Метаданни
Данни
- Серия
- Дортмундър (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Road to Ruin, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петко Петков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Доналд Уестлейк
Заглавие: Роден богат
Преводач: Петко Петков
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 13.10.2008
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-958-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153
История
- —Добавяне
61
Зелкев не харесваше формата на мишените в стрелбището. Изрязаните от картон „лоши момчета“ с гадни физиономии, хванали пистолети, не бяха за него. Той предпочиташе да изпразни двата си верни глока например по сцената на Рождество Христово, аранжирана с няколко овчици и с тримата влъхви. Нямаше нищо против да стреля и по разпятието — първо в главичките на гвоздеите по китките и глезените, после няколко бързи изстрела в короната от тръни и за финал в разреза от копие под ребрата.
Свети Себастиан обаче му бе любимец — харесваше изтерзаното му изражение и стърчащите от тялото му стрели, които го оприличаваха по-скоро на къщичка за птички, отколкото на светец. Зелкев обожаваше да дупчи свети Себастиан, като стреля с двата пистолета едновременно. Изпразваше по един пълнител във всяка рана от стрела и завършваше триумфално с носа на милия великомъченик.
Беше в състояние да стреля по свети Себастиан цял ден и може би щеше да го прави, без дори да слага нова мишена; щеше да дупчи старата все повече и повече. Знаеше обаче какво може да му докара това.
Трябваше да контролира импулсите си и да не се поддава на желанието за безкрайно повторение. Повторенията прерастват в мании, маниите се захранват от само себе си и ето как свети Себастиан става целият на трески, а желанието да стреляш по него се разгаря с още по-голяма сила. Тогава те обгръща мракът, губиш контрол и става страшно. Трябваше да се пази от това.
Горе, в посолството, знаеха всичко. Когато се случеше дълбокият му гърлен смях да надвика пукота на пистолетите, да проникне през стените на подземието, където бе стрелбището, и да стигне до кабинетите горе, охраната знаеше, че е време да слезе долу и внимателно да поговори със Зелкев. „Как си, Зелкев?“. „Мислиш ли, че още дълго ще вали, Зелкев?“ „Тези обувки нови ли са, Зелкев?“. Такъв сорт приказки, докато, в крайна сметка, не успеят да го обезоръжат, да го качат горе, да го натъпчат с хапчета и да го държат затворен три-четири дни.
Е, това не се бе случвало вече от месеци — шест или седем месеца, някъде там. Зелкев се държеше добре, контролираше се, не позволяваше на никое от хилядите малки дяволчета в него да види бял свят. От друга страна, през това време не му дадоха да свърши и никаква работа. В крайна сметка не можеш вечно да се упражняваш. Свети Себастиан не е всемогъщ.
Та значи този следобед Зелкев се качи на асансьора в стрелбището и потегли нагоре с чувството, че е изгубил форма. Усещаше се потиснат. Стигна до втория етаж, където се намираше стаята му, излезе от асансьора и забеляза, че Улфин идва право насреща му.
— Тъкмо ме пратиха да те намеря — каза Улфин.
— Нищо не съм направил — възрази Зелкев.
— Мемли иска да говори с теб — уведоми го Улфин.
— Ще си взема един душ и ще ида. Бях в стрелбището.
Е, той така или иначе не правеше нищо друго по цял ден, но все нещо трябваше да каже, нали?
— Ще му предам — каза Улфин и побърза да се разкара.
Страх го беше. Всички ги беше страх от него, и то без абсолютно никакво основание. Кога беше наранявал някого в посолството? Никога.
Стаята му беше монашеска килия с кораво единично легло, метален гардероб, метална масичка с телевизор на нея и метален стол. Зелкев бе висок и мускулест, с ниско подстригана руса коса, квадратна глава, подобна на шкаф, безжизнени сини очи, малък остър нос и тънки безкръвни устни. Влезе в банята, изми лицето и ръцете си след стрелбата, върна се в стаята, преоблече се в по-официални панталон и риза и слезе на долния етаж в кабинета на Мемли. Движеше се малко сковано, сякаш в един момент някой го е разглобил и след това непохватно е сглобил частите отново. В интерес на истината обаче, при нужда бе способен да се движи изключително пъргаво.
Мемли винаги носеше униформа. Той бе военният аташе и пряк началник на Зелкев. Изгледа подчинения си и се опита да не изглежда стреснат. После каза:
— Ъъъ, Зелкев, имам добри новини. Открили са Харбин.
Зелкев се усмихна искрено. Стана му приятно. Настани се срещу шефа си и попита очаквателно:
— В Америка ли е?
— О, да, още е в Америка. — Мемли огледа доволно документите по бюрото си. — Сещаш ли се, че разбрахме за новата му самоличност?
— Бланчард.
— О, помниш дори и името! Браво.
— Той ми избяга — измърмори недоволно Зелкев. — Никога не забравям хората, които са ми избягали.
— Е, предоставя ти се втора възможност. — Мемли вдигна един документ, огледа го, после погледна Зелкев. — Фредрик Юстас Бланчард. Хванал се е на работа някъде из Пенсилвания. Там очевидно са станали някакви нередности, пресата се е разшумяла и един приятел е забелязал името на Бланчард във вестниците. Станал е личен секретар на някакъв си опозорен американски бизнесмен. Мънро Хол.
Зелкев за пръв път чуваше това име. Знаеше единствено за Фредрик Юстас Бланчард.
— Имаш ли адрес? — попита той.
— Намира се в добре охранявано имение.
— Значи са доста хора.
— За съжаление — добави Мемли — все още нямаме негова снимка. Нали помниш, че си направи пластична операция.
— Въобще не ми пука как изглежда. — Зелкев стана, взе документа от Мемли и добави само: — Довиждане.