Ромен Гари
Европейско възпитание (17)

17

Една сутрин двата моста на Вилейка хвръкнаха във въздуха под носа на feldgrau^[1], които ги охраняваха. В същия ден електрическият трансформатор на Антокол бе частично разрушен от експлозия и отново през гората се понесе слухът: „Пак Партизанин Надежда е свършил това!“.

Немците разстреляха една дузина заложници, биха информаторите си, обявиха намерението си да изгорят гората следващото лято, за да приключат със „зелените“. В своя месечен доклад от ноември 1942 година гаулайтерът Кох отбеляза с раздразнение, че усилията да се открие човекът, който се крие под псевдонима Надежда, напразно изразходваните сили и време, за да се сложи край на подвизите му, които подкрепяха смелостта и надеждата на цял един народ, струваха още по-скъпо на немската армия, отколкото акцията на партизаните, които въпреки всичко ставаха по-интензивни.

Сега в погледа на мъжете, жените и децата, който те отправяха към неприятеля, имаше някаква малко подигравателна светлинка и за службите по психологическа война в Берлин ставаше ясно, че същественото бе да се свърши с този, чието име бе създало, макар и в една победена страна, истински мит за непобедимост.

Тогава по заповед на самия Калтенбрунер бе направена една изключително ловка маневра: немските вестници съобщиха, че генерал Надежда, с истинско име Малевски, главнокомандващ на полските „зелени“ армии, е бил арестуван заедно с всички негови адютанти. Снимката му след арестуването — горд и красив мъж с гигантски ръст и белезници на китките — бе разпространена по всички печатни агенции и неутралните страни обявиха, че полската съпротива била обезглавена. Но когато партизаните гледаха снимката, се смееха и свиваха рамене: те добре знаеха, че това е инсценировка, жалък опит да ги заставят да се отчаят. Показаният така от немците мъж беше обикновен фигурант: не можеше и дума да става за Партизанин Надежда, защото техният герой бе неуловим, непобедим, закрилян от целия народ и никаква сила на света, никаква материална мощ не можеха да му попречат да продължава и да тържествува.

В гората на Вилейка Янек, както всички други партизани, както цяла Полша по това време, непрекъснато се питаше за истинската самоличност на главнокомандващия на „зелената“ армия. Когато през гората отекваше ново ехо от неговите подвизи, когато двамата студенти с тяхната радиостанция се появяваха и винаги завършваха предаването си с думите Надежда ще пее утре, които той разпознаваше и по морзовите им сигнали, Янек се чувстваше обхванат от такова любопитство, че губеше сън и досаждаше на Черв с въпроси.

— Сигурен съм, че ти знаеш кой е той.

Черв гледаше сериозно Янек и мигаше с око. Нищо не можеше да се измъкне. А ставаше все по-трудно да се разграничи това, което бе истина в подвизите, приписвани на техния герой, от онова, което беше плод на народното въображение. Когато се разнесе слухът, не Партизанин Надежда се сражавал в Сталинград, и Янек удвои усилията си да получи, макар и някаква откъслечна информация от Черв, последният като че ли се шегуваше, всъщност мълчеше, дясното му око мигаше все по-бързо и с най-голяма сериозност, от което лицето му придобиваше още по-подигравателен израз. И после, най-накрая, един ден той каза на Янек:

— Да, познавам го.

Янек се уплаши много. Той внезапно изгуби желание да научи истината. Може би Партизанин Надежда съвсем не беше неговият баща, както той още тайно се надяваше, а тогава това щеше да означава, че баща му е мъртъв. Но вече не беше възможно да отстъпва.

— Виждал ли си го?

— Разбира се, че съм го виждал. Но най-вече съм го слушал.

— Но кой е той в края на краищата?

Черв го погледна сериозно, втренчено.

— Ще ми се закълнеш ли, че няма да говориш за това?

— Заклевам ти се — обеща Янек.

— Е, добре, ще ти кажа. Това е славей. Това е нашият стар полски славей, когото постоянно слушаме в гората. Той има много хубав глас. Хубаво е, като го слушаш. И освен това разбери: докато този славей продължава да пее, нищо не може да ни се случи. Цяла Полша е в неговия глас.

Янек го погледна с възмущение, но лицето на Черв беше много сериозно, смигаше с такова приятелско чувство, че бе трудно да му се разсърди, а освен това истинската самоличност на Партизанин Надежда бе военна тайна от най-голямо значение и той нямаше право да я разкрива.

Една сутрин Добрански дойде при Янек и дълго му говори.

— Най-вече бих желал да дойде тук, в гората. Да го види, да му говори.

— Това за нищо няма да послужи…

— Без съмнение. Но трябва да опитаме всичко.

— Добре. Тръгвам веднага.

Беше по обяд, когато Янек пристигна във Вилнюс. Собственият дом на семейство Хмура се намираше до Големия Театър. Колоните на театъра бяха облепени с афиши на немски: представяха „Лоенгрин“ за окупационните части. Янек мина през градината с кипарисите, изтри си краката и позвъни. Един стар домашен прислужник дойде да отвори вратата. Той строго изгледа парцаливия посетител.

— Върви си. Не даваме нищо на просяци.

— Идвам да видя пан Хмура от името на неговия син.

Лицето на стария просветна.

— Влез, малкият, влез.

Той затвори вратата, сложи веригата и със ситни стъпки се доближи до Янек.

— А как е пан Тадеуш?

— Той е много болен.

— Йезус, Мария, Йезус, Мария…

Изтри очите си. Главата му, с дълги бели коси, започна да трепери.

— Видях го да се ражда, видях го да пораства… Отгледал съм ги и двамата, бащата и сина… Йезус.

Изправи малко превития си гръб.

— Не бих ли могъл да дойда да го видя?

— Ще видим.

— Попитай го, малкият, кажи му, че аз, старият Валенти, искам да дойда да го видя…

— Ще му кажа.

— Благодаря, много благодаря, малкият. Ти си добро момче. Веднага разбрах това. Щом отворих вратата, си казах: „Ето един малък ангел със златно сърце…“. Да, да… Искаш ли да дойдеш в кухнята да хапнеш нещо?

— Не. Искам да говоря с пан Хмура.

— Добре, добре, както желаеш, малкият… Не се сърди, отивам, отивам…

Той тръгна, провлачвайки крак, с превит гръб. Янек се огледа. Това беше богато жилище. Мебелите бяха резбовани и позлатени, както рамките на картините и бравите на вратите. От тавана висеше великолепен полилей. Килимите бяха дебели и меки, с приятни за окото рисунки. Янек си помисли за дупката в студената земя, за студента, който зъзнеше върху купчина парцали… Вратата шумно се отвори и пан Хмура влезе във вестибюла. Той беше мъж с едро телосложение, със зачервено и сприхаво лице.

— Синът ми ли те изпраща? Това ме учудва… Говори!

— Не викайте, моля ви — каза Янек. — Аз нямам нужда от вас…

— А аз имам нужда от теб, така ли? Е, добре, говори! Искаш пари? Бандата иска откуп?

— Господарю — помоли Валенти — господарю, внимавайте!

Хмура прехапа устни.

— Тогава — каза той с малко дрезгав глас — как е той? Все така ли е упорит?

— Туберкулозата също е упорита болест — отвърна Янек.

— Rany boskie^[2], какво говори той? — завайка се Валенти. — Възможно ли е?

— Той си го търсеше — каза Хмура. — Направи всичко, за да стигне дотам. Можеше да бъде лекуван като принц, да бъде излекуван. Не пожела. И защо, по каква причина?

— Йезус, Мария — просрича Валенти. — Co to bedzie? Co to bedzie^[3]?

— Искам да го видя — заяви Хмура.

— Аз дойдох да ви взема.

Хмура се обърна към Валенти.

— Иди да ми донесеш кожуха.

— Много бързо решавате — „иди да ми донесеш кожуха“ — измърмори старият. — Може би и на пан Тадеуш му е студено? Може би е гладен?

— Стига — каза Хмура. — Той го пожела. Ние нищо не можем да направим — нито ти, нито аз.

— Зависи, зависи! — проскърца старият. — Покойният ви баща не би се свързал с прусаците, Бог да се грижи за душата му!

— Върви да ми вземеш кожуха.

Старият тръгна, мърморейки. Когато се върна с кожуха в ръце, също се бе облякъл за път.

— Идвам с тебе — изръмжа той. — Познавам ви и двамата. Ще имате нужда от мен.

Беше нощ, когато стигнаха гората. Янек ги отведе до блатото на Старата мелница.

— Чакайте тук.

Той ги остави. В скривалището на студентите намери Тадек и Добрански, наведени над партия шах. Огънят замираше в дупката си. Пех хъркаше някъде невидим, заврян под купчина мръсни парцали.

— Бащата на другаря е тук — каза Янек. — Той иска да го види. Оставих го до блатото.

— Трябва само да го бутнеш вътре — отвърна Тадек. — Ако направя рокада, губя коня. Но ако не направя рокада… Тогава естествено правя рокада.

— Твоят кон няма да загуби нищо, ако почака. Освен това той не ме интересува. Шах на царя и царицата.

— Psia noga^[4]! — изруга тъжно Тадек. — Нямам късмет в играта.

Той обърна към Янек трескавия си поглед.

— Другарят е бил непредпазлив. Следващия път моят баща ще доведе немците със себе си… Мисля, Адам, че ще трябва да сменим гората!

— Иди да го видиш — каза Добрански, подреждайки шаха. — Преди всичко той е съпруг на майка ти… Пех! Ей, Пех?

— Какво? Вървете по дяволите!

— Отиваме. Заеми се с огъня.

Луната блестеше. Нощта беше синя и чиста.

Отдалеч видяха двата силуета, на брега на блатото. Хмура дойде съвсем близо до своя син и го погледна. После свали кожуха си с рязко движение.

— Сложи това.

— Запазете го заедно с останалото. Не искам нищо от вас. Вашите ръце са мръсни.

— Пане Тадку — опита се да се намеси Валенти — нима може така…

— Слушай, малкият — отряза Хмура — не съм дошъл тук да се защитавам. Но все пак ще ти кажа това: полският селянин е на моя, а не на твоя страна. Какво сте направили вие за него? Нищо. Вашите подвизи му донесоха разстрели, конфискации на реколтата му, опасността селото му да бъде изравнено със земята. Това, че той можа да запази от житото си или от картофите си, го дължи на мен, а не на вас. Защото аз не вдигам мостове във въздуха, аз просто бдя моите селяни да не изпукат от глад. Аз съм застанал между тях и немците, избавям ги от гладуването, от това да бъдат подгонени като въшлив добитък на запад. Нямало да има полска държава? И какво от това? Че това си струва повече, отколкото една полска държава, населена с трупове, в която всеки гражданин ще прилича на оцелял след катастрофа. Много красиво нещо е безнадеждната борба, но предопределението на една раса е да оцелее, а не да загине красиво…

Той тропна с крак.

— Ако ми покажеха десет полски деца, заради които, за да ги спася, ще трябва да оближа ботушите на десет немски войника, бих отговорил: „Ваш покорен слуга!“.

— Това е почти като аз да стана приятел с туберкулозата — отвърна Тадек. — Все едно че ми казвате: „Не се бори против туберкулозата, Тадек! Бъди хитър! Дръж се добре с нея! Постарай се да спечелиш нейното приятелство! Вие искате моите дробове, скъпа моя? Ами, разбира се, вземете ги, те са ваши, добра приятелко! Влезте, настанете се, чувствайте се като у дома си“. След което без съмнение бих могъл да спя спокоен: туберкулозата ще има деликатността да ме пощади.

— Rany boskie! — ужаси се Валенти. — Такива думи…

Хмура се обърна към Добрански.

— Вие съсипахте живота на моя син — каза той. — Живеете скрити в гората, като чакате това да отмине: вие даже не знаете какво е погледът на немеца. Лесно ви е да си играете на Робии Худ. Но моят син е туберкулозен. Тук той ще остави живота си съвсем просто, съвсем глупаво. А му трябва планина, слънце. Обвинявате немците, че взимат заложници, а нима вие правите нещо друго, като сте взели сина ми за заложник? Откажете се да помагате на германците, ни внушавате вие, и ще върнем сина ви. Аз искам да спася моя син. Искам да го спася. Без съмнение е вече твърде късно…

— Господарю! — изкрещя Валенти ужасен. — Такива думи… Тфу! Тфу! Тфу! — плю той. — Sila nieczysta!

Хмура погледна за миг сина си.

— Върни се — каза той.

— Колко взехте от доставките на жито за немската армия?

— Пане Тадек! — изстена Валенти.

— Ако не бях го продал на немците, те щяха да ми го вземат, а моите селяни нямаше да получат и стотинка…

— Можехте да изгорите реколтата!

— Тогава — студено каза Хмура — моите селяни щяха да бъдат разстреляни, а селото им — изгорено… Да живее бунтът, господин сине мой!

Той снижи малко глас.

— Аз не искам на моите земи да има села, изравнени със земята, и неописуема мизерия. А ти прави каквото искаш.

После добави с горчивина:

— Какъвто бащата, такъв и синът… Nie daleko pada jablko ed jabloni^[5]! Ако ти имаш смелостта да се оставиш да умреш за своите идеи, аз пък мога да се съглася да загубя един син за моите.

— Господарю — изрева Валенти — а сърцето, сърцето? Какво казва то?

— Действай, както го разбираш, Тадек. Спомни си, че във всяка европейска страна в настоящия момент зрелите мъже мислят като мене, докато техните синове се оставят да ги разстрелват заради удоволствието, че са написали „Да живее свободата!“ по стените на тоалетните. Във всяка от тези страни старите хора защитават своите раси. Те по-добре знаят. Това, което има най-голямо значение, е плътта и кръвта, потта и майчината гръд, а не някакво знаме, граница, правителство. Спомни си: труповете не пеят Jeszcze Polska nie zginela^[6]!

Той подхвърли:

— Сега си тръгвам. Искаш ли да ме последваш? Утре ще те изпратя в Швейцария.

— Янек, покажи му пътя!

Хмура му обърна гръб и закрачи бързо, без да се обърне нито веднъж. Старият Валенти тичаше със ситни крачки след него, спираше се непрекъснато, обръщаше се към Тадек и правеше широки отчаяни движения.

— Господарю, вие не можете да го оставите там… Йезус, малкият е болен. Това бие на очи!

— Стига! — заповяда той. — Нищо не може да се направи. Мислиш, че съм звяр ли, че нищо не чувствам? Само ти казвам: нищо не може да се направи. Той знае какво иска. Твърдоглав е. Моя плът и кръв. Ще отиде докрай. И след всичко това ти казвам, че повече си струва да имаш един мъртъв син, но твоя плът и кръв, отколкото цяло котило от живи копелета…

Изглежда, търпението на стария прислужник изведнъж се изчерпа.

— Убиец! — започна внезапно да крещи той с тънък гласец. — Нямаш ли срам? Баща ти, ако беше жив, щеше да те заплюе в лицето! Майка ти сигурно те е родила от някой пиян коняр!

— Можеш да останеш с него — процеди през зъби Хмура.

— Zeby ci sie krew zalata! Дано се удавиш в кръв. Мислиш ли, че нямаше да остана с него, ако бях с петдесет години по-млад? Отдавна щях да съм ти се изплюл в краката… Да се осмелиш да ми говориш така! Много отдавна не съм те бил, paskudo^[7].

Още дълго чуваха гласа му да крещи ругатни, отдалечавайки се в нощта.