Ромен Гари
Европейско възпитание (24)

24

Три дни след нападението над камиона Черв бе посетен от пан Юзеф Конечни. Кръчмарят пристигна с шейна, придружен от четирима селяни. Въпреки хубавите им празнични облекла и напомадените им коси, селяните изглеждаха твърде отчаяни.

— Chlopcy^[1] — извика пан Юзеф, скачайки от шейната. — Да не сте си изгубили ума?

Партизаните изчакваха с интерес. Развлеченията в гората бяха рядкост.

— Те наложиха на Пяски глоба от сто хиляди злоти! Половин милион трябва да платят петте села от областта: Пяски, Велички, Подводзе, Клини, Лубавки! Chlopcy, погледнете ни…

С едно движение той привлече всички погледи към гърдите си.

— Имаме ли вид на хора, готови да хвърлят сто хилили злоти на боклука? Обърнете се към разума си, chlopcy. Вие самите не сте изложени на никакъв риск: едно нападение, камионът е наш и ето че се скривате вдън гората. Но ние, ние сме винаги там. Нашите гърбове са винаги готови да отнесат ударите! Имайте милост към нашите жени, към нашите деца. Какво говоря, към нашите сираци!

Чу се някакво странно грачене в групата на партизаните: Криленко започнато да губи търпение.

— Всеки има право да рискува живота си: всички ние сме готови да рискуваме нашия за свободата. Но нямаме право да плащаме с живота на другите. Това не е по християнски. Не, това никак не е по християнски. А знаете ли какво са обявили немците по селата?

— Ммм… — обади се Черв. — Досещам се…

— При следващото разбойничество по пътищата петима граждани ще бъдат обесени! Обесени, chlopcy. Обесени като нищо!

— Ммм… — каза Черв, мигайки с око. — Ако потърсят малко из областта, сигурно ще намерят петима граждани, които заслужават да бъдат обесени!

— Ей? — учуди се пан Юзеф. — Сега не е момент да се шегуваме, Черв. Chlopcy, отправям призив към християните, каквито вашите майки са направили от вас. Оставете немците на мира. Моментът да ударим още не е дошъл! Когато дойде, аз ще бъда първият, който ще удари!

— В това няма никакво съмнение! — убедено забеляза Черв.

— Но засега, chlopcy, скрийте се! Замаскирайте се! Влезте под земята! Тишина, нито едно движение, нито една въздишка. Вече никакво мърдане… Изчакваме! Аз съм възрастен човек и по отношение на нашествията имам несравним опит: вярвайте ми, между моите предци имам много повече изнасилени баби, отколкото всеки от тук присъстващите! Казвам ви: нито едно движение, нито една въздишка! Правете се на мъртви, не мърдайте вече! Оставете ни да спасим живота на своите деца, да опазим своите огнища, своите села… В края на краищата ще се намери някой да ги победи, тия немци: в тоя ден те ще видят кой съм аз!

Пан Юзеф внезапно завърши:

— Нося хранителни продукти… Това е от сърце, от сърце!

Той се качи в шейната. Конят трудно се влачеше из снега. Селяните мълчаха. Пред комендатурата пан Юзеф скочи на земята, провери положението на перчема върху челото си, плю си на ръцете и заглади върховете на мустаците си, след което влезе. Той бе посрещнат от пан Ромуалд. Пан Ромуалд имаше тайнствен и възбуден вид.

— Е? — прошепна пан Юзеф.

— Шшшт! — изшътка Ромуалд с пръст на устата. — Тая голяма надежда за тази вечер, пан Юзеф!

— Наистина ли? Наистина ли?

— За това няма никакво съмнение. Вятърът е попътен, вятърът е попътен! Сандъците с яйца, които ни изпратихте миналата седмица, имаха превъзходен ефект!

— Сигурен ли сте?

— Можете да ми се доверите, пан Юзеф! Аз имам око, имам нюх… Никакво съмнение… ние сме много добре разположени към вас!

— Скъпи приятелю, най-скъпи приятелю! — възкликна пан Юзеф.

Двамата мъже дълго си стискаха ръце, гледайки се в очите.

— Никога не съм пропускал да подхвърля някоя дума във ваша полза! — увери пан Ромуалд. — Една думичка от време на време… Точно колкото трябва: ние не обичаме да ни досаждат!

— Ще ви изпратя сирене! — обеща развълнуван пан Юзеф. — Или пък предпочитате сланина?

— Сланина, сланина! — каза пан Ромуалд. — Но, от друга страна, с времето сиренето…

— Ще ви изпратя и двете — реши пан Юзеф.

Той бе въведен в канцеларията. Немският полицай си оправяше ноктите, подсвирквайки: Kleine, entzückende Frau^[2].

— Ние сме в превъзходно настроение! — прошепна пан Ромуалд.

Немецът вдигна глава.

— Ах! Приятелю мой, хер Юзеф! — добродушно каза той. — Ромуалд ми съобщи за твоята покана. Много мило, много мило. Добра идея, хер Юзеф. Грижа да се подобрят отношенията между властите и населението, ха-ха-ха! Ще направя, каквото мога… Ще дойда да вечерям днес у вас!

Когато пан Юзеф излезе, полицаят смигна и цъкна с език, а пан Ромуалд нададе пронизителен смях, като го подхващаше нееднократно през деня: затваряше очи, показваше кучешките си зъби и клатеше глава в пристъп на веселост… Вечерта пан Юзеф посрещна гостенина според всички добри закони на селското гостоприемство. Полицаят яде заешко, сготвено от красивите ръце на пани Франя, шунка, птиче месо, сирене. Пи водка в голямо количество. След това пи чай, придружен от великолепен сладкиш с маково семе. Столовата беше бедно осветена от две свещи, поставени на масата: селото нямаше електричество и въпреки че имаше доста голямо количество газ в дъното на избата си, пан Юзеф беше твърде предпазлив, за да го демонстрира. Настанил се в края на масата, пан Ромуалд се тъпчеше и превеждаше с пълна уста.

— А пани Франя? — попита по едно време полицаят.

Лицето на кръчмаря изрази затруднение.

— Жена ми има бронхит! — заяви той. — Сложил съм й вендузи!

Полицаят пиеше чая си на малки глътки.

— Имаш ли деца? — попита той.

— Ннне! — отвърна пан Юзеф с неудобство.

— So — рече полицаят — so^[3]…

Той запали дебела пура и доброжелателно погледна своя домакин, присвивайки леко очи.

— Ще видя какво ще мога да направя за теб — каза той, издухвайки дима.

Пан Юзеф помисли, че се отнася за въпроса по транспорта на жито, който той ловко бе вмъкнал по време на вечерята — една прекрасна сделка — и благодари за това.

— Ще го направя с удоволствие — обяви сериозно полицаят.

Пан Ромуалд прихна в кърпата си за хранене. Полицаят си наля още една чаша водка.

— Все пак не съм в първа младост! — обясни той. — Само това може да ми раздвижи кръвта!

Той се захили. Пан Ромуалд без малко щеше да се задуши, а пан Юзеф, който никак не се досещаше, също се захили един-два пъти от вежливост. Полицаят изпразни чашата си, захапа пурата и тежко стана.

— Искам да изкажа своите почитания на пани Франя — заяви той.

Кръчмарят страшно пребледня. Той зяпна, но не каза нищо и остана така, с отворена уста.

— Хайде — каза полицаят.

Той взе една свещ от масата.

— Покажи пътя.

Пан Юзеф стана. Той още стоеше с отворена уста, като риба на сухо. Преди да поемат по стълбите, успя да произнесе няколко думи.

— Ж… жена ми е в леглото! — заекна той с прегракнал глас.

Полицаят го тласна напред.

— Върви!

Пред спалнята кръчмарят пак спря. Коленете му трепереха. Той хвърли на полицая поглед на пребито куче.

— Отвори вратата!

Пан Юзеф се подчини. В тъмнината те чуха вик… Полицаят влезе, вдигна свещта… Пани Франя, събудена внезапно, ги гледаше с големите си сини очи, изпълнени с ужас. Русите й коси падаха на две вълни върху гърдите й… Тя издърпа завивката до брадичката си. Полицаят изгледа пан Юзеф с отвращение.

— Няма деца! — изскърца той. — Mein Gott^[4]! Такава жена и да няма деца.

Изплю пурата и я смачка под ботуша си. После се обърна към пан Юзеф и протегна ръка…

— Дръж свещта! — заповяда той.

На другата сутрин кочияшът на пан Юзеф отстъпи пред молбите на пани Франя и я откара при партизаните. С болезнено бледо лице и тяло, разтърсвано от нервни спазми, тя разказа историята на Черв.

— Позволете ми да остана тук!

Черв я гледаше, мигаше с око и се ядосваше на своя тик, защото беше искрено развълнуван.

— Можеш да останеш с нас няколко дни. Къде са родителите ти?

— В Мурави…

— Ще те закараме при тях веднага след като се уреди работата.

След обяд пан Юзеф пристигна окаян при партизаните. Мустаците и перчемът му висяха плачевно. Лицето му бе изкривено и страдалческо, като на човек, който страда от зъбобол: изпитаха желание да му сложат компрес на бузата. Той гледаше встрани. Каза с много слаб глас:

— Искам да говоря с жена си.

— Върви си — каза му просто Черв.

Тогава пан Юзеф заплака по един съвсем неочакван начин. Той си отиде, но се върна на другия ден и на по̀ другия. Пани Франя вече не беше в гората: Черв я беше отвел при родителите й в Морави. В продължение на петнайсетина дни пан Юзеф идва всеки ден. Всеки път молеше да види жена си, слушаше с наскърбен вид ругатните и си тръгваше, без да се е осмелил да погледне някого в очите. И после, в един хубав ден, съмнителна шега на Криленко доведе историята до неочаквана развръзка. Пан Юзеф бе дошъл в гората и по установения обичай поиска да види жена си. Криленко го изгледа продължително, плю и рече:

— Поздравления, ханджийо. Имам добра новина за теб. Ще ставаш баща!

Присъствалите на срещата партизани, които впрочем бяха виждали хора да страдат и агонизират в продължение на часове, бяха единодушни, когато казваха, че „никога не са виждали мъж да придобива такова страшно изражение“. Пан Юзеф не отговори нищо. Лицето му хлътна, кръвта му се оттегли от него, а очите му приеха израз на човешко страдание. „Почти приличаше на човек“ — заяви по-късно Криленко, доста засрамен впрочем от продължението на неговата шега. Защото пан Юзеф му обърна гръб и си тръгна. Но не отиде много далеч. Той отиде само до първото по-самотно дърво, малко встрани, там свали тирантите си и просто се обеси на един здрав клон. Партизаните признаха, че в жеста имало известно величие и че след всичко това сърцето на пан Юзеф не било направено изцяло от сланина, както те предполагали, с което заслужи да бъде погребан и да има над себе си добре забит дървен кръст, както подобава на християнин.