Ромен Гари
Европейско възпитание (14)

14

Късно през нощта Янек пое обратния път. Добрански го придружи. В гората духаше вятър, клоните пееха. Янек слушаше замечтано този шепот: можеше да го превърне в каквито иска думи. Достатъчно бе малко въображение. Цареше смразяващ сух студ, студът на първите зимни нощи.

— Мирише на сняг — каза Янек.

— Наистина, може би. Не ти ли доскуча?

— Не.

Добрански повървя известно време мълчаливо.

— Надявам се да не загина, преди да съм завършил книгата си.

— Сигурно е много трудно да се пише.

— О! Сега всичко е трудно. Но не толкова трудно, колкото да останеш жив, да продължиш да вярваш…

— Какъв е сюжетът?

— Хората, които страдат, борят се и се сближават помежду си…

— Немците също ли?

Добрански не отговори.

— Защо немците ни правят това?

— От отчаяние. Чу ли какво каза Пех преди малко? Че хората си разказват красиви истории, а после се избиват за тях, въобразяват си, че така митът ще стане действителност… Той също е близо до отчаянието. Не са само немците. Това нещо броди навсякъде, от вечни времена, около човечеството… Веднага след като се доближи твърде много, веднага след като проникне във вас, човекът става немец… даже ако е полски патриот. Въпросът е да се знае дали човекът е немец или не… дали му се случва да бъде само понякога. Ето това искам да вложа в книгата си. Ти не ме питаш за заглавието?

— Кажи ми го.

— Нарича се „Европейско възпитание“. Тадек Хмура ми подсказа това заглавие. Очевидно той му придавате ироничен смисъл… За него европейско възпитание са бомбите, кланетата, разстреляните заложници, хората, принудени да живеят в дупки като животни… Но аз приемам предизвикателството. Могат да ми казват каквото си искат за свободата, за достойнството, за честта да бъдеш човек, че всичко това в края на краищата е само една вълшебна приказка, приказка за деца, за която хората загиват. Истината е, че в историята има моменти, моменти като този, в който живеем, когато всичко, което помага на човека да не се отчайва, всичко, което му позволява да вярва и да продължава да живее, има нужда от скривалище, от убежище. Това убежище понякога е само една песен, една поема, една мелодия, една книга. Бих желал моята книга да бъде такова скривалище, в което при отварянето му след войната, когато всичко свърши, хората да намерят непокътнати своите съкровища, да научат, че нас са ни принудили да живеем като животни, но не са успели да ни принудят да се отчаем. Няма изкуство на отчаянието — отчаянието е само липса на талант.

Откъм блатата ненадейно зави вълк.

— Тадек Хмура е туберкулозен — каза Янек. — Ще умре тук.

— Той го знае. Често сме се опитвали да го накараме да си иде. Би трябвало да отиде да живее в Швейцария, в санаториум… Той би могъл да го направи: баща му е в много добри отношения с немците. Точно затова…

— Какво искаш да кажеш?

— Точно затова той стои при нас, предпочита да умре сред нас: защото баща му е добре с немците.

— Още ли продължава битката за Сталинград?

— Да. Всичко зависи от тази битка. Всичко. Но ако немците спечелят войната, всичко, което това би означавало, е, че един ден ще трябва да направят едно много по-голямо и по-жестоко усилие, отколкото ако я загубят. Те не са различни от нас, не ще стигнат дотам да се отчаят напълно. Те ще успеят. Хората рядко губят, когато е въпрос да се обединят.

Той се поколеба за миг и се спря.

— Ще ти разкажа нещо. Ще ти покажа до каква степен си приличаме, ние и те. Преди около година немският терор беше в разгара си. Опожаряваха едно след друго селата, а жителите… Абе по-добре да не се спираме на това, което правеха на жителите.

— Зная.

— Тогава се питах: как немският народ може да приема това? Защо той не се разбунтува? Защо той приема ролята си на палач? Сигурно немските съвести, наранени и жестоко подиграни в най-елементарната си човешка същност, се бунтуват и отказват да се подчинят? Но кога ще видим ние признаците на този бунт? И така, точно тогава един млад немски войник дойде тук, в гората. Беше дезертирал. Беше дошъл да се присъедини към нас, да застане на наша страна, искрено, смело. В това нямаше никакво съмнение: той беше чист. Не беше член на Herrenvolk^[1]: той беше човек. Бе последвал зова на най-обикновеното човешко чувство в себе си, откъсвайки етикета си на немски войник. Но ние имахме очи само за това — за етикета. Ние всички знаехме, че това е един чист човек. Човек чувства чистотата, когато я срещне. Тя ви боде в очите, през цялата тази нощ. Това момче беше от нашите. Но имаше етикет.

— И тогава?

— Тогава го разстреляхме. Защото имаше на гърба си етикет: немец. Защото ние имахме друг такъв: поляци. И защото омразата бе завладяла сърцата ни… Някой му бе казал, като обяснение или извинение, не зная: „Твърде късно е“. Но той грешеше. Не беше твърде късно. Беше твърде рано…

После каза:

— Сега ще те оставя. До скоро виждане!

И се отдалечи в нощта.