…

 

 

По-късно, когато, за да успокоят пламналите си глави, се поразходиха по мостчето заедно в синята нощ, над замръзналото тресавище, под небето, светещо с хиляди победни отблясъци, Янек попита Добрански:

— Ти обичаш ли руснаците?

— Обичам всички народи — отговори Добрански — но не обичам никоя нация. Аз съм патриот, не съм националист.

— Каква е разликата?

— Патриотизмът — това е любов към своите. Национализмът е омразата към другите. Руснаците, американците и всички… Едно голямо братство се подготвя сега в света, това поне би могло да бъде заслуга на немците…