Ромен Гари
Европейско възпитание (28)

28

На другия ден пан Меценас дойде да намери най-големия Зборовски и срамежливо предложи услугите си.

— Това не е работа за пан Меценас.

— Моля ви, Зборовски!

— Нека пан Меценас да не настоява.

Адвокатът го хвана за ръка.

— Това е единственият ми шанс да се покажа достоен.

— Достоен? За какво? За кого?

— За нея.

Казик го изгледа изненадано: лицето на пан Меценас беше мършаво и със землист цвят, червата му го караха да страда ден и нощ. Гората бе направила на парцали плата на хубавата му шуба: сега той я носеше обърната с кожата навън. Така приличаше на голямо; малко тъжно, добро животно, на което е омръзнало да се влачи винаги навън по снега.

— Наистина, пан Меценас не изглежда подходящо за службата си.

— Зная. Много добре зная. Зная също, че съм подлец: не мога повече, Зборовски, разберете го. Много ме боли стомахът, много съм гладен, много ми е студено. Оставете ме да свърша тази работа.

— Върнете се тогава при жена си!

— Жена ми вярва в мен. Вие сте млад човек, Зборовски, вие не знаете какво е да обичаш една жена, когато си с трийсет години по-възрастен от нея… Тя вярва в мен. За нея аз съм отмъстителят, човекът, който раздава правосъдие… герой!

Той тъжно се усмихна.

— Герой, аз… Достатъчно е да ме погледне човек, ще кажете вие. Но тя е толкова млада, толкова невинна! Не се омъжи за мен по любов, а от уважение, от възхищение. Аз съм зрял мъж, но тя е само една малка студентка, за която единствените важни неща са душата, характерът, идеите… Бедната! Тя не знае, че мечтателят, идеалистът, който бях, юношата, готов да загине за свободата на света, тайно е събрал багажа си и се е измъкнал на пръсти като крадец, а на негово място отдавна се е настанил един дебел лаком буржоа, безразличен и подъл… Оставете ме да свърша тази работа, Зборовски. За нея е.

Казик гледаше умореното лице с палячовски вежди, настръхналата козина на шубата, която трепереше. Не се сдържа и се усмихна.

— Когато станете на петдесет години — кротко каза пан Меценас — и обикнете съвсем млада жена, както аз я обичам, може би ще разберете. Но това няма да ви се случи.

И добави с някаква гордост:

— Това не е дадено на всеки!

— Пан Меценас знае ли да кара камион?

— Да.

Казик още се колебаеше, но Криленко го накара да се реши. Старият украинец постави въпроса съвсем грубо:

— Той за нищо не става, една уста повече за хранене, а и в края на краищата ще пукне от тоя дрисък, дето го има. По-добре да бъде той, отколкото някой друг!

Пан Меценас изслуша инструкциите с внимателно изражение, като ученолюбиво дете. Той повтори някои подробности, за да покаже, че е разбрал.

— Тук ускорявам. Тук ще има пътека от лявата ми страна… Камионите са в края. Ускорявам още и връхлитам право върху камионите. Добре. Избягвам камионите с ремарке: те не ме интересуват. Те стрелят… Оставям ги да стрелят, твърде късно е. Добре. Добре. Тогава, нали? Издърпвам шнура на гранатите и… добре! Добре разбрах. Можете да бъдете спокойни.

— Нека пан Меценас не забрави да блокира управлението. Така, ако е засегнат от някой куршум…

— Ужасно, ужасно! Пълен провал! Разбирам. Няма да забравя.

Партизаните се притесняваха, избягваха да гледат мъжа с шубата, който толкова приличаше на добро, голямо мокро куче. Даже Криленко се изплю и каза с отвращение:

— Имам чувството, че изпращаме едно хлапе в кланицата.

Прикрепиха гранатите около кръста му. Преди да се настани зад волана, той изтича към храстите: страдаше непрекъснато от червата си. Качиха го в камиона. Гледаха го с униние. Имаха желание да му кажат нещо, да го окуражат. Но нямаше думи за това. Той им подвикна с радостен вид, с детски глас:

— Е, хайде, сбогом.

Един или два гласа отговориха:

— Сбогом.

Той запали мотора. Наведе се към най-големия Зборовски и бързо прошепна:

— Идете да я видите. Кажете й, че е за нея. Тя ще бъде толкова горда с мене… Не забравяйте!

— Няма да забравя.

Камионът потегли. Гледаха го как се отдалечава бавно по белия път. Махорка свали шапка. Устните му мърдаха: той се молеше.

— Все пак красиво нещо е човекът! — каза Добрански.

Така загина пан Меценас. Партизаните напуснаха бърлогата си, навряха се колкото може още по-дълбоко в гората и петнайсет дни след експлозията още не смееха да излизат от новото си скривалище, в замръзналите тресавища на Вилейка. Немските патрули кръстосаха горите, но не смееха да навлизат навътре в заснежената гора. Няколко заложника бяха екзекутирани в Антокол: известно време повтаряха имената им, после ги забравиха. Патрулите бродиха още известно време тук и там из гората, но снегът беше дълбок, вятърът — бръснещ, денят — къс и немците скоро изоставиха гората на снежната виелица, като разчитаха на студа да накаже виновните за атентата. Братята Зборовски ходиха на разузнаване и съобщиха, че „нещата се успокояват“. Оттогава немските конвои избягваха гората и минаваха по̀ на юг, по пътя за Пинск. Една вечер най-големият от братята Зборовски излезе от гората и отиде във Вилнюс. Експедицията беше опасна: в града беше въведен комендантски час от четири часа след обяд и въоръжени отряди дебнеха закъсняващите по всички ъгли на улиците. Но през време на двайсет и седемте нощи, прекарани в замръзналите тресавища на Вилейка, Казик често бе чувал гласа на пан Меценас да го умолява в мрака: „Кажете й, че е за нея… Тя ще бъде толкова горда! Не забравяйте“. По паветата на Вилнюс снегът хруптеше под тежките стъпки на патрулите, снопове светлина прерязваха неочаквано нощта. Тогава гърлени заповеди трещяха подобно на изстрели: в светлината на прожекторите снежните парцали се завъртаха за малко, като в полет на заслепени мушици, и веднага се връщаха в нощта. Казик се плъзгаше покрай стените, криеше се в големите коларски порти при най-малкия шум от стъпки. С голям труд откри улицата, къщата. Качи се на втория етаж и драсна клечка кибрит. „Меценас Станислав Стахевич“ — прочете той. Позвъни. Чу звук от китара и мъжки глас изпя на немски:

Kleine, entzückende Frau,

Bitte schau in den Spiegel genau^[1]…

Той чу бързи стъпки — някой тичаше с боси крака из апартамента — и вратата се отвори. Видя млада жена по домашна дреха, с руси, разчорлени коси, с цигара в ъгъла на устните. „Пани Стахевич не е тук — помисли си Казик — и прислужницата се забавлява.“

— Бих искал да говоря с пани Стахевич.

— Аз съм. Говорете бързо, боса съм.

Мъжкият глас изпя:

In dem Spiegel da steht es gesclirieben,

Du musst mich lieben,

Du kleine Frau^[2]…

После немецът извика:

— Какво има, либлинг?

— Не зная. Би трябвало да дойдеш да видиш. Фриц… Толкова ми е студено!

Един немски подофицер излезе в коридора разпасан, без яка, с китара под мишница. Казик само има време да каже набързо:

— Пан Меценас бе убит.

Младата жена го погледна втренчено. Извади цигарата от устата си и издуха дима през носа си.

— Ами? — каза тя тихо. — И кога това?

— Има три седмици.

Немецът се приближи. Имаше младо, засмяно лице, със съвсем щръкнали коси, като четка.

— Какво има, либлинг?

— Нищо — отговори младата жена. — За един чифт обувки, които бях дала за поправка… Довиждане, приятелю!

Вратата се затвори.

— О! Либлинг! — чу Казик. — Малките ми крачета замръзнаха!

След това отново китарата и гласът на немеца:

Kleine, entzückende Frau…

Той направи усилие и започна да се спуска по стълбата с омекнали крака. Гласът на пан Меценас шепнеше в ухото му: „Тя е толкова млада, толкова невинна. Една малка студентка, за която единствените важни неща са характерът, идеите… душата!“. Той сграбчи парапета, за да не падне. Помисли: „Господи, наистина ли си Ти тоя, който дърпа конците? Как можеш Ти? Как можеш Ти?“. Зави му се свят. Седна тежко на стълбите и започна да повръща.