Доналд Уестлейк
Роден богат (66)

66

Едно от хубавите неща на Хал Мелън бе, че мобилният му телефон не звъни. Когато се возеше с Честър от среща към среща, той го държеше в джоба на ризата си, точно до сърцето, включен на вибрации. „Така се подготвям за пейсмейкъра“, казваше, и Честър така и не разбра дали се шегува, или не.

Този слънчев съботен юнски следобед Хол бе подготвил малко по-различна шега за Честър, макар той още да не подозираше за нея. Знаеше, че вчера Мънро Хол е отвлечен от имението си, тъй като целият свят знаеше, че Мънро Хол е отвлечен от имението си вчера. Разбра също, че са отвлекли и иконома, но нали икономът бе Дортмундър? Надяваше се Дортмундърда успее да се измъкне от тези хора, които и да са те, и още по-силно се надяваше полицейското присъствие в имението на Хол да не провали голямата автомобилна кражба, планирана за тази вечер. Въобще не му се искаше да прекара остатъка от живота си в тази кола с Хал Мелън от вторник до събота, защото в бизнеса на Хал мениджърите, до които се стремеше да се докопа, стояха в офисите си по-често в събота, отколкото в понеделник.

— Млада двойка се разхожда из гробищата — каза Мелън. — О-паа, чакай малко. — Бръкна в джоба на ризата си и измъкна мобилния.

„Поредната двойка — помисли си Честър — в поредните гробища. Защо просто не ходят на кино да гледат филми на ужасите като всички останали млади двойки на света?“

Мелън помърмори нещо в телефона, прекъсна връзката и се обърна към Честър:

— Копеленцето отмени срещата. На кого му пука, че го е тръшнала пневмония? Аз трябва да продавам, нали така? Е, майната му.

Мелън погледна часовника на таблото и Честър последва примера му. 3:24.

— Хайде тогава да приключваме — въздъхна Мелън. — И без това ми беше последната среща за днес, после само мислех да разнеса едно-две неща.

— Дадено — съгласи се Честър и направи обратен завой пред два камиона, линейка и бетонобъркачка.

Мелън, който вече не се стряскаше от подобни маневри, се поусмихна, вторачен в предното стъкло, измъкна бутилката водка от джоба на вратата и каза:

— Та двойката минава покрай един надгробен камък, на който пише: „Тук почива Джон Джоунс, адвокат и почтен човек“. И момичето вика: „Може ли в един гроб да заровят трима души?“

Честър се прибра към четири и половина и бейзболните отбори и водолазите на Хал вече почти напускаха главата му, когато в нея се настани нещо друго — образът на самия Дортмундър, седнал в дневната на Честър, на дивана на Честър, зяпнал телевизора на Честър и облякъл шлифера на Честър, под който явно не носеше нищо.

— Какво става, по дяволите? — поиска да знае Честър.

— Трагедия — обясни Дортмундър и махна към екрана на телевизора.

Честър влезе по-навътре в стаята и застана така, че да вижда екрана. Между текста, който течеше в долната част, логото на Си Ен Ен и разни други надписи се мъдреше снимка на отчаян мъж с черен костюм, бяла риза и тънка черна вратовръзка, втренчен подозрително в обектива на фотоапарата.

— Та това си ти! — установи Честър.

— В агенцията за подбор на персонал ни снимаха — обясни Дортмундър. — Малкия се канеше да прибере снимките на тръгване.

— Изчезнал иконом — прочете Честър в долния край на екрана и метна бърз поглед към седналия в дневната му Дортмундър, който изглеждаше съвсем истински. — Виждам, че не само икономът, но и дрехите му са изчезнали. Къде са?

— В сушилнята ти — отвърна Дортмундър. — Преди това бяха в пералнята ти. Трябва ми обаче нещо друго за обличане. Не мога да се мъкна в този костюм, при положение че го показаха по Си Ен Ен. Сигурно вече са го видели поне два-три милиарда души.

— Видели са не само костюма, но и физиономията ти — отбеляза Честър.

— Мога да примигвам често или да нося слънчеви очила. Слушай, Честър, не звъннах в имението, защото реших, че мога да попадна на човек, който да познае гласа ми. Ти обаче можеш да се обадиш.

— Защо?

— За да намериш Анди или Малкия, който и да е. Кажи им да ми донесат дрехите. И без това не мога да се върна там, защото куките ще почнат да ми задават по хиляда въпроса в секунда. Помислих си, че ще изчакам тук до довечера, докато се размърдат колите, но не мога да вися само по шлифер, при това чужд.

— Съгласен съм.

— Та затова реших, че някой може да намине и да ми остави нещата. Много ли е нахално?

— Сега ще разбера — отвърна Честър, набра номера на имението и му вдигна човек, когото в момента сякаш душаха.

— Охрана — каза човекът.

— Търся… ъъъ… Фред Бланчард, моля.

— Той си е вкъщи, сега ще ви прехвърля.

Честър изчака и подметна на Дортмундър:

— Преди обажданията не се прехвърляха към охраната. Мислиш ли, че там може да се е случило нещо?

— Да — отвърна Дортмундър.

Келп вдигна телефона и каза сърдито в слушалката:

— Да?

— Ан… искам да кажа, Фред, Честър съм.

— Можеш да ми викаш както си искаш.

— Слушай, Джон е при мен, вкъщи, нали се сещаш какво имам предвид.

— Джон? При теб? Какво прави там?

— Седи на канапето с шлифера ми. Пита дали някой от вас няма да мине и да му донесе нещата, защото не възнамерява да се връща.

— Добра идея — отвърна Келп, макар гласът му да прозвуча ядосано. — Ще донесем нещата на всички. Хайде, след малко ще се видим.

Честър затвори, а Дортмундър кимна към телевизора и каза:

— Хванали са единия.

Сега от екрана гледаше физиономия на доста напудрен бизнесмен с костюм и вратовръзка — явно фирмена снимка. Гласът зад кадър обясни:

— Четиридесет и две годишният Марк Стърлинг, който се намира под полицейска охрана, призна, че е участвал в отвличането. Според полицията един от останалите похитители, на име Озбърн Фолк, бизнес партньор на Марк Стърлинг, е успял да напусне страната. Смята се, че в отвличането са участвали още трима души, за които обаче не се знае почти нищо, освен че може би са членували в една и съща профсъюзна организация.

— Ново двайсе — забеляза Дортмундър. — Похитителите вече си имат профсъюзи.