Ромен Гари
Европейско възпитание (20)

20

От време на време Черв изпращаше Янек във Вилнюс, при един стар обущар, които работеше в сутерен на „Завална“. Той беше едър и начумерен мъж, с дълги мустаци като на шляхтич от някогашно време.

— Ще му кажеш, че съм добре — заръчваше Черв.

Всеки път, когато Янек влизаше в сутерена, обущарят му хвърляше бърз поглед и незабавно продължаваше работата си. Отначало Янек се чувстваше неудобно при такова посрещане, но накрая свикна. Слизаше в работилницата, сваляше си каскета и казваше:

— Той е добре.

Обущарят не отговаряше нищо и Янек си тръгваше.

Накрая все пак той попита Черв:

— Кой е този?

— Това е баща ми.

На връщане след едно от тези странни посещения Янек мина през „Похуланка“. Пред къщата, в която живееше някога пани Ядвига, той се спря. Погледна за миг голямата порта и без да мисли, влезе, пресече двора, качи се на първия етаж… Изпита страх. Сърцето му биеше с всички сили. Изпита желание да побегне. Зад вратата някой свиреше на пиано. Янек позна мелодията. Беше Шопен: същият откъс, който пани Ядвига му бе свирила толкова често… Успокои се и дълго слуша, скрит в сянката, но щом музиката секна, страхът му се върна и той избяга. В гората не каза нищо на никого, но беше потиснат, неспокоен.

— Какво има? — попита го Зося.

— Нищо.

На другия ден се върна във Вилнюс по същото време. Слуша… Този път не беше Шопен, ала една много хубава мелодия, много хубава… Вече не го беше страх. Оттогава всеки път, когато ходеше да види стария обущар, свикна да минава на връщане през „Похуланка“ и да слуша на тъмното стълбище невидимия музикант.

— Знаеш ли, той свири хубаво — доверяваше често на Зося, като въздишаше. — Толкова обичам музиката…

— Повече от мене ли?

Той я целуваше.

— Не.

На другата сутрин Зося изчезна и се върна вечерта, цялата засмяна.

— Имам един красив подарък за теб.

— Какво е?

— Ще бъдеш доволен.

Тя се засмя.

— Затвори очи.

Той се подчини. Отначало чу някакво скърцане, някакво ужасно пращене. После някакъв дрезгав и вулгарен глас зави:

Czy pani Marta.

Jest grzechu warta^[1]…

Пращенето, скърцането и виенето следваха безкрай.

— Музика! — гордо обяви Зося. — За тебе!

Той отвора очи. Тя се усмихваше, щастлива, че му доставя удоволствие.

— Янкел ми го намери при един евреин от гората…

На Янек му се прииска да се втурне към грамофона, да счупи плочата… Но се сдържа. Не искаше да причини мъка на Зося. Изстрада го мълчаливо.

— Хубаво е, нали?

Тя отново нави грамофона.

Czy pani Marta…

Той спокойно спря апарата. После взе револвера си и го пъхна под куртката. Каза:

— Ела.

Тя стана. Не попита нищо. Последва го. Излязоха от скривалището. Здрачът се спускаше над гората, въздухът беше неподвижен и леден, снегът хрущеше под краката им. Не си говореха. Само веднъж тя попита:

— Във Вилнюс ли отиваме?

— Да.

Стигнаха преди нощта. Улиците бяха пусти. Янек пресече двора, изкачи се по стълбите… Зося го следваше. Той хвана ръката й и я стисна в своята…

— Слушай.

Отвътре се чуваше пианото. Янек извади револвера от джоба си.

Зося каза само:

— Това е неблагоразумно.

Той почука на вратата. Музиката секна. Чу се шум от чехли, ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори. Мъжът държеше в ръка лампата с жълтия абажур. Янек погледна за секунда, за една-единствена секунда, оризищата, пагодите и черните птици… После погледът му се изпълни с омраза и се плъзна по лицето на мъжа. Беше възрастен, посивял човек. Имаше дълъг нос и очила с никелирани рамки, бяха закрепени така, че само не бяха паднали от носа му. Той гледаше Янек над очилата си, с глава, леко наклонена встрани. Носеше стар халат с избелял зелен цвят и плътно шалче около врата. Изглеждаше хремав. Той каза на полски, със силен акцент:

— Какво жела…

Погледът му се спря на револвера. Вдигна ръка и намести очилата на носа си. Не изглеждаше изплашен, нито даже учуден. Отвори широко вратата и каза:

— Влезте.

Зося затвори вратата. Старият човек кихна, шумно изтри носа си. После въздъхна и рече:

— Бедни деца!

Янек държеше револвера с твърда ръка. Не се боеше. Той знаеше, че няма да има никаква милост към стария човек. Спомняше си пани Ядвига… Нямаше да има никаква милост.

— Парите са в сакото ми. Идваш в добър момент, малкият. Току-що получих капитанската си заплата.

Той се засмя.

— Тя е за тебе.

Янек гледаше пагодите, оризищата и черните птици по жълтия абажур… Сърцето му се свиваше.

— Няма да кажа на никого — рече възрастният мъж приятелски. — Не искам да те разстрелят, малкият. Вече доста хора разстрелват така.

Той извади портфейла от джоба на сакото си и го подаде. Янек не го взе. Мъжът изглеждаше смаян.

— Може би си гладен? В кухнята е останало…

— Не съм гладен.

Лицето на мъжа видимо побледня. Каза с малко дрезгав глас:

— Разбирам. Ти си живял тук преди? Разбирам. Но аз нямам нищо общо с тази работа. Предоставиха ми това жилище, аз не съм го искал. Бях доволен естествено, заради пианото. Но не аз съм изгонил твоите родители оттук, малкият.

Лампата трепереше в ръцете му. Пагодите, птиците и оризищата бродеха по стените като огромни сенки.

— Може би са ги убили? Не знаех. Не бих приел това жилище…

— Свирете! — заповяда Янек.

Мъжът не разбра.

— Идете на пианото и свирете!

Мъжът постави лампата на пианото, седна. Ръцете му трепереха.

— Какво трябва да свиря? Имам Шуберт тук…

— Свирете.

Мъжът започна да свири. Но ръцете му много трепереха.

— Свирете по-добре! — извика Янек.

— Свали револвера си, малкият. Не е окуражаващо да го чувстваш зад гърба си.

Той отново засвири. Свиреше добре. „Да — мислеше Янек с тъга — той знае да свири.“ Хвана Зося за ръка.

— Слушай. Ето това е музика.

Зося се притисна до него…

— Сега Шопен — нареди Янек.

… Когато се върна на земята, видя, че мъжът стои прав до пианото и го гледа.

— Бих могъл да те обезоръжа, малкият. Ти беше забравил всичко.

Янек смръщи вежди.

— Тръгвай — каза той на Зося.

— А ти?

— Аз ще остана тук, за да не повика той…

— Никого няма да повикам — каза мъжът.

— Отивай. Не се страхувай. Ще те намеря в гората.

Тя се подчини.

— Искаш ли да ти посвиря още? — попита немецът.

— Да.

Възрастният мъж засвири Моцарт. Той свири почти час по памет. Когато свърши, попита:

— Много ли обичаш музиката?

— Да.

— Можеш да идваш често. Няма защо да се боиш. Ще бъда щастлив да свиря за теб, малкият. Искаш ли да вечеряш с мен?

— Не.

— Както желаеш. Казвам се Шрьодер. Аугустус Шрьодер. В цивилния живот произвеждам музикални играчки.

Той въздъхна.

— Обичам много моите музикални играчки. Предпочитам ги пред хората. Също много обичам децата. Не обичам войната. Но моят син, който е на твоята възраст, много обича войната…

Той сви рамене.

— Така че трябваше да тръгна или да загубя детето си. Но служа в интендантството и даже нямам пушка. Ние можем да бъдем приятели, малкият.

— Не — отвърна Янек.

Поколеба се.

— Но ще идвам.

— Винаги ще бъда доволен да свиря за тебе.

Янек си тръгна. Зося го чакаше в скривалището.

— Толкова се страхувах за теб!

— Е? — попита Янек. — Беше хубаво, нали?

Тя наведе глава с виновно изражение. Внезапно започна да плаче.

— Зося!

Тя хълцаше като бито дете.

— Зося! — умоляваше той. — Зосенка… Какво има?

— На мене не ми хареса — хлипаше тя. — Никак, никак!

— Зося…

Той я обгърна с ръце. Тя се притисна до гърдите му.

— Сега, след като ти го казах, ти вече няма да ме обичаш!

— О! Обичам те! Не плачи, Зосенка!

— А ти обичаш тази музика повече от мен… Господи! Колко съм нещастна!

Той не знаеше какво да отговори. Притискаше я до себе си. Галеше косите й и повтаряше:

— Зося, Зосенка.