Доналд Уестлейк
Банда (62)

62

Джони Епик и господин Хемлоу потеглиха на север с лимузината на господин Хемлоу малко след обяд и пристигнаха в имението към четири и половина. Инвалидната количка на господин Хемлоу бе застопорена за пода, така че той да може да гледа Епик в очите, седнал с гръб към шофьора Пембрук. Пътешествието се оказа доста плодотворно. При пристигането си вече бяха достигнали до няколко доста удовлетворителни заключения.

Разговора подхвана господин Хемлоу, още щом излязоха от града и се насочиха на север:

— Джони, трябва да призная, че направи добър избор.

— Аз също съм доволен от Джон — съгласи се Епик. — Както и от приятелите му.

— Станаха общо петима, нали?

— Да, оказа се, че не са успели да се справят с по-малко — отвърна Епик и се усмихна одобрително. — Говорих с няколко приятели, които все още са на служба, и установих, че са свършили работата като фокусници. Изправили са се срещу половин дузина въоръжени професионални охранители и са приключили всичко без нито един изстрел, без никакво насилие, дори без заплахи. Сър, според мен дори и внучка ви би одобрила подобна ловка измама.

— О, със сигурност ще одобри резултата, не се и съмнявам в това. — Господин Хемлоу се загледа отнесено през прозореца. Епик не го изпускаше от поглед. След известно време господин Хемлоу пак се обърна към Епик. — Вероятно очакват да им се плати.

— Да, сър, очакват.

— Ако възнамерявах да продам шаха — заразсъждава на глас господин Хемлоу, — щеше да е лесно. Всеки щеше да получи процент, в това число и ти, разбира се.

— Благодаря, сър.

— Това обаче ще наложи да унищожим шаха, да вземем скъпоценните камъни и да претопим фигурите на златни кюлчета, което според мен си е много по-ужасно престъпление от вече извършените.

— Несъмнено, сър — отвърна набожно Епик.

— И така — продължи господин Хемлоу, — след като превръщането на шаха в пари не подлежи на обсъждане, нека помислим какво да предложим на тези хора като компенсация за добре свършената работа.

— Каквото и да предложим, то ще излезе от вашия джоб, господин Хемлоу.

— Наясно съм с това. От друга страна, джобовете ми са достатъчно дълбоки, за да си позволя този лукс. И когато се разплатим с всички, аз и наследниците ми все още ще разполагаме с непокътнатия шах, който е ужасно ценен.

— Абсолютно вярно, сър.

Господин Хемлоу известно време съзерцава магистралата, после пак поде разговора:

— Въпросът е какво възнаграждение е уместно да платя? Колко да предложа? Тези хора сигурно имат някаква представа каква сума е справедлива и каква ще ги обиди, нали?

— Много добър въпрос, сър — похвали го Епик. — Нека помисля малко над него.

— Разбира се.

Сега бе ред на Епик да се загледа за известно време в магистралата. Той разсъждаваше, кимаше, поклащаше глава и явно изтъкваше аргументи за нещо и против друго. Най-сетне се извърна към господин Хемлоу и каза:

— Ако бях на ваше място, сър, щях да започна, като предложа по десет хиляди на човек. Те няма да се задоволят с тази сума.

— И аз така мисля — съгласи се господин Хемлоу.

— Така че ще им дадете възможност да се пазарят — обясни Епик. — Да вдигнат офертата ви до петнадесет или двадесет хиляди. Смятам, че една обща сума от сто хиляди долара няма да е проблем за вас.

— Разбира се. Нека си помисля.

— Естествено, сър.

Господин Хемлоу застъпи поста за наблюдение на магистралата и усърдно заклати глава, макар и да не бе ясно дали това са просто тикове, или води вътрешен диалог. Обърна се към Епик и каза:

— Според мен сумата е прекалено малка. Струва ми се, че десет хиляди долара не е удачно предложение за първа стъпка в преговори и може да се възприеме като обида. Те знаят не по-зле от самите нас, че снощи са свършили работа за повече от десет хиляди долара.

— Вярно е.

— Мога да им предложа по двадесет хиляди.

— Дори да им предложите двадесет, те пак ще се пазарят, сър — изтъкна Епик. — В крайна сметка ще се окаже, че трябва да им платите двадесет и пет или тридесет.

— Е, тридесет хиляди не ми се вижда чак толкова заплашителна цифра, като се има предвид свършената работа.

— В такъв случай ще трябва да дадете общо сто и петдесет хиляди долара.

— Сто и осемдесет хиляди — поправи го господин Хемлоу.

— Как така, сър?

— Ти ще получиш същата сума като останалите, Джони — обясни господин Хемлоу. — В допълнение към възнаграждението, което така или иначе ти плащам.

— Наистина ли? — възкликна удивено Епик.

— Ако не беше ти, Джони, нямаше да се получи абсолютно нищо. Ти измисли как да съберем екипа и благодарение на теб бяхме в състояние да го контролираме. Ти успя да ги накараш да се държат почтено.

— В известен смисъл — отвърна Епик.

— Да, в известен смисъл.

— Господин Хемлоу — засмя се Епик, — ако ще получа равна част с всички останали, значи съм застанал на погрешната страна на масата за преговори.

— Така стана по-добре, Джони. По-добре да си мислиш, че нямаш интерес от цялата работа. Да разбирам ли, че ще си доволен на тридесет хиляди долара?

— Абсолютно, сър.

— А останалите?

— Не виждам никакъв проблем с тях, сър — увери го Епик. — Честна дума.

— Прекрасно.

Сега и двамата обърнаха глави към прозореца и се усмихнаха.

Пембрук отвори портата на имението и подкара по пътя сред гъстата гора. Следобедната светлина бързо гаснеше и снегът около дърветата изглеждаше сив, уморен и стар. Изминаха известно разстояние и господин Хемлоу изведнъж нареди:

— Пембрук! Спри тук!

Пембрук спря и Епик се извърна да види какво е привлякло вниманието на господин Хемлоу. На една малка полянка край пътя стояха две армии шахматни фигури, едната яркочервена, другата катраненочерна, наредени върху зелени мушами.

— Изумително — въздъхна господин Хемлоу. — Никой няма да се сети какво се крие под боята. Карай, Пембрук.

Пембрук подкара.