Ромен Гари
Европейско възпитание (26)

26

В продължение на много дни Янек се питаше дали трябва да съобщи лошата новина на стария обущар от Вилнюс. Криленко го накара да реши.

— Отивай — му каза кратко той един ден, без да уточни къде и защо трябваше да отиде.

Но Янек разбра. Той пъхна няколко картофа под куртката си за из път и тръгна. Пристигна във Вилнюс в една истинска снежна буря: белите парцали се лепяха по очите му, вятърът секваше дъха му. Той слезе в работилницата, бутна вратата… Старият обущар работеше, както винаги. Той вдигна глава, хвърли кратък поглед към Янек…

— Заловили ли са го? — попита внезапно с дрезгав глас.

— Вашият син е… Той е мъртъв.

— Предпочитам това — каза старият.

Той взе иглата си.

— Очаквах го. Всеки ден го очаквах, всяка нощ. Не можеше да свърши по друг начин. Всеки път, когато ти идваше… Тук това не можеше да свърши по друг начин. Нищо не може да свърши по друг начин. Ето защо сме ние тук: за да страдаме.

Той наведе глава и се захвана отново за работа. Янек почака още малко, с каскет в ръка. Но старият нищо не му каза. Той продължаваше да се труди над някаква стара обувка, с наведена глава… Янек си тръгна. Но имаше много силен вятър, много сняг на улицата. Той реши да почака малко, преди да се върне в гората. Влезе под една голяма порта за коли, сгуши се и започна да яде студените картофи, като ги вадеше един по един изпод куртката. Ядеше ги с люспите и горчиво съжаляваше, че не си е взел сол. Внезапно почувства, че го наблюдават. Той продължи да яде, без да се обръща — можеше да бъде някои немски полицаи — и се опита крадешком, без да помръдва глава, да се огледа наоколо. Видя момче на около дванайсет години, облечено с чувал: чувалът имаше една дупка за главата и две за ръцете. Вместо обувки бе обвило краката си с парцали: бяха безформени и с различна големина. На главата си имаше каскет в доста добро състояние, но твърде голям за него. Носеше каскета с козирката назад, за да пази врата си от снега. Хлапето не гледаше Янек. Очевидно Янек даже не съществуваше за него. То гледаше картофите. Не ги изпускаше от погледа си. Те го омагьосваха. Всеки път, когато Янек изваждаше картоф изпод куртката си, погледът на хлапето се озаряваше, то следеше картофа в неговото придвижване към устата и всеки път, когато Янек отхапваше, погледът му изразяваше остро безпокойство. Това безпокойство се превръщаше в отчаяние, когато Янек поглъщаше последната хапка. То нервно помръдваше, преглъщаше слюнката си и гледаше куртката на Янек с изражение на спекулант. Дали имаше, или нямаше други картофи? Там очевидно бе въпросът. Янек хладнокръвно продължаваше да се наслаждава. Хлапето, с поглед, прикован в картофите, стоеше на мястото си. Само от време на време въздишаше и преглъщаше слюнката си. След това внезапно погледна Янек: явно за пръв път осъзнаваше човешката страна на проблема. То помисли една секунда, после свали огромния си каскет, огледа го, плю с възхищение и заяви:

— Чудесен каскет, kurwa pies. Съвсем нов.

Янек продължи да отхапва от картофите, без да обръща глава.

— Задигнах го от един минувач. Това се казва каскет!

То видя, че Янек търси под куртката си. Взе да го дебне с безпокойство — може би вече не бяха останали картофи! — изгледа с успокоен вид появата на нов картоф и бързо каза:

— Бих го продал за дузина картофи. Не по-малко!

Янек не отговори.

— Шест! — предложи неспокойно хлапето.

А като видя, че неговото предложение няма никакъв успех, устните му затрепериха и лицето му започна да се сгърчва. Щеше да заплаче.

— Не циври! — отсече Янек. — Никога не трябва да цивриш. По-рано беше добре. Сега вече — не.

Той хвърли един картоф на хлапето и то незабавно го излапа. Хвърли му още един.

— Трябваше да вземеш нож и да ми се нахвърлиш — рече Янек. — Така трябва да се прави сега. Можеше да имаш всичките ми картофи.

— Нямах нож — отвърна хлапето.

— Така или иначе, нямаше да можеш да ме изненадаш — успокои го Янек с презрение. — Веднага усетих, че си тук. Моментално надушвам човека. В гората човек се научава на това…

Другият ядеше картофа си. Смучеше го, ближеше го и го гризеше, преди да го изяде. Гледаше това да продължи колкото може повече. Обелваше го с ноктите си, а като свършеше картофа, излапваше обелките.

— Ти от гората ли си?

Янек не отговори. Тогава хлапето потърси нещо, с което да го впечатли. То каза, като небрежно търкаше с крак павето:

— Моят баща беше учител.

— Моят беше лекар — отвърна Янек.

— Моят баща — допълни хлапето — уби един немец.

И гордо заяви:

— Обесиха го!

То зачака с доверие ефекта от своето изявление.

— Измишльотини! — рече спокойно Янек. — Става да просиш от добрите лелки на излизане от църквата… При мен тия не минават!

Хлапето тържествено се закле:

— Jak Boga kocham. Беше обесен. Обесиха го пред Големия Театър и го оставиха така два дни. Цял куп хора могат да ти го кажат. Само попитай. Заведох всички приятели да видят. Майка ми полудя и я затвориха. Твоят баща не е обесен, нали?

То бързо помоли, търсейки начин да се възползва, смятайки, че е постигнало решителен успех:

— Дай ми още един картоф!

— Моят баща — произнесе Янек високомерно — е убил стотици немци. Не е толкова глупав като твоя, че да се остави да го хванат…

Той сви рамене.

— Ако човек трябва да бъде обесен всеки път, когато убие някой немец…

Хлапето го изгледа с уважение.

— Къде е твоят баща?

— Той се сражава срещу немците.

— Къде?

— В Сталинград.

— Ами?

— Да.

— Офицер ли е?

— Генерал!

Веднага изпита срам от лъжата си. Къде беше неговият баща сега? Как можеше да говори за него с такава лекота? Притеснен, той извади последните си картофи и ги хвърли на хлапето. То ги хвана във въздуха и ги пусна в джоба си.

— За жена ми — заяви то.

— Ти имаш жена?

— Да. Работи за мен. Тя е една за много от нас: Манек Загорски, Юзек Мека и естествено Збих Кужава… Но предпочита мене.

И добави, придавайки си важност:

— Тя е добро малко момиче. Швабските войници й дават консерви. Тя донася всичко вкъщи. Понякога й дават пари: също ги донася.

Изплю се.

— Не живеем зле. Не се оплакваме. Най-вече ни липсва тютюн.

— Много ли сте?

— О! Има много банди! Аз съм със Збих Кужава. Той е byczy facet — световен тип! Всички му се подчиняват и има права над всички момичета. И е нахакан: вчера домъкна три торби с продукти. Нападнал три лелки само за половин час и то съвсем сам. Голям е почти колкото тебе. Обича майтапите, гуляите. Веднъж намери някъде един сополив евреин. Wunderkind, знаеш ли, който свири на цигулка. Неговите родители били разстреляни или депортирани, или нещо подобно. Збих го домъкна при нас и когато има желание, го кара да свири и ние танцуваме. Ама аз не обичам тоя сополан, той е zydparch^[1]…

Изплю се.

— Не обичам чифутите. Но го държим да свири на цигулка по улиците, когато ходим да просим. И освен това е забавен. Онзи ден Збих беше в лошо настроение, реши, че подът е мръсен, и знаеш ли какво направи тогава?

— Не.

— Хвана Вундеркинд за кожата на врата и го накара да оближе пода от едната стена до другата. Но трябва да си Збих, за да се сетиш за такова нещо.

— Да — съгласи се Янек — трябва да си Збих!

— Той се казва Монек не знам какъв си, но всички му викат. Вундеркинд. „Ей, Вундеркинд, върви да търсиш дърва! Свири на цигулка! Танцувай, пей, ходи на четири крака.“ Прави всичко, каквото му се каже. Много е забавно.

— Много забавно — процеди през зъби Янек. — Мога ли да го видя?

— Може — отвърна момчето — ако имаш още няколко картофа…

— У себе си вече нямам. Но може би друг път бих могъл да ви донеса един чувал?

Хлапето остана със зяпнала уста. Гърлото му се сви. То избърбори:

— Цял чувал?

— Може би, ако се договорим.

— Ела — каза хлапето.

Тръгнаха.

— Всички ме наричат Пестка — заяви сополанът, вървейки. — А тебе?

— Ян Твардовски.

Спуснаха се по „Похуланка“ до „Завална“ и завиха наляво.

— Тук е — рече Пестка.

Сградата трябваше да е била някога завод. Но стените бяха черни и почти изцяло срутени: само коминът стърчеше невредим насред двора.

— Никой никога не влиза тук — обясни Пестка — защото е опасно. Изглежда, че стените могат да паднат. Но на нас не ни пука.

Той показа на Янек пътя. Слязоха по една разрушена и покрита с мръсотии стълба чак до мазата. Беше тъмно, спъваха се в съборени камъни, мястото миришеше на гнило и изпражнения. Чуха цигулка и един треперещ глас, който пееше със силен еврейски акцент:

Siedziala na debie

I dlubala w zebie,

A ludziska glupie

Mysleli ze w dupie^[2]!

Цигулката млъкна и веднага се чуха гласове, които настояваха:

— Още, още! „Титина“^[3]

— „Титина“! — викаха и други гласове, повечето от които бяха остри гласчета на момиченца.

Цигулката подхвана и детският глас затананика:

Tytyna bula chora

I poszla do doktora,

A doktor jej powiedzial

Ze na niej chlopiec siedzial!

— Збих Кужава е в добро настроение — отбеляза Пестка боязливо.

Половината от мазето беше затрупано от камъни: на това място се беше срутил таванът. От другата страна имаше огън и банда от хлапета и момичета, настанени върху чували, сандъци и изгнили дюшеци. Най-големият не бе на повече от петнайсет години.

— Збих Кужава — произнесе Пестка с израз на дълбоко уважение.

Едно лице на туберкулозен под руса чорлава коса, с учудващо разширени ноздри, като че ли никога не им стига въздух. Хлътнали гърди и тесни рамена. Устата беше сгърчена, а очите злобно присвити.

— Още, Вундеркинд! Още „Титина“!

Сред групата стоеше право дете на дванайсетина години. Беше грозно: рижави къдрави коси, месести устни и нос, очи без мигли, със зачервени клепачи. То прегръщаше една цигулка. Устата му потрепери и то започна да пее, акомпанирайки си на цигулката:

Lezala pod kaktusem,

Jebala sie z hindusem…

— Какво можеш да правиш, Вундеркинд? — извика едно от момиченцата.

— Пея, свиря на цигулка, танцувам и се преструвам на хубав! — отговори бързо детето.

То продължи да пее:

Lezala pod cyprysem,

Jebala sie z tygrysem…

Пестка излезе напред и въведе Янек. Збих Кужава му хвърли неспокоен поглед: виждаше се, че мрази и се бои от момчета, по-силни от него. Пестка му каза нещо на ухо.

— Какво искаш за картофите? — попита Збих.

— Ще поговорим след малко.

— Мене ми е все едно — каза Збих. — Аз имам достатъчно за плюскане. За другите е.

Той се обърна към Вундеркинд:

— Затваряй си лайнената уста и върви да сгрееш вода.

Детето веднага изчезна зад купчината камъни.

— Мога ли да говоря с него? — попита Янек.

Збих Кужава го погледна втренчено.

— За това си дошъл, нали?

— Да.

— Е, добре, карай. Това нищо не струва!

Янек намери детето, наведено над огън от дърва. То кипваше вода и тихо плачеше.

— Как се казваш?

Детето се стресна, обърна към Янек ужасено лице.

— Вундеркинд, Вундеркинд — повтори то бързо, като автомат. — Пея, свиря на цигулка, танцувам и се преструвам на хубав! Не ме бийте!

— Няма да те бия! Никой вече няма да те бие, ако знаеш да свириш на цигулка…

Вундеркинд му хвърли несигурен поглед. Цигулката му бе опряна до стената. Янек протегна ръка…

— Не я докосвай! — изкрещя хлапето. — Збих Кужава ще ти разбие муцуната, ако я докоснеш.

— Нямам намерение да я докосвам. И не се страхувам от Збих Кужава.

— Не е вярно. Всички се страхуват от него.

— Знаеш ли да свириш на цигулка? Да или не?

Детето внимателно го погледна.

— Ти обичаш ли музиката?

— Много.

— Тогава ти няма да ме биеш. Човек не може да обича музиката и да ме бие… Нали на никого няма да кажеш?

— На никого.

— Тогава слушай…

То взе цигулката… Право сред смрадливата изба, облечено в мръсни парцали, еврейското дете, чиито родители бяха избити в някое гето, реабилитираше света и хората, реабилитираше Бога. То свиреше. Неговото лице вече не беше грозно, неговото непохватно тяло вече не беше смешно и в неговата малка ръка лъкът се бе превърнал в магическа палка. С глава, отметната назад по маниера на победителите, леко отворило устни в тържествуваща усмивка, то свиреше. Светът бе излязъл от хаоса. Той бе приел хармонична и чиста форма. Като начало умря омразата, а при първите акорди избягаха гладът, презрението и грозотата подобно на мрачни ларви, които светлината заслепява и убива. Във всички сърца живееше топлотата на любовта. Всички ръце бяха протегнати, всички гърди дишаха братски… От време на време детето спираше и хвърляше към Янек тържествуващ поглед.

— Още — шепнеше Янек.

Детето продължаваше… И изведнъж Янек изпита страх. Изпита страх от смъртта. Един немски куршум, студ, глад, и той би изчезнал, преди да е пил в душата си от човешкия граал^[4], сътворен в чума и в ненавист, в кланета и презрения, с потта на техните чела и с цената на техните кървави сълзи, във великото страдание на тялото и на духа, в гнева и безразличието на небето, несравнимия труд на тези човешки мравки, съумели за няколко години мизерен живот да създадат красота за хилядолетия.

— А те ме бият — каза неочаквано детето с горчивина в гласа… — И ме карат да мия пода с езика си…

— Как се казваш? — прошепна Янек.

— Монек Щерн — отговори детето. — Моят баща казваше, че ще бъда велик музикант… Като Яша Хейфец^[5] или Йехуди Менухин^[6]. Но моят баща умря и те ме бият.

— Искаш ли да дойдеш с мене?

— Къде?

— В гората. При партизаните.

— Ще ида, където и да е, само да изляза оттук. Но те няма да ме пуснат да изляза. Аз съм техният евреин, тяхната постоянни закачка и забавление. Без мен те ще се избият помежду си.

— Ще видим — каза Янек през зъби.

— Ей, каква е тази вода? — извика един глас. — Вундеркинд, до ботуша ми!

Това беше Збих Кужава. Той погледна Янек с присвитите си очи.

— Заговорничите?

— Имам един чувал картофи — каза Янек.

— Ще бъдат два чувала — отсече Збих. — Видях, че изпитваш удоволствие, синко.

— Или един чувал, или нищо.

Двете момчета се изгледаха… Размяната стана на другия ден зад спортния терен на Антокол. Збих Кужава дойде в уреченото време, следван от Пестка. Отзад, на прилично разстояние, подтичваше малкият музикант.

— Тук, Вундеркинд! — извика Збих.

Детето пристигна, тичайки.

— Ето го, в добро състояние и комплект с цигулката си! Пестка, ти ще носиш чувала!

Пестка свали каскета си, почеса се по ухото.

— През целия път?

— Ес-тес-тве-но! — просъска Збих. — И по-бързо!

Пестка въздъхна; плю си на ръцете и метна чувала на рамо.

— Обичаш ли гората? — попита Янек, вървейки през снега между първите борове.

— Не зная — отвърна боязливо Монек.

Беше го страх, да не би да не се хареса.

— Не се бой. Сега никой няма да те бие. Можеш да казваш каквото мислиш.

— Не зная. Никога не съм бил на полето.

Но Монек не хареса гората. Той скоро забеляза, че природата може да бъде също така жестока като хората. От твърде дълго време неговата раса бе скъсала със земята и контактът с ледената гора бе много брутален. Още от първата нощ детето се превърна в една човешка топка, нещастна и трепереща, която живееше само за да хлипа: Монек с ужас гледаше вдървените си ръце, пръстите, които отказваха да му се подчиняват. Държеше ръцете си колкото може по-близо до огъня, но невинаги имаше огън…

— Ще изгубя пръстите си! — оплакваше се той непрестанно.

Тогава взимаше цигулката си и започваше да свири, за да разбуди ръцете си. Свиреше в продължение на часове, прав сред снега, под звездите. Когато хората спяха, той се отдалечаваше и в далечината се чуваше неговата трагична цигулка да стене продължително в боровата гора. На Янек никога не му омръзваше да го слуша. Той оставяше детето да се изтощава в снега, безмилостен и ненаситен, като крадец, който бърза да напълни джобовете си, преди да е станало твърде късно… Често той носеше топла пепел или жарава, но не от състрадание: страхуваше се да не би на другия ден детето чудо да престане да функционира. Партизаните посрещнаха Монек хладно. Криленко измери малкия евреин с поглед, обърна се към Янкел и го поздрави подигравателно на идиш^[7]:

— Mazltow^[8]!

След което се държеше, като че ли Монек никога не бе съществувал, само внимаваше да не стъпи върху него. Когато детето свиреше на цигулка, Криленко приемаше вид на отсъстващ и си бъркаше с пръст в носа. Но една нощ Янек го изненада, скрит зад едно дърво, да слуша със зяпнала уста еврейчето, което свиреше Моцарт. Като видя, че е разкрит, той изръмжа:

— Станах да пикая. А?

— Нищо не съм казал.

А колкото до Янкел Цукер, той подложи Монек на безмилостен разпит. Как се казва? Каква е била професията на баща му? Какво е било моминското име на майка му? Какво е работил дядо му? Има ли нещо общо с ветеринаря Щерн от Швенчонис? Тогава може би е роднина на книжаря Щерн от Молодечно или на кожухаря Щерн от Вилнюс, чийто магазин беше на „Немецка“, между тези на Сьома Капелюшник и Яков Зилбертквайт? Не? Той не е роднина на никой от тия Щерн? Ммм… Интересно. Много интересно. Кои Щерн тогава са негови роднини? Семейство Щерн от Каунас? Все по-интересно! Той, Янкел, бил ходил много пъти в Каунас преди войната, но никога не бил познавал някакво семейство Щерн там. Но, напротив, познавал някой си Циферблат, Яша Циферблат — аптекар. Монек познава ли аптекаря Яша Циферблат от Каунас? Не. Никак… Ммм… Защо тогава немците са убили родителите му? Без причина? Мм… Много е възможно. Сега убиват много хора без причина. Но в края на краищата може би има някаква причина? Ммм… Човек никога не знае.

— Остави го на мира — каза Махорка отвратен.

Той се доближи до Монек и го попита:

— Вярваш ли в Бога?

Монек не отговори нищо и взе цигулката си. Той свири дълго със затворени очи, а когато свърши, Махорка рече:

— Ти си добро момче.

Но Монек не остана за дълго в гората. Колкото и да завиваше ръцете си с парцали, да ги протягаше и към най-малкото пламъче и да просеше топлина, неговите пръсти бързо загиваха. Звуците, който извличаше от цигулката си, бяха по-малко чисти, а често някой акорд завършваше в объркано скърцане. Тогава той плачеше с цигулка на коленете, а лицето му, изкривено от мъка, ставаше още по-грозно.

— Губя пръстите си — хлипаше той — губя пръстите си.

Към Коледа той настина. Остана легнал дълго време в дупката на партизаните — свито на топка, малко, треперещо и нещастно животинче. Той бълнуваше и бърбореше странни думи на идиш, които само Янкел успяваше да разбере. Той ги превеждаше на Янек:

— Вика родителите си.

Или пък:

— Той се моли.

Една нощ, когато партизаните отдавна бяха заспали, детето дойде в съзнание. То избърбори няколко думи и Янкел стана.

— Иска цигулката си.

Детето хвана цигулката. Вдигна лъка, но не му достигнаха сили. Тогава то прегърна цигулката, притисна я до гърдите си, до бузата си… Устните му докоснаха мълчаливите струни. То умря така, стиснало цигулката в ръцете си.

 

 

Пред декември в гората се разнесе новината, че в коледната нощ ще се проведе събрание на всички „зелени“ армии от областта на Вилейка. Махорка ходеше от бърлога на бърлога с карта в ръце, като опираше огромния си пръст в мястото на срещата, отбелязано с кръст, а се понесе слух, според който Партизанин Надежда щял да присъства на събранието и щял да говори на тия, които му се подчиняваха от толкова дълго време с такава смелост и преданост.

Те излязоха от дупките си и се плъзнаха като сенки през тихата гора, покрита от снега. Студът беше хапещ и сух, въздухът неподвижен. Вятърът, който в навечерието още духаше от изток, най-после се беше изтощил, както толкова други нашественици, в големите заснежени пространства. Никакъв трепет не минаваше през белите ръце на елите. На Янек му се струваше, че звездите са паднали от небето, че лежат в краката му във всяка частичка лед и че е достатъчно да се наведе, за да ги събере.

От север дойде партизанинът Олеся, млад учител, който имаше в сметката си повече от двайсет неприятеля, убити със собствените му ръце: нямаше равен на него в изкуството да заколи някой часови, без онзи да може да гъкне, а също и отец Бурак, бивш свещеник от полския гарнизон на Балтийско море, който се сражаваше още петнайсет дни, след като последното полско оръдие бе замлъкнало по останалата част от фронта. Той беше широкоплещест тежък мъж с мощни юмруци, с опитно и точно око, можеше да хвърли граната на петдесет метра и да улучи средата на шапка.

От изток дойде Кублай, лауреат на Нобелова награда по химия, известен с трудовете си в цял свят. Той бе натоварен да отрови водата, която нашественикът пиеше, продуктите, с които се хранеше, и даже въздуха, който дишаше. Именно той бе поставил в комините на Генералния щаб на Гестапо във Вилнюс таблетки цианид, чиито изпарения убиха началника — палача на поляците Ханс Зелда, и дванайсет от неговите хора.

От запад дойде бившият шампион по борба Пучата, ненавиждан някога от публиката заради нечестните номера на тепиха, съперник на прочутите полски борци Щекер и Пинецки. Той дълго време бе известен със склонността си към непозволените удари, вероломните хватки, с репертоара си от забранени хитрини. А сега, на един съвсем различен тепих, където не се налагаше да разиграва комедии, той надминаваше себе си.

От юг дойде отрядът на Черв, сега командван от Криленко, и отрядите на Добрански и Михайко. Имаше още много партизански командири с хората си, млади и стари, вече известни или малко познати, които се виждаха за пръв път.

Някои идваха на ски, други — със снегоходки и трети, които впрочем трудно се движеха из снега, затъвайки понякога до коляно. Те идваха от всички страни на гората на Вилейка, а около тях елите разтваряха заснежените си клони, по които искряха звездите, и в тази тиха коледна нощ на Янек понякога му се струваше, че цялата гора щеше изведнъж да тръгне към някакъв далечен обор, с ръце, пълни с дарове.

Когато бяха почти до мястото на срещата, някаква странна разсеяна светлина започна да се появява в нощта. След като вървя още десетина минути в нейната посока, Янек се запита каква беше тази нова звезда, която стоеше на небето толкова близо до земята, а когато най-после излязоха на поляната, той видя, че тази светлина идваше от един смърч, чиито клони бяха покрити със запалени свещи. Стотина партизани вече бяха се събрали в кръг около това живо коледно дърво.

Въздухът бе толкова спокоен, без никакъв полъх, без никакво потрепване, че мъничките пламъчета се издигаха спокойно към разкошните светлини на небето. Внезапно в тишината отекнаха гласовете на разбудените гарвани, които започнаха да разнасят из гората новината за тази зора, запалена от човешките ръце.

Янек ненаситно претърсваше с поглед лицата на мъжете, които бяха там и чийто дъх се издигаше в ледения въздух. С туптящо сърце той търсеше да разпознае между тях този, който се криеше под легендарното име Партизанин Надежда, защото бе сигурен, че той присъстваше там тази нощ. Бе трудно да се разкрие неговата тайна, а лицата, които той виждаше, бяха много. Едно от тях можеше да бъде на неговия герой. Това можеше да бъде отец Бурак, който стоеше прав на снегоходките си, едър и набит, с пояс гранати около кръста си, или пък Кублай, ученият с тънка и хладна усмивка, която не слизаше никога от устните му, с неговата безпощадна воля да порази потисника във всяка молекула на неговата кръв. Можеше да бъде и борецът Пучата, чиято ловкост бе такава, че за две години партизанска война не бе загубил нито един човек, или пък Добрански, който стоеше гологлав, загърнат в палтото си от черна кожа, толкова млад и толкова приличащ на герой, както би могъл да си го представи човек. А може би беше учителят Олеся, чието единствено оръжие беше един нож, или пък Ярема, с монголското си лице под островърхия кожен калпак, който бе вървял две нощи на ски, за да дойде на мястото на срещата и чиито хора всичките приличаха на немски войници, защото всяка част от тяхната екипировка бе взета от убит противник. А може би беше самият Криленко, толкова огромен в овчия си кожух, че автоматът, който държеше, изглеждаше като обикновена играчка в ръцете му. Или пък може би Партизанин Надежда беше всеки един от тези мъже и всички едновременно. Но че той присъстваше тук, нямаше никакво съмнение. Имаше нещо в техния поглед, в тяхната свирепа воля и надежда, които се четяха по всяко лице, чак до възбудата, почти радостта, която Янек чувстваше в собственото си сърце, и това го правеше така осезаемо, че той би станал сред тях и би произнесъл неговото име. И на Янек се стори, че ако небесният свод светеше с такъв блясък, ако виждаше по-ведри и по-лъчезарни светлини от тези на другите нощи, които неговите очи бяха познали, то бе, защото присъствието на неговия легендарен герой в тази гора бе известно и приветствано чак до най-отдалечените й краища.

Гласът на отец Бурак ги прикани към молитва: вярващите паднаха на колене в снега около осветеното дърво, другите сведоха глави и почетоха своята вяра в човека със същия плам, който техните другари влагаха, за да призоват една друга безкрайност. Крясъците на гарваните бяха секнали, гората отново бе намерила своята тишина. В снега и в небето звездите искряха със същия блясък. Един хилядагодишен шепот още веднъж поемаше по своя древен път.

След молитвата Добрански излезе отпред и обяви:

— Ще ви прочета послание от нашия главнокомандващ.

Те станаха, студентът разпъна един лист и прочете:

От главнокомандващия до партизаните на Вилейка, 24 декември 1942 година. Руснаците атакуват по фронта на Волга, съюзническите армии напредват в Северна Африка, дебаркирането им на европейския континент е само въпрос на месеци. Вашата борба, вашата смелост, вашата ожесточена съпротива днес са известни на целия свят. Вашите имена станаха легендарни, в най-плътния мрак вие успяхте да придадете на света неговата най-голяма яркост. Отправям пожелание така близката победа да намери всички вас братски обединени, а вие да откриете у себе си още по-голяма сила и смелост в това, което ще ни трябва, за да победим, без да потискаме на наш ред, и да прощаваме, без да забравяме. Подпис: Партизанин Надежда.