Лий-Анн Уолъс
Коледен подарък (3)

Трета глава

Петра застина. Нима мъжът току-що каза, че Карток не може да има деца с нея? Тя започна отново да се бори, но всичко, което постигна, бе мъжът да я стисне по-силно, впивайки болезнено нокти в бедрото й.

Яростният вик, който проникна в затвора на Петра, я накара да се задъха. О, господи! Ако бе мислила, че Карток е бил разярен преди това, сега нищо не можеше да се сравни с ръмженето му.

Тя изписка, когато мъжът, който я държеше, се завъртя рязко, карайки Карток да изръмжи още по-силно. А похитителят й се хвърли напред.

— Не! — изкрещя Карток.

Навсякъде около нея се чу ръмжене и викове, но това не спря мъжа. Петра не знаеше кое е по-силно — звукът от разбиване на стъкло или викът на Карток — когато похитителят й се хвърли през прозореца навън под ледения дъжд. Малки парченца стъкло порязаха лицето и ръцете й, когато мъжът разтвори криле, а водата се просмука в дрехите й сякаш за секунда.

Петра затвори очи, скривайки лицето си към мъжа. „Не гледай надолу!“ Леко скимтене се откъсна от нея и тя се вкопчи в мъжа. Въобще не беше фен на височините. Много пъти през последните месеци гледаше със завист как жените бяха отвеждани във висините от този или онзи мъж. Няколко й го бяха предлагали и на нея, но отговорът винаги оставаше един и същ.

Не.

Тя обичаше и двата й крака да се здраво стъпили на земята или на пода, затова „много благодаря, но не“. Освен това обичаше да е обградена и от стени… Това… беше като най-големият й кошмар, ставащ реалност. През тялото й започна да преминава тръпка, принуждавайки я да се вкопчи здраво за мокрите люспи на мъжа.

Не я бе грижа дали му създаваше погрешна престава. В никакъв случай не искаше да падне от небето. Всички бяха чували историята на Тина как се бе опитала да избяга, когато пристигнала за пръв път на Моргат. Петра нямаше никакво желание да изживее това, през което бе минала Тина. Само мисълта за това я накара да се вкопчи по-силно в мъжа, преглъщайки горчилката, надигаща се в гърлото й.

Дъждът се сипеше около тях, мокрейки дрехите и косата й и стичайки се по лицето й. Дори и да искаше да гледа, нямаше да може заради дъжда, който се изливаше като из ведро от небето. Къде я водеше този мъж? Нямаше да се съгласи да се обвърже с него, точно както не се бе съгласила да го направи с другите мъже. Все още дори нямаше да се съгласи да стане половинка на Карток, а на никой от тях не бе позволено да се обвърже с нея без съгласието й.

Сърцето й трепна. Карток бе като нея. Защо не й го бе казал вчера? Защо бе заявил, че ако избяга, той ще я намери и ще я направи своя половинка, без значение дали го иска, или не? Така той се подсигури, че тя ще избяга, и сега се бе забъркала в по-голяма каша.

Защо не бе споменал факта, че и той не може да има деца? Тя не виждаше никакъв смисъл в това. Щеше да мисли по различен начин, ако знаеше, че и той не може да бъде родител. Сега чувстваше, че го разбира по-добре, и разбираше начина, по който той гледаше Тина и малките й момиченца, когато ги доведе да посетят нея и останалите жени.

Силен вой зад нея накара стомахът й да се свие, а мъжът, който я държеше, се завъртя във въздуха. Тя започнаха да падат надолу и от гърдите на Петра се изтръгна ужасен писък, преди той да я накара да млъкне.

Тя се вкопчи в него, впивайки пръсти в люспите му в опита си да се подсигури, че ще остане в ръцете му.

— Кренар, не искаш да направиш това! — извика Карток някъде пред тях.

Мъжът изръмжа и завъртя Петра в ръцете си, пускайки краката й и завъртайки я така, че да застане с гръб, притиснат към гърдите му. Сърцето на Петра замръзна, когато краката й виснаха във въздуха един Господ знае на колко метра над земята.

— На теб не ти трябва половинка, Карток. Не ти е позволено да създаваш деца, затова за какво ти е половинка. Трябва да я оставиш на мъжете, които могат да се размножават с нея — изкрещя мъжът.

Петра възкликна изумено. Какво имаше предвид с това, че на Карток не му бе позволено да има деца? Беше абсолютно различно от това да не може да има деца. Петра избута мократа коса от лицето си и избърса дъждовната вода от очите си. Присвивайки ги, тя се опита да види Карток през пелената на дъжда, но забеляза само тъмна форма.

— Няма да стана твоя половинка — изкрещя тя на мъжа, който я държеше.

За миг настана тишина, преди мъжът да отвърне.

— Видя ли, Карток, женската не те иска. Трябва да я оставиш да се обвърже с достоен мъж.

Петра изсумтя силно.

— Не, идиот такъв. — Тя се завъртя в ръцете му и го ръгна с лакът в гърдите. — Няма да стана твоя половинка! Ако ще бъда нечия половинка, то ще принадлежа на Карток, или просто ще напусна Моргат и ще се върна обратно в Крепостта.

Мъжът изръмжа.

— Никъде няма да ходиш, жено, и няма да ставаш половинка на Карток. На него му е забранено да създаде деца с теб. Загуба на човешка жена е да се обвърже с извращение като него. Аз ще те взема за половинка, а след време ще го приемеш и ще ме дариш с потомство.

— Какво! — изпищя тя. — Няма да се обвързвам с теб, скапан идиот. Пусни ме!

Но думите й бяха заглушени от рева на Карток, и преди Петра да разбере какво се случва, остри зъби се впиха в рамото и ръката й, карайки я да изкрещи от болка, надвиквайки шума на дъжда. Огън обхвана тялото й и надолу по ръката й, докато в нея се разпространяваше отровата на мъжа.

Около нея избухнаха силни викове, изпълвайки ушите й с шум, който тя почти не забеляза, заслепена от болката на захапката и изгарящото чувство на отровата, кипяща във вените й.

Вик се надигна в гърлото на Петра. Не трябваше да става така. Ако решеше да си вземе половинка, трябваше да бъде в безопасност в медицинския център на Баврик, където ще й инжектират упойка, за да не се налага да преминава през тази ужасяваща болка.

Но сега… сега се чувстваше така, сякаш бе дошъл краят на света. Можеше да усети всяка частица от тялото й да изгаря, сякаш кръвта във вените й и всяко нервно окончание в нея бяха обгърнати от пламъци, а светът й се преобърна с главата надолу и сякаш някой се разби в него.

Страховито ръмжене изпълни въздуха, но Петра почти не го забеляза. Тя висеше пред мъжа, вкопчена в ръката, която той бе обвил около кръста й.

Болката ставаше все по-силна, изгаряйки я по пътя си от рамото й надолу по ръката и през цялото й тяло до пръстите на краката й. Горчилка се надигна в гърлото й и стомахът й се сви, когато мъжът потръпна и се залюля, а тя започна пада, докато мракът я обгръщаше.

 

 

„Петра!“

О, защо той просто не я остави на мира! Беше й толкова хубаво, докато бе в безсъзнание. Нямаше болка, нямаше тревога, само комфортна тъмнина и безкрайни сънища.

— Петра, събуди се!

Тя се насили да отвори очи, едва сдържайки писъка, който искаше да се изтръгне от гърдите й. Всеки милиметър от нея изгаряше. Петра насочи изгарящия си поглед към странните очи на Карток.

— Трябва да вземеш решение, скъпа. Кренар е мъртъв. Но вече си заразена с отровата му и не можем да спрем процеса. — Огромната му ръка с дълги нокти помилва бузата й с движение по-нежно, отколкото бе мислила, че е възможно.

Вълна от задоволство се надигна в гърдите на Петра, преди да бъде изместена от ужасяваща болка. Тя прехапа устни, за да сдържи вика си, а гръбнакът й се изви нагоре, преди да кимне, показвайки на Карток, че го е разбрала.

— Имаш два избора. Да преминеш през трансформацията благодарение на отровата на Кренар, което ще те остави без половинка и уязвима за всеки мъж, когото срещнеш… или аз да те ухапя и да станеш моята половинка — каза Карток, а крилете му се надигнаха зад него.

Петра стисна силно очи и се притисна към твърдото му тяло, когато през нея премина поредната вълна от изгаряща болка. Той искаше от нея да вземе решение, когато тя почти не можеше да събере една разумна мисъл заради болката, която изпълваше тялото й от главата до петите. Но той й даваше избора, когато просто нямаше избор.

— Ухапи ме — задъха се Петра.

Каквото и да се случеше, накрая всичко щеше да бъде наред. Тя щеше да направи всичко по силите си, за да бъде наред. Тъмнина отново засенчи зрението й.

— Сигурна ли си, Петра? Няма да те пусна да си отидеш, ако промениш решението си — изръмжа Карток.

— Да! Спри да говориш и просто ме ухапи!

Той трябваше да побърза. Тя нямаше да издържи още дълго. Тъмнината отново се спускаше над нея.

Карток явно прие присърце думите й, защото преди да осъзнае какво се случва, той впи острите си като бръснач зъби в рамото й, точно върху захапката на Кренар, карайки я да изпищи отново.