Доналд Уестлейк
Роден богат (5)

5

Беше оставил вратата отворена и това се оказа разумно. Не заради изгледа към отсрещната стена на коридора, изградена в незапомнени времена явно от изстинала лава, вероятно с впримчени в нея малки форми на живот. Не, по-скоро защото отворената врата позволи на следващия пристигнал да влезе.

Иначе нямаше да успее. Ръцете му бяха обременени с халба бира (наливна, половинка) и със стъклена солница с метално капаче, така че щеше да се затрудни да се справи със завъртането на кръглата брава с половин оборот вляво. А всички знаят, че разсипването на сол носи лош късмет, да не говорим за разливането на бира.

Приносителят на тези вещи — грубоват червенокос мъж с лунички по ръцете — изгледа кисело Дортмундър и установи:

— Дошъл си пръв.

— Здрасти, Стан — посрещна го Дортмундър. — Идваш точно навреме.

Стан заобиколи масата и седна от дясната страна на Дортмундър, което означаваше, че все пак ще вижда три четвърти от вратата. Остави бирата и солницата пред себе си и каза:

— Щях да си дойда съвсем навреме. Всичко си измислих както трябва. Знам, че не трябва да пробвам по „Би Кю И“, защото там правят лента за колоездачи…

— На „Би Кю И“? — прекъсна го учудено Дортмундър. — Невъзможно. Дори и най-бавните коли по „Би Кю И“ летят като ракети. И ще пуснат колоездачи по нея?

— Лента за колоездачи — поправи го Стан. — Зелените са щастливи, защото имат къде да си карат копелетата, строителите са щастливи, защото ще вършат безсмислена работа за истински пари, а пък ако някой зелен наистина реши да използва лентата, ще има още поводи за радост. Както и да е, по „Ван Вик“ също няма смисъл да пробваш, защото там правят надземна линия на метрото…

— Просто не знам какво става с тоя Ню Йорк — въздъхна Дортмундър.

— Не знаеш какво става с тоя Ню Йорк ли? — каза Стан. — Ще ти обясня. Отиваш в някоя антикварна книжарница и гледаш кориците на научнофантастични списания от трийсетте. Това става с Ню Йорк. Както и да е, реших, че старите улици още ги бива и че ще хвана право по Флатбуш Авеню, което те води директно в Манхатън. Пускам си значи онази радиостанция, по която предават само новини. Нали ги знаеш, дето казват: „Дайте ни двадесет и две минути и ние ще ви дадем света“. Ами демонстрацията по Флатбуш и Атлантик? Това не е ли част от света?

— Демонстрация ли? — учуди се за пореден път Дортмундър.

— Да, на хората, Които искат Лонг Айланд да се отдели от щата Ню Йорк. — Стан го изгледа така, сякаш това не е никаква новина и всеки трябва да го знае.

Преди обаче Дортмундър да успее да зададе първия от няколкото хрумнали му въпроса, влезе Анди Келп — с празни ръце, последван от Честър Фалън, който носеше халба бира като Стан, но без помощна солница.

И двамата бързо огледаха положението със столовете, но Келп се оказа по-чевръст и се шмугна от лявата страна на Дортмундър, което остави изглед към по-малко от половината врата за Честър, който се настани вляво от нето. Келп посегна към чашата си и бърбъна и каза:

— Малкия идва след минутка.

— Къде е? — попита Дортмундър.

— В бара — отвърна Келп. — Спори с някакви хора дали Денят на падналите герои^[1] е национален празник.

— За онзи тип ли говориш? — изненада се Честър. — Той с нас ли е? Не бих спорил с него.

— Споровете с него не продължават дълго — потвърди Дортмундър.

— Някои от хората в бара смятат, че всъщност става въпрос за Деня на спадналите герои, което леко усложнява нещата.

В този момент в стаята влезе мъж с чудовищни размери. По форма приличаше на бронирана кола, но изглеждаше по-застрашителен. В лявата си ръка държеше висока чаша, пълна с червена течност, а дясната бе допряна до устните му, защото ближеше кокалчетата й. Заряза кокалчетата и огледа заплашително стаята.

— Аз съм роден в тази страна.

— Разбира се, че си роден в тази страна, Малкия — съгласи се с него Дортмундър. — Влизай. Това е Честър Фалън. Честър, запознай се с Бълчър. Викаме му Малкия.

— Здрасти — каза Малкия и протегна ръка. Приличаше на пушен бут, но с повече кокалчета. Разкървавени и облизани.

Честър огледа предложеното и попита:

— Удари ли се някъде?

— Аз не се удрям — осведоми го Малкия.

В крайна сметка се здрависаха, Честър примигна, а Малкия затвори вратата и се настани с гръб към нея, без да му пука за нищо.

— Не ни запознаха — обърна се Стан към Честър. — Аз съм шофьорът, Стан Мърч.

Честър го изгледа учудено.

— Ти ли си шофьорът? Аз съм шофьорът.

Стан го огледа критично.

— Така ли? А къде ти е солта?

— Сол ли? — отвърна Честър. — Да не би да очакваш заледен път? През май?

— Шофьорите пият бира — обясни Стан. — Като теб, като мен. Но добрият шофьор не трябва да пие прекалено много бира, тъй като е добре да знае какво става наоколо, като седне зад волана.

— Така е — съгласи се Честър и повдигна рамене.

— Лошото на бирата обаче — продължи Стан — е, че не изтрайва дълго. Ближеш я, ближеш я и като погледнеш — останала само вода — няма пяна, няма вкус, няма нищо.

— Вярно — съгласи се отново Честър.

Стан вдигна солницата.

— Ето защо от време на време пускаш по няколко зрънца сол — и хоп, пяната се връща, връща се характерът на питието.

След което онагледи обяснението си с няколко зрънца сол в бирата и всички видяха как пяната се вдига.

— Готин трик — каза Честър. — Не е точно шофьорски, но върши работа. Благодаря.

— Няма за какво — увери го Стан и отпи.

— Както и да е — обобщи Дортмундър, — този път ни трябва повече от един шофьор.

— Защо? — попита Стан. — Какво ще свием?

— Коли — отвърна Дортмундър.

— Наистина ли? — въодушеви се Стан.

— Обясни на Стан и Малкия за какво става въпрос — каза Дортмундър на Честър.

И така, Честър им разказа историята и накрая Малкия попита:

— Какво ще кажеш, ако малко понатупаме този Мънро Хол. Така и така ще сме там.

— Нямам абсолютно нищо против — увери го Честър.

— Струва ми се, че даже малко сме позакъснели — забеляза Малкия.

— Сега сме се събрали, за да чуем от Честър какво представлява имението — смени темата Дортмундър. — За да разберем дали можем да го направим.

— Добре, засега ще се придържаме към как ще го направим — съгласи се Стан. — Много ми се ще да видя как Малкия ще понатупа оня тип.

— Това после — продължи Дортмундър. — Честър, кажи сега какво представлява имението.

— Точно там е проблемът — отвърна Честър. — Няма да е лесно. Щеше ми се да е обратното, но не е.

— Просто ни разкажи — подкани го Малкия.

— Естествено — съгласи се Честър. — Значи имението е голямо. Не знам колко декара е, обаче има доста земя, малко гора, различни сгради, пътища. Прилича на малко селце. Всъщност дори си е цяла област.

— Май още малко и ще обяви независимост — подметна Келп.

— Точно така си е — потвърди Честър и продължи с описанието: — Част от него преди е била кравеферма с мандра, конюшните още си стоят, има специални гаражи за колите, има сгради за другите колекции…

— Колекции ли? — прекъсна го Келп.

— Нашият човек е колекционер — обясни Честър. — Не събира само коли. Някои от колекциите си държи в къщата, като например музикалните кутии и часовниците с кукувици, но на други е направил отделни сгради — примерно макетите на локомотиви и фермерския инвентар от деветнайсети век.

— Задръж малко, Честър — обади се отново Дортмундър. — Така и така ще идем да вземем колите, я кажи с какво да ги натоварим?

— Взе ми думите от устата — подкрепи го Келп. — Нещо малко, ценно, което да се събира на задната седалка или в багажника. Кажи, Честър. Имат ли такива неща?

— Аз не съм колекционер — отвърна Честър. — Нямам представа колко струват нещата там.

— Но ние познаваме хора, които имат — увери го Дортмундър. — Дай ни само списък на колекциите. Не сега, после.

— Става.

— Добре — намеси се Малкия. — Няма значение с какво ще напълним колите, ясно е, че можем да свършим работата. Да речем обаче, че вземем колите, тези шест коли, които смяташ за най-добри, които струват най-много кинти. На кого ще ги шитнем?

— На застрахователите — отвърна мигновено Честър, явно бе разсъждавал по темата.

— И аз така си помислих — съгласи се Дортмундър.

— Те са очевидният клиент.

— Освен това застрахователите няма да се пазарят — добави Келп. — Просто ще искат да минимизират загубите.

— Но си имат приказка с ченгетата — предупреди ги Стан.

— Това го знаем, предвидили сме го — отвърна Келп небрежно. — От друга страна обаче ще си мислят, че е по-добре да ни дадат десет процента, отколкото да платят сто процента на Мънро Хол.

— Двадесет — поправи го Дортмундър.

— Не, Джон — възрази Келп. — Ще трябва да обезщетят собственика напълно.

— Двадесет процента за нас — поясни Дортмундър.

— Мислиш ли? — оживи се Келп. — Дали ще се навият да се изръсят толкова?

— Ако откажат, просто ще вземем най-евтината от шестте, ще я закараме на полето, ще я подпалим и ще звъннем на застрахователите да им кажем да си я приберат — каза Честър. — А, и между другото останалите ще докарат двайсет и пет процента.

— Честър, личи ти, че си сериозен човек — възхити се Дортмундър. — Къде си се учил да преговаряш така?

— Просто гледах Мънро Хол — обясни Честър. — Той ще разиграе празна бутилка от сода на ези-тура с родната си майка и ако загуби, ще я намушка с ножа за хляб.

— Значи остава само да измислим къде да покрием колите, докато преговаряме — заключи Стан.

Малкия не изглеждаше толкова сигурен и каза дълбокомислено:

— Започва да ми прилича на отвличане. Правим една стъпка, после друга, звъним по телефони, договаряме откупа, къде ще оставим стоката, кой ще я прибере…

— Няма проблеми — заяви Дортмундър. — Ще се оправим с това.

Малкия се позамисли над думите му, после изхъмка:

— Може би… Може и да няма проблеми. Но преди това има проблем. — Обърна се към Честър. — Разкажи ни за проблема.

— Охраната — разказа Честър с една дума.

— Там, където има ценности, винаги има охрана — съгласи се Малкия.

— Но откакто избухна скандалът, я засилиха — добави Честър. — Освен нас още сума ти хора са му се наточили на Мънро Хол. Наричат го „парий“. Така че инсталираха около имението ограда с електрически ток. Дълга е километри. Има датчици за движение, прожектори, частни охранители.

— Значи първият въпрос — обобщи Стан — е как да изкараме шест коли от имението, без никой да ни види и чуе.

— Не съвсем — поправи го Честър. — Първият въпрос е как да влезем в имението.

— Предавам се — каза Стан. — Как да влезем?

— Никога не съм правил планове — отвърна Честър. — Имам предвид по времето, когато се занимавах с обири. Просто карах колата.

— Тоест казваш, че нямаш представа как ще влезем вътре? — учуди се Стан.

— Стига, Стан — възропта Честър. — Нали каза, че си шофьор? Занимавал ли си се някога с планиране на обири?

— Тази част я оставям на Джон — обясни Стан.

— Умно — съгласи се Честър. — И аз така ще направя.

Всички изгледаха Дортмундър. Той кимна, за да потвърди, че поема бремето, и заключи:

— В такъв случай трябва да огледаме мястото.

Всички го наблюдаваха очаквателно, наблюдаваха го и чакаха.

— Добре де — каза Дортмундър. — Първата задача е да откраднем кола.