Ромен Гари
Европейско възпитание (18)

18

С първите снегове дойдоха и големите студове. Янек и Зося почти не излизаха вече от скривалището. Занапред животът им се ограничи в няколко неща: дърва, огън, топла вода, няколко картофа, сън. Янек беше заявил на Черв:

— Зося вече няма да ходи във Вилнюс.

Черв в момента поправяше един ботуш. Каза, без да вдигне глава:

— Зная.

— Тя остава с мен.

— Добре.

Това бе всичко. Не изглеждаше нито изненадан, нито раздразнен. Добрански беше заел на Янек няколко книги: Гогол, Селма Лагерльоф. Често Янек четеше на Зося откъси на глас. После той я питаше:

— Как ти се вижда това?

— Харесва ми гласът ти.

Лягаха си рано. Понякога, когато бяха се запасили с дърва за повече дни, ставаха само да поддържат огъня. За тях денят беше еднакъв с нощта и времето преставаше да съществува. Често, като се събудеха и подадяха нос навън, откриваха, че е тъмна нощ.

— Колко ли може да е часът?

— Не зная. Ела. Да се връщаме в леглото.

Оставаха им още четири големи чувала с картофи: имаше с какво да изкарат зимата. Единствената им грижа беше огънят. С ръце, увити в парцали, те ходеха да събират сухи дърва, носеха ги в скривалището и пак започваха отначало. Върху неопетнения сняг двете черни мравки отиваха и се връщаха, мъкнейки смешните си клончета… След това се връщаха в дупката си, запалваха огъня, грееха се. Говореха малко. Притиснати един до друг под натрупаните завивки, телата им изразяваха много по-добре от думите това, което имаха да си кажат. Понякога Зося го питаше:

— Вярваш ли, че всичко това ще свърши някой ден?

— Не зная. Моят баща казваше, че зависи от битката.

— Каква битка?

— За Сталинград.

— Всички говорят за тази битка. Даже немците във Вилнюс.

— Всички.

— Тя още ли продължава?

— Ден и нощ.

— А какво ще направят нашите приятели, след като спечелят битката?

— Един нов свят.

— Ние няма да можем да им помогнем. Много сме малки. Жалко е.

— Ръстът не е от значение, важна е храбростта.

— Какъв ще бъде този нов свят?

— Ще бъде без омраза.

— Ще трябва да бъдат избити доста хора. Тогава…

— Ще трябва да бъдат избити доста хора.

— И омразата винаги ще съществува… И ще бъде повече, отколкото преди…

— Няма да ги избиваме тогава. Ще ги лекуваме. Ще им дадем да ядат. Ще им дадем музика и книги. Ще ги научим на добрина. Те са се научили да мразят, ще могат да се научат и на добрина.

— Човек не се отучва от омразата. Тя е като любовта.

— Аз познавам омразата. Немците ме научиха на нея. Научих я, като загубих родителите си, изпитвайки глад и студ, живеейки под земята и знаейки, че ако ме срещне на пътя си немец, няма да ми предложи канчето си, нито пък място до огъня си. Всичко, което би имал за мен, е куршум в тялото. Защото немците имат по един куршум за всяко нещо. Куршум за гърдите и куршум за надеждата, куршум за красотата и куршум за любовта… Мразя ги!

— Не трябва. Когато имаме деца, ще ги научим да обичат, а не да мразят.

— Ще ги научим също и да мразят. Ще ги научим да мразят грозотата, завистта, насилието, фашизма…

— Какво е това „фашизъм“?

— Не зная точно. Начин да мразиш.

— Нашите деца никога няма да гладуват. Никога няма да студуват.

— Нито глад, нито студ.

— Обещай ми го.

— Обещавам ти го. Ще направя всичко възможно.

Нощем често се събуждаха от неспирен вой: изгладнелите вълци бродеха из гората и сутрин Янек откриваше следите им навсякъде около скривалището. Гората стана гола, гола и бяла. Гарваните бродеха из снега, грачеха продължително. Снегът беше превзел гората и върху неговия бял фон хората все повече приличаха на черни мравки, влачещи към дупките си смешни клонки, упорити и залитащи, затъпели от студа, а животът им занапред бе насочен към една-единствена цел: да стъкнат огън. В градовете завоевателите чакаха лятото, за да поемат към нови завоевания, а в горите човешката надежда, по-слаба от зимното слънце, отказваше да умре. Хората вече не се интересуваха от градските слухове, не си говореха, лицата им, по-сбръчкани от кората на старите дървета, се кривяха от ухапванията на студа. Само от време на време братята Зборовски се връщаха от селото, доближаваха до огъня ръцете си с втвърдени като камъчета пръсти и казваха кратко:

— Все още се държат.