Доналд Уестлейк
Роден богат (32)

32

На Мънро Хол му предстоеше най-натовареният ден от доста време. Всъщност най-натовареният, откакто бяха приключили процесите, съдебните заседания, пресконференциите и пледоариите, след които бе останал на свобода, без да е оневинен, неограничаван, но без право на излишни движения. А днес дори нямаше да има тренировка с Флип, тъй като онзи глупак щеше да ходи в Харисбърг, за да плати лептата си на данъчните. Пада му се — да се научи да подражава на по-добрите от него.

Предстояха му четири интервюта с четирима потенциални служители, което бе с четири интервюта повече от обикновено, и Хол просто не можеше да откъсне очи от списъка, макар отдавна да го бе наизустил до последната подробност и буква:

ЧАС	ИМЕ	ДЛЪЖНОСТ	ПОСЛЕДЕН РАБОТОДАТЕЛ
10:30	Уорън Жилет	шофьор	Джер Кръмби (актьор)
11:00	Джъдсън Суоп	охрана	„Секюритех“
11:30	Джон Ръмзи	иконом	посолство на Восткоджек
12:00	Фредрик Бланчард	секретар	посолство на Восткоджек

— Знам всичко за вас — каза Уорън Жилет.

Хол не бе много сигурен какво точно означава това, така че попита:

— Така ли?

— Джер просто бе влюбен в колите ви — обясни Жилет.

— Ооо! В моите коли! Актьорът!

— Точно той.

— Знаел е за колекцията ми от коли, така ли? — попита доволно Хол.

— Разбира се — отвърна Жилет. Имаше открито и весело лице и стряскащо червена коса. По някакъв начин приличаше на шофьор дори и без да нахлупва платнената шапка с козирка, която мачкаше в ръка. — Джер непрекъснато повтаряше — продължи той, — че най-лошото нещо на живота до Сентръл Парк е, че няма никакво място, където да си държиш колите. Джер просто обожава коли.

— Да, разбира се.

— Това е една от причините, поради която се върна в Калифорния — продължи Жилет. — Там ще разполага с достатъчно земя, за да може да държи колите си подръка.

— Умен човек.

— Е, колекцията му съвсем не е толкова хубава колкото вашата. Той знае, че никога няма да ви настигне.

„Това интервю е страхотно“, помисли си Хол и каза:

— Може пък да му дам някой и друг съвет.

— О, той страшно ще се зарадва — увери го Жилет, понаведе се напред и понижи глас. — Честно казано, надявах се, че част от служебните задължения включват да карам някои от тези красавици от време на време. Мислите ли, че е възможно?

Хол му показа всичките си зъби и каза:

— Естествено.

Първата мисъл, която изникна в главата на Хол при вида на Джъдсън Суоп, бе: „Искам този да е в моя отбор“. Типът бе планина от мускули с гюле вместо глава и изтрополи в стаята, сякаш не идва да мести мебели, а самият той е масивна мебел.

— Седнете — покани го Хол, преди всичко защото Суоп изглеждаше прекалено заплашителен в цял ръст.

Суоп седна — столът изскърца болезнено, но не посмя да се строши — и каза:

— Гледам, че вече си имате охранителчета.

— Налага се — обясни Хол. — Притежавам много ценни колекции от музикални кутии…

— Знам какво сте направили.

— Аха. — Хол се опита да разчете изражението на планината срещу себе си, но то май не се поддаваше на разчитане. — Предишният човек — каза той, — шофьорът, изглежда, не знаеше, така че си помислих…

— Шофьорите нищо не знаят.

— Вярно е. Човек се убеждава още при първото по-дълго пътуване с шофьор. Ъъъ, моят случай, ъъъ, притеснява ли ви?

— На мене нищо не сте ми направили.

Хол побърза да прогони мисълта какви ще са последиците в противен случай и се усмихна несигурно:

— Добреее. Сега, ъъъ, нека, ъъъ, хайде да видим… — Заровичка листата по бюрото си, защото Суоп го изнервяше, и по-точно документите относно охранителя, изпратени от агенцията на Хенри Купър: характеристиката от ФБР, одобрението на съда по несъстоятелност, удостоверението от полицията на щата Пенсилвания за здравословното му състояние и краткото описание на последните длъжностни характеристики на господин Джъдсън Суоп. Гледай ти! Защо такъв способен човек бе останал без работа?

Ааа, „Секюритех“.

— Познавам Дани и Питър — каза Хол и потупа книжата пред себе си.

Суоп само кимна.

Хол се унесе за известно време в спомените си и когато се върна в реалността, каза:

— Май вървяха, прекалено дълго по острието на бръснача.

— Остриетата са затова — отвърна Суоп.

— И аз смятам така — малко изненадано се съгласи Хол. — Мисля, че ще се разбираме, Джъдсън. Мога да ти викам Джъдсън, нали?

— Защо не?

— Наистина, защо не? — Хол се наведе към него и се наслади както на близостта с такава планина от мускули, така и на превъзходството да й говори на малко име: — От агенцията на Купър са те запознали с всички условия, нали? Заплата, здравни осигуровки, бонуси, всичко?

— Напълно ме устройват — отвърна Суоп.

— Добре, добре. А сега квартирата.

— Настаних се в един мотел, докато си намеря работа.

— В имението има свободна къща — каза Хол. — Така ще си спестиш постоянното влизане и излизане през охраната.

Суоп, изглежда, се заинтересува от това предложение.

— Къща ли?

— Днес наемам четирима нови служители — каза Хол и само при споменаването на бройката се почувства като Господар на света. — Помислих си, че и четиримата няма да имате нищо против да ви настаня там. Ще си имате отделни стаи, разбира се, напълно обзаведени. Новият ми шофьор вече се съгласи да се нанесе там.

— Изглежда добре — съгласи се Суоп.

Хол се усмихна. Денят наистина се очертаваше превъзходен.

— Може да ти прозвучи странно, но в същата къща живееше предишният ми шофьор със семейството си. Беше щастлив в нея.

— Така ли?

— Да. Аз също бях доволен от него. После обаче се оказа, че в миналото му има някои моменти, които…

— Хората правят грешки — забеляза Суоп.

— Така е — съгласи се Хол. — Но такива хора нямат място около мен. Съдът бе пределно ясен по въпроса. Както и да е, сигурен съм, че ще харесаш къщата. Освен това съм сигурен, че няма да имаш нищо против и другите да живеят там и ще се спогодите.

— Всички се спогаждат с мен — каза Суоп.

Джон Ръмзи не се покриваше съвсем с представата на Хол за иконом. Черният костюм беше хубав, макар и да подсказваше, че напоследък собственикът му е загубил някой и друг килограм тук-там. Колосаната бяла риза, тънката черна вратовръзка и лъснатите до блясък оксфордски обувки, големи като лодки, също подхождаха на имиджа на позицията.

Но нима е нормално икономът да изглежда унил? Как ще е в състояние да навика дошлите да пеят песни и да просят сладки коледарчета? Как ще им каже: махайте се, докато не съм ви нашамарил?

От друга страна пък, дали на следващата Коледа коледарчетата щяха да тормозят Мънро Хол с песничките си? По всичко личеше, че няма.

Като се оставеха настрана потъналите гемии на Ръмзи, автобиографията му бе безупречна. Чисто полицейско досие, отлична предишна работа в посолство на източноевропейска страна във Вашингтон. Щом една европейска страна, пък била тя и източна, е сметнала Ръмзи за подходящ да изпълнява задълженията на иконом, защо и Мънро Хол да не се възползва от услугите му?

Хол огледа документите му. Причина за напускане на предишната работа: убийство на работодателя.

— Моля?

— Не съм казал нищо — промълви виновно Ръмзи.

— Да, знам. Аз казах. Работодателят ви е бил убит?

— А, да — потвърди Ръмзи. — Така се получи.

— Но… защо?

— Прибра се у дома на почивка.

Това по никакъв начин не обясняваше нещата, но Хол си затрая. Все пак накрая попита:

— И като не се прибра от почивка, вие напуснахте, така ли?

— Уволниха ме — уточни Ръмзи. — Уволниха всички, в случай че сред нас е имало лоялни към Чък.

— Моля?

— В случай че сме били лоялни към Чък.

— Моля?

— Посланикът — обясни Ръмзи. — Хилдорг Чък. Изхвърлиха целия персонал, в случай че сред нас има някой лоялен към него.

— Вие бяхте ли лоялен към него?

— Да. Докато беше жив. — Ръмзи повдигна рамене.

— Естествено. — Хол отново се загледа в документите и след малко каза: — Виждам, че още един бивш служител на посланик Чък ще дойде на интервю.

— Да. Фред.

— Фредрик Бланчард.

— В момента сме отседнали при един негов братовчед, докато си намерим нещо по-свястно — каза Ръмзи.

Това подсети Хол да предложи къщата, в която вече бяха настанени Жилет и Суоп, и предложението му се прие мигновено. След това той се увери, че Ръмзи, също като другите, е доволен от предложените му условия за работа, и добави:

— Значи ще те очаквам в осем сутринта, за да ти покажа стаята, в която ще работиш, да те запозная със задълженията ти, да ти покажа къде са звънците, къде е вътрешният телефон и така нататък. Ще те запозная със съпругата си и с онова, което остана от персонала.

— Добре — съгласи се Ръмзи. — Но не трябва ли първо и съпругата ви да ме одобри? Не искам да си мисля, че всичко е уредено, а след това жена ви да каже: „Слушай, не го искам този“. Такива неща се случват все пак, нали така?

— Много добре знам какво имаш предвид — отвърна Хол, дори изненадан и доволен, че наема такъв чувствителен човек. — С жена ми вече обсъдихме въпроса. Работата е там, че в момента сме в по-особено положение. Решихме, че ако не става въпрос за прислужница, която ще се занимава единствено с нея, решенията ще вземам само аз.

— Значи ако кажете, че съм нает, значи съм нает, така ли да го разбирам?

— Точно така. Можеш да се нанесеш в къщата още днес. Охраната на портала ще е предупредена да те пусне. Ще се видим утре сутринта.

— Тогава довиждане — отвърна Ръмзи и почти се усмихна.

Хол поне беше сигурен, че е забелязал сянка на усмивка. „Трябва да се усмихва по-често — помисли си. — Така няма да изглежда чак толкова унил“.

Ръмзи се измъкна от кабинета. Хол го гледаше внимателно. Стори му се, че Ръмзи се справя изключително добре с отварянето на вратата.

Последният от четиримата, Фредрик Бланчард, личният секретар, бе най-трудният от всички, още повече че ако трябваше да е пределно откровен със себе си, Хол вече нямаше нужда от личен секретар. Има периоди от живота, в които човек се нуждае от определени хора — например бавачка, учител, наркопласьор, букмейкър, адвокат по наказателно право. Когато въпросните периоди отминат обаче, безвъзвратно отминава и нуждата от въпросните хора. Те стават излишни, безпредметни.

С две думи:

— Съжалявам — каза Хол на жизнерадостния остронос кандидат. — Опасявам се, че ви изгубих времето. Въобще не трябваше да ви викам на интервю.

Фред Бланчард наклони глава като прекомерно любопитна сврака, но не свали жизнерадостната усмивка, с която бе влязъл в кабинета.

— Съжалявам да го чуя — отвърна той. — Мога ли да попитам защо се оказвам излишен?

— Проблемът не е във вас, а в мен — отвърна Хол. — Вие просто притежавате повече качества, отколкото ми трябват. Вече нямам нужда от личен секретар.

— Трудно ми е да го повярвам — отбеляза Бланчард.

— Ооо, преди определено ми трябваше личен секретар — възкликна Хол и пусна носталгична въздишка. — Даже имах двама. Постоянно се дърлеха и трябва да призная, че бе забавно. Тази част от живота ми обаче приключи. Вече не летя насам-натам, не карам ски тук и там, не ходя по заседания на съвети на директорите, не съм председател на филхармоничното дружество — всичко това е минало. Едва… вижте, на теория мога да изляза от имението, мога да изляза дори от щата, но някак си нямам желание. Пламът угасна. Просто си стоя тук.

— Господин Хол — каза Бланчард, — ако ми позволите, ще ви поправя, защото според мен, сър, сега имате повече нужда от мен от когато и да било. Точно сега се нуждаете от личен секретар, сър.

— Нуждая ли се? — попита неразбиращо Хол. — И за какво по-точно?

— За реабилитация! — извика Бланчард и вдигна костелив пръст. — Време е — заяви бойко той — да извадим историята ви на показ!

— Моята история вече е на показ — напомни му Хол. — Точно в това е проблемът.

— Старата ви история е на показ — поправи го Бланчард. — Време е да извадим на показ и новата и точно затова имате нужда от мен. Личен. Частен. Секретар.

— Да, но…

Бланчард обаче нямаше спиране:

— Вижте, ако кандидатствах да завеждам връзки с обществеността, с основание можехте да ме отпратите. Просто не можете да си представите какви поразии вършат тези от връзки с обществеността. Те са си жив таралеж в гащите. Но частният секретар не търси търговски ефект и не е егоист. Частният секретар е в състояние да ви изтупа от нафталина й да ви извади на показ нов-новеничък.

— Моето ново аз?

— Време е — обяви Бланчард — всички просто да забравят миналото!

— Да! — извика Хол. — Аз също…

— Вие сте се покаяли — осведоми го Бланчард. — В крайна сметка сте човек. Съжалявате за всичко, което се е случило, но то е минало. Останало е назад и всички мъки…

— Ще трябва ли да върна парите?

— В никакъв случай! — възкликна разпалено Бланчард. — Вие просто ще обясните човешката си природа, няма да храните тълпата.

— Да, да, разбира се.

— Ще започнем с нещо малко — обясни Бланчард. По някакъв начин се бе озовал на сантиметри от лицето на Хол и се взираше в очите му. — Разговор с хората след неделната служба в църквата. Сбирка на местните бойскаути в имението. Снимка на господин Хол зад волана на една от прочутите му коли.

— Но няма да я карам!

— Просто ще седите в нея. — Бланчард се усмихна широко и разпери ръце. — Символът на Пенсилвания — възкликна въодушевено. — Нима може да е лош човек?

— Нает сте! — извика Хол.