Доналд Уестлейк
Банда (22)

22

Дортмундър се отпусна и остави разговора да го залее като придошла река — укрепителна дига. Фактът, че Джъдсън Блинт потвърди убеждението му, че в трезора не може да се проникне — нали и в Библията пише за младенците и истината, — просто допоръси тортата с отровата за плъхове. Всичко свърши, казваше безсмъртният Чарлз Уилфорд^[1], остава само да оформим документите.

Останалите около масата не искаха да повярват.

— Винаги има начин — настояваше Стан.

— А ако няма, може да се измисли — подкрепи го Келп.

— Точно така.

— Ами измисли тогава — предложи Малкия.

Обгърна ги кратко, но многозначително мълчание.

— Не можем да се обадим и да кажем, че в сградата има бомба — каза Стан.

— Никой не е казал, че можем — отбеляза Малкия.

— Идеята с бомбената заплаха — продължи Стан — е да изпразнят цялата сграда и ти да си свършиш работата вътре на спокойствие, но не става така. Ако в Ню Йорк се обадиш за бомба, сградата не се изпразва, а се пълни догоре с ченгета, пожарникари, застрахователни агенти, дребни измамници и журналисти, които искат да снимат документален филм. Така че няма смисъл да се занимаваме с бомби.

— Спираме веднага — увери го Малкия.

— Не можем и да обезвредим охраната в сградата — включи се в обсъждането и Келп. — Нали се сещате — вземаме пистолети, маски, няколко чифта белезници и нахлуваме. Тогава обаче ще ни снимат охранителните камери.

— Жалко — каза Малкия. — Иначе звучи забавно.

— Може да е забавно, но няма да стане — повтори Келп.

— Добре, ето тогава друг вариант — започна Малкия и всички, с изключение на Дортмундър, наостриха уши. — Да кажем, че някой се маскира така, все едно е човек, който има право да влиза в трезора. Няма да съм аз, а ще е един от вас. Облича костюм, лъска си обувките и така нататък.

— Мисля, че трябва да имаш служебна карта — посочи Келп.

— Служебната карта не е чак толкова трудна работа — увери го Малкия. — Например тръгваш след някой от шефовете, който се прибира след работа, и го проследяваш до къщата му, която сигурно е в Кънектикът. Връщаш се с картата му, а семейството го намира на другата сутрин жив и здрав, но вързан в колата си край гарата с парцал в устата.

Замислиха се над тази възможност и се обърнаха към Дортмундър.

— Джон? — попита Келп.

Джон беше в собствената си къща, така че дори не можеше да си иде у дома. Насили се да каже:

— Във фоайето има специален асансьор за трезора, в който трябва да пъхнеш специална карта. Нямам представа какви още специални неща има долу, но охраната във фоайето сто на сто познава всички шефове по физиономия.

— Освен това — допълни Джъдсън, за да погребе окончателно и тази идея — шахът тежи над триста килограма. Представи си как ще изглежда костюмар, нарамил подобно нещо.

Изпаднаха в следващото мълчание, което Стан наруши с:

— Ами ако…

Всички, освен Дортмундър, го изгледаха.

— Какво ако? — подкани го Келп.

— Мислех си — продължи Стан — за банковите касетки, нали се сещате. Някой от нас си наема банкова касетка и има съвсем основателна причина да слезе в трезора.

— Мисля — каза внимателно Келп, — че касетките са в различен трезор или поне в различна част от трезора. Прав ли съм, Джон?

— Да — потвърди Дортмундър.

— Дортмундър — каза Малкия, — не съм бил там и не мога да си представя мястото. Значи имаме фоайе, имаме банка и какво друго? Разкажи ми нещо повече?

— Сградата е голяма — заразказва Дортмундър. — На шестдесет етажа, заема половин пресечка. Банковият клон е на ъгъла, със собствени вход и изход. Фоайето е в средата и помежду им няма врата. Във всеки случай няма врата отворена за посетители. На една от стените, която не граничи с банката, имаш магазини. Те са вътрешни, без изход към улицата. В дъното на фоайето са асансьорите, а до тях е и специалният асансьор.

— Ами охраната?

— Вляво, до стената, която разделя банката и фоайето.

Малкия кимна.

— Значи имаме отворено пространство — заключи той. — Няма начин да прекараш стоката с количка през фоайето.

— Да, както вече споменах — потвърди Дортмундър.

— Въздуховодите — обади се Стан.

Малкия го изгледа.

— Да не би да искаш да тикаш количка с тристакилограмов шах през въздуховодите на сградата? Ами ако в един момент станат вертикални?

— Водопроводчици — предложи Келп. — Разпъват тенти на улицата и започват да копаят канал под нея, докато не стигнат до…

— На Пето авеню? — прекъсна го Джъдсън.

Келп замълча, намръщи се замислено и поклати глава.

— Да, не става.

— Знам откъде да намеря хеликоптер — каза Стан.

— Аз пък не знам какво ще правиш с него — отряза го Малкия.

— Ами ако запалим пожар във фоайето? — излезе с нова идея Келп. — Влизаме преоблечени като пожарникари и…

— Мраморът не гори — охлади ентусиазма му Дортмундър.

Този път мълчанието бе конфузно от самото начало, защото всички осъзнаха, че това е последното мълчание, но на никой не му се щеше да обяви заседанието за закрито, тъй като решение така и не се намери. Най-сетне Джъдсън прочисти гърло и каза:

— Радиаторът ви е страхотен, много топъл и удобен, но май ще трябва да тръгвам, защото вече стана време за…

— Аз също — включи се Стан и се протегна, сякаш се събужда от дълъг сън.

Тогава всички се разшаваха, наставаха и се заразхождаха наоколо. Дортмундър не мръдна от стола. Сбогуваха се с него, сякаш е едновременно опечален и покойник. Дортмундър кимна, но не стана.

На тръгване Малкия сложи тежка лапа на рамото му, сякаш проблемите на Дортмундър не тежаха достатъчно.

— Ако в Сан Франциско не ти харесва — каза Малкия, — имам друго предложение — Билокси.

Дортмундър поклати глава.

— Епик…

— Казах Билокси — повтори Малкия. — Билокси, Мисисипи. Повярвай ми, Дортмундър, там все още никой не си отваря устата пред северняшко ченге.