Доналд Уестлейк
Банда (55)

55

Най-дългият ден в живота на Жак Перли започна много преди зазоряване с телефонно позвъняване от нюйоркската полиция. Телефонът го извади от дълбок сън. Електронният часовник на нощното шкафче до главата му показваше 1:57, т.е. приблизително тридесет минути след като бе затворил очи.

— Жак? Какво става?

— Един Господ знае — промърмори Жак, превъртя се по корем, подпря се на лакът и завря слушалката между рамото и бузата си. С другата ръка включи нощната лампа и напипа химикал и бележник, за всеки случай. — Перли слуша.

— Жак Перли?

— Да.

— Обажда се детектив Кранкфорт от полицейски участък Южен Мидтаун. В офиса ви е извършена кражба, сър.

Жак още не се беше събудил съвсем.

— Кра… кра… с взлом ли?

— Не, сър — отвърна детектив Кранкфорт. — На местопрестъплението са присъствали още няколко лица, така че не можем да я квалифицираме като „взлом“.

— Кога… О, Божичко, шахът!

— На местопрестъплението има полицейски служители — продължи детектив Кранкфорт, — които биха искали да разговарят с вас възможно най-бързо.

— Идвам до час — обеща Перли, затвори и скочи от леглото.

— Жак? Какво става?

— Мамка му — отвърна той. — Заспивай.

Оказа се, че „мамка му“ далеч не описва положението подобаващо. Не успя да паркира пред собствената си сграда, нещо повече, не успя въобще да влезе в пресечката. След като полицаят на улицата му махна раздразнено да се разкара, без въобще да демонстрира желание да изслуша аргументите му, Перли откри денонощен подземен паркинг на две пресечки по-надолу и се върна до офиса си пеша, премръзнал от студ. Беше вече три и петнадесет след полунощ — може би най-студената част от денонощието.

Две подвижни телевизионни станции бяха паркирани точно пред жълтата полицейска лента, която блокираше достъпа до улицата. Каквото и да се бе случило, то определено предизвикваше оживление, тъй като хората висяха от прозорците си в среднощния студ, а групичка зяпачи дори стоеше скупчена пред жълтата лента и се взираше в нищото.

Перли се представи на ченгето, което охраняваше лентата, то, от своя страна, се свърза с някого по радиостанцията и след секунди му кимна и каза:

— Идете при капитан Крансит във временния команден център.

Временният команден център в цивилния живот бе обикновена моторизирана каравана, макар и изрисувана с бяло-сините цветове на нюйоркската полиция. Униформен полицай го въведе по стъпалата до вътрешността, където го очакваше цивилно ченге с кафяв костюм, без вратовръзка. Беше около четиридесетгодишен, с едър кокал и остри черти и изглеждаше сприхав като гимназиален учител по физика.

— Господин Перли? Седнете, моля.

Предната част на командния център бе оборудвана с маси и пейки, занитени за пода, а в задната част се виждаше боядисана в черно врата. Перли и Крансит седнаха един срещу друг, опряха лакти на масата и Перли каза:

— Откраднат ли е шахът?

— Все още се опитваме да изясним всички подробности на случилото се — отвърна Крансит. — Чакаме да дойде човек от „Си енд Ай Банк“, вече трябваше да е тук. Тази вечер в офиса ви е трябвало да бъде доставен ценен шах, така ли?

— Да. Трябваше да пристигне, след като си тръгнах. Щяха да го доставят униформени охранители на детективска агенция „Континентал“ с кола на „Секюриван“. Нюйоркската полиция ескортираше пратката.

Капитан Крансит не си водеше бележки, но поглеждаше в бележник с жълти страници, разтворен на масата до лакътя му.

— Значи не сте били тук, когато е пристигнал?

— Не, нямаше нужда от присъствието ми. Уговорката бе да дам офиса си под наем на определени хора, докато шахът е извън банковия трезор. Трябваше да му бъде направена оценка. Така че си тръгнах още щом пристигнаха охранителите. Беше към дванадесет и петнадесет… — Той си погледна часовника. — Тоест преди около три часа. Можете ли да ми кажете какво се е случило?

Микрофонът на ревера на Крансит изписука като пиле и полицаят му каза:

— Пратете го там. — После се изправи. — Човекът от банката дойде. Хайде да идем да видим какво е станало.

Временният команден център бе топъл. Това бе първото нещо, което направи впечатление на Перли, когато излязоха на улицата. Насреща им идваше чернокож мъж, висок около два метра, загърнат в дебело черно вълнено палто, увит с шал и с нахлупена широкопола шапка.

— Уули — представи се той.

Запознаха се, здрависаха се и се обърнаха към сградата на Перли. Гаражната врата зееше отворена.

— Местопрестъплението е още непокътнато — обясни Крансит, докато крачеха натам. — Колата е още вътре.

— Да, разбира се, че е там — отвърна Перли, но в следващия миг спря и изгледа полицая. — Искате да кажете, че е на рампата? — Там си беше — огромна черна тумбеста маса метал, килната на една страна, напъплена от полицаи като загнил патладжан от мравки.

Капитан Крансит сякаш леко се притесни заради бронираната кола.

— Да, сър — отвърна той. — Изглежда, по някакъв начин се е заклещила.

Трима-четирима мъже с тъмносини гащеризони стояха близо до входа. Един от тях се приближи и каза:

— Капитане, готови ли сте да измъкнем тази тапа оттук?

— Все още не — отвърна капитанът. — Изчакайте колегите да си свършат работата.

— В такъв случай доста ще трябва да почакаме — установи леко злорадо човекът с гащеризона. — Онези юнаци яката са се осрали.

— Ще ти кажа, като приключат — обеща му капитан Крансит.

— Какво всъщност е станало, капитане? — настоя Перли. — И къде са охранителите?

Бяха доста шокирани от случилото се — обясни полицаят. — Отведоха ги в централния полицейски участък, за да си починат и да продължат с разпитите, но сега вече мога да кажа и на двама ви, след като, и господин Уули пристигна, какво точно се е разиграло тази нощ. Бронираната кола е пристигнала около един и половина…

— Това е грешка — прекъсна го Перли. — Трябваше да дойдат в два и половина.

— Ще разберем дали е станала грешка и каква — обеща капитан Крансит. — В интерес на истината обаче са пристигнали в един и половина, когато, с известно закъснение, са установили, че бронираната кола е прекалено голяма, за да завие по рампата. Опитали да оправят нещата с маневри, но се заклещили още по-здраво.

Човекът с тъмносиния гащеризон още се мотаеше наоколо и в този момент реши да се включи:

— Може да се наложи да поизкъртим малко стената, за да я измъкнем.

— Какво?! — възкликна Перли. — Да не искате да ми съборите офиса?

— Как да ви кажа, тази кола си е бая скъпичка — обясни човекът с гащеризона.

Перли го изгледа убийствено.

— Мислите ли, че е по-скъпа от сградата!

Човекът с гащеризона малко късно се усети, че е навлязъл в опасни води, и отвърна:

— Предполагам, че застрахователите ще се оправят помежду си. Аз съм пас. — И се оттегли с ненакърнено достойнство.

— Капитане — обади се Уули, — дотук разбрахме, че бронираната кола се е заклещила на рампата. Предполагам, че после се е случило още нещо.

— Появили са се петима мъже в цивилни дрехи — отвърна Крансит. — Все още не знаем всички подробности, така че думите ми се базират на предварителния разпит, проведен на местопрестъплението, преди свидетелите да бъдат отведени в участъка. Петимата мъже са се приближили към бронираната кола ето оттам и са казали, че работят за господин Перли.

— Значи са излезли от сградата, така ли? — попита Уули.

— Точно така. При пристигането на бронираната кола са били вътре. Охранителите предполагат, че са се появили от офисите на партера.

— Нямам офиси на партера — възрази Перли. — Там има само складови помещения.

— Охранителите в бронираната кола не са го знаели — отвърна Крансит. — Петимата са казали, че са външна охрана, назначена от вас, били са с микробус и са помогнали за преместването на шаха от бронираната кола в микробуса. Той бил достатъчно малък, за да успее да се изкачи по рампата без затруднения. След това, както притеснено споделиха хората от охраната, микробусът е изчезнал.

Уули изглеждаше много огорчен.

— Опасявам се, господин Перли — каза той, — че не сте извадили голям късмет. Още щом сте поели отговорността за шаха, той е изчезнал.

Перли се обърна и го изгледа.

— Отговорност ли? Никога не съм носил отговорност за проклетия шах.

— Сър, моля, не ругайте, аз съм вярващ.

Перли кипна.

— Не ми пука, ако ще да сте и папата! Не нося отговорност за шаха, докато не влезе в офиса ми. В моя офис — натърти той и посочи сградата с треперещ пръст. — Тази рампа не ми е офис. Не нося отговорност за това, че някой не си е направил труда да провери дали колата му ще мине по рампата и следователно не нося отговорност за шаха, преди той да се окаже на моя територия. Преди това шахът е имущество, поверено за пазене на банката, която е станала жертва на въоръжен грабеж. Имуществото все още не е било поверено на мен.

— Ъ-ъ-ъ, господин Перли — обади се отново капитан Крансит, — в случая не се касае за въоръжен грабеж. Никой от крадците не е вадил оръжие. Те просто са се появили, взели са шаха и са изчезнали.

— Което по никакъв начин не ни помага — забеляза Перли. — Въпросът е в това, че банката продължава да съхранява шаха, както го е правила в продължение на толкова години, и ще продължи да го прави, докато той не се озове в офиса ми.

Уули вдигна рамене, явно аргументите на Перли не успяха да го впечатлят. Задоволи се само да каже:

— Ще оставим въпроса на адвокатите.

Перли набързо си представи бъдеще, пълно с адвокати на „Си енд Ай Интернешънъл Банк“ и претъпкано с адвокати, вкопчили се в различни клонове на семейство Нортууд, и се обърна да изгледа тъпата бронирана кола, забита в прекрасната му офис сграда. „Клансън е — реши той. — Брайън Клансън по някакъв начин е успял да организира всичко. Няма да споменавам името му сега, не и тази нощ, но ще му изкарам ангелите на това мръсно недоносче, та дори това да е последното ми дело в този живот“.

— Готови сме, капитане — обади се шефът на техническия екип и най-сетне всички се изнизаха на тротоара, нарамили чанти и кутии с четчици, прахчета и веществени доказателства.

— Благодаря — отвърна капитан Крансит и се обърна към мъжете с тъмносини гащеризони: — Ваш ред е, момчета.

— Благодаря, капитане!

Тъмносините гащеризони се запътиха към бронираната кола. До един бяха нахилени като тикви.

Перли затвори очи.