Ромен Гари
Европейско възпитание (30)

30

Отец Бурак бе изненадан, докато се молеше в малката църква на свети Франциск във Верки, и бе разстрелян на място. Отрядът на Пучата загуби пет човека в схватка с танкети по пътя за Подбродзе, а самият Пучата лежеше тежко ранен в едно стопанство. Кублай бе убит в жесток бой точно когато повреждаше железопътната линия за Молодечно. Двамата радисти, предадени от жената на някакъв чифликчия, бяха обкръжени в една плевня и всички нелегални радиоприемници от гората приеха тяхното последно съобщение: „Успех, сбогом, двама по-малко“.

Но Партизанин Надежда оставаше неуловим. Говореше се, че бил установил главната си квартира в самата Варшава; че подготвял въстание на евреите в гетото на столицата; предателите и шпионите сигнализираха за неговото присъствие едновременно навсякъде; при всяко ново утро хората заставаха пред взвода за екзекуции с предизвикателна усмивка, като оживени от някаква тайна увереност, че за най-важното нищо не може да им се случи. Из селата обикаляха най-наивните, най-невероятните новини:

— Той се срещнал с Рузвелт и Чърчил и им поставил условия. Сталин най-после намерил с кого да разговаря.

— Той има някакво тайно оръжие, нещо страхотно. Лъч на смъртта, изглежда действал на десет километра.

— Вчера идвал да говори на децата от училището в Сухарки. На хлапетата още им светят очите.

В човешката памет нямаше запазен спомен за толкова студена зима. На няколко места в гората дебелината на снега стигаше до четири метра и „зелените“ трябваше да напуснат своите бърлоги. Отрядите на Криленко, Добрански и Хромада се приютиха в един ловен павилион, в отдалечената част на замръзналото тресавище на Вилейка, върху малко островче, загубено между вкаменените тръстики. Един ден — беше 3 февруари 1943 година — Пех пристигна тичешком в тяхното укритие в такова възбудено състояние, че те грабнаха оръжията си, убедени, че е настъпил последният им час. Но той бе дошъл само да види Криленко, за да му говори за неговия син. Шепнеше се, че синът на Криленко бил генерал от Червената армия, но не трябваше никога да споменават името му пред стария украинец. Когато случайно или от лукавство някой засягаше този опасен сюжет, Криленко се начумерваше и казваше Сволоч^[1]! между зъбите си.

— Но, Савели Лвович — учудваше се тогава неговият събеседник — вашият син сигурно е ценен човек, след като народът го е оценил като достоен за такъв висок чин.

— Сволоч! — повтаряше тогава старият, като повишаваше тон вместо предупреждение и втренчено гледаше своя събеседник, като че ли го приканваше да сподели честта на оскърблението.

— Но защо тогава, Савели Лвович?

— Какво друго име заслужава човек, предал баща си на неприятеля?

— Но той сигурно никога не ви е предавал на неприятеля, Савели Лвович!

— Предаде ме. Казах: сволоч!

— Не се ядосвайте, Савели Лвович.

— Не се ядосвам, cholera emu w’bok^[2]!

— Добре, Савели Лвович, но след като вие казвате…

— Какво друго име заслужава човек, изоставил на противника селото на своя баща?

— Може би не е можел да действа по никакъв друг начин?

Тук вече старият се ядосваше, почерняваше целият, завираше косматия си юмрук под носа на своя събеседник и питаше, като мърдаше бавно и опасно настръхналия си мустак:

— Това какво е?

— Юмрук, Савели Лвович!

— Би ли изоставил ти на неприятеля, без да те убият предварително, селото на своя баща?

— Ннне, Савели Лвович, не… Само че…

— Какво „само че“?

— Нннищо, Савели Лвович.

— Ти няма да го направиш, нали?

— Ннне.

— Сигурно?

— Сигурно.

— Заклеваш ли се в гроба на баща си?

— Моят баща, Савели Лвович, е в много добро здраве, благодаря много.

— Закълни се все пак.

— Кълна се.

— Добре. Спомни си това, в случай че станеш генерал.

— Сигурно ще си го спомня, Савели Лвович… Моля ви, мога ли да си тръгвам сега?

— Защото човек никога не знае. Който и да е шашкънин става генерал с течение на времето. Наистина са направили от Митка генерал!

— Мммитка?

— Това е моят син, чума да го тръшне! — викаше Криленко и мустакът му веднага щръкваше. — Казал съм ти го двайсет пъти. Следващия път, когато го забравиш…

Но след разговор от тоя род изобщо нямаше „следващ път“. В началото партизаните се отнасяха към историята на Криленко с много малко доверие. Зад гърба му го квалифицираха просто като bujda: bujda na resorach^[3]. Но един ден, с израз на дълбоко отвращение, старият извади от джоба си смачкана снимка, изрязана от „Правда“. Тези, които знаеха руски — ветераните от двете войни — прочетоха текста под снимката: „Най-младият генерал от Червената армия — генерал Димитри Криленко“. Украинецът по професия беше обущар в малкото селце Рябинниково. Синът му бе избягал от къщи на дванайсетгодишна възраст след една бурна сцена, в която той искаше да съобщи на баща си, че желае „да учи и да стане нещо“. В продължение на седемнайсет години старият вече не чу да се говори за него, но в началото на нашествието хората от Рябинниково дойдоха да му съобщят, че Митка е произведен генерал от Червената армия и че имало неговата снимка на първата страница на „Правда“. Старият бе изключително саркастичен. „Да учи и да стане нещо — изръмжа той. — Ге-не-рал!“ И от отвращение награди своя приятел, казака Богородица, който бе имал нещастието да се усмихне, с два ритника, които бързо прогониха усмивката от лицето на нещастника. Недоволен от това, старият си спомни за ефрейторското си звание, датиращо от революцията, и постъпи в армията. Село Рябинниково получи от него няколко писма, в които той „беше добре“, и едновременно с това научи, че генерал Криленко току-що беше награден с ордена „Ленин“ за отбраната на Смоленск. Първата среща на бащата с неговия син, след седемнайсет години раздяла, бе повече от драматична. Този ден синът на обущаря бе седнал пред една дъска от борово дърво, която му служеше за работна маса, и разучаваше някаква карта. „Тук… двайсета дивизия. Рябинниково!“ До този момент Рябинниково беше за него само обикновена точка от руската земя, подобна на стотици други точки, чиято отбрана той бе натоварен да осигури. Но сега… „Старият!“ Той сви рамена. „Добър, здрав терен: Рябинниково. Елхова гора на юг… танковете ще минат лесно. Двайсета дивизия няма достатъчно противотанкова техника. Това ще рече: да се изостави Рябинниково и да се изтегли на изток“. Взе молив и грижливо начерта три стрелки по посока на реката и един полукръг двайсет километра на изток от Рябинниково.

Взе лист хартия, написа заповедта за оттегляне и внезапно помисли с истински ужас: „Старият ще има да ругае!“. Той въздъхна, мина в канцеларията на своя адютант и приятел капитан Лукин, даде му заповедта за оттегляне и се върна да седне пред боровата дъска. Свръзката влезе в стаята, тракна с токове и поздрави. Отвори уста и в същия момент се чу караница, поток от ругатни, и старият Криленко влезе заднешком в стаята, преследван от раздразнен часови с насочен напред щик.

— Татко! — възкликна генералът.

Но старият не обърна внимание на сина си и се посвети изцяло на часовия.

— Не виждаш ли нашивките, а? — изкрещя той.

Той завря ръкава си под носа на часовия.

— Хубаво мирише, а? Никога няма да имаш такива!

Изсекна се с пръсти и се обърна към сина си. Младият Криленко беше дошъл на себе си. С едно движение отпрати часовия и свръзката. Старият опря ръце на бедрата си, наведе се напред и изгледа творението си от горе до долу с недоверчиво отвращение.

— Значи вярно е, Митка? Направили са те генерал?

Митка наведе очи и запази виновно мълчание.

— Е, каква е тая работа? — изрева неочаквано старият. — Значи така посрещаш баща си, кучи сине? Със задник на стола и уста като кокоше дупе? Не съм те бил достатъчно, а? Може би мислиш, че вече е много късно?

Огромният, силно окосмен юмрук се приближи и застана под носа на генерал Криленко.

— А?

Вратата на съседното помещение се отвори и адютантът капитан Лукин подаде уплашено лице.

— Това е баща ми! — бързо му подхвърли младият Криленко като обяснение.

Вратата дискретно се затвори. Младият Криленко се обърна към баща си и започна примирително:

— Хайде, не крещете така. Ще разтревожите всички. Естествено аз съм много щастлив, че ви виждам…

Обущарят ефрейтор Криленко се настани удобно в креслото зад бюрото на генерала.

— Ну, то-то! — измърмори той.

Погледна с подозрение гърдите на сина си.

— Какво е това? — попита той строго, поставяйки пръста си върху ордена „Ленин“.

Младият Криленко почервеня от смущение. Почувства се нещастен и смазан. Погледна настрани с виновен вид. „Честна дума, би казал човек, че съм го откраднал!“

— Нищо не е — защити се той. — Това е за Смоленск, нали знаеш, миналото лято… Ами нещо такова!

— Ами нещо такова! — повтори подигравателно старият Криленко, съскайки от ярост. — Защо не ти закачат орден „Ленин“, докато си тук? А? Прохвост^[4]!

— Но…

— Тишина!

Косматият юмрук увисна отново над боровата дъска.

— Сваляй го веднага това.

Младият Криленко бързо откачи ордена и го пъхна в джоба си.

— Не се ядосвайте… На вашата възраст…

— На моята възраст аз съм още боец на фронта, докато ти, на двайсет и девет години, си само един тилов писарушка в повече. А?

Изплю се с погнуса и протегна крак.

— Издърпай ми ботушите!

Младият Криленко се доближи до баща си, обърна се с гръб към него, хвана единия ботуш и започна да тегли, докато другият го подпираше по задника.

— Искам чай — реши старият. — Накарай да донесат един самовар.

Генералът повика свръзката. Свръзката влезе, чукна токове, поздрави и ококори очи със зяпнала уста към събутия ефрейтор, настанил се удобно зад бюрото на генерала.

— Донесете чай!

Свръзката тракна токове и излезе, олюлявайки се. Старият Криленко потри ръце и погледна картата.

— Рябинниково! — откри изведнъж той с някаква детска радост, поставяйки върху картата дебелия си мръсен пръст. — А тази подкова какво е?

— Това са нашите нови позиции. Дадох заповед да се евакуира Рябинниково и да се разположим…

Младият Криленко спря обезпокоен. Мустакът на стария изведнъж настръхна и започна да трепери като гора във вятър. Очите му злобно се присвиха, от носа му започна да излиза яростно, насечено сумтене. Той бавно се изправи и се наведе напред…

— Какво?

— Татко, тези неща не трябва да се разглеждат от твърде лична гледна точка!

— Ти няма да защитаваш Рябинниково? Нашето Рябинниково?

— Хайде, татко, хайде… Бъдете разумен. Противникът има тук една съвсем свежа бронирана дивизия, а аз нямам противотанкова техника…

— Нямаш противотанкови? Нямаш противотанкови средства? Какво си направил с тези, които народът ти е дал? Пропил их, что ли? Или в карты продул^[5]?

— Виж, татко…

— Сволоч! — започна неочаквано да вие с фалцет старият. — На помощ, другари! Изправете го до стената! Разстреляйте го! Чакай, чакай малко!

Той рипна с изненадваща лекота, хвана сина си за ухото и започна да го извива…

— Ай! — извика генерал Криленко, без да се срамува. — Пуснете ме!

— Той е изоставил Рябинниково — оплака се старият. — Петдесет години съм живял в него, работил съм, потил съм се… Няма крак, който да не съм обул! Нашето село — изоставено на врага, без нито един изстрел! Какво ще каже Стьопка Богородица? А Ватрушкин? А Анна Ивановна? Митка Криленко изоставил на врага своето родно село! Моят син!

Разтревожен от виковете, часовият се втурна в стаята с щръкнал щик, убеден, че в момента убиват неговия генерал. Той видя един размъкнат, босокрак стар ефрейтор, който, плачейки, извиваше ухото на генерала, който пък — ужас! — даже не се опитваше да се защити. Това бе твърде много за часовия. Той потърка очите си и изтопурка вън от стаята, като че ли адът се бе изпразнил и всички дяволи бяха по петите му… Младият Криленко най-после успя да освободи премазаното си ухо и да се укрие зад масата.

— Имам заповеди! — опита се да обясни той. — Война не се води, както ти искаш… И ви казвам, че нямам противотанкова техника!

— Противотанкова, противотанкова! Ами щиковете да не са направени за кучетата?

— Татко!

— Чумата да те тръшне! — просто му отговори старият Криленко. — Рябинниково изоставено без един изстрел, без един войник да умре на улиците му!

Внезапно млъкна и се изправи.

— Е, добре, аз, Савели Криленко, ще ти покажа на теб как трябва да се сражава един гражданин! Отивам там, в Рябинниково! Сам ще защитавам Рябинниково! С гърдите си! С ръцете си! Нямам нужда от теб… скотина^[6].

Той запретна ръкави и тържествено тръгна към вратата.

— Татко, а чаят? — избърбори притеснено Митка.

Старият Криленко се обърна и спокойно се изплю в краката му.

— Ето какво правя аз в твоя чай! Това и друго нещо! Не държа да бъда отровен! Човек, способен да изостави селото си на врага, наистина може да отрови и собствения си баща!

Той излезе. Чуваше се само неговият глас, който, отдалечавайки се, още ругаеше. Младият Криленко остана сам в стаята. Той извади носната си кърпа и попи челото си. „Сънувах ли или какво?“ Огледа се наоколо с несигурен поглед и подскочи. Насред стаята с цялото си достойнство важно стояха чифт почти нови, грижливо лъснати ботуши… „Той е тръгнал бос!“ Сграбчи ботушите и хукна навън. Премина стотина метра в бесен галоп из снега, с ботушите в ръка, и попита един войник:

— Не сте ли виждали тук един ядосан ефрейтор с големи мустаци и боси крака? — подхвърли той строго и на един дъх.

Нещастният войник погледна генерал Криленко, прочутия генерал Криленко, запъхтян пред него, с чифт ботуши в ръка. Устата му широко се отвори и от гърлото му излезе слаб вик… Но Митка вече не беше там. С ботушите в ръка той тичаше бързо към един ръкомахащ силует, който се отдалечаваше някъде там из снега, покрай замръзналата река… Старият пристигна в Рябинниково точно навреме, за да срещне на пазарния площад немците, които навлизаха от насрещната страна на селото. Криленко силно пребледня, погледна за миг дебелия немски майор, изправен в танка си, след което се приближи:

— В името на Съюза на съветските социалистически републики…

— Was? Was^[7]? — обезпокои се майорът.

— Пожелавам ви добре дошъл — обясни неговият лейтенант.

— Ах! Добре дошъл. Gut! Gut^[8]! — зарадва се майорът.

Старият обущар пое дъх и се изхрачи в краката на немеца.

— В името на Съюза на съветските социалистически републики! — повтори той.

— Abführen^[9]! — излая майорът, побелял от гняв.

Старият бе изпратен към един концлагер в Полша с всички почести, отговарящи на неговия чин, т.е. в конски вагон. В Молодечно той успя да избяга, вървя в продължение на четирийсет и осем часа, после загуби съзнание и бе събуден една сутрин от най-младия Зборовски, който го прибра и се погрижи за него.

Когато Пех пристигна в скривалището, Криленко тъкмо се пощеше.

— Успешен лов! — пожела Пех.

— Благодаря.

— Савели Лвович — започна Пех притеснен.

Той млъкна.

— А?

— Нищо — въздъхна Пех.

— Е, добре, мълчи тогава.

Седнал върху купчина цепеници, той продължи прилежно да рови из своя тулуп^[10].

— Савели Лвович! — започна пак Пех.

— А?

— Не се ядосвайте…

Криленко решително остави своя тулуп настрани и погледна Пех:

— Слушай, момчето ми, ако имаш нещо да ми казваш, кажи го. И не забравяй да си идеш, след като го кажеш.

Пех размърда адамовата си ябълка и започна:

— Вашият син, Савели Лвович…

— Сволоч! — отсече незабавно старият украинец.

Но все пак на Пех му се стори, че откри някаква светлинка на интерес в неговия поглед. Той бързо продължи:

— Болек Зборовски е слушал вчера новините от Москва. Вашият син, Димитри Криленко, е получил званието „Герой на Съветския съюз“ за участието, което е взел при освобождаването на Сталинград.

Лицето на стария стана по-сиво от мустака му.

— Не се ядосвайте! — бързо каза Пех.

— Сигурен ли си? — попита Криленко.

— Сигурен, Савели Лвович, Болек Зборовски сам го е чул във Вилнюс…

— Къде е той?

— Навън е… Не смееше да дойде да ви го каже сам, но ако вие желаете…

— Иди да го намериш.

Пех хукна като заек и се върна почти веднага с най-младия от братята Зборовски. Последният нямаше много спокоен вид.

— Говори! — изрева Криленко. — Какво чакаш?

— … Герой на Съветския съюз! — разбърза се Болек. — За участието му в освобождението на Сталинград.

— Сигурен ли си?

— Сигурен, Савели Лвович! Казаха много добре името: генерал Димитри Криленко.

— Не това те питам, магаре такова! Наистина ли са казали: освобождението на Сталинград? Наистина ли са казали „освобождение“?

— Освобождение, Савели Лвович! И добавиха: генерал Дим…

— Сволоч! — сухо отряза старият Криленко. — Това не ме интересува.

— Как може да не ви интересува! — възмути се накрая Пех. — Позволете ми да се учудя, другарю! Позволете ми много да се учудя!

— Е, добре — каза Криленко насърчително — хайде, приятелю, учуди се много!

Той отстъпи крачка назад и наклони глава встрани, като че за да наблюдава по-добре как Пех ще се учуди много.

— В края на краищата — извика Пех — все пак вашият син е освободил Сталинград!

— Ннне. Не е моят син. Народът е освободил Сталинград. Народът, разбираш ли? На народа трябва да се благодари! Моят син е отстъпвал месеци и месеци. Той чертаеше по картата стрелки и кръгове: ето всичко, което правеше. После един ден си казал: „Този кръг ще бъде последният. Разбрано?“ — попитал той народа. А народът отговорил: „Разбрано“. На кого трябва да се благодари? На този, който е начертал малък знак на картата, или на този, който е напоил земята с кръвта си? А?

Настъпи тишина. После Пех шумно въздъхна.

— В края на краищата не съм дошъл да спорим, а да ви поздравя. А другарят Добрански ви кани тази вечер да се присъедините към нас. Ще празнуваме освобождението на Сталинград. Ще има картофи!

— Ще дойда да ям — сухо обеща старият.

Излизайки, най-младият Зборовски мрачно заяви:

— Срамота… Наистина не си струва човек да има родители: ето как ви се отблагодаряват те.

И плю с отвращение.