Доналд Уестлейк
Роден богат (63)

63

Съботата се оказа изключително натоварен ден за Келп, но не му донесе радост. Приливните вълни, продължиха да прииждат. В петък го напъплиха двете цивилни ченгета, които чувстваха, че подозират нещо, но не можеха да се сетят точно какво. Но после дойде събота и ченгетата се оказаха най-малкият проблем.

Денят започна преди осем. Стан го изтръгна от прегръдките на съня в малката зелена къща с думите:

— Обажда се жената на шефа. Иска да говори с теб, а после аз да съм я закарал някъде.

Келп налучка пътя до телефона — в стаите им нямаше апарати, — изчака няколко секунди, за да се сети за името си в тази ситуация, и каза в слушалката:

— Добро утро, госпожо Хол. Фред Бланчард ви безпокои.

— О, Фред! Открили са господин Хол.

— Това е прекрасна новина — отвърна той и си добави наум, че ударът им явно отново е на дневен ред.

— Отивам в болницата да го видя — добави госпожа Хол.

— Болница ли? Да не е ранен?

— Не, не мисля. Сигурно е отишъл просто да го прегледат. Искам да идеш в кабинета му и да се погрижиш за всичко, а аз ще звънна по-късно.

Келп затвори и отиде да си мие зъбите. И тогава се сети, че госпожата не бе споменала нищо за иконома. Дали и Дортмундър беше в болницата?

Не. Тя звънна отново, малко след девет, докато Келп седеше с вдигнати на бюрото крака в кабинета на Хол и се чудеше дали ще успеят да изпълнят първоначалния си замисъл, или не. Идеята му бе да направят удара тази вечер. Тази вечер колите трябваше да идат в „Спийдшоп“. И точно тогава телефонът прекъсна мислите му, той вдигна и се оказа госпожа Хол.

— Фред, двама души от адвокатската ни кантора идват към имението. Сигурна съм, че ще им окажеш пълно съдействие.

— Госпожо Хол? Наред ли е всичко с господин Хол?

— Ами… малко е сложно. Ще се обадиш ли и на госпожа Парсънс?

— Разбира се — отвърна неохотно Келп.

— Предай й, моля те, да ми опакова летните дрехи и да стегне и своя багаж.

— Багаж ли?

— Кажи й, че се прибираме у дома — продължи госпожа Хол. — Тя знае какво имам предвид — Мериленд.

„Какво става, по дяволите?“, запита се Келп, но вместо това каза:

— Значи заминавате за известно време, така ли?

— Да, най-вероятно. Звънни и на охраната и им кажи да докарат пиърс-а пред къщата и да натоварят чантите, които ще приготви госпожа Парсънс.

— Няма проблем.

— Двамата адвокати, които ще дойдат — не спираше да дърдори госпожа Хол, — се казват Джули Кавано и Робърт Уилс.

— Да, госпожо.

— Значи предай на охраната да ги пуснат.

— Разбира се — увери я Келп. Вече си бе записал имената на адвокатите — Госпожо Хол…

— Да?

— Как е, ъъъ… — Не можа да се сети за името. — Как е икономът?

— Ръмзи ли?

— Ръмзи. Джон Ръмзи. И той ли е в болницата?

— Никой не знае къде е Ръмзи, Фред. Открили са Мънро да се скита из гората, но е бил сам и не знае къде са го държали похитителите. Ръмзи просто го няма.

„Положението е по-лошо, отколкото си мислех — каза си Келп. — Значи има още неща да стават, и със сигурност няма да са хубави“.

— Ще се погрижа за всичко — обеща той и го направи.

Адвокатите бяха младички, изпити и целеустремени. Изглеждаха като брат и сестра — високи и слаби, с остри черти и гъста черна коса, вчесана назад, все едно, вместо да ходят на фризьор профучават с кабриолет през тунел. От караулната го известиха за идването им и Келп излезе на прага и изгледа как черното БМВ се приближава по алеята и спира точно на мястото, където предния ден бе спрял конският фургон. Колко много събития оттогава…

— Аз съм Бланчард — посрещна ги той, когато двамата измаршируваха до вратата. Младежът носеше черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка, а момичето — черна пола до коленете, бяла блуза с висока яка и разкопчано черно сако с дискретни подплънки на раменете.

— Кавано.

— Уилс.

Никой от двамата не му подаде ръка. „В крайна сметка аз съм само прислуга, нали така“, напомни си Келп.

— Кабинетът е насам. — Подкани ги с жест.

Още от вратата на кабинета Кавано възкликна:

— Я какво хубаво адвокатско бюро! Робърт? Имаш ли предпочитания къде да седиш?

— Обичам светлината да ми е отдясно.

Двамата се настаниха един срещу друг на шефското бюро, сякаш са делили кабинета през последните сто години.

Трябва ни списък на всички служители в имението — почна Кавано веднага. — Разбрах също, че някои от тях живеят тук.

— Включително и аз — обясни Келп.

— В такъв случай ще ми трябва отделен списък на живущите тук — уточни тя. — Трябва да раздадем доста уведомления.

— Уведомления ли?

Уилс пое нещата в свои ръце.

— Господин Хол ще затвори имението, тъй като възнамерява да изнесе него и съдържанието му на пазара.

— На пазара? Искате да кажете, че ще го продава?

— Да, разбира се.

— Но ако Хол се е появил и няма да се плаща откуп или нещо такова, какво се случва всъщност? — продължи да настоява Келп.

Адвокатите се спогледаха. Кавано повдигна рамене, изгледа Келп и отвърна:

— Така или иначе, скоро всички ще разберат. Господин Хол има амнезия. Паметта му е напълно изпразнена от съдържание.

— Като в сапунените сериали ли? — Келп зяпна.

— Получило се е в резултат на черепна травма от удар с тъп предмет или от поредица удари — уточни Уилс. — Лекарите смятат, че процесът е необратим.

„Значи това имаше предвид госпожа Хол, като каза, че състоянието на съпруга й е «сложно». Освен това спомена, че са го открили да се скита из гората. Но в такъв случай какво става с Джон?“

Кавано продължи с обясненията:

— Служителите, които живеят тук, ще имат срок до понеделник да се изнесат и да си намерят ново жилище. Целият персонал ще получи чекове с двуседмични заплати, които ще им пратим по пощата на домашния адрес или на какъвто адрес ни дадат.

— Остава единствено охраната — поясни Уилс.

— Което означава — допълни Кавано, — че ще трябва да говорим с всеки служител поотделно. Ще се погрижите ли за това?

— Освен с охраната — уточни Келп.

— И с госпожа Парсънс — каза Кавано.

Келп се извърна към бюрото си, за да се обади където трябва, но се сети за нещо и попита:

— Трябва да ви кажа, че още не ми го побира главата. Защо изведнъж е решил да продава цялото имение?

Адвокатите отново се спогледаха и този път бе ред на Уилс да вдигне рамене, да изгледа Келп и да обясни:

— Това са само наши предположения и предпочитаме да не ги споделяте с никого.

— Ще ви кажем какви са предположенията ни — включи се отново Кавано, — защото вие сте пряко засегнат от случващото се.

— Имуществото на господин Хол се намира под съдебен контрол — каза Уилс — и въпреки това той продължаваше да живее в имението доста по-нашироко, отколкото би трябвало. Имат предположения, че е разполагал с допълнителни средства, скрити в офшорни банкови сметки.

— Но никой не може да го твърди със сигурност — допълни Кавано.

— Но — продължи Уилс, — ако подобни сметки съществуват, Мънро Хол е единственият, който има достъп до тях. Тоест само той знае номерата им и паролите за достъп.

— Ооо! — възкликна Келп. — И внезапно го е поразила амнезия.

Келп седеше на бюрото си срещу адвокатите, въртеше телефони и организираше служителите да дойдат за последен разговор. Някои от тях приеха новината зле и изтъкнаха години вярна служба, направените саможертви, решението си да останат с Хол дори и след като целият свят се е обърнал против него, но какво да се прави? Купонът бе свършил. На неколцината човешки същества, които все още не бяха пострадали от Мънро Хол, също им идваше редът.

Както впрочем и на съпругата, даде си сметка Келп. Дълбоко вкорененият егоизъм на Хол не му бе позволил да подсигури госпожа Хол, като например да запише някъде тайните номера и пароли на банковите сметки и да ги остави на място, където тя да може да ги намери. Но какво да му пука за госпожа Хол при положение че го няма? В съзнанието на Келп се появи картина на огромно ято стодоларови банкноти с крилца, банкноти, които летят в синьото небе и изчезват към черен планински хребет в далечината. Не стодоларови, хилядадоларови банкноти. Отлитащи. Завинаги.

В единадесет и половина адвокатите вече привършваха разговорите със злощастните служители. Телефонът звънна и Келп, както си му беше ред, го вдигна и каза:

— Имението на господин Хол.

— Мога ли да говоря с Робърт Уилс?

— Кой се обажда?

— Франк Симънс от музея за автомобилно наследство.

Какво пък означаваше това? Хм, очевидно нищо хубаво. Келп, както винаги, запази присъствие на духа, обърна се с все стола си към Уилс и каза с най-спокойния си тон:

— За вас е. Франк Симънс от музея за автомобилно наследство.

— Да, ще вдигна, благодаря.

За Келп бе ужасно трудно да остави слушалката и да не подслуша разговора, но се справи. Уилс говори кратко, затвори и се обърна към него:

— Бланчард, звъннете, на портала, ако обичате. След половин час трябва да дойдат няколко камиона.

Все по-зле и по-зле. Келп посегна към слушалката и каза:

— Да, разбира се. Ъъъ… а за какво идват камионите?

— За старите коли — отвърна Уилс. — Нали знаете за колекцията ретро автомобили, която се съхранява в имението?

— Чувал съм за тях — призна Келп.

— Технически погледнато — обясни Уилс, — откакто приключи делото за несъстоятелност, колекцията е собственост на музея за автомобилно наследство. При новосъздалите се обстоятелства музеят иска да ги прибере в собствените си помещения за съхранение.

— В собствените си помещения?

— Да, във Флорида. Мястото било много красиво — стъклени стени, изглед към залива, напълно климатизиране.

— От доста време искат да сложат ръка на тези коли — допълни Кавано. — Досега Хол успяваше да ги държи настрана, но тази вече свърши.

— Да, очевидно — съгласи се Келп.

— Във всеки случай колите ще са много по-добре там — продължи Кавано. — Музеят се посещава от хиляди хора всяка година. Тук никой не вижда колите.

— Да, така е — отвърна Келп и се извърна към телефона, за да звънне на охраната.

Адвокатите пък се обърнаха, за да довършат последния си разговор с една камериерка с продран глас, която заяви, че точно това уволнение е най-хубавото нещо, което й се е случвало, и че възнамерява да поживее малко при сестра си във Флорида и да се настани в собствена къща със стъклени стени и климатизация.

„Кой направи всичко това? — попита мълчаливо Келп целия свят, докато звънеше на охраната. — На кой идиот му трябваше да отвлича Мънро Хол и да скапва проекта, обещаващ да се превърне в главозамайващ успех? В ада да се продъни дано копелето му гадно!“