Ромен Гари
Европейско възпитание (11)

11

Янек беше седнал до огъня — дъждът беше спрял и бяха се възползвали от това да се измъкнат от скривалището — гледайки замислено как влажните дърва съскат и пушат в пламъците. Най-младият от братята Зборовски, седнал по турски, свиреше на устна хармоника повече с желание, отколкото с умение.

— Грозно е това, което свириш — каза Янек. — Ужасно е!

Младият Зборовски се обиди.

— Това е чудно парче — възпротиви се той — ти нищо не разбираш. Думите също са красиви.

Той запя:

Tango Milonga

Tango mych marzen i snow…^[1]

— Думите също са грозни! — въздъхна Янек. — Знаеш ли да свириш Шопен?

Младият Зборовски поклати глава.

— Какво е това?

— Бил е поляк — обясни Янек. — Музикант.

Протегна ръка.

— Дай.

— Знаеш ли да свириш?

— Не.

Той взе хармониката и я хвърли с отвращение в храстите. Младият Зборовски изсипа куп ругатни, прибра инструмента и започна отново да духа в него.

— Къде са братята ти?

— Във Вилнюс.

Братята Зборовски се върнаха късно следобед. Не бяха сами, водеха със себе си едно момиченце. Трябва да беше на петнайсетина години. Лицето му бе покрито с лунички. Виждаха се много добре, въпреки че то бе грижливо напудрено. Девойката носеше твърде голям за нея войнишки шинел и таке. Такето зле прикриваше русите й, разбъркани коси. Янек я виждаше за пръв път.

— Коя е тази?

Най-младият Зборовски погледна момичето.

— Пази се — присмя се той — ще ти лепне болестта.

— Каква болест?

— Болестта. Знаеш добре.

— Никак не зная — каза Янек.

Той разгледа внимателно девойката. Не изглеждаше болна.

Малката сигурно разбра, че говорят за нея. Тя тъжно погледна Янек с големите си черни очи. После му се усмихна.

— Коя е тази? — попили Янек с глух глас.

— Ами че това е Зоска. Тук всички я познават. Тя работи за нас във Вилнюс. Ляга с войниците, които й казват откъде идват, къде отиват, откъде ще минат конвоите им… И им лепва болестта.

Той извика:

— Зоска!

Девойката се приближи. Тя непрестанно гледаше Янек, непрекъснато се усмихваше. Шинелът й стигаше до глезените. Янек вече не смееше да я гледа. Лицето му гореше. Той трепереше. Чувстваше някаква празнота в стомаха си. Срамуваше се от самия себе си, от топлата вълна, която се надигаше в него, от внезапното желание да вземе момичето в ръцете си, да го притисне до себе си. Най-младият Зборовски стана, хвана момичето през кръста, докосна гърдите му.

— Тя е заразена! — каза той с яд. — Жалко. Никой тук не я докосва. Нали, Зоска, е истина, че си заразена от болестта?

— Да — потвърди момичето с безразличие.

— От нея се умира — заяви най-младият Зборовски убедително. — Нали е истина, Зоска, че от нея се умира?

— Да.

Тя не изпускаше Янек от очи. Внезапно се надвеси и докосна лицето му с върха на пръстите си.

— Kocha, lubi, szanuje^[2]?…

— Остави го — каза най-младият Зборовски. — Той не знае какво е това. Никога не го е правил. Нали, Твардовски, ти никога не си го правил?

— Какво да съм правил? — попита Янек.

— Виждаш ли — каза тържествуващо най-младият Зборовски. — Той не знае какво е това!

— Nie chce, nie dba, nie czuje^[3]? — завърши момичето.

Янек скокна и се втурна в гората. Чу гръмогласния смях на най-младия Зборовски… Повървя малко, после се спря зад един бор: момичето го бе последвало. Янек поиска да помръдне… но краката му бяха омекнали.

— Защо се страхуваш от мен?

— Не се страхувам.

Тя улови ръката му. Той я издърпа.

— Ти си мил. Не си като другите. Много те харесвам…

— Нищо не съм направил за това.

— Нищо не може да се направи за това… Много те харесвам. Нямаш ли родители?

— Имам. Не зная къде са.

— Моите бяха убити от бомба преди три години. Баща ми беше инженер. А твоят какво работеше?

— Беше лекар.

Тя отново улови ръката му.

— Къде отиваш?

— Имам си мое скривалище.

— Далеч ли е?

— Не.

— Мога ли да дойда?

Той се чу да казва, въпреки волята си, с глас, които не можа да познае:

— Да.

Вървяха мълчаливо. Янек мислеше за своя баща, за обещанието, което му беше дал: никога, на никого да не показва скривалището… Изглежда, че тя отгатна мислите му, защото изрече тихо:

— Не се страхувай. Няма да кажа на никого.

— Не се страхувам. Аз от нищо не се страхувам.

Тя се усмихна:

— Тогава дай ми ръка.

Той почувства в своята нейната малка, студена, дребна ръка. Стисна я, противно на волята си.

— Как се казваш?

— Ян Твардовски.

— Янек — повтори тя. — Янек… Хубаво е. Мога ли да те наричам така?

— Да.

Пристигнаха. Той отстрани клоните, помогна й да слезе. Тя седна на дюшека и се огледа около себе си.

— Много добро скривалище. Много по-хубаво от това на Черв.

— Баща ми и аз го изкопахме.

Той седна до нея. Тя се притисна до него и повече не проговори. Останаха така дълго време, мълчаливи… После тя въздъхна, разкопча едно копче на шинела си и каза примирено:

— Искаш ли?

— Не, не. Само така… Както преди малко.

Тя отново се притисна до него.

— Защото — прошепна тя — ако ти искаш… На мен ми е безразлично. Свикнала съм.

— Аз не искам!

— Както желаеш. Аз съм свикнала. Отначало ми причиняваше болка. Сега съм привикнала, вече не чувствам нищо.