Доналд Уестлейк
Банда (57)

57

Най-източната част от Източна шестдесета улица е осеяна с подземни гаражи заради близостта си до моста на Петдесет и девета, който води към Куинс. Гаражите са за улеснение на онези минаващи по моста и през тунела под реката, които искат да ограничат до минимум шофьорските приключения из Манхатън и не са склонни да изминат повече от тридесет метра там. Гаражите са просторни, задръстени от коли, клиенти и персонал, така че са идеално място за складиране на невзрачен микробус, пълен с шахматни фигури, за една нощ. Разбира се, ако нямаш нищо против да платиш цяло състояние за престоя. Поне един-единствен път. Предната нощ Дортмундър не придружи буса до гаража, защото това бе задача за Стан и Джъдсън, но знаеше за какво да се оглежда, за да открие точното място — за Малкия. Да, ето го и него, застанал насред улицата и подобен на едрогабаритно пиано, което заплашително се е надвесило от прозореца на високоетажна сграда.

Дортмундър се запъти натам с прозявка. Снощи изкараха до късно, а и тази сутрин срещата бе рано, в десет. Когато наближи, забеляза, че Джъдсън е С Малкия. Хлапето също го видя, ухили се и махна с ръка, което накара Малкия да се извърне и да регистрира приближаването на Дортмундър, но не и да се ухили и да махне с ръка. Все пак Малкия каза:

— Келп още го няма.

— Вероятно чака докторът да излезе от колата — отвърна Дортмундър и се обърна към Джъдсън: — Стан вътре ли е?

— Трябва да излезе всеки момент.

— Нали разбра къде отиваме?

Джъдсън потупа джоба на ризата си и отвърна:

— Анди написа всичко на един лист и ми го даде още снощи, като се видяхме.

— Келп нали щеше да се обажда на Епик да звънне на онзи, за да сме сигурни, че къщата е отворена? — намеси се Малкия.

— Канеше се да звънне тази сутрин, преди да тръгне за колата — обясни Дортмундър.

— Това място е дяволски далеч — отбеляза Малкия. — И за какво, да скрием една кутия.

— Не точно за да я скрием, Малкия…

— Ето го и Анди — каза Джъдсън.

— … по-скоро е доставка. Човекът с къщата всъщност е клиентът.

— А, значи вече разнасяме по домовете — изсумтя Малкия. — Какви сме пичове само.

Малкият черен бус от предната вечер изпълзя от дълбините на подземния паркинг. Почти едновременно с него се появи и яркочервен кадилак „Колосус“ с лепенка „лекар“ на предното стъкло. Колата бе огромен ван, в състояние да побере цял баскетболен отбор на задните седалки — или пък Малкия.

— Ще се видим на място — каза Дортмундър на Джъдсън, махна на Стан зад волана на буса и се качи на предната седалка на кадилака. Малкия окупира задната почти по същия начин, по който Вермахтът някога е окупирал Франция.

Бусът тръгна пръв, а Келп го последва до ъгъла на пресечката, където извадиха невероятен късмет със зеления светофар. Бусът прекоси веднага и се включи в лявата лента за завой към моста.

Келп го последва и каза:

— Какво прави тоя? Защо отива към Куинс?

— Може да знае пряк път — отвърна Дортмундър.

— Може пък и аз да знам — заяви Келп, престрои се вдясно и се насочи към северния изход по магистралата „Рузвелт“. — Няма да ходим на изток към Куинс, отиваме на север към Нова Англия.

Дортмундър се извърна, за да надникне покрай туловището на Малкия, но буса вече го нямаше.

— Странно защо тръгна натам? — зачуди се той.

— Ще го питаме, като се видим — успокои го Келп. — Но май доста ще трябва да почакаме.