Ромен Гари
Европейско възпитание (13)

13

Вечерта той хвърли няколко шепи картофи в един празен чувал, метна го на рамо и тръгна. Луната блестеше. Беше студено, но това беше сух студ, който прочистваше. Черната дантела на листата се открояваше върху почти ясното небе. Звездите блестяха. Голямата мечка си играеше с облаците. Вървя до блатото и пое по една пътека. Мислеше за Зося. Питаше се дали военната дисциплина налага да иска разрешение от партизаните да се ожени за нея. Те вероятно щяха да се подиграват с него и да му казват, че е много млад да се жени. Изглежда, беше твърде млад за всичко, освен за глада, за студа, за куршумите.

— Оттук — каза един глас.

Янек се стресна.

— Да, хубава нощ — подхвърли Добрански — разрешено е да се мечтае.

— Донесох картофи — рече Янек малко смутен.

— Слава на небето! — възкликна студентът. — Нямахме късмет с тоя прословут заек. Все се измъква. Вече мислех, че ще трябва да се задоволим с духовна храна.

Извървяха стотина метра през храстите, после Добрански пъхна два пръста в устата си и свирна. През шубрака се процеди някаква светлина: скривалището беше в краката им. Слязоха.

Там имаше поне двайсетина партизани, така притиснати един до друг, че в светлината на маслената лампа се виждаха само лицата им. Янек виждаше някои от тези лица за пръв път. Други му бяха познати: Пучата, бивш шампион по борба, който ръководеше един изключително активен партизански отряд в областта Подбродзе; Галина, за когото казваха, че можел да направи бомба от стара обувка, и който ходеше така претъпкан с всякакъв вид експлозиви, че партизаните ругаеха и загасяха цигарите си, щом се приближаваше. Той беше мъж с бели коси, слаб, мускулест, пъргав въпреки отдавна навършените шейсет години. На устните му имаше винаги тъничка усмивка. Живееше сам в скривалището си, правейки опити с все по-чувствителни и по-трудни за откриване взривни устройства. Винаги се смееше, когато при приближаването му хората ставаха и предпазливо се отдалечаваха.

Там имаше също и една млада жена, облечена с войнишка куртка, на главата със скиорска шапка, наметната с тежък немски шинел. Лицето й порази Янек със своята голяма и замислена красота. Тя държеше няколко грамофонни плочи на коленете си, а в краката й имаше стар грамофон с ръчка, сложен между книги и вестници.

— Какво е това? — подхвърли подигравателен глас. — Едно бебе? Ако разбирам добре, имате намерение да превърнете нашата главна квартира в Kindergarten^[1]?

Всичко, което Янек виждаше от мъжа, беше глава, покрита с превръзки, и орлов нос сред изпито лице.

— Това е Пех — обясни Добрански. — Никой тук не му обръща внимание, всички се правят, че не го забелязват!

— Затова всички ще изпукат! — заяви засегнатият.

— Достатъчно, Пех — каза Добрански. — Това е синът на доктор Твардовски.

Настана тишина и Янек почувства, че всички погледи са отправени към него. Младата жена се отмести и той седна между нея и един младеж, на главата с бяла фуражка на полски студент, носенето на която бе забранено от немците. Сигурно беше на двайсет и пет години, а на скулите му имаше две червени петна, които Янек веднага позна: беше ги виждал вече на страните на лейтенант Яблонски. Младежът се усмихна и му подаде ръка.

— Sèrvus, kolego^[2] — поздрави той по обичая на студентите. — Казвам се Тадек Хмура.

Младата жена постави една плоча на грамофона.

— Полонеза от Шопен — каза тя.

В продължение на повече от час партизаните, някои от които бяха вървели повече от десет километра, за да дойдат, слушаха гласа — най-хубавото у човека — като че ли да добият увереност. В продължение на повече от час тези уморени, ранени, изгладнели, преследвани хора честваха така своята вяра, уверени в едно достойнство, което никаква грозота, никакво престъпление не можеха да накърнят. Янек никога нямаше да може да забрави този момент: твърдите и мъжествени лица, малкия грамофон в една дупка на голата земя, автоматите и пушките на коленете им, младата жена, която бе затворила очи, студента с бяла фуражка и трескав поглед, който държеше ръката й. Странно чувство, надежда, музика, безкрайност.

После един партизанин, наречен Хромада, взе акордеон и човешките гласове се сляха още веднъж, тъй както хората се притискат един до друг, за да си предадат смелост или може би да се самозалъгват с илюзии.

Тогава Добрански измъкна една тетрадка от куртката си.

— Започвам! — обяви той.

Партизанинът, чиято глава бе покрита с превръзки, каза важно:

— Ще бъдем строги, но справедливи.

Добрански отвори тетрадката.

— Нарича се „Обикновена приказка за хълмовете“.

— Киплинг! — изрева, тържествувайки, партизанинът Пех.

— Това е приказка за европейските хлапета… Една вълшебна приказка.

Той започна да чете.

Една котка измяука, един плъх изписука, един прилеп прелетя… Луната се изкатери на небето. Петте хълма на Европа бавно излязоха от сянката, протегнаха се, прозинаха се и си пожелаха приятна вечер на езика на хълмовете.

— Казвам, Дядо — учуди се най-младият от хълмовете, наречен Сополанко — как става така, че луната избира винаги твоя стар гръб, за да се изкатери на небето, а никога моя?

— Това е, защото, дете мое, ако луната се катереше по твоя гръб, тя нямаше да стигне много нависоко и не би видяла много нещо!

— Хе! Хе! — изсмя се с треперливия си глас най-старият хълм, Баба Гърбуша. Наричаха така един хълм, чиито очертания, ожулени от вятъра и дъжда, това голямо страдание за хълмовете, напомняха на жена, седнала да плете. — Хе! Хе!…

— Я стига, дърто! — изкряска Сополанко, като й се изплези.

— Уви! — въздъхна Баба Гърбуша. — Всяко нещо си има времето: да обичаш и да бъдеш обичана, време за живеене и време за умиране…

— Как, скъпа приятелко, можете да говорите за „умиране“? — извика с бодър глас старият и винаги галантен пан Владислав.

Той беше едно каменисто и хилаво хълмче, разположено отдясно на Баба Гърбуша и наклонено към нея с любопитство, като че ли търсеше да открие това, което тя можеше да плете така от хиляди години. Неговите очертания напомняха профила на весело и сбръчкано човече, а злите езици между хълмовете — такива има навсякъде — твърдяха, че отношенията между Баба Гърбуша и пан Владислав имали много по-малко платоничен характер, отколкото въобще смятали, и че в някои майски нощи разстоянието между двата хълма… — хе! Хе!

— Как можете да говорите за умиране? Вие, най-вечно младата от хълмовете?

— Хе! Хе! Хе! — потрепери Баба Гърбуша, приятно поласкана.

Внезапно тя бе обхваната от пристъп на страхотна кашлица, изплю прах, прогони два заспали на склона й гарвана, а последният дъб, който растеше на върха й, трябваше да се захване с всичките си корени, за да не изгуби опора, и се обърна с безпокойство към хълма Хилядогласен:

— Ще бъдеш ли така добър да я успокоиш малко, братко хълм — помоли той на езика на дърветата, който беше същият като този на хълмовете. — Моите стари корени се държат само на косъм… Аз вече не съм, какъвто бях по времето на моята младост, когато най-силните бури на Европа идваха да премерят сили с моите клони и си тръгваха с подвита опашка!

— Хайде, Бабо — намеси се хълмът Хилядогласен. — Успокойте се и продължа вайте да…

Но тук се случи нещо странно. Без никаква видима причина хълмът Хилядогласен изглежда изгуби нишката на мисълта си и започна да вие с възбуден глас:

— Помощ, Русия! Помощ, Англия! Напред, напред срещу врага! Ще победим!

Настъпи момент на смущение и хълмът Хилядогласен поведе странен диалог със самия себе си.

— Млъкни! — каза той с нормален глас. — Тишина! Да не желаеш смъртта ми?

— Отказвам да мълча! — изрева веднага след това с истеричен глас. — Аз съм гласът на европейските народи! Напред срещу врага, напред!

— Млъкни! Не виждаш ли, че старите хълмове треперят от страх само като чуят името Русия? Да не искаш да се разпаднат на прах?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — си отговори той веднага с изключително просташки тон.

— Г… г… г… га…! — заекна бедният Дядо, като трепереше и се обвиваше в такъв прах, че Сополанко кихна силно три пъти. — В името на силата, която ме е направила хълм! Апчи… хи! — кихна той, раздразнен от собствения си прах.

— Извинете ме — каза бързо хълмът Хилядогласен. — Много съжалявам… Моето ехо пак се е напило!

— Има защо! — изрева веднага ехото и силна миризма на перно се разнесе из природата. — Един мръсник немец тази сутрин ме накара да повторя сто пъти Heil Hitler! Щях да пукна… Това вече не е живот за едно европейско ехо… Ох! Ох! Ох! — зарида то.

— Ох! Ох! Ох! — също зарида за всеобщо учудване хълмът Селянина.

Наричаха така един хълм със среден ръст, обикновен изглед, превит гръб, празен стомах, твърда кожа, яки мишци, недоверчиво мълчание.

Той винаги стоеше малко встрани от другите хълмове.

— Напред срещу врага! — веднага изкрещя ехото, почувствало подкрепа.

— Напред срещу врага! — обади се също, но по-срамежливо, Селянина.

Той се огледа наоколо и преви гръб.

— Моля ви за прошка! — извини се той.

Някога хълмът Хилядогласен бе много горд със своето ехо. От цялата европейска земя хората идваха в подножието му и му говореха. Неуверените влюбени шепнеха: „Тя те обича!“, а ехото повтаряше неуморно: „Тя те обича, тя те обича!…“. Даже един път, в пристъп на симпатия, то бе добавило: „Какво казвам аз — че те обича? Тя те обожава, приятелю, тя те обожава!“, и ужасеният влюбен избягал с всички сили. Един ден някакъв конник с кожен калпак му подвикнал, минавайки: „Да живее императорът!“. Ехото повторило вика и така хълмът научил, че се е родил един император. По-късно някакъв смешно облечен дребен човек дошъл да го посети.

— Аз ще бъда господар на света — извикал дребният човек на немски и вдигнал ръка.

Ехото запазило мълчание.

— Аз ще бъда господарят на света — изревал малкият човек, тупайки с крак — аз ще бъда господарят, на света, аз ще бъда…

— Господар на света? Виж ми задника! — избухнало най-после ехото, излязло напълно извън себе си. — И преди всичко, кой е ехото тук? Вие или аз?

Така ехото вдигнало знамето на бунта. Сега то виеше:

— Треперѝ, земьо европейска! Погълни нашественика! Духай, ветре…

Един силен полъх премина над върховете на дърветата.

— Правя каквото мога — прошепна вятърът. — От много духане лицето ми стана съвсем синьо. Дай ми още една зима… За да си свърша добре работата, ми е нужен моят приятел, снегът!

— Напред, гори на Европа! — подкани ехото. — Напред срещу врага, напред срещу врага!

— Ще бъде трудно! — избучаха горите. — Но всяко от нашите дървета настоятелно моли за честта на клоните му да бъде обесен по един немски войник!

Ехото, малко задъхано, тежко запъхтя. Дядо се възползва от това, за да се намеси:

— Не слушай това, което той казва, Сополанко! — заповяда той. — Запуши си ушите. Ние, другите хълмове, оставяме на хората грижата сами да уреждат кавгите си. Я по-добре да видим дали си научил урока си… Да започнем с живите езици. Знаеш ли си урока по английски?

— И още как! — каза Сополанко и започна да рецитира, без да го молят повече: — We shall fight on the seas and oceans, we shall fight with growing confidence and growing strength in the air^[3]…

— Какво? Какво? Какво? — заекна Дядо ни жив, ни умрял.

Няколко заспали жаби отговориха, като помислиха, че ги викат.

— We shall defend our Island, whatever the cost may be^[4] — продължи Сополанко. — We shall fight on the beaches, we shall… we shall…^[5], a?

— We shall fight in the fields^[6]! — подсказаха гордо полята.

— We shall fight in the fields and in the streets, we shall fight in the hills^[7]…

— In the hills^[8]! — подсказаха благоговейно хълмовете.

— We shall never surrender^[9].

За малко настъпи тишина. После ехото прорида — само едно европейско ехо се е научило да ридае така — и запя великата песен:

Напред, деца на отечеството,

денят на славата дойде.

Срещу нас тиранията

е развяла кърваво знаме^[10]…

Добрански завърши разказа си. Той затвори тетрадката и я скри под куртката.

Ръкопляскаха, но някой сред партизаните каза с глас, в който горчивината и гневът зле се прикриваха зад скромността и иронията:

— Хората си разказват красиви истории, а после се избиват за тях — въобразяват си, че така митът ще се превърне в действителност. Свобода, благородство, братство… честта да бъдеш човек. Ние в тази гора също се избиваме за една детска приказка.

— Европейските деца ще учат един ден тази приказка наизуст в училищата! — убедено каза Тадек Хмура.