Ромен Гари
Европейско възпитание (27)

27

В началото на януари Махорка се върна от една експедиция в града, откъдето донесе интересни сведения: колона от камиони — това бяха прословутите „Опел“ с вериги, пригодени специално за сняг — се били разположили от двайсет и четири часа край горското гробище на Антокол. Конвоят бил строго охраняван: Махорка бе преброил по един часови на камион и две картечници на позиция. Подушвайки „големия удар“, тримата братя Зборовски прекарваха нощите си да обикалят около камионите като грешни души около рая. Но техните сведения бяха нищожни: хората на Антокол не знаеха нищо, освен че им беше забранено да се приближават до камионите, и единственото заключение, което братята направиха от своите наблюдения, бе, че конвоят вероятно е натоварен с експлозиви или гориво: войниците никога не пушеха близо до камионите и изваждаха цигарите си чак от другата страна на пътя. Най-възрастният от братята Зборовски прекара една безсънна нощ в гризене на ноктите си, а на сутринта отиде да потърси Зося. Момичето бе дошло при партизаните да ги пере.

— Зоска…

— Какво?

Когато говореше с други мъже, а не с Янек, Зося възприемаше нападателен, заядлив тон.

— Имам нужда от тебе.

Тя го погледна.

— Не — отсече тя — това не… С това е свършено вече.

— Чуй ме, Зоша. Много е важно.

— Не. Сега вече не. За мен свърши.

Най-големият Зборовски я хвана за ръката.

— Това е за последен път. Кълна ти се, Зоска, за последен път. Толкова пъти си го правила досега.

— Не знаех какво правя. Не чувствах нищо. За мен то нямаше значение. Не влагах нищо от себе си. Сега…

Тя погледна студено в неговите мъжки очи.

— Сега аз чувствам. Не искам вече да го правя с друг, освен с Янек! О! Не!

— Ти никога няма да чувстваш нищо с друг, освен с него, Зоша…

Тя поклати отрицателно глава. Беше се навела над прането, с ръце до лакти в топлата вода. Най-големият Зборовски искаше да каже: „И освен това той никога няма да научи“, но се спря навреме. Знаеше, че всички аргументи са лоши, че всички доводи са фалшиви и че нямаше извинение за това. Но гневът се надигна в него. Един гняв, едно безгранично презрение към всички тези, които можеха да придадат някакво значение на нещо извън борбата. Той изръмжа:

— Тези камиони може би са натъпкани с експлозиви. Тонове и тонове експлозиви… Утре, вдругиден те ще заминат за фронта. Ще идат в Сталинград и…

Той потърси думи.

— Ще бъде много късно!

Почувства една ръка на рамото си. Зося каза кротко с гласа си на момиченце:

— Ще отида. Съгласна съм. Млъкни, Казик, съгласна съм.

Тя заплака. Най-големият Зборовски й обърна гръб и избяга. Отиде и се хвърли на нара си, с лице в длани, със стиснати челюсти. Кръвта беше в слепоочията му, горещата кръв на срама. Брат му чистеше някаква пушка на съседния нар.

— Какво има, Казик?

— Затваряй си муцуната. Нищо няма.

— Зъби ли те болят?

— Млъкни, гадно…

Изведнъж обърна към брат си побеляло и изкривено лице.

— Ще ти разбия мутрата. Млъкни. Затвори мръсната си муцуна, пълна с…

Брат му почака малко и попита:

— Значи ти все пак я изпрати?

— Аз съм животно. Чуваш ли, Стефек? Животно, едно мръсно животно, ето какво съм аз…

— Не се измъчвай. Едно мръсно животно повече или по-малко на света, какво значение има?

Зося вървя повече от два часа. Тя крачеше по средата на пътя, малка черна мравка по снега. Забеляза отдалеч часовия. Войникът стискаше пушката между коленете си и се удряше с ръце по гърдите, за да се сгрее. Зося видя и камиона, на петдесет метра от пътя: отпред имаше картечница и двама войника с лица, скрити в шапките с наушници. Часовият прекрати заниманието си и хвана пушката.

— Забранено е да се минава оттук. Връщай се обратно!

Той опита на полски, за да го разбере:

— Wzbronione… Poszla, poszla^[1]!

— Не се мори, либлинг — каза Зося. — Аз говоря немски.

Тя се усмихна любезно.

— Вече три години, откакто вървя с немските войници, значи… Научила съм доста неща!

Войникът се разсмя. Той се обърна към камионите и извика:

— Ей, знаете ли, намерих едно момиченце да ни посгрее.

Другият часови се приближи. Беше възрастен човек с мрачно лице, чийто нос се белеше от студа. Той огледа Зося от главата до краката, после плю:

— Тия тук всички имат сифилис.

— Изглежда здрава — отбеляза първият войник. — И е много млада.

— И така да е, това нищо не значи. В Белгия ме зарази една хлапачка на петнайсет години, а Колушке онзи ден го изпратиха в болница заради една развратница, която нямаше и четиринайсет. Имаш ли карта?

— Да.

— Покажи я!

Зося извади картата от джоба си.

— Изглежда редовна — каза първият войник, без да погледне.

— Ъхъ — изръмжа по-възрастният. — Аз не се доверявам. В тая мръсна страна.

Той се изплю.

— Но в края на краищата какво! Хич не ми дреме. Ако се заразим, ще ни изпратят назад. На мен само това ми трябва. Нямам желание да ходя там, където отиваме.

— Ами аз? Колко искаш за един Stoss^[2]?

— Не искам пари. Нищо не може да се купи. Но ако имате консерви…

По-младият от двамата войници започна да се смее.

— Не е глупава тази хлапачка. Такива момичета навсякъде се справят!

— Ще ти дадем една кутия за нас двамата.

— Не е много.

— И ще попитаме приятелите дали искат. Ще им кажем цената: по кутия на човек.

— Добре.

— По-добре да попитаме сержанта дали иска да се включи — каза по-възрастният. — Той обича това, а освен това, ако участва, гърбът ни е осигурен.

— Не искам да минавам след сержанта аз. Не е сигурно. В Белгия…

— Ще минем преди него.

Той се обърна към Зося.

— Чакай там, в храстите. Ще ни сменят след един час. Ще дойдем да те намерим. След това ще идем между камионите, там има по-малко вятър.

— Добре.

… Тя чакаше. Седнала върху отчупен клон на дърво, тя чакаше. Мислеше за онова, което й беше казал най-големият Зборовски: „Това е за последен път“. Но тя не го вярваше. Нямаше „последен път“ за страданието, а надеждата бе само хитрост на Бога за окуражаване на хората да понасят нови страдания. Тя чакаше. Времето минаваше бавно, въздухът беше твърд и студен като самия лед, гарваните грачеха, небето беше болезнено бледо. Тя се питаше защо, след като единствените неща, които желаеше, бяха да обича, да се храни, да й е топло. Защо беше толкова трудно да се обича в мир, да не се умира от глад, да не се умира от студ? Бе много по-важно да знае отговора на този въпрос, мислеше тя, отколкото да знае всички тези неща, които другите момиченца на нейната възраст учат в училище: Че земята е кръгла, че се върти, как се пише без грешка chrzeszczy chrzaszcz w trzcinie. Тя чакаше. Гледаше дърветата и им завиждаше за твърдата кора. Спомни си майка си и откри, че е забравила лицето й, сети се за Янек и неговият глас отекна в ушите и. „В Сталинград хората се сражават, за да няма повече война.“ Но тя вече знаеше, че това не е истина, че хората никога не се бият за някаква идея, а просто срещу другите хора, че силата на войника не е възмущението, а безразличието, и че останките от цивилизацията са и ще бъдат винаги в руини…

— Ето я! — каза един глас.

Войниците я разглеждаха с любопитство.

— Аз минавам пръв!

— Дали е болна от сифилис? Много се надявам да е болна! Моята Фрида предпочита да знае, че съм жив със сифилис, отколкото мъртъв с „Железен кръст“!

— Добре изглежда.

— Хич не ме интересува.

— Пуснете ме да мина. Ето моята кутия, това е месо първо качество! Казана дума — хвърлен камък!

— Аз пък давам две кутии и минавам два пъти.

— Няма смисъл да се изхвърляш толкова.

— Къде можем да свършим спокойно тая работа?

— Между камионите.

— Там има сняг.

— Пролетта ли да чакаме?

— Я кажете, ние тук ще се майтапим ли или ще ебем?

— Ела с мене — каза първият войник.

Тя го последва. Камионите бяха спрени един до друг, като стадо. Войникът свали шинела си и го просна на снега.

— Ела. Знаеш ли, харесваш ми.

— Да?

— Да.

— Искаш ли да дойда пак тогава?

— Да. Ела утре. Не по-късно: отиваме си.

— Бих могла да дойда вдругиден.

— Вдругиден си отиваме.

— Мога да дойда сутринта.

— Тръгваме на разсъмване.

— Бедни либлинг, бедни либлинг…

Тя затвори очи, отпусна главата си назад. „Дано нищо не чувствам, дано нищо не чувствам…“ Тя чувстваше заледената земя под гърба си, чувстваше ноктите и юмруците, които й причиняваха болка с цялата омраза, която невлюбените мъже умеят да влагат в своите милувки. Тя чуваше крясъците на гарваните, ругатните, които мъжете произнасяха с тих глас, вятъра, който духаше. Тя не казваше нищо. Тя не плачеше. Беше, като да си гладен, като да ти е студено, беше като войната.

По едно време попита:

— Още много ли чакат?

— Четирима.

— Дай ми една цигара.

— Ти си луда, забранено е.

— Защо?

— Камионите са натъпкани с експлозиви. Това е нещо ново, за бомбите ракети. За Сталинград, разбираш ли… Достатъчна е една дреболия, и всичко ще хвръкне.

— Ами?

— Казвам ти… Когато пътуваме с тия камиони, сме повече мъртви, отколкото живи! Ако катастрофираме, даже няма да има време да пребледнеем…

— Нима?

— Казвам ти… Даже не смееш да натиснеш по-рязко спирачките!

Един от войниците не я докосна. Той помоли:

— Не казвай нищо на приятелите…

— Нищо няма да кажа.

— Благодаря… Толкова ме е срам…

Друг един повтаряше:

— Кажи ми нещо нежно, погали ме по косата…

Неочаквано усети сълзи във врата си. Изтри ги с отвращение.

— Кажи ми нещо нежно…

Тя опъна ръцете си като на кръст, с длани към снега, за да почувства студената му чистота. След това попита:

— Трябва да са опасни тия експлозиви?

— О! Да… Мръсна работа.

— Ако някога стане сблъскване…

Всички хвръкваме вън въздуха!

Последният, възрастен мъж, беше с разтреперана брадичка и забързани ръце.

— Имам едно малко момиченце — бърбореше той. — Хванах едно малко момиченце. Едно съвсем малко момиченце. Имам едно…

— Я ми кажи, Лукас, днес ли ще го правиш или по Великден?

— Оставете ме на спокойствие.

Тя се върна вечерта. Най-големият от братята Зборовски беше се проснал на нара, скрил лице в дланите си.

— Аз съм.

Той потръпна и нищо не каза. Огънят замираше между камъните и жаравата кротко димеше.

— Казик.

Той все така мълчеше. Тя погледна неподвижното му тяло със свити мускули. Протегна ръка, за да докосне рамото му, но почувства, че и при най-малкия контакт мъжът нямаше да може да се овладее и щеше да избухне в плач. Тя дръпна ръката си, за да го остави да се пребори с чувствата си. Тогава изчака жаравата да загасне, та мъжът да не я вижда в мрака, и каза:

— Те си тръгват вдругиден, на разсъмване.

Чу как най-големият Зборовски се размърда на нара си.

— Експлозиви — продължи тя. — Нещо ново… Достатъчен е един удар, за да хвръкне всичко. Те казват: за Сталинград.

— Не си забравила да питаш кои са…

— Не съм забравила. Четири камиона превозват само продоволствие. Но лесно се разпознават: само те имат ремаркета.

— Сигурна ли си в това?

— Сигурна — прошепна тя, изтривайки сълзите си.