Лий-Анн Уолъс
Коледен подарък (4)

Четвърта глава

Две седмици и половина моргатско време по-късно…

Петра плъзна ръка надолу около талията си по чисто новите си люспи. Те бяха в красив тъмнокремав цвят, но тя знаеше, че ще се променят, щом Карток я захапе за втори път, за да подпечата връзката им. Тя не можеше да спре да ги докосва. Бяха красиви и покриваха почти всички белези, които носеше, но не целите. После потърка долната част на стомаха си, докосвайки белезите, които не бяха покрити от люспи, опитвайки се да успокои нуждата да отиде и да намери Карток.

— Къде е той? — попита тя Тина, обръщайки гръб на прозореца, за да погледне жената.

— Баврик го изпрати у дома преди при дни и му забрани да идва тук, преди да му кажем, че си се събудила. Изглежда при него имаше някаква странна реакция, като беше близо до теб, реакция, различна от тази при другите мъже, затова Баврик сметна, че ще е по-добре да запази дистанция.

Петра кимна. Последното, от което се нуждаеше, бе новотрансформиран мъж да полудява около нея. Но какво й ставаше? Това напрежение в стомаха й я подлудяваше. „Настояване“ бе недостатъчна дума, за да се опише това, което чувстваше.

Като изключим нуждата, която изпитваше към Карток, тя не бе сигурна как се чувства относно цялата тази ситуация. Не така очакваше да прекара първата си Коледа в Космоса, а знанието, че много скоро ще види Карток, свиваше нервно стомаха й. Дъждът все още се изливаше силно навън и тя все още не можеше да има деца.

Беше чула Тина да си шепне с Баврик преди два дни. Принцесата бе мислила, че трансформацията ще излекува репродуктивните й проблеми. Но тя вече знаеше, че няма как да й пораснат нови органи, без значение колко бе напреднала науката, и без значение, че трансформацията на жените можеше да се нарече чудодейна, тя пак нямаше как да й помогнат, да й пораснат нови органи.

Тя не каза на Тина, че е била будна и е чула разговора й с Баврик. Все още се мъчеше да се справи със странната надежда, която бе изпитала, в минутите, докато лекаря проверяваше, изричайки присъдата си, и след това с нарастващото отчаяние.

Отне й цялата воля да не избухне в сълзи. Чувстваше се така, сякаш всичко се бе случило отново. Беше като деня, в който се събуди в болница на Земята и лекарят й каза, че никога няма да може да има деца.

И… беше денят на Коледа.

Единственият ден в годината, в който не искаше нищо повече от това да остане сама със спомените си и да не е обградена от смеещи се хора и празнична декорация.

Тих звук накара по гръбнака на Петра да се спусне тръпка.

О, господи!

Той бе тук.

Петра преглътна и избута зад ухото си новата си, невероятно дълга коса и се обърна към вратата, за да открие там да стои и да я гледа мъж, преминал през трансформацията. Сърцето й застина за миг, преди да се разтупти лудо в гърдите й. Тя знаеше, че това е той, тъй като очите му си бяха останали същите. Това беше една от малкото части в него, които щяха да останат същите.

— Ще ви оставя насаме — каза Тина и забърза към вратата.

Карток отстъпи настрани, за да й позволи да излезе, без нито за миг да откъсва погледа си от Петра.

Тя знаеше, че ще е различен… всички мъже бяха много различни след трансформацията, и вече я бе виждала да се случва три пъти, но той бе различен. Този мъж сега й принадлежеше. Карток притежаваше гените й в себе си. Заради нея той стоеше там, изглеждайки като най-сексапилния бог във вселената.

Каквото и да се случваше, когато моргатските и човешките гени се смесеха, то създаваше мъже, които бяха по-перфектни от всеки човешки мъж. С крила.

Дълга самурена кестенява коса висеше чак до кръста му, а една гладка къдрица лежеше отпред през голото му рамо. Рамо, покрито с кожа само няколко нюанса по-тъмна от нейната бледа кожа.

— Петра.

Тих звук се изтръгна от нея и тя едва не покри устата си. В гласа му имаше толкова много нужда! Петра стисна юмруци, когато в ниската част на тялото й се зароди изгаряща топлина.

О, Боже! Това беше. Нуждата, която само този мъж можеше да събуди. Тина бе предупредила всяка от тях да очаква подобно нещо, но Петра не вярваше, че ще бъде така интензивно, както го обрисуваше Тина. Обаче бе грешала. Ако горещината и възбудата бяха някаква индикация, то щеше да стане доста интересно.

Петра стоеше като вкоренена в пода, гледайки към Карток. Дали той щеше да очаква да отиде с него в леглото му още сега? Колко дълго щеше да понесе да бъде около нея, без да приключи с трансформацията. Тя не се чувстваше така, сякаш е готова.

Той тръгна към нея с бавни, внимателни стъпки, без да откъсва поглед от нея, а тя не можеше да погледне встрани дори и да искаше. Той я бе хипнотизирал, омагьосвайки я с невероятните си оранжеви очи.

С всяка стъпка, която правеше към нея, огънят в тялото на Петра нарастваше, докато Карток не се озова точно пред нея, а тя започна да диша плитко и накъсано, сякаш досега бе тичала.

Карток вдигна едната си ръка и бавно, сякаш се боеше, че тя може да избяга като изплашено животинче, вдигна нежно брадичката й с един пръст. Петра потръпна при нежното интимно докосване. Лекият контакт я накара да се почувства така, сякаш я бе маркирал.

Тя погледна нагоре, докато той се навеждаше над нея с поглед, пленил нейния, държейки я в плен, докато не се доближи толкова бързо, че да й се наложи да затвори очи. Тогава той притисна нежно устни към нейните.

Веднъж.

Два пъти.

След това завъртя леко главата й, навеждайки се към ухото й.

— Нямаш никаква представа колко много искам да те обладая, Петра. Колко силно желая да впия зъби в теб, да те пронижа с члена си и да те направя моя. Как мечтая да смъкна тези грозни дрехи от тялото ти и да те милвам от главата до петите — изръмжа тихо в ухото й той.

Лека тръпка преминаваше през тялото й при всяка негова дума, а нежният му дъх милваше ухото й. Тя едва сдържа стона си, а усещането ниско в тялото й вече не бе нежна топлина. Сега в нея гореше огън и тялото й трепереше от същата нужда, която долавяше в гласа на Карток.

— Но все още няма да го направя.

Острите му зъби само леко одраскаха шията й, карайки я да възкликне, а коленете й да се огънат.

О, господи!

Той щеше да я подлуди. Тя щеше да се превърне в локвичка от желание, преди още да са си свалили дрехите. Но… той каза, че няма да направи нищо.

— Не разбирам — каза Петра.

Другите жени винаги се кикотеха колко ненаситни ставали мъжете, след като трансформацията бъде завършена. Повечето от тях бяха останали с дни в стаите си, щом жените бяха приключили своята трансформация. Пета очакваше, че с Карток няма да бъде по-различно.

Той се отдръпна и я погледна със светлите си оранжеви очи, и за пръв път, откакто го бе срещнала, Петра видя колебание в дълбините им.

— Първо има нещо, което искам да ти покажа. Би ли дошла с мен? — попита той.

Петра се намръщи, но кимна.

Очите на Карток блеснаха и той не губи никакво време, а я хвана за ръката и я поведе навън от стаята й. Дърпайки я след себе си, той мина през украсения палат, слизайки на по-ниските етажи.

Тина и другите жени се бяха престарали. Мястото искреше и блестеше накъдето и да погледнеше човек. Малки лампички и нежни зелени декорации покриваха всичко наоколо, а ароматите на зеленина и прясна домашна храна изпълваха въздуха.

— Карток, къде отиваме? — възкликна Петра, когато той я изведе навън през врата, за чието съществуване не бе подозирала, и тръгнаха през тунел между сградите.

Дъждът се удряше в чакълестата пътека, мокрейки краката и няколко сантиметра от полите на Петра, изпращайки ледена тръпка през тялото й.

— В моя дом — гласеше отговорът му.

Сърцето на Петра трепна. Дали той искаше да подпечата връзката им в собствения си дом? Или пък искаше да й покаже къде ще живее, след като го бе приела?

За нея нямаше значение, че той не е принц, и че няма да живеят в палат. Там така или иначе винаги се чувстваш като аутсайдер, сякаш си само посетител. Никога не бе планирала да направи Моргат свой дом, но дори да беше, никога нямаше да избере половинката си в зависимост от дома му и социалния му статус. Тези неща бяха без значение за нея.

Тя следваше мълчаливо Карток, докато той вървеше напред, минавайки през масивна дървена врата в сграда с няколко етажа. Къщата не бе декорирана за Коледа или пък за моргатските празненства. Нито бе построена от идеално полирания бял камък като палата.

Камъкът беше същият, но бе отрязан грубо и не бе обработен, давайки почти дивашки изглед на външната част на къщата. Вътре нещата не бяха много по-различни.

Петра почти не успя да огледа. Карток я поведе надолу по коридора към още една широка врата, която бе подобна на вратите в палата. Тя се плъзна настрани, разкривайки медицинска стая, почти толкова добре оборудвана като тази на Баврик.

Стомахът й се преобърна. Това не бе домът, в който живееше Карток. Защо бяха тук? Петра се закова на прага и дръпна ръката му. Тя погледна нагоре към него, когато той се обърна, вдигнал една вежда с въпросителен поглед.

Беше прекалено рано, прекалено болезнено. Беше имала само ден, в който да се опитва да се примири, че дори чудодейната моргатска трансформация не бе успяла да й даде това, което тя желаеше най-много на този свят.

— Карток, не разбирам. Защо сме тук? Мислех, че ме водиш в дома си. Аз не мога… — Тя се огледа из стаята, преди да поклати глава.

Нежни пръсти повдигнаха лицето й и тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Има нещо, което искам да ти покажа, преди да завършим обвързването си. Не исках да чакам, за да не ме обвиниш, че крия тайни от теб. Ще ми обещаеш ли нещо, Петра?

Тя го погледна внимателно, търсейки някаква лъжа в думите му, някаква подсказка какво прави и защо го върши. Дори и да имаше тайни от нея, вече нямаше връщане назад. Всички жени, които идваха тук, знаеха, че мъжът, когото са избрали, ще умре, ако откажат да завършат трансформацията.

Ако не завършеха процеса по обвързването, мъжете щяха да преживеят агонизираща, брутална смърт, а Петра никога нямаше да понесе да живее с вината да причини подобно нещо на Карток или на някой друг мъж.

— Какво искаш да ти обещая? — попита тя.

— Обещай ми, че ще ни дадеш шанс.

Петра наклони глава настрани и го погледна. Тя вече се бе съгласила, беше с него. Защо искаше да им дава шанс? Дори и да можеше да избира от всички мъже, които бе срещнала досега, тя пак щеше да избере него. Сега, след като бяха обвързани, тя щеше да направи всичко, което е нужно, за да може връзката им да проработи.

— Добре — отвърна тя. — Обещавам, че ще ни дам шанс, Карток, и бих направила всичко, което поискаш от мен.

Очите му пламнаха, оранжевото избледня и ирисите му се разшириха. Той посегна към нея, хващайки я нежно за тила, и я придърпа бавно към себе си, карайки я да се вдигне на пръсти и да притисне ръце към твърдия нагръдник, покриващ предната част на тялото му.

— Трябваше да предявя претенциите си над теб преди месеци — простена той, преди да притисне устни към нейните, целувайки я с повече умение, отколкото бе очаквала.

Той я хапеше, смучеше и изкушаваше да отвори устата си, и когато тя го стори, той започна да я измъчва с езика си, оставяйки я без дъх.

Петра издаде тих разочарован звук, когато той я пусна. Тя отвори очи, поглеждайки го замаяно, желаейки повече от всичко на света да довършат това, което бяха започнали. Тялото й изгаряше, а нуждата да го усети дълбоко в себе си ставаше все по-силна.

— Не ме гледай по този начин, скъпа, иначе няма да стигнем до стаята ми.

Ниско изречената заповед изпрати искра през тялото й и тя се сви леко, а очите й се разшириха. Тя си пое дълбоко дъх и погледна настрани, преглъщайки нервния възел, който бе заседнал в гърлото й.

Ниско ръмжене се изтръгна от гърдите на Карток, когато улови отново брадичката й и я обърна към себе си, за да го погледне. Дълбоката изгаряща нужда в очите му накара коленете й да омекнат, но преди да разбере какво се случва, той я пусна и хвана ръката й, дърпайки я през медицинската стая.

Петра се препъна след него, тъй като рязката смяна от това да стои изправена на пръсти до това да я дърпат напред едва не я извади от равновесие. Тя поклати глава и си пое дълбоко дъх.

Карток я дръпна в малка… поне по моргатските стандарти… стая, отвеждайки я до нещо, което на пръв поглед приличаше на машина.

Но не беше.

Сърцето на Петра застина и тя погледна надолу към малкото спящо момченце, покрито с кабели и тръбички. Карток застана зад нея, твърдият му нагръдник се притискаше в гърба й, а ръцете му бяха отпуснати на раменете й.

Това не бе машина.

Това бе легълце.

Тишина изпълваше стаята. Всичко, което можеше да чуе, бе собственото си дишане и това на Карток. Тя притисна пръсти към предната част на легълцето, а сърцето й заби болезнено в гърдите й.

— Карток — прошепна тя.

Защо той й показваше това мъничко момченце? В ума на Петра се блъскаха толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

— Това е Керр. Той се излюпи вчера. — Гласът му бе тих, сякаш не искаше да обезпокои мъничето.

— Защо е тук? — прошепна Петра.

От всичко, което бе научила, и след като бе видяла момченцата на Тина, тя знаеше, че когато се излюпят, те са силни и жизнени. Това мъничко бебе не бе нито силно, нито жизнено.

— Той е тук, защото, подобно на баща му, има генетична мутация, което значи, че може и да не оживее през първите няколко месеца от живота си. Чудо е, че дори оцеля досега.

Петра замръзна, усещайки емоциите, изпълващи гласа на Карток, и болката в тона му. Тя се завъртя, избута ръцете му от рамото си и погледна нагоре към него.

— Той е твой син.

Карток пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Да, така е, и сега е и твой син.

Тих звук се изтръгна от Петра.

Нейният син.

 

 

Тя откъсна поглед от Карток и се обърна отново към легълцето и малкия му обитател. Толкова мъничко бебе. Така уязвимо. Какво значение имаше как Карток се е сдобил с дете? Той имаше бебе и само това бе от значение.

— Искаш аз да бъда негова майка?

Той плъзна пръсти по бузата й, към косата й, завъртайки главата й така, че да може да го погледне в очите.

— Не, Петра, ти вече си негова майка. Ти си моята половинка, а аз съм бащата на Карр, което значи, че ти си майка му. Кръстих го на теб.

Петра го гледаше, неспособна да каже каквото и да е било, неспособна да разгадае как се чувства. Тя просто гледаше нагоре към него, докато той не вдигна ръка, прокарвайки я по бузата й да забърше влагата, стичаща се по нея.

— Петра — простена той.

— Осъзнаваш ли какво направи? — попита тя, едва успявайки да накара гласа си говори.

Той не й отговори, но поклати глава, и Петра прие това като знак да продължи.

— На Коледа хората обикновено си пожелават нещо. Може да бъде абсолютно всичко. Децата обикновено си пожелават играчки или игри. Но възрастните по-често си пожелават някои сложни неща.

Смръщеното му изражение й показа, че Карток не разбира какво му казва, и че е леко объркан от урока по културата на Земята.

— Ти какво си пожела, Петра?

О! Може би все пак бе разбрал.

— Ти току-що ми даде това, което си пожелавам през последните осем години. Даде ми новия спомен за Коледа, от който се нуждаех, за да забравя кошмарите си, Карток, и заради това бих ти дала всичко, което поискаш от мен.