Доналд Уестлейк
Роден богат (41)

41

Госпожа Парсънс бе чудо и половина. Аристократ по душа, тя боготвореше светския етикет и го натрапваше на всичко живо. На първата среща с Мънро Хол в кабинета, след закуска, новият шеф му каза: „Жилет, ето ти фуражката. Надявам се, че имаш черно сако и вратовръзка, които да носиш с нея, докато си на работа. Добре. Вземи ги и после откарай готвачката до супермаркета“. Стан си помисли, че е разбрал всички думи в последното изречение, включително „готвачка“, но се оказа, че греши.

За пръв път се вливаше в редовете на прислужниците и още от първите мигове разбра на кого е било нужно да се изобрети електричеството. Електричеството ти спестява цяла камара прислужници, а и с негова помощ евентуално можеш да ги подплашиш, ако например са решили да те удушат. Сякаш не му стигаше, че Хол постоянно го тормозеше с това „Жилет, Жилет“. Никога не се бяха обръщали към него на фамилия, а фактът, че фамилията всъщност не е негова, облекчаваше положението съвсем малко.

Другото бе шофьорската фуражка, която трябваше да носи. Проклетата шапка постоянно му падаше на очите, така че се наложи да я уплътни с вестници. Нахлупил възголямата фуражка с козирка, Стан приличаше на дървена кукла от онези, които ползват вентрилоквистите. При това не особено умна кукла.

Всичко това обаче бледнееше пред госпожа Парсънс! Явно в редовете на прислужниците не всички се раждат равни и шофьорите определено не бяха равни с готвачите. Или поне този шофьор, този новият Жилет, не бе роден равен с госпожа Парсънс, към която всички трябваше да се обръщат с „госпожо“.

И която, след като Стан спря дървеняшката „Витара“ пред страничната врата, както му бе заръчал Хол, излезе от къщата, приближи се до колата и спря пред задната лява врата. Стан я изчака да се качи, но тя не го направи; просто продължи да виси пред вратата — корава старица с физиономия на плешив орел, налегнат от мигрена, навлякла черно палто, нахлузила черна барета върху стоманеносиви къдрици и обула черни боти с фльонги. Костеливите пръсти на лявата й ръка стискаха черните кожени дръжки на черна кожена дамска чанта.

Стан постоя в джипа известно време, постоя още малко — и най-сетне схвана какво се очаква от него. Излезе и й отвори задната врата с подигравателен реверанс, който тя или не забеляза, или не поиска да забележи.

— Благодаря, Жилет — каза вещицата. — Аз съм госпожа Парсънс.

— Загрях — отвърна Стан, докато пасажерката му се товареше. Вече я мразеше, макар и не толкова, че да затръшне вратата върху глезена й.

По-късно щеше да съжалява, че е пропуснал прекрасната възможност. Пътуването до супермаркета премина в нескончаем и твърде обстоятелствен монолог на тема: какъв ужасен брак е сключила нейната бедна „госпожица Алисия“ с „този човек“, прекъсван единствено от излаяни наставления за посоката. Стан дори съжали Мънро Хол, тъй като шефът му остана безименен в устата на госпожа Парсънс, а на Стан поне му викаха „Жилет“.

Когато пристигнаха в супермаркета, си помисли, че ще остане в колата и ще прегледа вестника, докато дъртата си свърши работата. Първо, разбира се, както вече бе разбрал, трябваше да слезе и да й отвори вратата. Но когато изпълни това си задължение, с ужас я чу да казва:

— Да вървим, Жилет.

И той тръгна. Оказа се, че е негова работа да бута количката по петите й и да товари в нея продуктите, които тя диктува от списъка, издърпан от дамската чанта. И значи се размотаваха до безкрай между щандовете — Стан с комичната си фуражка, а госпожа Парсън с царствен маниер и списък в ръка.

Накрая трябваше да я последва през паркинга до колата, защото госпожа Парсънс определено не приемаше да е втора в редицата. Стан се зачуди дали да не я изпревари с пълна газ, но какво толкова можеше да направи с проста количка от супермаркет?

„После — обеща си Стан. — Преди да сме приключили с работата в имението“.