Лий-Анн Уолъс
Коледен подарък (1)

Първа глава

Петра погледна навън през стъкления прозорец. Всеки път, щом издишаше, дъхът й образуваше леко замъглени кръгчета, пренасяйки малкото топлина, която имаше в нея, на повърхността на стъклото.

Дъждът се изливаше на Моргат като из ведро с настъпването на сезона на мусоните, изпълвайки тренировъчния плац в палата на Моргат с вода. Освен това, точно сега не бе привикнала към нищо в живота си.

Това щеше да бъде първия път, в който прекарва празниците в Космоса… или щеше да бъде, ако не я бяха изпратили на Моргат, за да стане половинка на един от мъжете им. Без „моля“, без „благодаря“. Без „искаш ли да станеш половинка на огромен, страховит, покрит с люспи извънземен, който ще се трансформира в мъж, толкова апетитен, че боговете сигурно са ронили сълзи от възхищение, докато го създават?“.

Тя бе само номер, запълване на празно място, и сега бе заседнала на тази враждебна планета, докато се появи следващия кораб с жени от Земята, решени да се потърсят своята сексапилна извънземна половинка.

Петра наведе глава, облягайки я на студеното стъкло, и затвори очи. Не беше като да не иска половинка. Беше се отказала от всичко, за да открие някой, с който да има същите любящи отношения, които имаха родителите й. Просто се оказа, че тя не бе от типа жени, които моргатските мъже искаха за половинка, затова нямаше смисъл да остава тук и всеки ден, който прекарваше на това място, гледайки как мъжете предявяват претенциите си и трансформират другите жени, бе като нож, забит в гърдите й, който някой садистично завърташе малко по малко.

Всеки ден, в който трябваше да стои и да гледа как дворецът се подготвя за предстоящите празници, слушайки щастливия смях на двойките, бе ден, в който стоеше затворена в себе си и избягваше по възможност всеки около нея.

Тихият звук на вратата, отваряща се зад нея, я накара да се поизправи и да стегне гръбнак. Нямаше да показва слабост пред тези хора, особено пред мъжете, и никога нямаше да им даде да разберат колко я бе наранило отхвърлянето им.

Да сложи смела маска на лицето си и да се старае да прикрие емоциите си бе тактика за оцеляване, която бе научила преди години, и сега доказваше, че е много успешна и на Моргат.

Лекото съскане на затварящата се врата изпрати тръпка на тревога надолу по гръбнака й. Всички би трябвало да са долу в тронната зала. Кой се бе качил да я търси?

Клик. Клик. Клик.

Сърцето на Петра замръзна, преди да успее да се обърне, а след това в гърдите й сякаш се разрази буря. Това не бе една от жените, които бяха дошли, за да станат половинки на Моргатите. Зад нея имаше мъж, който се приближаваше все повече и повече, а ноктите му тропаха по пода.

Какво искаше той? Всички жени, които си търсеха половинка, бяха долу в огромната тронна зала, украсявайки я за партито тази вечер. Ако беше дошъл тук да я помоли да стане негова половинка, отговорът й щеше да бъде същия, който даде и на последните двама мъже, и щеше да продължи да бъде такъв.

Тропането на ноктите се приближи още и с всяка стъпка тялото на Петра се напрягаше все повече и повече, карайки я да замръзне на мястото си. Защо той не казва нищо? Да й помогне да разбере кой е той, или да я увери, че не й мисли злото? Тя се бореше с всепоглъщащото желание да се обърне и да погледне, за да види кой е той. Но ако го направеше, той щеше да помисли, че я е грижа защо е дошъл, който и да бе той, а нея не я бе грижа и нямаше да си позволи това да се промени.

Полъх от силни криле накара Петра да издаде неволно лек звук. О, господи! Той бе така близо. „Не се обръщай! Не се обръщай!“

Горещина обля гърба й, когато мъжът спря зад нея толкова близо, че можеше да усети как дъхът му раздвижва косата й. Петра се размърда, изпълнена с желание да избяга, да се отдалечи от това място.

Горещ дъх помилва голата кожа на шията й, изпращайки вълна от трепет надолу по ръцете и гръбнака й. Тя си пое накъсано дъх. Никой от другите мъже не се бе приближавал толкова много, че да я вкуси или дори помирише.

След катастрофата с първите няколко обвързвания, бяха създадени строги правила и сега моргатските мъже трябваха да поискат разрешение да вкусят кожата на жената, за да проверят за съвместимост. Този мъж бе нарушил правилата. Но кой бе той?

Ниско ръмжене накара стомаха на Петра да се свие. Тя сви ръцете си в юмруци, готова да настоява той да я остави сама, но мъжът проговори, преди да е успяла да го направи.

— Наблюдавах те, малка женска.

Очите на Петра се разшириха, а стомахът й се сви на топка.

О, господи, не! Не, това не можеше да се случва. Не и с него.

Тя искаше да се обърне към него, да го погледне в очите и да види удивителния им цвят. Никой от мъжете, които бе виждала, нямаше такива оранжеви очи. Само Карток. Само мъжът, който се грижеше за нейната безопасност и тази на останалите жени.

Само мъжът, който привличаше интереса й като никой друг. Карток бе единственият мъж, който не доближи останалите жени, търсейки половинка, и бе единственият, който не ги гледаше така, сякаш са вкусен десерт, изложен пред тях. Това я накара да изпита любопитство към него… любопитство, което остана незадоволено през месеците, прекарани на Моргат.

Защо той правеше това? Защо сега? Тя и другите жени бяха тук от месеци. Той беше неин защитник през цялото време. Преди не се бе приближавал нито до нея, нито до някоя от другите жени.

— Защо? — попита тя, а гласът й бе едва доловим шепот.

— Не си като другите жени.

Петра преглътна и поклати глава. Сърцето й биеше със сто удара в минута и тя бе сигурна, че всеки миг ще експлодира в гърдите й.

— Не знам какво имаш предвид — каза тя, но това бе лъжа. Тя знаеше много добре какво има предвид.

Полъх горещ въздух погали тила й, разлюлявайки късите кичурчета коса, които се бяха изплъзнали от стегнатия й кок.

— Наблюдавах те, когато си мислеше, че никой не те гледа. Видях болката ти и видях как криеш чувствата си от тези около теб. Мислеше, че никой не те гледа, но грешеше, Петра. Видях те от самото начало и съм запленен от теб.

Петра повдигна рязко вежди. О, значи тя бе като буболечка? Нещо, което да ръчкаш и да гледаш какво ще направи? Не, благодаря. Беше й писнало да я оглеждат и да наблюдават живота й. Нямаше повече нужда от това. И макар той да бе най-интересния от всички мъже, които бе виждала, това не променяше факта, че смяташе да си тръгне оттук. Щом научеше малката й тайна, той, подобно на останалите мъже, нямаше да иска да има нищо общо с нея.

— Наистина? — провлече тя. — Е, ти не ме запленяваш.

Дълбокият му бумтящ смях накара куп пеперуди да запърхат с крилца в стомаха й, а дъхът й секна с почти недоловим звук.

— Мисля, че лъжеш, Петра. И ако се тревожиш, че мога да разбера истината за теб, не бива да се боиш. Вече я знам.

Горчилка се надигна в гърлото й, принуждавайки я да преглътне няколко пъти. Не, той не можеше да знае. Ако знаеше истината, нямаше да иска да има нищо общо с нея. Щеше да бъде като другите мъже и да я пусне все едно е гореща отломка от унищожена совалка.

— Не знаеш нищо — прошепна тя, а в гърдите й пламна първата гневна искра.

Силни ръце я уловиха за раменете и я завъртяха, изтръгвайки от гърлото й малък шокиран звук. Тя погледна нагоре към него в удивителните му оранжеви очи с вертикални зеници. В Карток тя не виждаше гущероподобното лице, нито дългите страховити зъби. Тя виждаше само очите му. Винаги очите му.

— Точно тук грешиш, малка женска — изръмжа надолу към нея Карток. — Не можех да разбера защо продължаваш да отказваш на мъжете, затова попита Азнон защо не е предявил претенции над теб.

Стомахът на Петра се преобърна и тя поклати глава. Не искаше да стои там и да го слуша. Той беше поредният мъж, който искаше да знае дали Азнон лъже, или пък, дали тя не е излъгала Азнон, защото не го харесва. Но не бе излъгала. Никога не би излъгала за нещо толкова важно.

— Може би защото е задник и обича да командори жените — озъби се тя.

Още един нисък бумтящ смях излезе от гърдите му и ъгълчетата на очите му се извиха. На Петра й бе отнело само два дни, за да научи, че единствено по очите на Моргатите може да се разпознае каква емоция изпитват в момента. Структурата на лицата им не им позволяваше да изразят дори най-беглата емоция, но очите им бяха като прозорци, ако отделиш време, за да погледнеш в тях.

— Азнон е задник, но не те е командорил, нито пък аз.

Той погледна надолу към очите й, улавяйки погледа й така, че в един момент тя вече не знаеше къде спира той и къде започва тя. Петра сякаш се привърза към него заради емоцията, която видя в очите му, в които вече нямаше и капка веселие.

— Смятам да те направя моя половинка, малка женска. Смятам да те захапя и да те направя своя по всеки възможен начин. За мен няма значение, че не можеш да ми осигуриш деца. Ти си тази, която желая. Имаш време до празненството утре вечер да вземеш своето решение, но те предупреждавам, няма да приема извинения.

Нисък звук се изтръгна от гърлото на Петра. Тя погледна нагоре към Карток с разширени очи, мъчейки се да измисли нещо за казване, нещо, с което да го прогони, но не успя да измисли нищо. Всичко, което усещаше, беше лудото биене на сърцето си и силния шум в ушите си.

Той я пусна и се обърна. Тя го гледаше с ръце, свити в юмруци, докато той минаваше през стаята с крила, притиснати високо на гърба му, и зелена опашка, която се полюшваше нежно зад него.

Карток погледна към нея през рамо, когато стигна до вратата.

— Ако избягаш, ще те намеря, Петра. И когато го направя, вече няма да имаш право на избор.