Доналд Уестлейк
Банда (4)

4

— Дидъмс — отвърна Дортмундър и примигна болезнено, защото мразеше този псевдоним, а той изникваше в ума му в най-неподходящите моменти като синдром на Турет^[1].

Господин Хемлоу го изгледа втренчено.

— Дидъмс?

— Уелско е.

— О-о.

— Джон използва доста широк набор от имена — включи се услужливо Епик. — Такава му е професията.

Възможно ли е кратуна, монтирана върху медицинска топка, да изглежда сърдита? Да.

— Разбирам — произнесе се господин Хемлоу. — Значи засега установихме, че името на този господин не е Дидъмс.

— Вероятно Дидъмс дори не е уелско име.

— Всъщност се казвам Джон — обясни Дортмундър.

Епик се усмихна и кимна.

— Вярно е. Нещо подобно на моето име. Никога ли не си бил Джони?

— Не — отвърна Дортмундър.

— Там ти е грешката — увери го Епик. — Нали ми видя визитката? Мислиш ли, че някой ще се впечатли, ако на нея пише „Джон Епик“?

— Разбирам — съгласи се Дортмундър.

— Естествено, че разбираш. Джони Епик. Струва си да познаваш такъв човек. Джони Китарата^[2].

— А-ха.

— Джони Куул. Джони Холидей. Джони Трабъл.

— Джони Белинда^[3] — обади се изненадващо господин Хемлоу.

На Епик не му се щеше да възразява на работодателя си, но и Джони Белинда не му хареса.

— Това е частен случай, сър — отбеляза той и бързо се извърна към Дортмундър, за да продължи с изреждането: Джони Роко. Джони Тримейн. Джони Рино.

— Джони Мнемоник^[4] — предложи господин Хемлоу, който не даваше вид на киноман. По-скоро филмите идваха да видят него, отколкото той — тях.

— Сър, според мен този не е на нивото на останалите — позволи си да възрази Епик.

Дортмундър, който не ходеше на кино, освен ако вярната му спътница Мей не го заведе, все пак имаше нещо в главата и в този момент то му подсказа, че знае име на филм, който е достоен да попадне сред гореизброените:

— „Джони грабна пушката“^[5].

Домакините му не харесаха предложението.

— Джон, тук по-скоро имаме предвид Джони Юма, Джони Миднайт, Джони Джулитър, Джони Ринго.

— И Джони Апълсийд^[6] — добави господин Хемлоу.

— Това-а-а — излиза леко встрани, господин Хемлоу.

— Джони Кеш^[7]? — предложи Дортмундър.

— Джони Уокър — обяви господин Хемлоу.

— Черно или червено? — обърна се към него Дортмундър.

— О-о, черно, разбира се — възкликна господин Хемлоу. — Определено черно. Но въпросът не е там. — Той премести телесата си някъде в посока на Епик и каза: — Въпросът е, че ти гарантираш за този човек.

— Абсолютно — отвърна Епик. — Прерових цялата картотека на нюйоркската полиция, за да издиря подходящ за нас човек измежду хората, които не броят дните си зад решетките. Джон със сигурност е най-доброто на пазара. Още щом отвори очи сутрин се заема с кражби и не спира, докато не се унесе в сън вечерта. През главата му не е минавала и следа от почтена мисъл. Ако мозъкът му бе изкривен още съвсем мъничко, сигурно щеше да става за тирбушон. В началото на кариерата си е прекарал известно време зад решетките, но опитът го е научил как да се пази. Гарантирам, че не може да му се има никакво доверие, и в същото време е най-завършеният нехранимайко в Ню Йорк.

— Е — каза Дортмундър, — това може би е малко преувеличено.

Епик не му обърна внимание и продължи да говори на господин Хемлоу:

— Вие ми имате доверие, а аз имам доверие на Джон. Нещо повече — вие знаете къде да ме откриете, а аз знам къде да намеря Джон. Той ще ни забие нож в гърба в мига, в който…

— Хей!

— … реши, че може да го направи безнаказано. От друга страна обаче знае, че няма да му се размине, така че всички тук си имаме безгранично доверие.

— Чудесно — възкликна господин Хемлоу и наклони глава към Дортмундър в дисонанс с подскачащото си коляно, което очевидно само го разсейваше. — Видяното дотук ми харесва — отсъди той. — Изглежда, Джони е направил добър избор. Държиш се разумно и вярваш на собствената си преценка. Не си избухлив, но браниш територията си.

Дортмундър не помнеше някога да е съсредоточавал толкова внимание върху себе си. Не му се беше случвало дори и в съда. Започна да се огъва под напрежението. Да се поти. Цялата тая работа не му харесваше. Опита се да съкрати интервюто и каза:

— Значи искаш аз и още някой да вземем шаха и да го донесем, за да можеш…

— Още някой ли? — прекъсна го господин Хемлоу.

— Нали каза, че бил прекалено тежък за сам човек?

— А, да — съгласи се господин Хемлоу и пак се опита да кимне. — Баща ми наистина каза така навремето и се впечатлих. Не съм се замислял над практическата страна на въпроса, но, изглежда, си прав. А не можеш ли да го донесеш на няколко курса?

— Когато влизаш някъде с взлом — обясни Дортмундър и най-сетне се почувства в собствени води, — не е хубаво да правиш повече от един курс.

— Да, разбира се, имаш право — съгласи се господин Хемлоу и се обърна към Епик. — За колко време мислиш, че ще успееш да откриеш още един такъв?

— О, според мен Джон ще ни помогне. — И се ухили на Дортмундър. — Може би приятелят ти Анди ще свърши работа?

— Ами — отвърна Дортмундър — вероятно ще му се наложи да прегледа ангажиментите си за свободна дата, но ще поговоря с него. В такъв случай — продължи той към господин Хемлоу, — струва ми се, че остават, само още два въпроса.

— Така ли? — Господин Хемлоу наклони топчестата си глава. — И какви са тези въпроси?

— Първият е къде се намира шахът?

— Да, разбира се — отвърна леко нетърпеливо господин Хемлоу. — А вторият?

— Ами, може и да не изглеждам такъв човек — осведоми го Дортмундър, — но имам семеен герб.

— Така ли?

— Да. И на този герб е изписан девиз.

— Нямам търпение да го науча.

— Quid lucrum istic mihi est.

Господин Хемлоу присви очи и свирепият ястреб в него закръжи зловещо над стаята.

— Опасявам се, че латинският ми не е чак толкова добър.

— Каква ми е на мен далаверата — преведе услужливо Дортмундър.