Ромен Гари
Европейско възпитание (15)

15

Зося се върна на другия ден вечерта. Янек бе прекарал деня в бродене из гората и се върна при групата чак след залез-слънце. Намери Зося при Черв. Без съмнение тя беше донесла добри новини: Черв, неспокоен от няколко дни, сега изглеждаше успокоен.

— Ще дойдеш ли тази вечер?

— Да. Чакай ме.

Малко по-късно тя го намери в скривалището. Под мишница носеше пакет.

— Какво е това?

Тя се усмихна.

— Ще видиш.

Янек запали огъня. Дървата бяха сухи и огънят бързо се разгоря. Беше почти хубаво. Дървата весело пращяха. Зося се разсъблече и се пъхна под завивките.

— Не си ли гладна? Бих могъл да сложа картофи във водата: ще се сварят бързо.

— Дадоха ми да ям в града.

Янек въздъхна. Тя сложи ръка на рамото му.

— Не мисли за… Не трябва. Това е без значение.

— Мразя ги. Бих искал да ги избия всичките.

— Не могат да бъдат избити всичките.

— Бих искал да опитам. Бих искал да убия един, за начало.

— Не си струва. Накрая всички ще умрат сами.

— Да, но няма да знаят защо. Бих искал те да умрат, като знаят защо. Бих им казал защо умират, преди да ги убия.

— Не мисли за това. Съблечи се. Ела до мен. Тук… Добре ли ти е?

— Да.

— Мисли ли за мен?

— Да.

— Много?

— Много.

— През цялото време?

— През цялото време.

— Аз също мислех за тебе.

— През цялото време?

— Не. Не когато бях легнала с тях. Не мислех за теб тогава. Не мислех за никого, не мислех за нищо.

— Как е това, Зося?

— Това е, като да си гладен, като да ти е студено. Това е, като да вървиш в дъжда и в калта, да не знаеш къде отиваш, когато си гладен и ти е студено… Отначало плачех, после свикнах.

— Много ли са лоши?

— Много са забързани.

— Бият ли те?

— Рядко. Само когато са пияни. Или пък когато са много нещастни.

— Защо?

— Не зная. Как искаш да зная?

— Да не мислим повече за това.

— Да не мислим повече за това. Янек…

— Да?

— Не те ли отвращавам?

— О! Не.

— Ела по-близо.

— Колкото мога по-близо…

— Още по-близо.

— Още по-близо…

— Така.

— Зося!

— Не се плаши.

— Не се плаша.

— Може би не ме искаш?

— Не. Не.

— Не трепери.

— Не мога да се въздържа да не треперя.

— Остави ме да те завия. Тук…

— Не ми е студено. Това не е от студа.

— Какво е тогава?

— Не зная.

— Аз пък зная…

— Кажи ми, моля те.

— Не.

— Защо?

— Не си достатъчно голям.

— Голям съм.

— Когато станеш достатъчно голям.

— Аз съм достатъчно голям за всичко сега.

— Не.

— Достатъчно голям да страдам и да се бия.

— Ти си дете.

— Не съм дете. Аз съм мъж.

— Вярно е. Не се сърди.

— Защо се подиграваш с мен?

— Не се подигравам с тебе. Ти си мъж. Ето защо трепериш.

— Обясни.

— Не мога да обясня.

— Защо?

— Срам ме е. Заради думите. Грозни са.

— Няма значение. Кажи все пак.

— Срам ме е. Но ти ще разбереш. Остани, както си, за малко. Близо до мен. Съвсем близо до мен. Ще разбереш защо си треперел… преди.

— След това няма ли да треперя вече?

— Не. Ще бъдеш спокоен и щастлив. Много спокоен и много щастлив.

— Аз съм щастлив вече.

— Но ти трепериш. И сърцето ти бие много силно. А и гърлото ти е свито, гласът ти не е същият, Янек… Мисля, че мога да ти го кажа. Мисля, че си достатъчно голям. Мисля, че мога.

— Кажи го бързо.

— Ти имаш желание да…

— Не трябва да казваш това. Това е мръсна дума. Мъжете псуват така. Моля те, не я казвай никога вече.

— Няма друга дума.

— Има. Сигурно има някаква друга. Ще попитам. Ще попитам Добрански утре. Той трябва да знае.

— Сега ти си сърдит. Ти си нещастен. Ти вече не ме обичаш.

— Обичам те. Обичам те. Не плачи, Зося. Не трябва. Имаме време да научим. Имаме време да забравим. Ние ще научим красивите думи, ще забравим всички грозни.

— Хората нямат красива дума за това.

— Аз ще измисля една. Ние ще измислим една, заедно. Ти и аз. Само ние ще я знаем. Единствено ние ще я разбираме. Няма никога никому да я кажем. Ще я запазим в тайна, за нас. Не плачи, Зося. Един ден няма да има вече немци. Един ден ще бъде забранено да си гладен, да ти е студено. Не плачи. Толкова те обичам.

— Кажи го пак.

— Колкото пъти искаш. Харесва ми да го казвам. Обичам те. Обичам те…

— Това е красива дума.

— Тогава не плачи повече.

— Не плача вече. Огънят е изгаснал.

— Остави го да загасне.

— Янек…

— Обичам те…

— Ти си приятен. Ти не си като другите.

— Като другите?

— Не ме отвращава, когато ме пипаш. Напротив. Докосни ме. Сложи ръката си тук, на гърдите ми. Остави я така, моля те.

— Ще я оставя така цяла нощ.

— Янек!

— Ще я оставя така цяла нощ…

— Янек, Янек…

— Ела по-близо, Зося.

— Ето.

— Още по-близо. Колкото можеш по-близо. Така, да, така!

— Янек!

— Не плачи, не плачи…

— О! Не, аз не плача, о! Не! О! Не…

— Не трепери.

— Не мога да се въздържа, не мога да се…

— Зося…

— О! Не се отдръпвай, о! Остани така, не мърдай повече… малкият ми. Така, стой спокоен, не се движи повече. Остави сърцето си да бие, то е щастливо така.

— Твоето сърце също бие.

— То също е щастливо.

— Те бият заедно. Те си говорят.

— Те са щастливи заедно.

— Не, те не си говорят, те пеят. Зося, знаеш ли…

— Какво?

— Това е като музиката.

— Това е по-хубаво от музиката.

— Това също е хубаво.

— Аз не зная нищо, което да е така хубаво. Ако знаеше колко съм щастлива.

— Ти още трепериш.

— Мисля, че никога вече няма да спра да треперя. А ти, ти си спокоен сега, ти си отпуснат.

— Аз съм щастлив.

— Не ме оставяй вече, Янек. И ми прости… за града.

— Прощавам ти всичко. Ще ти прощавам винаги всичко.

— Аз не знаех какво беше това. Аз не знаех какво правя. Янек…

— Кажи.

— Не искам вече да го правя с тях.

— Няма да го правиш вече.

— Не искам да го правя с никой друг, освен с тебе. Само с тебе. Обещай ми!

— Обещавам ти.

— Аз знаех само грозната дума и страданието. Нали няма да ме оставиш повече да ходя при тях?

— Няма да те пусна вече.

— Ще кажеш ли на Черв?

— Утре.

— Той ще разбере.

— Все ми е едно дали ще разбере или не.

— Ще разбере. Още преди той не смееше да ме гледа в очите. Бих ли могла да живея тук с тебе?

— Моля те, живей с мен, Зося.

— И знаеш ли, аз не съм болна.

— Все ми е едно.

— Немските лекари често ме преглеждат. Черв измисли това, за да ме оставят тук на мира.

— Добре е направил.

— Трябвало е да те срещна по-рано.

— Аз не ти се сърдя. Това е, като да те убият, да те победят, да гладуваш заради тях. Не е нито повече, нито по-малко зле: това е същото нещо, това са немците.

— И то не е по тяхна вина. Не е тяхна вината, щом са мъже. Ръцете им сами посягат.

— Това не е по вина на мъжете. Това е по вина на Бога.

— Не казвай това.

— Той е безмилостен към нас.

— Не трябва никога да казваш това.

— Той накара немците да изгорят моето село.

— Може би не е по негова вина. Може би не е могъл да им попречи.

— Той ни е дал глада и студа, немците и войната.

— Може би той е много нещастен. Може би това не зависи от него. Може би той е много слаб, много стар, много болен. Не зная.

— Никой не знае.

— Може би той би искал да ни помогне, но някой му пречи. Може би той се опитва. Може би ще успее някой ден, ако му се помогне съвсем мъничко.

— Може би. Защо въздишаш?

— Не въздишам. Аз съм щастлива.

— Сложи главата си тук.

— Ето.

— Затвори очи.

— Ето.

— Спи.

— Спя… Я отгатни какво имам в тази хартия.

— Книга.

— Не.

— Нещо за ядене.

— Не, погледни.

— Това е плюшено мече. Мило е.

— Нали?

— И аз също имах едно, когато бях малък. Наричах го Владек.

— Моето се казва Михас. Знаеш ли, имам го отдавна. Спях винаги с него, когато бях малка. Това е всичко, което запазих от моите родители. Спя винаги с него… Нали, Михас?

В мрака нейният полузаспал глас произнесе тихо:

— Това е моят талисман.