Метаданни
Данни
- Серия
- Дортмундър (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Road to Ruin, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петко Петков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Доналд Уестлейк
Заглавие: Роден богат
Преводач: Петко Петков
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 13.10.2008
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-958-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5153
История
- —Добавяне
31
Дортмундър никога не бе щастлив извън Ню Йорк. В останалата част на света винаги имаше нещо сбъркано, нещо, което да го кара да се чувства неудобно. Ето например в момента, в тази дива пустош в сърцето на Пенсилвания, му се налагаше да спи на пода в кухнята.
Честър и веселата му съпруга Грейс обитаваха много малка къща в много малко градче. Малкия и Стан в новите си самоличности, предоставени им от Джим Грийн, не се познаваха и нямаха никакви познати в района, което означаваше, че им се полага да спят в приятни мотелчета близо до река Съскуехана. Келп обаче бе уведомил агенцията за подбор на персонал, че Честър му е роднина, поради което остави адреса му за кореспонденция, а от друга страна, Келп и Дортмундър трябваше да се познават, тъй като уж бяха работили заедно в едно и също посолство във Вашингтон. Ето защо се наложи именно те да преспят при „роднината“ на Келп поне тази нощ и Дортмундър нямаше никакви илюзии относно това кой ще спечели канапето в хола дори още преди да хвърлят жребий. И така от него се очакваше да си почине върху, няколко сгънати одеяла на пода в кухнята. Да бе, да си почине. Друг път!
Проблемите бяха много. На първо място подът, разбира се, но като го оставим настрана, самият факт, че трябва да спи в кухня. Дори малка, кухня в малка къща в малък град като тази е пълна със светещи електроуреди, досущ като онази на злодея във филмите за Джеймс Бонд. Печката, микровълновата и часовникът-радио святкаха с ярките си циферблати, за да го осведомяват колко е часът, в два нюанса зелено и един червено. На всичкото отгоре и трите показваха различни минути, с изключение на няколко секунди във всяка минута, когато поне два се преструваха, че имат общо мнение по въпросите на времеизмерването. Освен дразнещи проклетите циферблати бяха и ярки.
После идваше хладилникът. Той поне не разполагаше с никакви ярко светещи повърхности, но с това плюсовете му се изчерпваха. Хладилникът от време на време притихваше, но в известен смисъл това бе най-лошото, тъй като жертвата непрестанно тръпне в очакване да чуе зловещото ръмжене на компресора — бррр-ррр-ррр. В изтезанието се включваше и ледогенераторът, който решаваше, че някой има крещяща нужда от лед, и изсипваше поредната порция кубчета върху вече генерираните такива със звук, наподобяващ изсипването на чувал кокали в тенекиен леген.
С две думи, кухнята се оказа ужасно оживено място. В дъното на цялото това оживление лежеше Дортмундър, въртеше се и се опитваше да изкопчи малко сън, преди да се е съмнало. Предполагаше се, че на сутринта трябва да е свеж и отпочинал, готов да се превъплъти в иконом — роля, която му се налагаше да играе за пръв път.
Е, репетиции не му липсваха. И Мей помогна, разбира се. Мей бе киноманка, което означаваше, че ходи на кино и помни филмите, а също и че наскоро бе вкарала в живота им машина на времето под формата на дивиди плейър в хола. Дортмундър нямаше нищо против нововъведението, тъй като никога не спеше в хола, освен по време на новинарската емисия в шест.
В момента, в който ролята на иконома изникна на хоризонта, Мей възкликна: „Казах ти, че това ще ни свърши работа“ и взе от видеотеката „Ръгълс от Ред Гап“, „Моят човек Годфри“ и „Остатъкът от деня“. Дортмундър изгледа всичките, някои сцени дори повече от веднъж, и постепенно почувства, че схваща замисъла. Със сигурност нямаше да успее да докара акцента, но смяташе, че може да се справи с всичко останало. Реши, че голяма част от номера се крие в облеклото.
Това на свой ред също можеше да се окаже проблем, но в крайна сметка нещата се разрешиха. Когато пазаруваш след полунощ, донесеното вкъщи трябва да ти е по мярка, защото нямаш възможност да се върнеш в магазина и да поискаш корекции. Новият черен костюм на Дортмундър, избран с напътствията и помощта на Келп, висеше тук-там, но общо взето изглеждаше добре.
Легнал на пода на изключително оживената кухня, загледан в ярките светлини на противоречащите си цифри, заслушан в симфонията на хладилника и замислен за икономи по време, в което се предполагаше да спи, Дортмундър наистина изкара дълга нощ. От друга страна, когато в седем сутринта Грейс Фалън влезе, за да направи двойно повече закуска от обичайното, Дортмундър наистина спеше. Влизането на домакинята го стресна и той в продължение на поне минута не успя да си отговори на въпроса какво търси на пода на някаква си кухня и коя е жената със сини дънки, розов пуловер и побелели коси, която слага кафе в кафеварката.
— Добро утро — поздрави го жизнерадостно тя като човек, прекарал нощта в собственото си легло. — Добре ли спа?
Паметта му се възвърна. Дортмундър седна на пода, установи, че цялото тяло го боли, и отвърна:
— Като бебе.
Е, поне доколкото бе видял от филмите, икономите често имаха сенки под очите.