Доналд Уестлейк
Роден богат (46)

46

Нямаше спор, че Стан Мърч е шофьорът, но когато просто се придвижваха от място на място, обикновено караше Келп. Малкия просто нямаше физически данни да управлява автомобил, а така или иначе никой не гореше от желание да види Джон зад волана. И така, малко след пет следобед, в първия пълен работен ден на новата служба, Келп се настани зад кормилото на новопридобития „Юкон“, Стан зае мястото на навигатора до него, а Джон седна отзад. Но не отзад както при предишното им пътуване. Този път имаше възможност да се наведе напред, да се опре на предната седалка и дори да участва в разговора.

Само дето този път разговор нямаше. Разстоянието от голямата бяла къща на Хол до тяхната квартира бе кратко и всеки го прекара унесен в собствените си разсъждения относно цял ден почти честен труд.

На Келп преживяването му се стори доста странно. Очакваше да отиде, да изтърпи някакъв непоносим тип, да си кротува и да изчака, докато не стане време да преместят колите. Вместо това от самото начало се оказа в окото на бурята и то само защото онзи реши в крайна сметка да не го наеме.

Разбира се, че не можеше да се примири с това. Трябваше да е тук, заедно с останалите от групата. Ето защо се наложи първо да убеди Хол, че наистина има нужда от секретар, а впоследствие да се държи като такъв, за Бога, и да затвърди убеждението, като прави всякакви неща, които се харесват на шефа.

Това предизвика и втората изненада — Мънро Хол въобще не се оказа лош човек. В интерес на истината, точно обратното. Хол бе толкова изненадан, доволен и благодарен, че Келп ще възстанови доброто му име — сякаш въобще имаше какво да се възстановява, — че се държеше като кученце, което току-що е получило първия си кокал. Възторгът и благодарността му се оказаха така интензивни, че Келп се принуди да удвои усилията си, да протегне ръка към враждебната околна среда, да запази спокойствие и непоколебимост въпреки безцеремонните откази на хората, с които разговаряше (да не си помислите, че служителите в благотворителните организации са благотворителни по душа), и, в интерес на истината, да се хване на работа, за да постигне един-два малки пробива, през които покаялият се Мънро Хол може би някой ден щеше да успее да се провре.

В края на деня Келп дори се почувства леко разочарован, че няма да остане тук достатъчно дълго, за да довърши започнатото. Финалът, разбира се, зрелищният финал щеше да е включването на турнира за купата на Мънро Хол в някоя от веригите аматьорски голф турнири. Разбира се, че щеше да го постигне. Всеки любител на голф в Америка, който си плаща членските вноски в голф клуба с фирмени пари, щеше да погледне Хол и да каже: „Какво пък толкова, има грешка, има прошка. Може и на мен да ми се случи“. И щеше да е прав.

И така, Келп си мълчеше, защото не можеше да намери лоша дума за Мънро Хол, а от друга страна, имаше чувството, че добрите думи няма да се приемат радушно от публиката в колата. Този ред на мисли го накара да послуша старата народна мъдрост: „Ако нямаш какво лошо да кажеш за някой, по-добре си мълчи“.

Пътят до зелената къща, обитавана някога от Честър, бе кратък и когато слязоха от колата пред нея, ги лъхна миризма на сурово дърво и мебелен магазин, чийто източник се оказа кухнята, в която Малкия приготвяше вечеря за всички. Скупчиха се, за да зърнат безпрецедентната гледка на Малкия, опасан в две престилки, въоръжен със сатър в едната ръка и дървена лъжица в другата и надвесен над множество къкрещи и съскащи тенджери и тигани. Приличаше на зловещ изваден от комикс герой.

— Ще сервирам супата в шест — каза Малкия.

Джон го изгледа подозрително и попита:

— Супа ли ще има?

— Не — отвърна Малкия. — Такъв е лафът. „Супата е готова“. Означава, че манджата е готова. Сега не искам да ми говорите, че ме разсейвате. Ще говорим, като седнем да ядем. Имам добри новини и още по-добри новини.

— Реших, че ако искаш да те закарам до караулната, ще ми звъннеш — обади се Келп.

— Смяната ми още не е почнала — отвърна Малкия. — Това е част от новините. Разкарайте се от кухнята.

Тримата се разкараха от кухнята и седнаха във всекидневната, където Стан каза много, много тихо:

— Дали пък да не идем да хапнем вън?

— Не — отряза го Келп. — Никой не отказва гостоприемството на Малкия.

— Мисля да взема няколко хапчета за стомах, докато не е станало късно — каза Джон.

Вечерята се оказа добра. Хем не тривиална, хем добра. Истински вкус, но без да е прекалено сладко или прекалено кисело. Имаше агнешко, накълцано на хапки, бекон — не прекалено хрупкав, домашно изпържени картофи, оваляни в някакво много вкусно масло, варено цвекло, потопено в някакъв сос с вкус на лютеница, и хлебчета — толкова леки и ефирни, че се налага да ги намажеш с маргарин, за да не отлетят от ръцете ти. Имаше и бира, и то не каква да е, а тъмна.

Над масата се възцари мълчание — и цари доста дълго. Келп се пречупи пръв и реши да си поеме глътка въздух.

— Малкия, това е просто велико. Какво е? Направо е супер!

— Церговска манджа — отвърна Малкия. — Рецептата е от страната, от която са дошли дядовците ми. Така са яли хората навремето, когато е имало истинска храна.

— Направо се чудя защо въобще са се махнали от тази страна — промърмори Джон с пълна уста.

— Е, имало е доста дни, в които са нямали нищо за ядене — обясни Малкия. — Затова са дошли тук, много преди да се родя. Храната тук не била толкова хубава, но поне я имало постоянно.

— Аз нямам нищо против да ям тази храна всеки ден — изказа се Стан.

— Което повдига въпроса — продължи да говори с пълна уста Джон — кога ще свършим онова, за което дойдохме.

— Ето как дойде време за добрите и още по-добрите новини — каза Малкия. — Нали ви казах, че имам новини. Не исках да ви притеснявам, докато се храните.

— Е, аз вече приключих — заяви Келп. — Уф! Натъпках се!

— Остави си малко място — посъветва го Малкия. — За десерт съм направил тиквен пай с орехи.

Всички изпъшкаха, а Келп обобщи:

— Малкия, кажи ми, че не това е добрата новина.

— Не е, не е — каза Малкия. — Но трябва да изядем пая.

— Може да го оставим за закуска — предложи Стан.

Малкия се замисли над тази възможност и за всеобщо облекчение кимна и каза:

— Може и за закуска. Добре, ето ги сега и новините. Добрата новина е, че новобранците в охраната получават най-скапаната смяна.

Всички го изгледаха и Келп отново влезе в ролята на говорител:

— И това е добра новина?

— Най-скапаната смяна — обясни Малкия — е дежурство на главния вход от полунощ до осем сутринта. Ще съм сам-самичък до шест сутринта, когато се появяват още двама пазачи.

— Чакай малко — намеси се Джон. — Искаш да кажеш, че ще си сам на входа цяла нощ?

— От полунощ до шест.

— В такъв случай да изчезваме — предложи Стан, а Келп почувства леко бодване под лъжичката, защото си мислеше, че ще разполага поне с няколко дни, за да подготви почвата за завръщането на Хол в обществото.

— Не, не можем да духнем веднага — възрази Малкия. — Тази нощ ще е безоблачна, с огромна луна и много звезди. Утре вечер предвиждат гъста облачност. Няма да вали, но няма да има нито луна, нито звезди.

— Значи утре вечер — отсече Джон. — Добре. Първо обаче трябва да открием колите.

— Това е по-добрата новина — осветли ги Малкия. — Докато си избирах униформа днес — между другото е много хубав нюанс на кафяво, малко ми стяга в раменете, но за две нощи ще го преживея, — попаднах на карта на имението, държат я в караулното. На тази карта е отбелязано къде точно държи всяка от колите си Хол. Знаете ли какво още има в караулното? Голямо табло на стената, на което са накачени ключове за всички сгради, в които са колите, всеки с етикетче кой ключ коя врата отваря. — Огледа останалите около масата. — Сигурни ли сте, че никой не иска пай?