Лий-Анн Уолъс
Коледен подарък (2)

Втора глава

Глупав, арогантен мъж. Петра искаше да удари с юмрук нещо, каквото и да е то! Или най-добре лицето на Карток.

Тя забърза надолу по коридора на палата и погледна през рамо.

Беше минал цял ден, а тя все още не знаеше какво да прави, а времето изтичаше. Довечера щеше да очаква отговора й. Но тя нямаше отговор за него. Как можеше да вземе решение за нещо толкова важно, само за един ден?

Беше решила, че е измислила всичко. Мислеше, че знае какво искат тези моргатски мъже… и тогава той дойде и обърна всичките й представи.

Е, тя щеше да му покаже, че не може да дойде и просто да открадне правото й да решава. Щеше да му се наложи да изчака и да й даде време, през което да реши кое е правилното решение за нея. И след като го направеше, ако не му харесаше, можеше да отиде и… да си лъска люспите!

Дъждът продължаваше да се излива, но звукът му бе заглушен от дебелите каменни стени на палата и здравите стъклени прозорци, разположени по цялата дължина на коридора. Всичко, което погледнеше през прозореца, бе замазано от пелената на дъжда, точно както способността й да взима решения през противоречивите си желания.

Петра спря в коридора и се загледа през прозорците. Трябваше да реши какво иска тя. Дали искаше да напусне това място, дали искаше да напусне приятелите си като Тина, Сорвър и останалите жени, които бяха дошли тук, за да намеря половинките си? Или пък дали да приеме Карток и да има шанс да изживее връзката, която бяха имали родителите й?

Но ако останеше, щеше ли да може да понесе да гледа как щастливите й приятелки постоянно раждат бебета, докато тя… не можеше? Дали след време нямаше да се огорчи и да откаже да прекарва времето си с тях?

Далечно потропване на нокти по каменния под проникна в мислите на Петра и сърцето й трепна. Погледна назад в коридора, по който бе дошла, но там нямаше никой. Нямаше време да се размотава. Карток щеше да я търси, а тя нямаше намерение да му позволи да я намери, тъй като не бе готова да му даде отговора, който търсеше.

Въпросът дали иска да се обвърже с него, или не, дори не бе нужно да се задава. Всеки път, щом той влезеше в стаята, сърцето й пропускаше един удар. Тя го гледаше толкова често, колкото я гледаше и той, но досега дори не й бе хрумвала идеята да се обвърже с него. Едва сега той й показа, че изпитва някакъв интерес към нея и обмисля да я вземе за половинка.

Тя погледна през прозореца навън, към дъжда и към сивото небе, толкова близо до залез. След около петнадесет минути щеше да се стъмни, и когато настъпи нощта, Карток щеше да поиска отговора си.

Защо трябваше да я пита точно „сега“? Коледа бе само след няколко седмици, и празненствата по случай дъждовния сезон на Моргат съвпадаше със земните празници, които Тина държеше да се празнуват и тук заради децата й. Приготовленията кипяха с пълна сила и навсякъде в палата и в града кипеше трескава дейност. Тя чакаше с нетърпение да гледа как мъжете се бият и бойните демонстрации тази седмица, а ако се обвържеше с Карток, след три седмици можеше все още да е на средата на трансформацията си.

Тропането на нокти стана по-силно и косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя потърка ръце, за да стопли настръхналата си кожа, и забърза напред. Всеки път, щом чуеше тропане на нокти, си спомняше как Карток я попита дали ще му стане половинка.

„Смятам да те направя моя половинка, малка женска. Смятам да те захапя и да те направя своя по всеки възможен начин.“

Тя чуваше думите му в ума си отново и отново. Беше ги сънувала миналата нощ и се бе събудила изпълнена със спокойствие.

Петра поклати глава. Той не можеше да говори сериозно за това, че щеше да я търси. Ако просто странеше от него, както бе правила през целия ден, той щеше да се откаже и да забрави за нея. Щеше да избере друга жена, с която да се обвърже, а тя щеше да се качи на следващата совалка и да си намери работа в Крепостта или на някой от човешките кораби.

Шумно ръмжене се понесе по коридора и сърцето на Петра заблъска лудо. Тя погледна назад, за да види блестящи оранжеви очи да гледат към нея, докато в нейната посока се приближаваше един доста разярен Карток. Тих звук се изтръгна от гърлото й и тя се обърна, вдигайки полите си и завивайки зад ъгъла, преди да се затича с все сили.

Толкова с плана й да стои далеч от него и да му каже да ходи да си лъска люспите. Нямаше намерение да предизвиква повече този воин! Той вече бе адски разярен!

Тя се затича толкова бързо, колкото я носеха не-чак-толкова-дългите-й-крака, надолу по коридора и после по друг, докато острият звук от нокти продължаваше да гърми, приближавайки се към нея.

— Петра, спри да тичаш — изръмжа Карток, а гласът му проехтя през коридора.

Сигурно се шегуваше! Все едно би спряла да бяга. Той със сигурност щеше да я захапе и тя нямаше да има възможността сама да вземе решението си.

Не му отговори и не спря да тича. Стиснала здраво полите на роклята си, тя прелетя надолу по коридора към стълбите в края му. Два етажа по-надолу щеше да стигне до кухнята, а след това и до приземния етаж на палата, където със сигурност щеше да успее да му избяга. Или поне така се надяваше.

— Петра — изкрещя отново Карток, този път по-силно.

Тя рискува да хвърли бърз поглед през рамо и откри, че той тъкмо завива зад ъгъла. Лек звук на шок и изумление премина през нея. О, господи! Беше доста бърз!

Петра вложи всичките си усилия да тича колкото се може по-бързо и стигна до стълбището. Може би щеше да му се изплъзне на другия етаж? Щеше да се озове точно в центъра на жилищната част на палата, но това можеше да й помогне. Някой от мъжете можеше да помогне. Или пък щеше да я задържи, докато Карток я настигне.

Но ако успееше да мине през мястото, на което стояха стражите, щеше да използва стълбите в средата на етажа, водещи до кухнята. Щеше да се озове в центъра на огромното пространство, но нямаше какво да направи по този въпрос, а и преди това трябваше да мине покрай стражите.

Но това бе без значение. Единственото нещо, което имаше значение в момента, бе да избяга от Карток, за да може да вземе сама решението си.

Не й харесваше да бъде притискана или насилвана. Ако той се опиташе да я притисне да вземе решение или го направи вместо нея, нямаше да хареса последствията. Никак даже.

Ноктите на Карток деряха каменните стълби, когато той тръгна надолу. Проклятие, беше прекалено близо!

Петра прелетя от тъмното стълбище в ярко осветеното помещение на охранителите и спринтира към стълбището в средата на етажа. Мъжете спряха това, което вършеха, и ги погледнаха, но тя продължи да тича, заобикаляйки мъжете, които се изпречваха на пътя й.

— Не я докосвайте — изръмжа Карток. — Петра, спри. Нямам намерение да те принуждавам да правиш каквото и да е било.

Зад нея се чу ръмжене и викове, докато тя тичаше покрай столове и маси, и непрестанното тропане на ноктите на Карток по каменния под се приближаваше все повече. Тя си пое задъхано дъх, щом зърна стълбището. Дали наистина мислеше това, което й каза?

Прекалено късно видя мъжа, който излезе от сенките на стълбището. Тя опита да спре, но не успя. Ужасяващ рев се понесе иззад нея, а мъжът посегна и я улови, докато тя се плъзгаше по пода.

Петра се блъсна в него и той я вдигна от пода с огромните си ръце и я обгърна с крилете си. Тя започна да се бори срещу него, блъскайки го, докато сърцето й биеше лудо. О, господи! Бе преминала от една катастрофа на друга.

— Кренар, пусни я.

Гласът на Карток бе заглушен от твърдата прегръдка на мъжа и дебелата защита на крилете му.

— Не мисля да го правя, Карток. Малката женска определено бяга от теб. Може би предпочита мъж, който може й да даде деца. Ще е голяма загуба, ако се обвърже с теб, защото ти няма как да й ги дадеш.