Катрин Панкол
Бавният валс на костенурките (6)

Благодарности

Още веднъж навъртях безброй километри, за да напиша тази книга! С кола, със самолет, с влак, но и в ума си, непрекъснато съчинявах, размишлявах, поемах в нови и нови посоки… Човек се опитва да мине напряко, да хвърли мост, да прокара път, съчинява истории, губи се, отново стъпва на пътя, търси точната дума, дълбае, открива я, допълва я с най-подходящата… През това време светът продължава да се върти и потънала в мислите си, за малко да забравя за него, ако покрай мен не са близките ми хора, нежни и съпричастни, които ми помагат с лекота да се върна в действителността!

Затова бих искала да кажа едно огромно „благодаря“ на всички, които са все още с мен, понасят ме и ме подкрепят, когато пиша, а и когато не пиша!

Шарлот и Клеман, двете ми „мъничета“, голямата ми любов.

Режан, винаги ръка за ръка с мен, винаги!

Мишел, грижовен, великодушен, проницателен…

Коко, която върти къщата с усърдие и гастрономични изкушения.

Югет, която ме наглежда и нежно ме пази, изпълнена с непреклонна решимост.

Силви, която следеше как върви ръкописът и ми вдъхваше кураж…

Елизабет за всичко! За XII век, за усмивката й, за ентусиазма, за разходките край езерото в Анси, за неудържимия смях и винаги осигуряваните места за паркиране…

Жан-Мари, Ромен, Хилдегард, Роз, Шарл, Жорж, Пиер, Симона, които бдите над мен горе сред звездите…

Фабрис, the king of the computer.

Жан-Кристоф… изтънчен и точен.

Мартен с пикантните и аргументирани подробности за лондонския живот.

Жерар и за дневния, и за нощния Лондон!

Патрисия… И баща й… за ценната техническа информация.

Мишел, който ми помогна да изградя полицейското разследване.

Лидия с безпощадния й хумор…

Брюно със CD-тата на Глен Гулд, които звучаха през дългите часове на писане.

Жьонвиев с католическия наръчник относно правилата за съпружеския живот!

Натали Гарсон, която ми отвори ателието си и ме посвети в раждането на модните й колекции.

Сара и скокливите й весели мейли!

Жан-Ерик Риш и разказите му за Китай.

Моите приятелки и приятели… неизменно до мен!

И всички читатели и читателки с въодушевяващите им мейли, които ме окрилят!

 

 

Накрая искам да ти кажа, Лоран, че ми липсваш, жестоко ми липсваш.

Ти си отиде вечерта на 19 декември 2006 и оттогава животът не е същият…

Нямаше още четирийсет.

Бяхме приятели от десет години. Почти не минаваше ден, без да наминеш, тананикайки си „животът е хубав! животът е прекрасен!“, носеше ми книги, CD-та и прекрасни бадемови целувки, помагаше на Шарлот и Клеман за уроците, слушаше плановете им, изпълняваше желанията им, гледаше по трийсет пъти един и същ филм, препрочиташе десет пъти една и съща книга, измисляше бъдещия роман, пиесата, която ще напишем, грандиозните начинания, които ще осъществим заедно… Бяхме на една вълна, смеехме се на едни и същи неща, тревожехме се за едни и същи неща, вдъхновяваха ни едни и същи идеи.

Ти беше мой приятел, беше част от живота ми, а вече те няма.

Не минава и ден, без да мисля за теб.