Доналд Уестлейк
Роден богат (14)

14

— Няма да го направят — каза Мак. Ейс изглеждаше разгневен, наскърбен и дори вероятно поразен от морска болест.

— Но това е просто идеалният вариант за тях — настоя той. — Ние не можем да го направим, но те могат.

— Няма да го направят — повтори Мак.

— Но защо?

— Защото — отвърна Мак — ще кажат, че идеята е тъпа.

— Защо пък си мислиш, че ще кажат така?

Мак отвори уста да отвърне: „защото идеята наистина е тъпа“, но навреме си даде сметка, че единственото, което ще постигне с подобен отговор, е да вбеси Ейс.

Трябваше обаче да каже нещо. Той, Ейс и Бъди се бяха събрали на следобедна бира в бърлогата на Бъди. Завършената част от мебелировката си беше доста удобна, а незавършената част като барплота, ламперията и мишената за дартс щяха да дойдат съвсем скоро. Междувременно убежището на Бъди бе оборудвано с непотребни мебели, взети от роднини, но голямото му предимство се криеше във факта, че е забранена територия за всякакви членове на семейството. В допълнение помещението бе приятно хладно през лятото и напълно отоплено — е, може би прекалено отоплено, при положение че котелът се намираше само на метър от тях — през зимата.

Точно тук Мак трябваше да намери алтернатива на простата истина, че Ейс предлага тъпа идея. Опита да започне с думите:

— Дори не знаем дали някой от тях може да пилотира самолет.

— Няма нужда да могат — отвърна Ейс. — Да не би сами да караха лимузината? Точно оттам ми хрумна всичко. Лимузината не беше тяхна, взели са я под наем. Видях стикера на задното стъкло.

— Не отричам, че е така — съгласи се Мак.

— Виж, Мак — продължи Ейс, — тези типове са изгубили бая парички от Мънро Хол, сами ни го казаха, нали? Същевременно обаче са в състояние да идат и да си наемат лимузина. Разбираш ли накъде бия?

— Все още си мислят, че са баровци — предположи Мак.

— Все още имат връзки, Мак — поправи го Ейс. — Ние с теб не можем просто да идем и да си наемем лимузина, освен ако дъщерите ни не се женят, пък и тогава не е сигурно. Тези типове обаче имат фирмени сметки, имат си някакви дружества и разни неща, които могат да използват вместо пари. Като например да вземат кредит. Те са в състояние да наемат самолет.

— На това му викат чартър — обади се Бъди, който все още не бе взел страна в спора.

— Щом казваш — съгласи се Ейс. — Могат да наемат чартър.

— И после какво? — попита Мак.

— Няма начин да минем през електрическата ограда — изтъкна Ейс. — Можем обаче да минем над нея. Ще накараме пилота да кацне някъде в полето, далеч от къщата, отиваме до нея, измъкваме Хол, товарим го на самолета и излитаме.

— Ейс — опита се отново да го вразуми Мак, — ако разкажеш плана си на онези хора, ще избягат от нас като от чумави и повече няма да искат ни чуят. Добре знаеш, че без тях сме в задънена улица…

— Аз не съм!

— Напротив, си! — Мак разпери ръце. — Слушай ме сега внимателно. Представи си, че си фирма за чартърни полети на летище „Тетърбъро“ и един прекрасен ден идват двама костюмари и казват, че искат чартър.

— Точно това викам и аз — отвърна Ейс.

— Човекът със самолетите пита: „Какъв ще е маршрутът на полета, господа?“, а костюмарите отвръщат: „А, просто искаме да се поразходим над Пенсилвания през нощта, да кацнем на едно поле, самолетът ще изчака, а ние ще се върнем с още един пътник с чувал на главата“. По това време човекът с чартърните полети вече ще говори с най-близкия полицейски участък, не вдяваш ли?

— Ще кажат, че отиват в Атлантик Сити — предложи Ейс. — След като излетим, отиваме при пилота и му викаме: „Слушай, приятел, има малка промяна в плана“.

— Всички самолети имат радиовръзка — изтъкна Мак, забучи пръст в гърдите на Ейс и допълни: — Само не ми казвай, че възнамеряваш да опреш пистолет в челото на пилота и да отвлечеш самолета. Както вече споменах, не бива да споменаваш и думичка за плана си пред нашите харвардски приятели, а пък за отвличане на самолет не трябва да говориш дори и с мен.

Бъди, който все още не бе взел страна, въздъхна, стана и каза:

— Някой да иска още бира?

— Поне аз — увери го Мак.

Бъди отиде до хладилника, който все още работеше така добре, както и в деня на производството си, който се губеше някъде към Корейската война, и извади три кутии. Междувременно Ейс отново изглеждаше разгневен, наскърбен и по-болен от морска болест от всякога.

— Трябва да има някакъв начин — заяви той. — Няма начин да проникнем през електрическата ограда, така че как ще проникнем, освен ако не минем над нея?

— Може би трябва да се замислиш да наемеш катапулт — предложи Мак.

— По дяволите, Мак — възкликна Ейс, — защо ме обиждаш? Опитвам се да измисля някакво решение.

— Знам, че се опитваш — отвърна Мак. — Прав си, няма смисъл да остроумнича. Извинявай.

— Няма нищо.

— Благодаря.

— Добре тогава. — Ейс скръсти ръце на гърдите си.

— Ти измисли нещо.

— Опитвам се — увери го Мак. — Но нещо не ми се получава.

Бъди, на когото май нямаше да му се налага да избира страна, раздаде бирите, настани се в ниския си удобен фотьойл и каза:

— Знаете ли за какво си мисля пък аз?

Приятелите му го изгледаха внимателно.

— Не, Бъди — отвърна Мак. — За какво?

— За зеленото субару комби — осведоми ги Бъди.

Мак и Ейс се замислиха.

— Имаш предвид онова субару, дето шофьорът му прилича на пластмасов Рамбо ли?

— Да, прилича на герой от видеоигра — съгласи се Бъди. — Само дето е по-нисичък.

— По-нисичък ли? — учуди се Ейс. — Откъде знаеш колко е нисичък? Виждал си го само седнал в колата.

— Да, но брадичката му е на нивото на волана — изтъкна Бъди.

— Добре де, възможно е да е нисък — прекъсна ги Мак. — И какво от това? Какво имаш предвид?

— Ми той постоянно снове навън-навътре — обясни Бъди. — Почти всеки ден влиза и излиза и винаги е сам в колата.

— Хммм — изхъмка Мак.

— И според теб какво прави? — попита Ейс. — Искам да кажа: защо постоянно влиза и излиза?

— Може би трябва да го проследим — отвърна Бъди. — Не на влизане, защото не можем да влезем с него, а на излизане. Да разберем кой е. Да разберем дали пък ще има нещо против някой ден да превози малко нелегални пътници.

— Бъди — каза Мак, — знаеш ли, че това може да е идея?

— Която май няма нужда да споделяме с харвардските ни приятели — допълни Ейс.

— Ейс — каза Мак, — сега пък ти си прав.

— Ама вие наистина ли мислите, че тези двамата са от Харвард? — обади се Бъди. — На мен по-скоро ми приличат като да са от Дартмът. — Все тая. Гъзарчета.