Доналд Уестлейк
Банда (24)

24

Джон не гледаше футбол и това въобще не хареса на Мей. Ноември, средата на сезона, всеки отбор има дори теоретична възможност да спечели шампионата, а през главата на Джон не минава и мисъл да гледа неделния мач. Не обръща внимание дори на шоуто преди мача. Лоша работа.

Мей се въртеше из кухнята, заета предимно с тревожните си мисли. На външната врата се звънна. Тя все още свикваше със звъненето, тъй като години наред бе живяла без него. В един прекрасен ден обаче хазяинът внезапно оправи звънеца като малка компенсация за вдигането на наема. Сега ненужният звънец, който никой не бе искал, отново работеше и дори бе успял да я дресира достатъчно, та при звука му Мей автоматично да се отправя към домофона и да натисна бутона за входната врата.

— Кой е?

— Анди — отвърна неразличим глас, който спокойно можеше да принадлежи и на марсианец.

Анди? Анди не ползваше звънци, той влизаше с шперц. Никога не знаещ кога Анди ще ти дойде на гости, той просто ти цъфва в хола.

Какво ставаше? Джон да не гледа футбол, Анди да не влиза с шперц, накъде е тръгнал този свят?

— Качвай се — каза Мей подозрително и натисна бутона.

Дали не възнамеряваше да звънне и на вратата на апартамента? Е, това вече нямаше да го преживее. Мей излезе от кухнята и тръгна към входната врата, като по пътя отвори вратата към хола: Джон седеше и зяпаше изключения телевизор, без всъщност да го вижда.

Тя отвори входната врата и чу неравномерния тропот на крака по стълбището. Значи Анди не беше сам. След миг той се появи с онова приятно хлапе Джъдсън, което наскоро се бе присламчило към групата.

— Здрасти — каза Анди още преди да е стигнал до площадката. — Водя и Хлапето.

— Виждам. Заради него ли звънна?

Анди се подсмихна малко гузно и отвърна:

— Принципно да. Не е хубаво още в началото да го учим на всички лоши неща.

— Здравейте, госпожице Мей.

— Ти си здравейте — отвърна Мей и отстъпи назад. — Ами влизайте. Джон е в хола и не гледа футбол.

— О, това не е добре — отбеляза Анди.

— И аз така си викам.

Влязоха при Джон, сякаш са дошли да навестят болен. Мей ги въведе и каза весело:

— Джон, виж кой е дошъл. Анди и Джъдсън.

Той ги изгледа бегло, подметна едно „здрасти“ и отмести очи.

— Сядайте — покани ги Мей. Анди и Джъдсън приседнаха несигурно на канапето, а тя покърши малко ръце наоколо, нещо съвсем несвойствено за нея, и добави: — Някой иска ли бира?

Анди се накани да отвори уста и да си поиска, но Джон се обади с мъртвешки глас:

— Не, Мей, благодаря.

Анди затвори уста.

— Ами добре — отвърна Мей и седна в нейния си стол. Всички се заеха да не гледат Джон.

— Ама какво време, а — каза Анди. — За ноември времето си е направо супер.

— Да, напекло е едно слънце — добави Джъдсън.

— Супер — каза Мей и махна към прозореца. — От тази стена нищо не се вижда.

— Наистина е слънчево — потвърди Анди.

— Добре — отвърна Мей.

После доста време никой нищо не каза. Анди и Джъдсън седяха и се мръщеха, явно в опит да намерят подходяща тема за разговор, но главите им не раждаха нищо. Тишината затискаше стаята все повече и повече и всички, освен Джон се потискаха. Джон просто продължаваше да зяпа загасения телевизор. И после се обади:

— Проблемът е…

Всички се обърнаха към него и го изгледаха напрегнато. Той обаче не добави нищо и се задоволи само да поклати глава.

Изчакаха. Нищо. Най-сетне Мей го подкани:

— Да, Джон? Какъв е проблемът?

— Ами обмислям ситуацията отзад напред — обясни той. — Там е грешката.

— Отзад напред ли? — повтори Мей. — Не разбирам.

— Когато Хлапето вчера каза, че не можем да влезем в трезора…

— Съжалявам, че го казах, Джон — обади се Джъдсън. — Исках да ти кажа колко много съжалявам.

— Не, ти си прав — увери го Джон. — Аз го твърдя от самото начало — няма начин да проникнем в трезора.

— Съжалявам.

— Стига глупости. Това обаче, което трябва да направя, е да спра да мисля как да проникна в трезора, защото е невъзможно. Ето къде е грешката.

— Така ли? — попита Джъдсън.

— Планината — обясни Джон — трябва да иде до… как му беше името на онзи… Мохамед.

Мей се изплаши не на шега и каза:

— Джон?

— Нали се сещате — продължи Джон и направи неопределен жест. — Той няма да иде до онова, затова онова трябва да дойде при него. Същото е и с трезора. Ние не можем да влезем при шаха и това е. Край. Приключваме с обсъжданията. Затова трябва да направим така, че шахът да дойде при нас.

— Това е гениално, Джон — зарадва се Анди. — И как ще го направим?

— Ами — отвърна Джон — все още работя върху тази част от плана.