Ромен Гари
Европейско възпитание (23)

23

— Ммм…

Черв изгледа своята малка група с критично око.

— На път!

Потеглиха. Вървяха в индийска нишка, с Черв начело. Той носеше по странен начин пушката си: ремъка зад тила, а пушката — пред гърдите. Държеше двете си ръце върху нея. Погледнат отзад — с навития на главата му шал, той приличаше на жена, носеща бебе в ръцете си. Криленко се движеше трудно, влачейки крак. Лицето му се кривеше от болка…

— Ревматизъм! — тъжно бе обяснил той на Янек.

Махорка липсваше: една жена раждаше в Пяски и от два дни той бродеше около стопанството, мърморейки молитви. Янкел имаше колан с гранати около кръста си. Станчик носеше нож в ръкава си: това бе единственото му оръжие. Тримата братя Зборовски бяха най-добре екипирани: всеки от тях притежаваше по една немска пушка, щик, по един маузер и пълни паласки. Пан Меценас, без оръжие, подтичваше пред Янек. Изглеждаше смешен и ненужен в огромния си кожух, който винаги миришеше на мокро куче. При всяка полянка спираше и тичаше към храстите, защото имаше болни черва. След това ги настигаше изтощен и бърбореше извинения. Той измина така половината от пътя и най-накрая остана назад, капнал и стенещ, някъде из шубраците. Янек бе последният в колоната. Пристигнаха при завоя на Вилейка много преди часа и се разположиха от двете страни на пътя. Двамата по-възрастни братя Зборовски заеха позиция на върха на възвишението, точно пред мястото, където шофьорът на камиона щеше да смени скорост, за да се спусне. Слънцето залязваше от другата страна на Вилейка, снегът беше твърд и гладък, стопен в твърда маса от краткото слънце. Чакаха легнали почти половин час. Криленко, на когото му омръзна да усеща как снегът малко по малко смразява вътрешностите му, стана, ругаейки.

— Остани легнал! — заповяда Черв.

Криленко взе да протестира.

— Да не искаш да ми измръзнат…

Черв мигна с око.

— Той ми се подиграва! — възмути се старият.

— Не го направих нарочно — каза Черв. — При мен това е на нервна почва. Затваряй си муцуната.

Чуха камиона. Чуха как шофьорът смени скоростта. Камионът се появи на завоя и започна да се изкачва. Движеше се трудно. Без съмнение бе здраво натоварен. Янек видя лицето на шофьора, бледо и смутено: несъмнено бе уморен от студа и шума. Друг немски войник дремеше до него. Беше тритонен камион, покрит с брезент. Отвътре някакъв глас запя:

Ich hatt einen Kameraden^[1]…

А хор от гласове поде:

Ich hatt einen Kameraden

Einen besseren fïndʼst du nicht…

Черв остана прилепен към снега, с извит гръб. Криленко изсъска:

— Ако братята Зборовски атакуват, ние сме загубени.

Камионът наближаваше върха на хълма: сега те виждаха двата реда немски войници, седнали един срещу друг, с пушки между коленете.

Ich hatt’…

Камионът изскърца, направи още едно усилие и изчезна по отвъдния склон. Двамата Зборовски пресякоха пътя и дойдоха да се присъединят към другите.

— Добре направихте — каза Черв. — Утре пак ще опитаме.

Когато на другия ден отново дойдоха на мястото, Черв отдели Янек и го постави в подножието на склона.

— Можеш ли да свириш?

— Да.

— Камионът ще започне да завива тук. Когато те отмине, ти ще погледнеш вътре. Ако има по-малко от шест човека, свирваш. Разбра ли?

— Да.

— Повтори.

Янек повтори. Черв тръгна, а Янек се притаи в храстите. Слънцето отново потъна в земята. Янек чу камиона. Същият шофьор беше на волана и същият войник спеше до него. Камионът зави и започна да се изкачва. Янек отстрани храстите и погледна. Само един мъж беше седнал вътре на някакъв сандък. Изглежда дремеше. Янек го погледна втренчено за секунда, после — втора. Това беше старият Аугустус Шрьодер. Камионът тежко се придвижваше нагоре… „Само един човек има вътре“ — помисли Янек. Трябваше да изсвири. Той пъхна два пръста в устата си. Отзад в камиона едрото мършаво тяло на германеца се друсаше върху сандъка, брадичката му се удряше в гърдите. Беше с кръстосани ръце. Само един човек… Изсвирването отекна пронизително и кратко. Камионът току-що бе стигнал до върха на хълма. Янек видя как два черни силуета изскачат от двете страни на пътя и се открояват на фона на червеното небе. Той чу два изстрела и камионът почти веднага спря. Видя Аугустус Шрьодер да скача от камиона и да тича без посока, размахвайки дългите си ръце, подобно на крила на вятърна мелница. Тогава Янек изскочи от храстите и започна да тича към него, крещейки:

— Не стреляйте!

Той чу трети изстрел. Когато стигна до камиона, Аугустус бе седнал на земята, опираше се на една от гумите и се държеше за корема. Никой не му обръщаше внимание. Партизаните алчно проверяваха сандъците: оръжие, муниции, експлозиви… Суховатото лице на стария човек изразяваше смайване, някакво наивно учудване. Не личеше да страда. Той изглеждаше най-вече учуден. Когато Янек се наведе над него, го чу да повтаря на немски:

— Was ist los? Was ist los^[2]?

Той веднага позна Янек и му се усмихна. Каза на полски с глас, още незасегнат от страданието:

— Бях ранен. Ти ли стреля?

— Не.

Аугустус Шрьодер произнесе важно, като че ли се отнасяше за нещо от голямо значение:

— Вярвам ти.

И бързо добави, без съмнение, за да успокои Янек:

— Не ме боли.

Криленко подаде глава от камиона.

— И това ще дойде, приятелю — подхвърли той добродушно. — Успокой се. Раните в корема никога не заболяват веднага. Нищо няма да загубиш, ако почакаш.

И той направи весела гримаса.

— Ще видиш!

— Аз им казах да не стрелят — прошепна Янек.

— Вярвам ти.

Скулестото лице бе станало много бледо. Небето помръкна. Гарваните вече не грачеха. Черв скочи от камиона, с карабина през гърдите, и каза даже без да погледне ранения:

— Тръгваме. Качвай се. Ще откараме камиона в гората.

— Ще остана още малко тук — отвърна Янек.

— Какво ще правиш?

— Това е… това е…

Искаше да каже: това е мой приятел. Но каза:

— Аз го познавам.

Лицето на възрастния човек стана още по-бледо и устните му започнаха да треперят.

— Както желаеш — рече Черв.

Той се качи на мястото на шофьора и запали двигателя.

— Не се бави дълго!

— Няма!

Камионът остави зад себе си миризма на бензин.

— Снимката — помоли Аугустус. — В куртката ми…

Янек разкопча шинела и потърси в джобовете.

Веднага намери снимката. Момчето в хитлеристка униформа го гледаше строго.

— Дай.

Той постави снимката в ръката на ранения. Аугустус я загледа с иронична усмивка.

— Ще бъде горд с мене. Или пък ще вдигне рамена и ще каже: „Той само е изпълнил дълга си. Нищо друго. Sieg heil!“.

Снимката падна в снега.

— Не ме оставяй на пътя. Ако някой селянин ме открие… Би ме довършил с тоягата си.

Янек отмъкна ранения в шубраците, облегна го до стеблото на един дъб.

— Моите играчки ще ми липсват.

Янек потърси в джоба си… Лицето на ранения се освети. Като че ли страдаше по-малко. Янек нави пружината и включи. Човечето се съживи, усмихна се.

— Ach, mein lieber Augustin, alles ist weg, weg, weg^[3]…

Човечето смръкна енфие.

— Ach, mein lieber Augustin, alles ist weg!

Човечето кихна и дълго поклащаше глава със задоволство.

— Благодаря.

Янек сложи играчката в ръката му. Часовете минаваха. Нощта беше тиха, вятърът не събуждаше никакъв шепот в обезлистената гора. Само старият човек слабо стенеше в снега… Когато престана, Янек постави тялото на видно място насред пътя и се върна в гората.