Катрин Панкол
Бавният валс на костенурките (5)

Пета част

Ортанс отвори очи и се огледа: беше в стаята си в Париж. Във ваканция. Въздъхна дълбоко и се протегна под завивката. За нея учебната година приключи. Блестящо! Беше една от седемдесетте, избрани да продължат в престижния „Сейнт Мартинс Колидж“! Тя! Ортанс Кортес. Израснала в парижкото предградие Курбвоа, с майка, която се обличаше от евтините универсални магазини „Монопри“ и смяташе „Репето“ с прочутите балетни палци, обувки и кожени изделия за марка спагети. Аз съм най! Аз съм изключителна! Аз съм живецът на френската елегантност! Нейното модно ревю беше свръхизискано, свръховаторско, свръхбезупречно. Без съмнителни ефекти, пластмаси, картонени кринолини, черни маски, само изчистени линии! Не си падаше по псевдобунтарството, вписваше се по-скоро в традицията на Шанел и Ив Сен Лоран. Тя затвори очи и в ума й се завъртяха кадрите от ревюто „Копнежът се пробужда бавно“: гъвкавите манекенки, безупречно падащите надиплени материи, озвучаването, дело на Николас, роякът фотографи, накацали покрай подиума, бавният танц на шестте красавици, които хвърлиха в екстаз изисканата публика, преситена дори от красота и лукс. Ще бъда в училището, през което са минали Джон Галиано, Алекзандър Маккуин, Стела Маккартни, Луела Бартли, сегашната любимка на цял Ню Йорк. Аз, Ортанс Кортес! Откъде ли съм наследила тази гениалност? — почуди се тя и погали с пръсти ръба на завивката.

Беше успяла. Безсънни нощи и сомнамбулни дни, лудешки препускания, за да уреди точно тези бродерии, ширити и плисета, които си беше намислила. Шие и разшива, обяснява, започва отново и отново. Зачервени очи, треперещи пръсти, няма да успея, няма да спазя срока, сбърках с тази манекенка, ами тази? За нищо не става! Кога да я пусна, втора, трета? Но постепенно нещата потръгнаха, мечтите придобиха очертания. Николас беше уредил участието на Кейт Мос, неповторимата Мос, която се появи последна в черно-бялата мараня от светлините на прожекторите с висока перука, с домино от черен сатен, което свали с рязък жест, преди да се скрие от погледите на публиката, съблазнително изпъчена, шепнейки: „Копнежжжът се пробужжжда бавно“. Страстите се нажежиха! Слоганът за копнежа се превърна в култова фраза. Ортанс получи предложение от производител на тениски да отпечата за час хиляда броя, които бяха разграбени на партито, организирано вечерта в училището.

А сега чакам да видя какво ще ми предложат от „Гучи“, „Ив Сен Лоран“, „Диор“ и „Унгаро“. Бяха изпратили съгледвачи в „Сейнт Мартинс“, поздравиха ме и обещаха да ме вземат на работа при тях, след като завърша. Беше изслушала предложенията с отегчен вид и беше заявила „говори с агента ми“, посочвайки с брадичка Николас. Утре ли… ами утре следобед имам среща лично с Жан-Пол Готие, сети се тя и размърда крака под завивките. Сигурно ще ми предложи стаж през лятото… Ще подхвърля: да, може би, трябва да си помисля. Два дни по-късно ще приема и ще отида да се вдъхновя от чудесата на този човек с поглед, в който проблясват гениални искри на неизтощима енергия.

Аз съм щастлива, щастлива, щастлива!

Естествено, не мина без задължителната лека неприятност: онази твар Шарлот Брадсбъри седеше на първия ред, водеше си бележки за своето тъпо списание и се цупеше, когато публиката ръкопляскаше. Дразнеше се от Гари, готов непрекъснато за аплодисменти, толкова ентусиазиран, та чак се надигаше от стола. Когато го зърна на първия ред до онази Брадсбъри, все едно някой я удари, изкара й целия въздух. Беше оставял съобщения на телефонния й секретар. Тя ги подмина. Ще го игнорира. Учтива усмивка от подиума, придружена с поклон към публиката, но без да поглежда към Гари. Напротив! Повика Николас, прегърна го, пошепна: „Целуни ме, целуни ме“. „Тук пред всички ли?“ — „Да. Веднага. Целувка на влюбени.“ — „Аз какво печеля?“ — „Каквото пожелаеш.“ Ето така му обеща да го придружи на морско пътешествие в Хърватия. След стажа при Готие, ако изобщо се уредеше.

Николас я целуна. Гари сведе очи. Точка за мен, изръмжа тя с голяма фалшива усмивка. Беше се гушнала в Николас, всеотдайна щастлива младоженка. Нямаше нито минута за губене в болезнени разсъждения от сорта: какво става? дали е влюбен? защо не в мен? Безплодни тъпотии! Браво на мен! Седемдесет от хиляда! I’m the best. Каймакът. А съм едва на осемнайсет! Онази Брадсбъри пък се бори срещу годинките. Сигурно си прави инжекции с ботокс, няма нито една бръчица! Съмнителна работа, мирише ми на гнило.

Обърна се по корем, сплескала възглавницата, и не чу Зое да влиза в стаята. Следващото ми модно ревю ще бъде под наслов „Славата е бляскавият траур на щастието“, цитат в знак на почит към госпожа Дьо Стал. Ще нарисувам рокли за горди кралици с кървящи сърца. Ще използвам червено, черно, виолетово, материите ще падат на дълги дипли като сълзи, ще бъде брутално, жестоко, величествено, болезнено. Дори бих могла да…

— Спиш ли? — прошепна Зое.

— Не. Отново изживявам триумфа си и съм в прекрасно настроение. Възползвай се.

— Пак има писмо от татко!

— Престани, Зое! Нали ти казах вече, че не е жив! Безкрайно тъжно, но е така! Трябва да свикнеш с тази мисъл.

— Прочети го.

Ортанс се уви с одеялото, изкомандва Зое да й подаде тениската, взе писмото и зачете на глас:

Малки мои съкровища,

Изпращам ви кратко писъмце, за да ви известя, че състоянието ми се подобрява и продължавам да мисля за вас. Спомням си за щастливите дни, прекарани в Килифи, и спомените ми помагат да живея…

— Ужасен стил! — процеди през зъби Ортанс.

— Прекаляваш, толкова е гальовно!

— Точно това казвам! Татко не беше гальовен! Мъжете не пишат по този начин!

Малките ви муцунки ми помагат да преодолея болките, които ме измъчват, носят ми нежност и ми дават сили да продължа напред… Да намеря отново своето място в този жесток свят.

— Ааа, направо е прекалено. „Малките ви муцунки“! Какви са тези тъпизми, той да не малоумен?

— Сигурно е много изтощен и трудно намира думите…

Споменът за онова загоряло лосово месо „уапити“ постоянно ме подсеща за вас. Как се смяхме само, голям смях падна!

Ортанс хвърли писмото и извика:

— Писала го е Милен! Тя изпраща писмата. Това за „уапитито“, както го нарекохме, беше тайна. Тя се притесни, че е загорила месото, и ни накара да й обещаем, че няма да я издадем. Спомни си, Зое! Аз си изкрънках срещу мълчанието изкуствени мигли и френски маникюр…

Зое я гледаше, приковала отчаян поглед в очите й.

— Wapity, what a pity!^[1] Спомняш ли си? — наблегна Ортанс.

Зое преглътна, очите й се насълзиха.

— Значи смяташ, че…

— Ти чела ли си другите писма?

Зое кимна.

— Донеси ми ги!

Зое изтича в стаята си, а Ортанс продължи да чете.

Тези моменти ми липсват. Такава самото. Отчаен съм. Няма рамо, на което да се облегна… О, нежните ми любими момиченца! Красивите ми скъпи момиченца! Как ми се иска да съм при вас и силно да ви прегърна! Колко е труден животът без вас! Нищо не може да се сравни с нежните ръчички на дете, които те прегръщат. Парите и успехът са нищо в сравнение с това чувство. Целувам ви много и много ви обичам, обещавам ви, че скоро, много скоро ще бъдем пак наедно…

Татко.

— Невероятно! — възкликна Ортанс и остави писмото; внимателно разгледа плика с пощенската марка.

Писмото беше пуснато в Страсбург.

Внимателно го прочете отново, спираше се на най-малките подробности, оглеждаше всяка буква. Убедена съм, че не е той, а Милен. Тя иска да ни накара да вярваме, че е жив. Издаде се със загорялото ядене. „Отчаен.“ „Наедно.“ Само тя е! Татко не би се изразил така. Винаги казваше, че можеш да прецениш някого по езиковите грешки. Как ни тормозеше с граматически правила и умението да подберем нужните думи и изрази! Не се казва „благодаря за което“ и ако някое момче спомене „впредвид“, направо го отсвирете, защото е необразовано. Тя се провикна:

— Зое, къде се мотаеш?

Зое се върна задъхана и връчи на Ортанс всички писма от баща им. Ортанс огледа пликовете. Първите бяха с клеймо от Момбаса, но другите от Париж, Бордо, Лион, Страсбург.

— Не намираш ли, че е странно? Едва се е спасил от крокодила и тръгва да обикаля света…

— Може би се е лекувал в разни болници… — Зое си мърдаше пръстите на краката, за да се разсейва и да не се разплаче. — Аз… не искам да е умрял…

— И аз не искам! Случи се така, че си бях вкъщи, когато Милен съобщи за смъртта му на мама и каза, че от френското посолство разследвали случая и потвърдили смъртта на татко. Край, точка. Милен е в Китай. Тя дава писмата на французи, които ходят там, търговци, бизнесмени, и те ни ги пращат, когато се върнат във Франция…

— Сигурна ли си?

— Само не мога да си обясня защо го прави… Понеже съм убедена, че това е нейно дело. Тя се издаде. С изгорялото лосово месо и с грешките. Ела, трябва да говорим с мама.

Жозефин шеташе в хола, Дю Геклен я следваше по петите. Каква лепка е това куче! Аз не бих го търпяла нито секунда, си каза Ортанс. Освен това е ужасно грозно! Идеше й да го зарита.

— Момичета, моля ви да не сеете нещата си навсякъде! Това не е хол, а боклучарник! Как може да спите досега, видяхте ли колко е часът!

— Оох! Споко бе, мамо, споко! Стига шета и подрежда, ела седни и чуй какво имам да ти казвам… — изкомандва Ортанс.

Жозефин седна, отпуснала рамене, с празен поглед.

— Какво ти е? — попита Ортанс, впечатлена от лошото настроение на Жозефин. — Страхотно си сдухана…

— Нищо ми няма. Само съм уморена.

— Добре, тогава слушай.

И Ортанс започна да изрежда: писмата, пощенските печати, изгорялото месо от уапити, сиреч лос, правописните грешки.

— Права си, баща ви действително беше изключително стриктен по отношение на правописа и граматиката. Както и аз впрочем.

— Следователно изводът е, че не ги е писал той…

— Аха… — смънка Жозефин отнесено.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Жозефин изправи рамене, обгърна се с ръце и тръсна глава, сякаш се опитваше да стигне до някакво заключение.

— Стегни се, мамо! Не ти говоря за последната минипола на Виктория Бекъм или за обръснатата глава на Бритни Спиърс, а за мъжа ти…

— Казваш ми, че писмата не са писани от него? — попита Жозефин с явно усилие да си придаде заинтересован вид.

— Ама какво ти става, мамо? Да не си болна? — разтревожи се Зое.

— Не. Просто изморена. Толкова изморена…

— Та както казах вече… — продължи Ортанс. — Не той е писал писмата, а тя. Подправяла е неговия почерк. Накрая той толкова е бил сдал багажа, че тя е ходела вместо него на работа, попълвала е регистрите, подписвала е бордерата, за да не я изхвърли жълтурът на улицата. Зная го, защото ужасно се притеснявах. Мислех си, че той вече е бил тотално зле! Дори един ден й казах, че има истинска дарба да имитира почерци, че блестящо докарва почерка на баща ми, а тя обясни, че било заради прецизността, която се изисквала при работата й на маникюристка, така се научила да имитира различни почерци, което й помагало неведнъж… Имаш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

— Казвам ти, че нещата са по-сложни… — Жозефин притеснено разтърка пръсти и след кратка пауза добави: — Не съм ви казала всичко. Имаше и други знаци… за баща ви. — Тя им разказа за мъжа с червеното поло от метрото.

— Ами ето де! Просто е абсурд! Той мразеше червения цвят — нервира се Ортанс. — Твърдеше, че е вулгарен. Никога не би облякъл червено поло. Щеше да предпочете да излезе гол на улицата. Какво остава пък за поло! Все едно не си живяла двайсет години с него! Той беше педантичен в дребните неща, но се объркваше от по-важните и капитулираше. Ей, мамо, събуди се, напъни се малко!

— И още едно странно нещо… — Жозефин им разказа за точките от „Интермарше“. — Това не е ли доказателство, че е жив? Само ние двамата с него ползвахме картата за „Интермарше“.

— Може някой да я е откраднал… — предположи Ортанс.

Спогледаха се безмълвно.

— Кой би могъл да я вземе и да не я използва веднага? Кой би изчакал цели две години и чак тогава да я използва? Не, изглежда ми неправдоподобно.

— Може и да си права — съгласи се Ортанс. — Каквото и да си говорим обаче, едно съм сигурна, той не е писал писмата.

— Върнал се е, не смее да се появи, защото много е изпаднал, и затова, докато чака нещата се оправят според както си беше мечтал, пише писма и пазарува с картата от „Интермарше“… Такъв си е баща ви, нежен мечтател, та животът го смаза. Всъщност това не ме учудва…

Дю Геклен лежеше в краката на Жозефин и погледът му се местеше от едната към другата, сякаш той преценяваше аргументите.

— Споделям мнението ти за човека от метрото — добави Жозефин. — И аз си помислих същото. Може и да си права за писмата, познаваш Милен по-добре, но откраднатите точки от картата, тях не си ги измислям. Бяхме двете с Ифижени, тя ще ти разкаже…

В този момент се чу треперещият глас на Зое, която тихо каза:

— За точките от „Интермарше“ аз съм виновна. Взех картата от портфейла на татко, когато бяхме в Килифи, за да си играя на търговец, а той ми каза, че може да не я връщам, защото вече не му трябвала. И наистина я използвах. Първият път преди шест месеца, там някъде…

— Ама за какво ти беше? — попита Жозефин, отърсвайки се от вцепенението си.

— Заради Пол Мерсон. Когато се събирахме в мазето, той казваше, че всички трябва да носим по нещо, аз не посмях направо да ти призная, защото щеше да ме разпитваш и…

— А кой е Пол Мерсон? — попита Ортанс заинтригувана.

— Едно момче от кооперацията. Зое често ходи с него и другите младежи в тяхното мазе — поясни Жозефин. — Давай нататък, Зое…

Момичето си пое въздух и продължи:

— Пък Гаетан и Домисий нямаха пари, щото баща им ги държи изкъсо, нямат право на нищо, дори понякога са длъжни всеки ден да обличат дрехи в различен цвят…

— Какви ги приказваш! Нищо не разбирам! Не се отплесвай, Зое, карай направо! — изкомандва я Ортанс.

— И затова аз пазарувах заради всички с картата на татко благодарение на натрупаните точки…

— А, ето какво било — прошепна Жозефин, — сега разбирам…

— И това също потвърждава хипотезата ми! — заяви Ортанс. — Писмата са от Милен, човекът от метрото ти е заприличал на татко, но не е той, а точките от „Интермарше“ са изразходвани от Зое! Като гледам накъде са тръгнали нещата, било е крайно време да се върна: без надзор и двете ставате опасни! На теб, мамо, ти се привиждат призраци, а Зое участва в групов секс в мазето! Бе вие никога ли не си говорите?

— Не се осмелих да ви кажа, за да не будя у вас напразни надежди… — оправда се Жозефин.

— В резултат на което настъпи пълен хаос! Значи затова си беше измислила онази история с Плосък татко, така ли?

— Ми да… Мислех си, че скоро ще се върне при нас и така чакането ставаше по-лесно.

— Лъгала си ме, Зое — каза Жозефин. — Откраднала си и си лъгала…

Зое пламна и смотолеви:

— Случи се, когато бяхме престанали да си говорим… Нямаше да седна да ти разказвам такива неща. Ти правеше твоите глупости, а аз — моите!

Жозефин кимна с въздишка: „Каква каша!“. Ортанс се опитваше да разплете загадката, но тъй като не успя да й хване края, продължи с плана за действие:

— Дотук добре… сега ще трябва да се изясним с Милен. Да престане с тъпите писма. Имаш ли представа как можем да се свържем с нея?

— Марсел знае. Има й номера… Даде ми го на Коледа, обаче го изгубих. След като получих първото писмо, реших да звънна, но после… Не ми се говореше с това момиче.

— Напълно си била права! Според мен тя е изтрещяла… Сигурно ужасно й е дотегнало да кисне в Китай и се прави на Мадам дьо Севине с тези писма. Разказва си историйки. Понеже е самотна, времето тече, няма деца, въобразява си, че сме нейни дъщери. Ще звънна на Марсел.

— Значи излиза, че татко наистина е умрял? — попита Зое с треперещ от мъка глас.

— Няма хиляда начина да си умрял, Зое. Или си умрял, или не си, аз мисля, че той е мъртъв от доста време! — тросна се Ортанс.

Зое погледна сестра си, сякаш сега наистина беше убила баща й, и се разрида. Жозефин я прегърна. Дю Геклен се присъедини, виейки и клатейки глава като древните оплаквачки, забулени в черно. Ортанс го изрита.

Вечерта звънна на Марсел. Постоянно даваше заето.

— Какво толкова дрънка? Бас ловя, че се чукат с Жозиан и затова са оставили отворен телефона! На тяхната възраст човек не се чука, полива си цветята и реди пасианси!

 

 

Ортанс беше права и не беше. Марсел наистина беше оставил отворен телефона, но не за да се чука с Жозиан, а се опитваше да я върне на земята.

Беше поканил госпожа Сюзан и Рьоне. Младши, седнал на бебешкия си стол, гризеше кората на парче сирене, точеше лиги, изложил на показ розовите си венци. Жозиан се беше отпуснала на фотьойла, наметната с мохерен шал. Зъзнеше. Какво им става на всички, защо я зяпат така? Да не са й прораснали корените на боядисаната коса? И защо е с халат в седем вечерта? От известно време се беше занемарила, но ще е по-добре, ако се постегне, преди да дойдат хората. И защо трепери? В средата на юли сме. Нещо съвсем не съм наред. Като объркана мокра кокошка.

Госпожа Сюзан, седнала в краката й, масажираше десния й глезен. Обхванала крака й с меките си ръце, тя натискаше някакви точки, сключила вежди като питанки, и шумно дишаше.

— Напълно съм убедена, че е обладана от злото, но не виждам нищо… — заяви след няколко минути.

Рьоне и Марсел се наведоха към нея, сякаш да я подкрепят със закрилата си. Жозиан долови познатата миризма от ризата на мъжа си. Припомни си нощи на диво любене и въздъхна при мисълта, че толкова време не бяха го правили. Нямаше желание за нищо. Госпожа Сюзан поде тихо, бавно, за да не стресне пациентката:

— Жозиан, слушайте ме внимателно, имате ли врагове?

Жозиан бавно закима.

— Съзнателно или неволно, случвало ли се е да сте обидили някого, който би могъл да си отмъсти толкова жестоко, че да пожелае смъртта ви?

Жозиан дълго премисля, но не се сети за никого, когото да е обидила. Близките й бяха завидели за връзката с Марсел, бяха й искали пари, тя не им бе дала, но пък да стигне дотам да се хвърля през балкона, пълен абсурд! Тя си спомняше за деня, в който бе понечила да скочи, стола, парапета, как празното пространство я привличаше, желанието да сложи край на убийствената отпадналост, която я тровеше. Да забрави. Да забрави всичко. Да се качи на стола и да скочи.

— Може да съм постъпвала неделикатно, каквото ми е на сърцето, то ми е на устата, но никога не съм правила зло съзнателно… Защо ме питате?

— Само отговаряйте на въпросите…

Госпожа Сюзан опипваше стъпалото, крака й, затваряше очи, отваряше ги. Марсел и Рьоне следяха всеки неин жест, кимаха одобрително.

— Не е болна, нали, сигурно ли е? — попита Рьоне, според когото Жозиан беше бледа като платно.

Този шал посред лято, разтрепераните й крайници, всичко това никак не му харесваше, никак.

— Водих я по всички възможни доктори. Нищо й нямало… — отговори Марсел.

— Ще ме улесните много, ако ми кажете едно-две имена на хора, които я недолюбват. Ще ме ориентират в каква посока да търся… Кажете ми едно име, Жозиан, без да се замисляте, спонтанно.

Жозиан се съсредоточи, но така и не каза нищо.

— Не се опитвайте да мислите. Кажете имената, както ви идват на ум.

— Марсел, Младши, Рьоне, Жинет…

— Ама не! Не съм съгласен… не може да сме ние! — запротестира Марсел.

— Може би е от вашата страна — отговори госпожа Сюзан, обръщайки се към Марсел. — Конкурент? Уволнен служител?

Те се спогледаха в недоумение. Марсел си бършеше изпотеното чело, Рьоне дъвчеше вечната си клечка за зъби, Младши се въртеше на стола си и крещеше като бесен.

— Успокой се, Младши, нещата са сериозни! — изръмжа Марсел.

— Не, оставете го… — намеси се госпожа Сюзан. — Той се опитва да ни каже нещо. Хайде, ангелчето ми, говори…

Младши започна да подскача на столчето си и да прави странни движения: показваше нещо като витло, което се въртеше над главата му, правеше балончета и мляскаше звучно.

— Червата му куркат от глад и му е писнало, защото никой не му обръща внимание — изтълкува Марсел. — Малките са егоисти и когато са гладни, нищо друго не ги вълнува!

Госпожа Сюзан му направи знак да замълчи и впери очи в очите на Младши.

— Това дете иска да ни каже нещо…

— Че то не може да говори, едва на петнайсет месеца е! — извика Рьоне.

— Той се опитва да общува по свой си начин.

Начаса Младши се успокои и на устните му цъфна широка усмивка. Вирна палец във въздуха, сякаш да поздрави: „Шапка ви свалям, лелко, на прав път сте“, и отново продължи да имитира излитащ хеликоптер.

— Сякаш играе на гатанки! — изказа предположение смаяният Рьоне. — Хлапето действително иска да каже нещо!

— Имали ли сте връзка с пилот? — обърна се госпожа Сюзан към Жозиан, без да изпуска Младши от очи.

— Никакъв пилот, нито летец, нито капитан. Не харесвам униформите. Бих казала, че предпочитам по-обикновените…

— Браво де! — захили се Рьоне.

— Млъквай, ще заглушиш вълните! — сряза го Марсел.

— Или някой с ореол или с голяма шапка? — изказа предположение госпожа Сюзан, наблюдавайки настоятелните мимики на Младши.

— Пастир? — предложи Рьоне.

Младши заклати отрицателно глава.

— Каубой? — направи опит Марсел.

Младши клатеше отчаяно глава.

— Мариачи? — каза Рьоне, подрънквайки на въображаема китара.

Младши го прониза с поглед.

— Госпожа Дьо Фонтене? — продължи да изброява Марсел всички прочути шапки във френската история, сещайки се за бившата председателка на журито за „Мис Франция“…

Младши направи пауза, пърхайки с пръсти, сякаш да им каже „нещо подобно“. И понеже не се сещаха за нищо друго, детето махна с ръка, за да им каже, че ще опита по друг начин. Не го изпускаха от поглед, Жозиан си помисли дали пък синът й няма гърчове.

И детето започна да имитира някакво животно. Блееше, с пръстчета направи две рогца, показа нещо като брада. Госпожа Сюзан се изчерви силно.

— Не може да е коза все пак…

Младши настоятелно продължаваше. Сочеше с пръст към нея, за да й покаже, че бе на прав път.

— Коза ли? — попита госпожа Сюзан.

Давай, давай, напредваш, сякаш искаше да й каже Младши, размахал пухкавите си крачета. С ръчички бръчкаше лицето си и правеше грозни гримаси.

— Дърта коза…

Той заръкопляска като луд. И отново я насърчи, показвайки с жест въртящото се витло над главата си.

— Някаква дърта коза с витло или голяма шапка на главата?

Младши изкрещя от възторг, от радост и изтощен се отпусна на столчето си.

— Анриет! — заяви Рьоне, обзет от внезапно вдъхновение. — Това е Анриет! Дъртата коза с шапка, която прилича на летяща чиния.

Младши отново изръкопляска и за малко да се задави с коричката от сиренето, но Марсел бдеше и веднага я извади от устата му.

— Анриет! — възкликнаха в един глас Марсел и Рьоне. — Тя е направила черна магия на Душката!

Най-сетне госпожа Сюзан успя да влезе в душата и в съдбата на Жозиан. Все така коленичила в краката й, тя помоли за максимално съсредоточаване и всичко потъна в църковна тишина. Допрели лакти в знак на солидарност, двамата мъже очакваха да чуят диагнозата на госпожа Сюзан. Младши и той. Беше хванал ходилата си с двете ръце и ги клатеше, за да ускори времето, все едно повтаряше: „трябва да се действа бързо, бързо“…

— Наистина става въпрос за жена с името Анриет… — прошепна госпожа Сюзан, наведена над крака на Жозиан.

— Как е възможно? — попита Марсел, пребледнял, сякаш беше зърнал привидение.

— Ревността и парите… — продължи госпожа Сюзан. — Тя ходи при някаква жена, много дебела жена с розови сърца в целия апартамент, която има вземане-даване със злото и е направила магия на Жозиан… Виждам ги двете. Дебелата жена се поти и се моли на гипсова Дева Мария. Дамата с голямата шапка й дава пари, много пари. Дава също и снимка на Жозиан на дебеланата, която започва да й въздейства и да я обработва, обработва… Виждам карфици! Ще бъде много болезнено, много трудно, но ще се справя!

Тя се съсредоточи върху стъпалата и глезените на Жозиан, взе ръцете й в своите и започна да произнася неразбираеми думи, които звучаха като латински. Марсел и Рьоне слушаха смаяни. Младши кимаше с вид на човек, който разбира. Те разгадаха един израз, заповед към демоните „да излязат“. Жозиан хлъцна и повърна малко жлъчка. Госпожа Сюзан я избърса, държеше я за тила. Жозиан клатеше глава, подбелила очи, с пяна на устните. Младши се усмихваше. После госпожа Сюзан започна да прави някакви хипнотизаторски движения около Жозиан. В продължение на десетина минути. Разгневи се и заповяда на злите духове да се предадат и да изчезват.

Марсел и Рьоне уплашени направиха крачка назад.

— Предпочитам разказа ти за гарвана… Беше по-поетичен.

— И аз! — пошушна Рьоне, който следеше сцената и не вярваше на очите си.

С поглед Младши ги накара да млъкнат. Те сведоха очи от неудобство.

Най-накрая госпожа Сюзан се изправи, разтри си кръста и обяви:

— Ще се оправи. Но ще бъде изтощена…

— Алилуя! — възкликна Младши, вдигнал ръце към небесата.

— Алилуя! — подеха Марсел и Рьоне, които не знаеха как да се държат при това положение.

Жозиан, потънала в мохерния си шал, се разтрепери неудържимо цялата и се свлече на пода.

— Ето, готово… Освободи се — установи госпожа Сюзан. — Тя ще поспи, а през това време ще я прочистя изцяло… Молете се за мен, врагът е силен, не се предава лесно, ще е нужна голяма енергия.

— Забравил съм молитвите! — отговори Рьоне.

— Казваш каквото ти хрумне и започваш с „благодаря“… — посъветва го Марсел. — Думите не са важни, да не ти пука, важно е да ги казваш от сърце.

Рьоне направи фасон. Не беше дошъл да мрънка разни църковни глупости!

— Колко ви дължа? — попита Марсел.

— Нищо. Това е дарба, която ми е дадена, и не трябва да я мърся с пари. В противен случай веднага ще ми бъде отнета. Ако искате нещо да дадете, направете го някъде другаде.

Тя прибра маслата и кремовете, пръчиците тамян и дебелата бяла свещ и си тръгна, оставяйки двамата мъже замаяни, Младши във възторг и Жозиан потънала в здрав сън.

Телефонът продължаваше да не отговаря.

 

 

— Какво й става на мама? — извика ядосана Ортанс, докато закусваха двете със Зое в кухнята. — Наистина се държи странно!

Беше дванайсет и половина и двете момичета току-що бяха станали. Жозефин им беше приготвила закуската, движейки се като разсеяно привидение. Сипа кафе в чайника, сложи меда в микровълновата печка и остави филийките в тостера, докато станат на въглен.

— Серийните убийства… объркват ти акъла! — изказа предположение Зое. — Пак я викаха ченгетата след смъртта на колежката им. Всички ги викаха да ги разпитват отново, всички от кооперацията…

— Когато я видях в Лондон, си беше нормална. Дори много оживена.

— Кога си я видяла? — викна изненадано Зое.

— Преди петнайсет дни. Имаше среща с английския си издател.

— Ходила е в Лондон? На нас ни каза, че отива на семинар в Лион. Обясняваше ни надълго и нашироко! Стори ми се, че прекалява. Но нали я знаеш… Винаги е прекалено въодушевена, когато става дума за средновековието…

— Не! Дойде в Лондон и я видях с очите си…

— Ето, никога не ми се обаждаш и аз все нищо не зная!

— Мразя да се обаждам! Лигаво е, освен това невинаги има нещо за казване! Защо ли е излъгала? Не е в нейния стил…

Зое и Ортанс се спогледаха озадачени.

— Мисля, че зная — заяви Зое загадъчно.

Тя замълча за миг, за да се концентрира.

— Разказвай, какво чакаш! — изкомандва Ортанс.

— Мисля, че е ходила да се срещне с Филип и не иска да каже заради Ирис.

— Филип? И защо й е да лъже, за да го вижда?

— Защото е влюбена…

— Във Филип? — изненада се Ортанс.

— Видях ги случайно на Коледа, бяха в кухнята и се целуваха.

— Мама и Филип? Ти съвсем си превъртяла!

— Не, не съм и това обяснява всичко… Излъга Ирис, каза й, че отива в Лион на семинар, но е отишла да се срещне с него… в Лондон. Сигурна съм, защото исках да й се обадя и на мобилния й отговориха на английски! Сега вече ми е ясно!

— И не ти беше казала дори на теб?

— Сигурно се е опасявала да не се изпусна пред Ирис. Каза ми, че щяла да ми се обади тя. Освен това знаеше, че съм при Ема. Нямаше за какво да се притеснява.

— Виж ти! Личният живот на мама винаги ме е шашкал! Аз си мислех, че ходи с Лука, нали го знаеш, оня красавец от библиотеката!

— Тя го изостави. Неочаквано. Впрочем да не забравя да й кажа, красивият Лука обикаля из квартала, вече няколко пъти го виждам. Не зная докъде са стигнали…

— Изоставила е Лука! — слиса се Ортанс. — Ама защо нищо не си ми казала?

— Защото те нямаше, не ми се говореше, пък и бях ядосана на мама.

— Ядосана? Филип е страхотен!

— Предаде татко…

— Я не прекалявай! Той я заряза заради Милен!

— Но все пак…

— Значи никого не е предавала! Много си късопаметна, Зое!

— Да кажем, че не ми беше приятно! Това си е шок, да видиш майка си как се мляска с чичо ти!

Ортанс отхвърли с жест аргумента и попита:

— А Ирис, тя не се ли досеща?

— Ми не… нали мама й каза, че отива на семинар в Лион. Освен това от известно време Ирис е на друг акъл. Крои някакви планове, свързани с Льофлок-Пинел. Днес щеше да обядва с него…

— А кой е Льофлок-Пинел?

— Един от кооперацията… На мен не ми харесва, но е много представителен и лъскав!

— Да не е красавецът, дето го зърнах на Коледа и исках да го пробутам мама?

— Точно така. Не ми харесва, никак не ми харесва! Гаетан му е син…

— Същият, с когото се срещаш в мазето.

Зое изгаряше от желание да заяви на Ортанс „влюбена съм в Гаетан“, но се сдържа. Тъй като Ортанс не беше от сантименталните, тя се опасяваше да не би сестра й да опропасти нейната любов с някоя безапелационна сентенция. Ако й разкажа за балона, който се раздува и изпълва гърдите ми, тя ще се пръсне от смях.

— Какво да ти кажа, мама се е променила! Целува се с Филип! Пикантерия!

— Да, същевременно изглежда тъжна…

— Мислиш ли, че с Филип не се е получило?

— Ако се беше получило, нямаше да е тъжна!

Пак й се прииска да добави: „Зная, защото аз съм влюбена и не съм весела през цялото време“. Тя отново потисна желанието си. Понякога ми казва, че съм неговата Никол Кидман. Пълна тъпотия, но обожавам да ми го казва. Като се има предвид, че не съм платинена блондинка, освен това не съм два метра и отгоре, имам лунички и щръкнали уши. Но ми харесва, когато ми говори такива работи, виждам се още по-хубава. Благодарение на красотата, която е открил в мен, изкарах изпитите с оценка „много добър“. През август заминава на почивка и се страхувам да не ме забрави. Кълне се, че няма, но ме е шубе.

Ортанс бърчеше вежди, потънала в размишления. Беше сигурна, че сега не е най-подходящият момент да споделя каквото и да било. Проблемът с Ортанс беше, че моментът рядко беше подходящ.

— Защо не ме погалиш? — пошушна Зое.

— Предпочитам да не го правя. Не ме бива много за тези работи, но мога да те ударя, ако искаш!

Зое прихна. Ортанс не беше просто момиче от класа, тя беше страшно забавна.

— Днес следобед ли е срещата?

— При Жан-Пол Готие ли? Не. Отложиха я за утре…

— Можем да изгледаме „Телма и Луиз“…

— Гледали сме го сто пъти!

— Страшно го харесвам! Когато Брад Пит се съблича и после, когато камионът се взривява! И накрая, когато двете политат в бездната!

Ортанс се поколеба.

— Окей, миличка Зое. Обаче само един път!

Зое нададе ликуващ вик и двете се гушнаха на канапето в хола пред телевизора.

— А къде е мама? — полюбопитства Ортанс, преди да натисне дистанционното.

— В стаята си, бачка. Непрекъснато бачка. Сигурно за да се разсейва и да мисли за други неща…

— Никой мъж не заслужава да си разкъсаш сърцето заради него — обяви категорично Ортанс. — Добре го запомни, Зое!

Изгледаха филма два пъти. Пускаха си много пъти сцената, в която Брад Пит си сваля тениската, Ортанс си мислеше за Гари и се наруга, Зое искаше да й разкаже за Гаетан, но не го стори. Изръкопляскаха, когато камионът се взриви, а накрая, когато двете жени полетяха в пропастта, те изкрещяха, хванати здраво за ръце. Зое си мислеше, че има хиляди начини да постигнеш щастието: с Гаетан, със сестра си. Не беше едно и също щастие, но пак стопляше сърцето и бе също толкова силно. Повече не можеше да пази тайната. Щеше да я сподели с Ортанс. Какво от това, че тя щеше да й се присмее. Не й пукаше.

— Ще ти кажа една тайна… — пошушна тя. — Най-прекрасното чудо на света, което…

Не успя да довърши. Ирис влезе в хола, тръшна се на фотьойла и остави в краката си пълни с дрехи торби, които се изсипаха на пода.

— Няма ли я майка ви?

— Тука е, в стаята си — отговориха едновременно двете момичета.

— Постоянно виси в стаята си. Тъпо е…

— Пише си дисертацията — обясни Зое. — Това си иска страхотно бачкане!

— Открай време е такава, не спира да бачка! Колко време прекарва заровена в книгите, не е истина…

— Ти пък предпочиташ да го прекарваш по магазините — подигравателно й заяви Ортанс.

Ирис не отвърна на нападката и грабна торбите.

— Мисля, че е луд по мен…

— Той ли ти накупи всичко това? — Ортанс едва не се задави.

— Нали казах: луд е по мен…

— Но той е женен — натърти Зое. — Има три деца!

— Покани ме на обяд, очарователен ресторант в хотел „Ланкастър“, всяка хапка те кара да припадаш от удоволствие, после се поразходихме: „Шанз-Елизе“, авеню „Монтен“ и във всеки магазин ме отрупваше с подаръци! Истински вълшебен принц!

— Вълшебните принцове са измислица! — заяви Ортанс.

— Той не е! Отнася се към мен като към принцеса. Учтив, деликатен, изпива ме с очи… Пък и хубав мъж е, ама колко е хубав!

— Женен е и има три деца! — повтори Зое.

— Когато е с мен, забравя всичко!

— Чуден начин на мислене — въздъхна Зое.

— Отивам да си подредя нещата в моята стая…

В моята стая… — мислено я поправи Зое. Заради нея спя в кабинета на мама, а тя работи в своята стая!

— Не я харесваш май?

— Не се държи добре с мама. Все едно си е вкъщи! Води тук треньора си по гимнастика, кани на гости Анриет, говори с часове по телефона с приятелките си… С една дума, тук е като на хотел, а мама си трае.

— Мама се е срещала с Анриет?

— Вечеряха трите и повече не й видяхме очите.

— Виж ти какви неща се случват, докато ме няма!

 

 

Ирис извади покупките от торбите и ги нареди на леглото. Всяка дреха й напомняше погледа на Ерве. Тихо се засмя, прокарвайки ръка по гъвкавата и мека кожа на чанта от луксозната марка „Ботега Венета“. Голяма торба, изработена от сребриста кожа. Точно за такава си мечтаеше! Освен нея си избра памучна рокля в цвят слонова кост и подходящи сандали. Роклята беше с шал яка деколте, стегната в талията, а надолу се разширяваше, надиплена и бухнала като венчелистче. Стоеше й идеално. Би могла да я носи дори като булчинска рокля…

Бяха обядвали очи в очи. Той й разказа за работата си. Обясни й как петата най-голяма фирма за пластмаси беше изкупила четвъртата по големина, за да се превърне — твърде вероятно — в първия производител на световно ниво. После подметна: „Сигурно ви отегчавам. Мъжът не би трябвало да говори за бизнес в компанията на красива жена! Ще отидем на шопинг за награда, че ме изслушахте с такова внимание“. Тя не отказа. За нея върхът на мъжествеността беше някой да я отрупва с подаръци. Разделиха се на стоянка за таксита, той й целуна ръка. „За съжаление трябва да се върна на работа!“ Какъв очарователен мъж!

Първите подаръци, които й направи. Набира смелост. Скоро ще дойде и първата целувка, първата нощ, прекарана заедно, а защо не и уикенд! За да стигнат до сватбения марш и брачния пръстен! Тралала! Нямаше да е младоженка с бяла рокля, разбира се, но кремавата щеше да свърши работа. Ако се оженят през лятото… Тя се изтегна на леглото, притиснала роклята до гърдите си.

Нужно й беше единствено търпение. Той не беше от мъжете, които те притискат в ъгъла или ти досаждат. Телефонираше й сутрин, питаше дали е свободна за обяд, определяше й среща в ресторант и беше толкова галантен, че никой не можеше да повярва колко бяха близки! Все още не ме е целунал. Беше й предложил да отидат да обядват в парка „Сен Клу“. Лятно време там е особено приятно. Може да се разходим из алеите. Досети се, че там възнамерява да я целуне, и се изчерви. Той я връщаше към първите й пубертетски вълнения.

Понякога едва успяваше да прикрие чувствата си към Жозефин. Липсата й на самоувереност, непохватното й държане я дразнеха ужасно. Освен това… не можеше съвсем да й прости за скандала с книгата. Ако сега разполага с тлъста банкова сметка, все пак е благодарение и на мен! Изпитваше към Жо чувство на неприязън и на ревност. Щом Жозефин се впуснеше в обяснения относно проучванията си за дисертацията или така наречената ХУП ли, ПУХ ли, постоянно объркваше реда на буквите в досадната гадна абревиатура — с една дума, университетската й хабилитация за преподавател — тя ставаше и излизаше от стаята. Обаче по стечение на обстоятелствата, животът у сестра й беше по-приятен, отколкото да остане вкъщи с онази Кармен, лепкава като хартиените ленти мухоловки. Тук и Ерве беше наблизо. Беше й направило впечатление, че избираше винаги места за срещи, където никой не го познаваше. Не се виждаха през уикендите. Тя чакаше понеделник сутрин, за да звънне мобилният й. Беше избрала специална мелодия за него. Оставяше телефона на възглавницата, изчакваше три-четири позвънявания. Не можеше да не си признае, че живее в очакване да й позвъни. Нямам никакъв избор, мислеше си трезво. Август наближава. Жена му и децата ще заминат на почивка в голямата им къща на остров Бел Ил.

Тя разгъна широка бяла риза с висока яка. За да прикрива бръчките на шията. Махна карфичките, картонената подложка, разстла я на леглото. Набоде се на една топлийка и установи потресена, че има капчица кръв на красивата рокля от „Ботега Венета“.

Изруга. Как се чисти петно от кръв върху светла памучна дреха? Налагаше се да позвъни на Кармен.

 

 

Анриет слезе на спирка „Бюзанвал“ на метрото и зави по улица „Де Виньол“. Спря пред кооперацията на Шерюбин с олющена мазилка и си пое дъх. Палецът на десния крак я болеше, ишиасът я свиваше от време на време. Вече не беше на годините, когато човек може да си позволи да взема метрото, да слиза и да се катери по стълбите, да стои притиснат отвсякъде от непознати с миризливи подмишници. Въпреки че беше без шапка, че се обличаше с евтини дрехи, неизменно й се струваше, че всички нея зяпат. И знаят, че си крие парите в сутиена. Притискаше гърдите си, за да се предпази от евентуално нападение на някой мургав грубиян, и си придаваше начумерен вид на проклета старица, с която по-добре човек да не се захваща. Когато случайно зърнеше отражението си в прозореца на вагона, я дострашаваше от самата нея! Разсмиваше се, скрила нос в шала си, напарфюмиран с „Жики“ от „Герлен“. Поливаше се с парфюма всеки път, когато вземаше метрото. Единственият начин да не припадне. Никога не я бяха нападали и колкото по-често ползваше метрото, толкова по-озлобена и кисела ставаше.

Тя бавно се заизкачва по стълбите на кооперацията на Шерюбин, преглътна гаденето от неизтребимата воня на гнило зеле, спираше на всяка площадка и най-после стигна третия етаж. Опипа сутиена си и въздъхна. Как обичаше банкнотите! Колко приятно й беше да ги докосва и лекичко да ги мачка! Издаваха нежен звук, който галеше слуха й, сякаш пърхаха крилцата на новоизлюпено пиленце. Шестстотин евро все пак! За забиване на игли. Не може да се каже, че е евтино. А резултатите нещо не ги виждам. Колкото и да вися под прозорците на Марсел, не мярвам и помен от размазано тяло на тротоара. Напразно ходя да разпитвам в жандармерията. Нито злополука, нито самоубийство. Ако така вървят нещата, банковата ми сметка ще се изпразни като вана с мръсна вода! Стана шести път, откакто й плащам. Шест пъти по шест е трийсет и шест, което прави три хиляди и шестстотин евро на вятъра! Прекалено много! Страхотно много.

Зърна бележката над звънеца: „Ако сте закъсали, звънете тук“. Аз ли съм закъсала? Аз ли съм една от нещастните объркани жени, готови на всичко, за да си върнат мъжа? Съвсем не. Аз разцъфтях в удобна необвързаност и съм начело на просперираща фирма с моите смешни и дребнави икономии. Трупам, трупам и никога досега не съм се забавлявала толкова. Ограбвам просяците, крада, мамя и успявам да живея, без да харча. А същевременно тикам цяло състояние в ръцете на тази затлъстяла шарлатанка! Нещо не е наред, скъпа Анриет. Вземи се в ръце! Постоя известно време, загледана в надписа, после отсече на висок глас: „Ами пък няма да звънна!“.

И обърна гръб.

Бях на ръба на умопобъркването, разсъждаваше тя, докато пътуваше с автобус №9, опипвайки чашките на сутиена си, наострила слух за тихото шумолене. Какво от това, че Жозиан и Марсел гуляят и пируват? Нима не съм по-щастлива сега? Той ми направи услуга, като се измете. Осмисли живота ми, който всъщност беше почти лишен от смисъл, нека си призная. Днес, както се изразяват младите кретени, се кефя яко.

Вчера открадна от луксозния „Едиар“. Да, открадна. Беше влязла, за да пробута дежурния си номер на плачлива старица, съсипана от живота — беше обула пробитите си еспадрили и облякла палтото си на беднячка, защото се знае, че бедните носят едни и същи дрехи лято и зиме, — и тъкмо щеше да захленчи, когато внезапно осъзна, че е сама в магазина. Продавачките бяха в сутерена, заети да клюкарстват или да се преструват, че работят. Отвори голямата си торба и я напълни с червено вино „Сансер“, балсамов оцет (осемдесет и едно евро шишенцето от петстотин милилитра), пастет от гъши дроб, плодови желета, шоколади, супи от краставица, с босилек, ядки кашу, шамфъстък, бадемови сладкишчета, виетнамски рулца с пълнеж, парчета бут, желирани яйца, разни видове сирена. Беше грабила каквото й паднеше пред очите. Пълната торба натежа много, едва не си извади рамото. Но пък какъв кеф! Под мишниците й се стичаше пот. Беше справедлива постъпка: преди ощетявах бедняците, а сега ощетявам богаташите! Животът е прекрасен.

Мозъкът ми трябва да е бил парализиран, за да се оставя в ръцете на дебеланата. Сигурно съм забравила акъла си на гардероб. Бих могла даже да отида да я издам на полицията тази Шерюбин. Далаверите й са незаконни, сигурна съм. Убедена съм, че не обявява нито грош на данъчните! Ако ме заплаши с тънките си игли, ще я предупредя, че ще я издам на полицията и на данъчните. Да й е за обица на ухото.

Така де! Току-що спасих шестстотин евро. Шест сладки банкноти по сто евро, които спинкат безгрижно в пазвата ми. Милинките ми! Мама е тук, бди над вас, спете спокойно!

Добре че се отърва.

Благославяше юлския ден, в който най-после си върна здравия разум. Колко свестен вид имат пътуващите в метрото! Не е тяхна вината, че не са усмихнати. Те са бедни хора. Принудени да вършат неблагодарна работа, за да си изкарват хляба, затова не може да изискваме от тях да са усмихнати и да ухаят приятно. Не че сапунът струва скъпо…

Още повече, си каза тя, понесена от вълна от щастие, в живота трябва да умееш да прощаваш! Затова му прощавам, че ме напусна. Прощавам му и ще се обадя на адвоката си да задвижи развода. Ще му изпия кръвчицата и ще го накълцам с остър нож, но ще му върна свободата. Ще запазя апартамента и ще удвоя сумата, която предлага да ми плаща. С парите, които печеля, крадейки от просяците и от богатите, ще стана милионерка!

Тя слезе от влака весела като птичка, изкачи леко стълбите, прихванала с две ръце гърдите си, и пусна двайсет сантима в паничката на просяк, полегнал на стълбите на подземната железница.

— Благодаря, госпожо — каза старецът и свали каскет. — Бог ще ви възнагради стократно! Господ познава своите.

 

 

Жозефин беше мрачна.

Жозефин живееше затворена между четирите стени на стаята си. Около леглото й се издигаха купища папки. Налагаше се да ги прескача, за да си легне.

Вече нямаше желание да слиза в красивата шарена портиерна при Ифижени. Беше се превърнала в най-посещавания салон и скорошните убийства бяха тема на постоянни и обстойни коментари. Разпространяваха се най-невероятните слухове. Бил свещеник, който заради обета за целомъдрие се разбунтувал срещу Рим. Бил месарят, гледах подобен филм, само той може да има толкова остри ножове. Не! Сигурно е някой гневен младеж, въстанал срещу прекалено строгата си майка; при всяко наказание, което тя му налага, той избира за жертва самотна жена нощем. Някой безработен, бивш висш чиновник, който не може да се примири с уволнението, затова си отмъщава. Чудеха се защо полицията се беше вторачила в обитателите на вход А. Пак на тях се падна водещата роля, жално въздишаше дамата с пудела.

Всеки разполагаше с идеалния виновник, добавяше съмнителни детайли, заостряше вниманието върху разни типове с престъпни физиономии, светли шлифери. Зърнеше ли Жозефин, Ифижени й ръкомахаше да се присъедини към тях. Жозефин беше интересен източник на информация: инспектор Гарибалди я беше разпитвал неколкократно. Вероятно разполагаше със сведения, непознати за тях. Тя слушаше, кимаше, отговаряше: не зная нищо особено, и те започваха да я гледат враждебно, сякаш й казваха: ясно, не сме достатъчно изискани за вас, така ли?

Сам в един ъгъл, господин Сандоз изпиваше Ифижени с очи. Опитваше се да я накара да чуе любовната му жалба, но Ифижени имаше други грижи и го слушаше разсеяно. Той отваряше сърцето си пред Жозефин, скрил ноктите си, които според него никога не бяха достатъчно излъскани и чисти.

— Тя не смее да ми каже в очите, че съм прекалено стар. А колко се старая, правя всичко, за да й бъда приятен…

— Може би се престаравате — отговори Жозефин, за която меланхоличното настроение на господин Сандоз се явяваше като отзвук на собствената й мъка. — Любовта не означава готовност и усърдие, тъкмо обратното… Все това ми повтаря голямата ми дъщеря, а тя е специалистка по омайване.

Крайчетата на яката на бялата риза на господин Сандоз стърчаха над плетената черна вратовръзка.

— Не мога да се преструвам на безразличен. В мен се чете като в отворена книга…

И двамата имаме този проблем, каза си Жозефин, аз също съм предвидима и прозрачна. Достатъчни му бяха двайсет и четири часа, за да се насити.

Господин Сандоз продължаваше да идва при Ифижени. Носеше цветя, шоколадови бонбони, които оставяше на малката полица от ИКЕА. С вечния сив костюм, бяла риза, бял шлифер, който не сваляше от гърба си, приличаше на човек, тръгнал на разходка, издокаран в празничните си дрехи.

— Не бих искала да ви засягам, защото не е въпрос на възраст, но вие… много сте сив за вкуса на Ифижени.

— Госпожо Кортес, аз съм посивял целият. И сърцето ми е пълно със сажди…

В най-скоро време и нея щяха да я засипят сажди.

Бяха минали шестнайсет дни, откакто се разделиха на перона на Сейнт Панкрас. Тя отбелязваше дните с малки чертички в полето на една тетрадка. Отначало започна да брои часовете, после се отказа. Многото черни чертички се отразяваха зле на самочувствието й. От шестнайсет дни нямаше никаква вест от Филип. При всеки телефонен звън сърцето й започваше да думка, изкачваше планина и падаше в подножието като сизифовия камък. Обаче не се обаждаше той. Защо не звънне? Беше си направила списък с причини, всяка придружена от аргументи.

Изгубил е телефона си и моите номера? Твърде невероятно.

Претърпял е злополука? Щеше да се разбере.

Претрупан е с работа? Неоснователна причина.

Върнал се е при Доти Дулитъл. Възможно. И тя драсна на листа чифт отворени обувки и обици.

Все още обича Ирис. Възможно. Нарисува две големи сини очи и счупи молива.

Чувства се неудобно пред Александър. Или пред Зое. Вероятно. Нима аз не скрих от момичетата, че се видях с него в Лондон?

Или… и моливът се търкулна на листа.

Беше й се наситил и преситил.

Не е харесал миризмата ми, малката синя вена на лявото ми бедро, вкуса на устата ми, гънката на дясното ми коляно, горната ми устна, венците ми… хъркала съм, отдала съм се без задръжки, недостатъчно страстно, държала съм се като глупава патка, не се целувам добре, любя се като дърво.

Не късаш с жена, понеже разстоянието между носа и устата й е прекалено късо или защото има слаби венци! А защо не? Ами ако според теб именно в това е идеалът за красота, за съвършенство? Спомни си как в последния клас на гимназията беше разкарала Жан-Франсоа Кутелие, защото твърдеше, че дядо Горио имал двама синове. „Не! Две дъщери, Анастази дьо Ресто и Делфин дьо Нюсенжан.“ — „Сигурна ли си? Бях убеден, че са двама синове.“ Погледна го — красотата му се беше изпарила като по чудо.

Желанието. Този парфюм, който не сме в състояние да затворим в шишенце. Колкото и да ругаем, да умоляваме, да чупим пръсти, да му предлагаме цялото си състояние, то си остава непостоянно и неуловимо.

Тя повика баща си. Имам нужда от теб, дай ми знак. Чувствам, че ще се разпадна. „… Когато излезеш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ — „Какво е това? Цитат ли?“ — „Не. Предупреждение с много приложения.“

Беше полетяла по стълбите на хотела с главата надолу, защото се подхлъзна на портокалова кора.

Щеше ли да изгуби Филип заради „коварната портокалова кора“?

Тя написа „оранж“ в гугъл. Появиха се следните резултати: телефонната компания „Оранж“, плодът портокал, градът Оранж, „Портокал с часовников механизъм“, оперният фестивал в Оранж, Генеалогия. Кликна на „генеалогия“ и стигна до Филибер дьо Шалон, принц Оранжки, роден в Лон льо Соние, предал краля на Франция Франсоа I, вземайки страната на Карл Пети. Предател. Филип ме е предал. Върнал се е в прегръдките на опасната албионка. Лон льо Соние, родният град на Руже дьо Лил, автора на „Марсилезата“.

Тя се сви на любимия си стол с тапицирана седалка, приятно извити подлакътници и удобна облегалка за гърба, от която не я заболяваше кръстът. Любовта ми се разпада: една целувка в кухнята, един цитат от Саша Гитри, едно бягство в Лондон и едно тъй дълго очакване, което ме държи в ужасно напрежение.

Спасяваше я работата по хабилитацията. Запрелиства бележките си. Докъде беше стигнала? До магнита, който слагали на корема, за да запазят желаното дете, или между бедрата, за да предизвикат аборт? До занаятчийската кондика, според която работният ден трябвало да приключва на смрачаване? За да повишат производителността, някои майстори карали хората си да работят на свещи след здрачаване, което било забранено. Оттук и изразът „работя на черно“. Мислите й се лутаха в безпорядък.

Беше зърнала Лука отдалече под разлистените дървета в кварталната градинка. Обикаляше с ръце в джобовете на неизменния дъфел. Тя се скри с Дю Геклен зад едно дърво и изчака да се отдалечи. Какво иска? Дали не е разбрал от портиерката, че е ходила у тях и е разкрила двойната му самоличност? Не смееше да си признае, но сърцето й се свиваше от страх. Ами ако я нападне? Дю Геклен изръмжа, щом го забеляза, козината му настръхна.

В криминалната полиция предполагаха, че престъпникът е някой от обитателите на кооперацията. Следите водят към вас, й беше заявил инспектор Гарибалди намръщен. „Защо веднага не подадохте оплакване, когато ви нападнаха през ноември? Нападателят ли прикривахте? Познавате ли го?“ „Изобщо не го познавам! — мънкаше Жозефин всеки път, когато той й задаваше този въпрос. — Не исках да тревожа дъщеря си Зое. Баща й загина трагично, нападнат от крокодил, и си мислех, че още една трагедия ще я съсипе…“ Той я наблюдаваше, кимаше не особено убедено. „Забиват ви нож в гърдите и първата мисъл, която ви минава през главата, е да не безпокоите дъщеря си?“ — „Естествено…“ — „Аха… според мен това си е чист мазохизъм или аз нищо не разбирам! А как успяхте да избегнете ударите?“ Жозефин го гледаше втренчено и учудено. Вече беше отговорила на този въпрос. „Благодарение на една кутия, която приятели на мъжа ми бяха изпратили и в която имаше една негова маратонка.“ Инспекторът се усмихна развеселен. „Една маратонка! Виж ти… Оригинално! Човек винаги трябва да си носи по една, когато излиза вечер! — и без никаква връзка превключи на въпрос за Англия. — Съвсем случайно бяхте в Лондон, когато бе убита капитан Галоа… Не беше ли по-скоро за да си осигурите алиби?“ — „Бях там, за да се срещна с английския си издател. Мога да го докажа…“ — „Известно ви е, че тя не ви харесваше.“ — „Забелязах го.“ — „Щеше да се види с вас на другия ден, в който…“ — „Не ми беше известно.“ — „Впрочем тя е оставила бележка… Искате ли да я прочетете?“

Подаде й бял лист, на който полицайката беше написала с едри букви с черен маркер: ДА СЕ РАЗРОВИ ОКОЛО РВ. ДА СЕ РАЗРОВИ ОКОЛО РВ. „Вероятно е искала да ви разпита допълнително за тази среща, тоест «рандеву». Да е имало някакво разногласие между вас двете?“ — „Не. Нейната неприязън ми беше непонятна. Мислех, че не ме харесва.“ „Аха — злобно се изсмя той, — с това ли си обяснявате разпитите! Ще се наложи да измислите нещо друго… Или да си наемете много опитен адвокат. Защото нещо не ви върви…“ Тя избухна в сълзи: „Стига вече! Нали ви казвам, нищо не съм направила!“. — „Всички така говорят, госпожо! Най-опасните престъпници винаги отричат и се кълнат в майка си, че са невинни…“ Той силно изтропа с показалци по бюрото си, сякаш изпълни соло на барабани. Прекрати номера, когато негов колега мушна глава през вратата и каза: „Имаме нови показания. Невероятно! Близка на сервитьорката. Върнала се от тримесечно отсъствие, била в Мексико и разбрала за приятелката си. Най-добре е да дойдеш и ти“. „Да… — отвърна инспекторът. — Идвам, а вие сте свободна, но вашият разказ не е много убедителен. На ваше място сериозно бих се замислил!“

Всеки път, когато излизаше от кабинета на инспектора, срещаше някои от съседите. Чакаха, седнали на дървените пейки в коридора с мърлявите стени. Не смееха да говорят помежду си. Вече се чувстваха виновни. Господин и госпожа Мерсон негодуваха, синът на госпожа Пинарели се усмихваше загадъчно, сякаш знаеше висши тайни и присъстваше проформа, а Льофлок-Пинел и Ван ден Брок се чувстваха огорчени.

— Направо сме безсилни! Ако откажем да дойдем, ще ни тикнат в затвора — негодуваше госпожа Ван ден Брок и бясно въртеше очи.

— Не е вярно! — успокояваше я съпругът й. — Права си, непоносимо е, но сме длъжни да спазваме процедурата. Няма никакъв смисъл да се нервираме, напротив, трябва да се държим съвсем спокойно.

Госпожа Льофлок-Пинел си беше извадила медицинско, за да си спести разпитите.

И от къде на къде убиецът ще е някой от нас? — питаше се Жозефин. Защото вуйчото на Басониер с досиетата си е подхранвал отмъстителния дух на семейството, гневно, задето е натикано да живее в миша дупка? Госпожица Дьо Басониер има досиета за всичко живо. Не само за обитателите на вход А! Дори и да съм познавала три от четирите жертви, това не ме прави задължително съучастница! А сервитьорката дори не съм я виждала, не зная как изглежда! Тази история е абсурдна. Капитанът ги е насочила към мен. Нервирах я с нещо още при първия ни разговор. Създавам такова впечатление у някои хора: от самото начало ме преценяват като мекушава, безволева, дори глупава. А може би не е харесала книгата ми? Искала е да стане писателка, а пък са й отхвърлили три ръкописа. Питала се е защо аз съм пробила, а не тя. „Да се разрови около срещата.“ Дори не се е изразила правилно. Човек не разравя около срещите, а дълбае, чопли във връзка с някакви идеи, рови, обмисля.

Тя стана и отиде да вземе речника „Литре“. Прегледа го и промърмори: права бях. Среща не се рови, среща се предлага, урежда се, отменя се, отлага се, комбинират се, ако са повече. Впрочем полицайката се изразяваше много чисто, с което ме впечатли. Толкова малко са хората, които владеят безупречно езика.

Тя написа на листа РВ, РВ, РВ, рандеву… но можеше да означава също и Работно време, Рисково вложение, Разумно възражение. Зое открехна вратата и мушна глава в пролуката с разтревожен вид.

— Какво правиш тука, мамо?

— Работя…

— Наистина ли?

— Не, драскам си, рисувам… — призна Жозефин, отегчена от това тъпчене на едно място.

— Може ли да погледам? — попита Зое с извинителен тон на човек, който се натрапва.

— Нищо интересно, право да ти кажа…

Зое седна на облегалката на стола. Жозефин й подаде листа с РВ-тата и се подготви да задоволи любопитството на дъщеря си. Не желаеше да говори за разследването.

— Аха… — заяви Зое разочарована и пусна листа. — Упражняваш се да пишеш есемеси?

— Не — отвърна изненадана Жозефин. — Напротив, когато пиша есемес, нарочно изписвам правилно всяка дума и се надявам, че и ти го правиш! Иначе ще забравиш правописа…

— О, аз го правя. Другите обаче — не. Знаеш ли какво ми изпрати оня ден Ема? — Зое грабна молива и до РВ-тата на Жозефин написа нещо. — Цяло съобщение само с шест букви, ТММТНА…

— Нищо не разбирам! — възкликна Жозефин, опитвайки се да разгадае съкращението.

— Е, не е толкова лесно… но помисли де.

Жозефин прочете буквите отляво надясно, после в обратен ред, но без резултат. Зое чакаше, горда, че е разнищила загадката самостоятелно.

— Предавам се — заяви Жозефин.

— Произнеси буквите на глас. Трябва да ги произнасяш на глас, за да разбереш.

— Т, м, м, т, н, а? Пак няма никакъв смисъл…

— Напротив, търси, помисли.

Жозефин повторно произнесе буквите, бавно и отчетливо, и се отказа.

— Не мога… не се получава.

— Слушай: т ме ме т н а и после ги произнасяш слято и бързо и се получава… Тя ме метна!

— Никога нямаше да се сетя!

— Ами и аз се поизмъчих, цели пет минути се чудих! Като имаш предвид, че съм свикнала!

— Докато аз съм стара и ми липсва твоят тренинг…

— Не съм казала такова нещо, мамо.

Тя се залепи за нея, обви ръце около врата й и я побутна леко със закръгленото си коремче. Зое беше във възрастта, в която жената за миг се превръща в дете, иска целувка от приятеля си и нежност от майка си. На Жозефин й бе трудно да си я представи в обятията на Гаетан, макар и все още по детски невинни. Тя пъхна ръце под тениската на Зое и я притисна до себе си.

— Ти си най-красивата мама!

— А ти винаги ще бъдеш моето малко бебче!

— Не съм вече бебе! Пораснах…

— Зная, но за мен ще си останеш винаги моето бебче…

Завря лице в косата на дъщеря си, затвори очи, вдиша мирис на ванилов шампоан и на сапун с ухание на зелен чай.

— Прекрасно ухаеш. Иде ми да те схрускам…

— Мамо, нямам какво да правя…

— Къде е Ортанс?

— Отиде у Марсел. Не искаше да ме вземе със себе си! Каза, че трябвало да говори с него на четири очи за Милен…

— Значи ти е доскучало…

— Хайде стига си работила, да излезем да разходим Дю Геклен…

Жозефин почувства как Зое се отпусна в прегръдката й и я обзе нетърпеливо желание да й достави удоволствие. Тя бутна настрани листовете и писанията си и се изправи.

— Добре, любов моя.

— Ама само ние двете. Без Ирис!

Жозефин се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че тя ще иска да обикаля езерото подир куцукащо куче?

— О, не! Тя предпочита да се глези на красивия Ерве… Мислите ли, Ерве? Знаете ли, Ерве… Кажете, Ерве, вие, който сте толкова красив, Ерве… С нетърпение очаквам следващата среща, Ерве!

Жозефин се строполи на стола.

— Какво, какво каза?

— Мии… нищо.

— Напротив. Повтори каквото каза! — настоя Жозефин.

— Тя предпочита да се фука в компанията на красавеца Ерве! Льофлок-Пинел, искам да кажа! Въобразява си, че той ще се разведе и ще се ожени за нея. Но не е честно. Той е женен и има три деца. Не че ме е грижа за него, но все пак… Не е честно.

Зое продължи, Жозефин вече не я чуваше. РВ. Ами ако капитан Галоа е имала предвид Ерве Льофлок-Пинел или Ерве Ван ден Брок?

Да се разрови около двамата Ерве. Сигурно е открила нещо или е била на път да открие. Спомни си смущението на Льофлок-Пинел, когато беше предложила да го нарича по име. На терасата на кафенето срещу полицейския участък непосредствено след първия разпит. Той се настрои враждебно и се държа съвсем студено.

— О, боже мой! Боже мой! — прошепна тя.

— Какво ти стана, мамо?

Незабавно трябваше да говори с инспектор Гарибалди.

 

 

На сутринта Жозефин отиде на „Ке дез Орфевр“ №36.

Изчака цял час в безкрайния коридор, наблюдаваше мъжете, които провеждаха разпитите, тряскаха вратите, говореха високо. Чуваше смехове, които изригваха при отваряне на врата, разговори, които заглъхваха при затваряне. Възклицания, телефонен звън, спешни излизания по двама-трима, които закопчаваха пистолетите, скрити под мишница, без да спират. „Хайде бързо! Давайте, момчета, пипнахме го! Както винаги, момчета, спокойно!“ Набити и яки, в дънки и кожени якета, те подтичваха. Тя чакаше насред тази лудница, вече не беше толкова сигурна дали посещението й беше наистина наложително. Времето минаваше, тя поглеждаше часовника си, огъваше крайчеца на каишката, човъркаше с нокът резка на пейката и изстрелваше с два пръста топчета мръсотия.

Най-накрая инспектор Гарибалди я покани в кабинета си, предложи й да седне. Носеше хубава червена риза и черната му коса беше опъната назад, сякаш завързана с ластик. Той я гледаше открито и ушите й пламнаха. Тя отметна косата си и му разказа всичко: за разговора в кафенето с Льофлок-Пинел, промяната в поведението му, когато поиска да го нарича на малко име, как научи тогава, че двамата с Ван ден Брок носят едно и също име, Ерве.

— Знаете ли, когато се сещах за тях, ги наричах Льофлок-Пинел и Ван ден Брок. Звучеше като име и презиме. Тези дълги имена…

Тя направи пауза и той тихо я подкани:

— Слушам ви, госпожо Кортес, и така…

— Та вчера, докато се опитвах да поработя върху хабилитационния си труд, дисертация от няколко хиляди страници, която представяш пред университетски професори, много е трудно и при най-малката грешка късат; още повече че съм млада за такава степен и няма да ми простят и най-незначителния пропуск…

Тя вдигна глава. Той не изглеждаше изнервен от бавния й разказ. Подкрепяше я с черните си очи, засенчени от гъсти вежди. Тя се отпусна и увереността й се възвърна. Той не беше чак толкова страшен. Вече дори не я потискаше. Сигурно има жена, деца, прибира се вечер у дома, сяда пред телевизора, разказва как е минал денят му. Жена му го слуша и глади, той отива да завие децата. Човек като всички останали.

— Седях и си мислех за това, което ми бяхте казали, вместо да работя. Не мога да разбера как е възможно да съм заподозряна. Съучастница — в кое? Съучастница — защо? Та значи седях и размишлявах. И се сетих за бележката „да се разрови около РВ“… Написах го и нищо. Много съм чувствителна към стилистиката, думите, вероятно е поради хуманитарното ми образование, значи въртях напред и назад тези думи, когато малката ми дъщеря влезе…

— Зое ли? — осведоми се инспекторът.

— Да, Зое.

Запомнил е името й. Това е обнадеждаващо. Може би и той си има някоя малка Зое. Когато се роди, се колебаеха между Зое и Камий, но Жозефин смяташе, че Зое звучи по-смело, искаха да й дадат допълнителен шанс. Освен това значеше „живот“ на гръцки. Накрая Антоан отстъпи и се съгласи с нея.

— Зое влезе в стаята и… — продължи инспекторът, откъсвайки я от отклоненията.

Тя продължи, стараеше се да бъде по-конкретна. Усети как ушите й си връщат нормалната температура. Той слушаше, удобно разположен на стола. Когато тя стигна до есемесите, до ТММТНА и до РВ, което се оказа Ерве, той извика „вашта мама!“ и удари с длан по бюрото. Всичко върху плота подскочи и Жозефин се стресна.

— Извинете ме за грубия език — каза той, овладявайки се, — но страхотно ни помогнахте, госпожо Кортес. Може ли да ви помоля да не споделяте с никого за разговора ни! Никой не трябва да разбере. Нали? Става дума за личната ви сигурност.

— Толкова ли е важно? — прошепна Жозефин с разтревожен глас.

— Отидете в съседната стая, там ще дадете писмени показания.

— Вярвате ли, че това, което ви съобщих, може да е от полза?

— Да. Вие се оказахте забъркана в странна история… Все още не разполагаме с всички обяснения, но е твърде възможно да сте ни съобщили важна подробност за разследващите.

— Смятате, че има нещо общо с всичките тези престъпления…

— Не съм казал подобно нещо, не! А и сме далече, много далече от… Но това е подробност и в този род следствия може да се върви напред само благодарение на такива подробности… Подробност, към която добавяме друга подробност, често ни води до решаване на казус, който отначало изглежда много объркан и сложен. Това е като да сглобяваш пъзел…

— Може ли да попитам защо ме подозирахте? — осмели се да попита Жозефин.

— Такъв ни е занаятът: да подозираме обкръжението на жертвата. Обикновено убиецът е някой от близките. Странното при вас е, че сте запазили мълчание дълго време след като са ви нападнали. Всеки човек в такива случаи тича в участъка и разказва всичко от игла до конец. Веднага. Докато вие не само не сте съобщили за нападението, а сте чакали доста, преди да подадете оплакване. Сякаш познавате виновника и искате да го защитите.

— Сега вече мога да ви го разкрия… Отначало беше заради Зое, но всъщност и защото заподозрях мъжа ми.

— Антоан Кортес? — инспекторът извади папка от купчината и я отвори. Прехвърли няколко листа и зачете на глас. — Умрял на четирийсет и три години, изяден от крокодил в Килифи, Кения, след като в продължение на две години е ръководил ферма за крокодили, собственост на китаеца господин Уей с адрес…

Той раздипли живота на Антоан. Дата и място на раждане, имената на родителите, връзката му с Милен Корбие, работата му за „Гънман“, познатите, интересите му, банковите заеми, номерът на обувките. Не пропусна дори обилното изпотяване. Справка за живота на Антоан Кортес. Жозефин слушаше смаяна.

— Той е мъртъв, госпожо. Знаете го. Посолството на Франция е назначило разследване на случая и заключението е потвърдило смъртта. Какво ви кара да мислите, че може да е жив и да е инсценирал смъртта си?

— Стори ми се, че го зърнах в метрото един ден… всъщност съм сигурна, че го видях. Но той се направи, че не ме е познал. А и дъщеря ми Зое получаваше писма от него. Почеркът беше неговият.

— Разполагате ли с тези писма?

— Дъщеря ми ги запази…

— Можете ли да ги донесете?

— В тях говореше, че се възстановява, описваше как е успял да се откопчи от зъбите на крокодила, та реших, че не е умрял, че се е върнал, че е искал да ме уплаши…

— Или да ви очисти… Какъв мотив би имал?

— Говоря глупости, както виждате, имам развинтено въображение.

— Не. Отговорете ми.

Жозефин закърши ръце и ушите й отново пламнаха.

— Беше през ноември, доколкото си спомням. Търсех сюжет за нов роман и се хвърлях на всяка попаднала ми идея… Помислих, че може да е той, защото беше слабохарактерен, искаше да успее на всяка цена и беше обяснимо да завижда на тези, които успяват. На мен най-вече. Зная, че това, което казвам, е ужасно, но си го помислих… В нашия свят е страшно да си неудачник. Смазват те, презират те. Реакцията може да бъде омраза, гняв, желание за отмъщение, което не може да се потисне…

Той си водеше бележки, без да спира да задава въпроси.

— По коя линия на метрото го видяхте за пръв път?

— Видях го един-единствен път. По маршрута на шеста линия, но не го вземайте за чиста монета, въобразих си. Може да не е бил той. Той ненавиждаше червения цвят, а този ден беше с червено поло, който познава добре Антоан, веднага ще разбере, че не е бил той.

— На този детайл ли се основавате? Ненавиждал е червения цвят, следователно не е възможно да е бил той… Обърквате ме, госпожо Кортес!

— Това е детайл, както казахте, а детайлът е от значение. Антоан беше изключително придирчив за някои неща, имаше си принципи, които отстояваше…

— Не всички — прекъсна я Гарибалди. — В тази папка има разкази за немалко остри свади, ръкопашни схватки, които доказват, че се е противопоставял на някои колеги в Момбаса. Сбивания след гуляи, едно от които е завършило зле, мъжът ви е бил замесен… Един човек е бил убит.

— Не е възможно. Не и Антоан! Той правеше път на мравката!

— Не говорим за същия Антоан, госпожо. Когато вижда как всичките му мечти рухват, човек може да стане опасен…

— Не и до степен да…

— Да поиска да ви убие? Помислете: вие сте успели, той се е провалил. Запазили сте дъщерите си, спечелили сте много пари, създали сте си име и той се е почувствал унизен, потъпкан. Според него вие сте отговорна и ставате негова фиксидея. Следващия път, когато търсите тема за роман, елате при мен. Какви истории мога да ви разкажа, бедна ви е фантазията!

— Това е невъзможно…

— Всичко е възможно и в това отношение действителността надминава всякаква измислица.

По досието на Антоан лазеше голяма муха. И аз станах муха, която е хитра, пъха се навсякъде, дебне и донася, си помисли Жозефин, забила нокти в дланите си.

— Ще назначим издирване. Самата вие казвате, че може да е достатъчно озлобен, огорчен, за да напада жени, които са го отблъснали, оскърбили, заплашили, какъвто е случаят с госпожица Дьо Басониер, която е изпращала оскърбителни писма на куп хора…

— О, не! — извика Жозефин ужасена. — Никога не съм твърдяла подобно нещо!

— Госпожо Кортес, работим по изключително важен случай. Сериен убиец, който безмилостно напада жени. Действа по един и същ начин. Спомнете си за младата сервитьорка… Валери Шиняр, само двайсетгодишна, дошла в Париж да учи в театрална школа, работела е, за да си плаща обучението. Животът е бил пред нея, имала е безброй мечти. Не можем да си позволим да пренебрегнем и най-незначителната следа… Разполагаме с дебело досие за него, което открихме сред бележките на госпожица Дьо Басониер. Освен всичко останало вашият съпруг очевидно е извършил някои, да кажем, финансови нередности, преди да изчезне… Затова би било интересно да разберем дали е инсценирал смъртта си, или наистина е мъртъв.

— Но аз не дойдох при вас за това! — извика Жозефин почти разплакана.

— Успокойте се, госпожо Кортес. Изобщо не твърдя, че съпругът ви е престъпник, само ви казах, че ще започнем разследване сред бездомниците от метрото… за да отречем или потвърдим дадено предположение. По този начин вие също ще се освободите от ужасното подозрение. Вероятно е страшно да подозирате съпруга си. Защото си го помислихте, нали?

— Не съм си го помисляла, само ми мина през ума. Има разлика все пак! Пък и не съм дошла, за да обвинявам Антоан, нито когото и да било всъщност!

Никога вече, никога вече няма да се меся в неща, които не ме засягат. Какво ми стана? Гласувах му доверие, сметнах, че мога да говоря с него спокойно, да се освободя от тази мисъл, която наистина ме преследва, но чак пък дотам да стигна, че да предам Антоан!

— Имали ли сте други подозрения, госпожо Кортес? — попита инспекторът с престорена любезност.

Жозефин се поколеба, сети се за Лука, за необуздания му характер, за чекмеджето, което хвърлил по съседката, измънка „аз…“ и млъкна. Никога повече няма да си разкрие душата пред полицай.

— Не. Никого не съм подозирала. Дълбоко съжалявам, че дойдох!

— Вие помагате на родната полиция, а може би и на правосъдието…

— Повече няма да си отворя устата. Дори убиецът да дойде при мен, да ми се изповяда и да ми опише всички подробности!

Той леко се усмихна и се изправи.

— В такъв случай ще бъда принуден да ви обвиня в съучастничество. Както ви подозирах от самото начало на разследването.

Жозефин зина. Пак ли започва!

— Може ли да си тръгна? — попита тя объркана.

— Да. Но не забравяйте: никому нито дума! И ако видите мъжа си, постарайте се да дадете малко по-точни показания. Запишете датата, часа, мястото, обстоятелствата. Ще ни бъдат от полза.

Разтреперана, Жозефин кимна и излезе, без да подаде ръка и без довиждане.

Насред павирания двор на „Ке дез Орфевр“ №36 видя сина на госпожа Пинарели, който изпълняваше разни хватки от бойни изкуства с млад инспектор по дънки и риза с къс ръкав „Лакост“. Движеше се пъргаво и се хвърляше в мълниеносни нападения, които младият полицай отблъскваше с усилие.

Щом я видя, Пинарели прекрати упражнението и тръгна към нея.

— Е, нещо ново? — осведоми се той, погледът му искреше от любопитство.

— Рутинен разговор, нищо повече. Дори не зная защо ме викат. Това им е някаква мания!

— Нищо подобно, много добре знаят какво правят. Бива ги, много ги бива! Пускат димна завеса, разпитват всички, чакат информация от нас, преструват се, че ни слушат внимателно, а в същото време ни насочват накъдето им трябва!

И аз паднах в клопката, помисли си Жозефин. Хич не помислих. Гарибалди изслуша теориите ми за РВ, престори се на заинтригуван, след което подхвана версията за Антоан. Не, по-скоро аз самата му поднесох Антоан на тепсия, без дори да ме е попитал каквото и да е.

— Впрочем Гарибалди е красив мъж! Говори се, че жените много го харесвали. Голям хитрец! За начало ви стряска и се чувствате в небрано лозе, намеква, че ви подозира, дестабилизира ви и внезапно нанася удар. Също както при крав магата. Говорили ли ви нещо това „крав мага“?

— Не съвсем…

— Тъкмо показвах разни хватки на младия инспектор. Този вид самоотбрана се практикува в израелската армия. Не е бойно изкуство, нито спортна дисциплина, по-скоро е начин да убиваш мълниеносно. Всички удари са позволени. Позволено е да се целиш в половите органи на противника, да го нападаш…

В очите му отново пламнаха искрици на удовлетворение.

Тя си припомни как бе крещял на Ифижени. Силният удар, който й нанесе на нея самата, когато се намеси, и пъргавината, с която бе взел на бегом стълбите. Бих могла да отворя дума за него пред Гарибалди. Да му подскажа нова следа. Крайно време е да се махам оттук! Привиждат ми се убийци на всяка крачка.

На улицата вдигна поглед и видя „Нотър Дам“. Тя постоя известно време, загледана във фасадата, направи физиономия при вида на автобусите с туристи, които се изсипваха отпред. От духовно място катедралата се беше превърнала в нещо като „Лидо“ или „Мулен Руж“.

Погледна часовника си. Беше прекарала два часа в участъка и нито веднъж не бе помислила за Филип.

 

 

Краставата жаба беше в Лондон и обядваше с Филип. Беше избрал ресторанта на хотел „Кларидж“ и сега на масата драскаше по покривката с квадратните си късо подрязани нокти.

— Знаеш ли какво искат мадамите в наше време? Мангизи. Точка. Аз, дето не съм красавец, всичките ги слагам в малкото си джобче! Например последната, дето ме отблъсна на един коктейл, после лично ме потърси. Да, точно така, приятел! И като е разбрала какъв съм тежкар, взе да ми лази в краката. Скъпо си плати! Как съм я унижавал само! Да не ти разправям!

— Няма нужда — заяви категорично Филип.

— Карам я да прави най-гадни неща и тя гълта! А като ти кажа „гълта“, направо ти казвам…

Филип махна с ръка, че не е нужно да продължава, и Краставата жаба го погледна разочаровано. Късите му пръсти забарабаниха нетърпеливо по бялата покривка.

— Всички са мръсни твари, да знаеш. И ще ти споделя нещо, стигнах дотам да ги шамаросвам.

— Не те ли е срам?

— Никак, нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило. Кво прави тоя келнер, да не ни забрави? — Краставата жаба си погледна часовника, голям златен „Ролекс“, и го завъртя, за да си проличи по-ясно.

— Много шик! — отбеляза Филип.

— Мангизите действат опияняващо. Дори не си мръдваш пръста, те веднага ти лягат. А ти, как върви сексът?

— Not your business.

— Така и не ми стана ясно какво правиш! Можеш да ги имаш всичките и не се възползваш! Какво търсиш ти, гониш вятъра? Можеш ли да ми обясниш…

Сервитьорът поднесе храната и заизброява съставките надълго и нашироко с тон на многознайко, с притворени очи и сплетени пръсти. Краставата жаба му направи знак да приключва. Той се оттегли обиден.

— Да кажем, че така е по-интересно, отколкото да ми падат в ръцете като зрели круши…

— Също като бизнеса, не разбрах защо се оттегли, при положение че правеше толкова пари!

— И продължавам да правя — отбеляза Филип, поглеждайки кефала в чинията си.

Сега, каза си той, ще ми съобщи, че възнамерява да намали участието ми, или ще предложи на следващия управителен съвет да ме освободят от председателските задължения. Това обяснява поканата за обяд. Не виждам друга причина. По-добре да му помогна и да приключим веднъж завинаги!

— Наистина си пълно хахо! Имаше най-красивата жена в Париж и я напусна. Разработи кантората си и я направи златна мина, след което също напусна, какво търсиш всъщност?

— Както каза преди малко, гоня вятъра!

— Ами умряла работа бе, човек! Порасни вече, вразуми се…

— За да стана като теб ли? Не ме блазни особено.

— Ама ха! Не започвай пак! — изригна Краставата жаба с пълна уста.

— Тогава смени темата. Отвращаваш ме, когато започнеш с тези приказки. Слушай какво ще ти кажа, Раул, ти имаш дарбата да обезличаваш всичко хубаво. Дори да те сложат до картина на Рембранд, след няколко часа от нея ще са останали само пироните и рамката.

— Внимавай! Ще ти се разсърдя! — възкликна Краставата жаба, насочил ножа си към Филип.

— И какво ще се промени? Не се страхувам от теб. Аз нямам нужда от парите ти, защото твоите пари ги изкарвам аз. И защото аз те избрах, за да ги умножаваш и да се грижиш за тях. Не знаех, че си толкова развратен, иначе щях да се позамисля… От всичко това излиза, че душите на хората умеят да се преструват, а ти от дълго време си прикривал твоята.

— Ами да, горкичкият ми, понатрупах самочувствие! Вече не съм малкото ти кученце… Впрочем исках да ти кажа…

Ето, ще си дойдем на думата. Засенчвам го. Не ме иска повече.

— Имам намерение да атакувам жената ти!

— Ирис? — Филип едва не се задави.

— И друга ли имаш?

Филип поклати глава.

— Свободна е, нали?

— Може и така да се каже.

— Сега е свободна и мога да те уверя, че няма да се задържи дълго време. Затова ти предлагам оферта и съвсем спортсменски те информирам за намерението си. Не ти е неприятно, нали?

— Прави каквото искаш. Ние сме в развод.

Краставата жаба отново направи разочарована гримаса. Сякаш голяма част от чара на Ирис беше във факта, че Филип още я обича.

— Онази вечер й се обадих. Поканих я на вечеря и тя прие. Ще се видим следващата седмица. Запазил съм маса в „Риц“.

— Трябва много да е изпаднала… — изтърси Филип и деликатно отчупи от филето в чинията си.

— Или има нужда от мангизи. Вече не е първа младост, нали ти е ясно. Свалила е гарда. Имам шанс. Така или иначе се налага да се оженя отново. Важно е за бизнеса, изглеждаш стабилен — и за целта не виждам по-подходяща от Ирис.

— Възнамеряваш да се жениш за нея?

— Пръстен, договор, всичко както е редно… Е, няма да си правим деца и не е нужно, имам си две. Само главоболия създават!

Той докосна с дебелите си устни чашата с червено вино, отпи няколко глътки от прекрасното „Шато Петрюс“, преглътна с вид на познавач.

— Не е зле, не е зле. Като имаш предвид колко струва, можеше и… Значи се разбрахме? Имам зелена улица?

— Даже магистрала. Няма да се учудя обаче, ако работата се издъни още при първото излизане…

— Който не рискува, не печели. Пък и да ти призная, ако се добера до нея, ще шашна всички! Сватба с красавицата Ирис ще ми повиши рейтинга. — Той се изсмя хрипливо, изплю парченце, заседнало в гърлото му.

Разчупи хлебче и го намаза с масло. На кръста си имаше полепнали три тлъсти паласки и полагаше усилия да притури нова.

— Може ли да те попитам нещо, Раул?

Краставата жаба се захили самодоволно:

— Давай, друже, смело!

— Бил ли си влюбен досега, истински влюбен?

— Веднъж — отговори Краставата жаба и обърса пръсти в бялата покривка.

Тъжна сянка замъгли погледа му и десният му клепач затрепка нервно. За Филип проблесна лъч на надежда. Този гаден човек има сърце, този грозник е страдал.

— Изпитвал ли си любовна мъка?

— Също веднъж. Мислех, че ще умра, толкова кофти ми беше. Направо не можех да се позная.

— И колко продължи това изпитание?

— Цяла вечност! Отслабнах шест кила! Представи си… Поне три месеца. После приятели ме заведоха една вечер в по-специален клуб, сещаш се, и прекарах четири мацки една след друга, четири страхотни пачаври, които ми духаха и ме чукаха, и хайде край, всичко свърши, изчезна, изтече! Но тези три месеца, братче, така си ми останаха запечатани тук… — той сложи ръка на сърцето си, изкривил лице в гримаса, същински клоун.

Филип едва потисна напушилия го смях.

— Много внимавай с Ирис! Вместо сърце тя има хлъзгав леден къс! Краставата жаба повдигна крака и изложи на показ подпухнали стъпала с италиански обувки „Тодс“.

— Спокойно. Кънките ги мога! Значи си сигурен, даваш ми благословията си? Няма да навреди на общата ни дейност?

— Нали ти казах, там съм приключил, приключен случай!

И го твърдя наистина, учуди се Филип, изненадан, че се изразява като Краставата жаба.

 

 

След обеда Филип си тръгна пеша. Откакто живееше в Лондон, стана голям пешеходец. Само така опознаваше града. „Разликата между Париж и Лондон е тази, че Париж съществува за чужденците, а Лондон е за англичаните. Англия е сътворила Лондон за собствена употреба, Франция е изградила Париж за целия свят“, пише американският философ и поет Ралф Емерсън. За да опознаеш града, трябва да изтъркаш поне едни подметки.

Като си помисля, че съм работил с Краставата жаба! Лично аз съм го избрал, назначил, прекарвал съм цели нощи с него да проучвам и подготвям дела, летели сме двамата по работа, пили сме и сме яли, подигравахме се на една стюардеса заради късата й поличка; дори веднъж в Рио спахме в една стая, защото хотелът беше претъпкан. Той носеше черни слипове, купува ги на едро от супера, в който си пазарува за ядене, откакто го напусна жена му, красива брюнетка с дълга грива. Щял да сваля Ирис! Какъв смелчага.

Спря да си купи „Льо Монд“ и „Индипендънт“. Пое нагоре по „Бейкър Стрийт“, мина покрай красивите бели сгради на „Гровнър Скуеър“, които му напомниха за „Сага за Форсайтови“, зави по „Парк Лейн“ и влезе в Хайд Парк. На поляната спяха прегърнати двойки. Деца играеха крикет. Настанени удобно на шезлонги, девойки, навили крачолите на дънките, се препичаха за слънчев тен. Възрастен господин, целият в бяло, си четеше вестника на поляната, прав като свещ. Скейтъри, приклекнали на дъските, задминаваха бягащите за здраве с бръснещ полет. Имаше намерение да отиде до Серпантината и после да стигне до Бейзуотър. Можеше и да полегне на тревата, да почете „Сияние на жена“ на Ромен Гари. Вероятно трябваше да прочета на Краставата жаба някоя и друга мисъл на Ромен Гари. Да му кажа, че мъжът, истинският мъж не е който шамаросва жените или чака да му духат проститутки, а който пише: „Не знам какво е това «женско начало». Може би е само един от начините да бъдеш мъж“^[2]. Ненавиждам го, защото мъжът, който бях преди и който се хилеше за глупости с него, ме отвращава. А все още не съм опознал мъжа, в който се прераждам. Всеки изминал ден от мен отпада част от старото ми аз. И аз се оставям да бъда разсъблечен с надеждата, че новите дрехи ще са достатъчно износени, за да се чувствам добре.

Осемнайсет дни, откакто тя си замина, осемнайсет дни, които беше прекарал в мълчание. Какво можеше да каже през тези осемнайсет дни на жената, която дойде и му подаде ръка, която се отдаде напълно безкористно? Че се е сепнал от толкова великодушие? Че се е вкаменил? Че ръцете му никога няма да могат да обхванат огромната любов, която даряваше Жозефин? Щеше да му се наложи да изковава думи, да реди фрази, да съчинява клетви, да измисля товарни композиции с контейнери, разпределителни гари. Тя влезе в него, все едно влизаше в празна стая.

По-добре да не беше заминала. Щях да изпълня стаята с нейните думи, движения, отдавания. Щях да й прошепна тихо да не бърза, защото съм новак. Всеки може да импровизира една целувка на перона на гарата, да повтори импровизацията до печката в кухнята, но се оказва неподготвен за мига, в който внезапно всичко се оказва възможно.

Така мина един ден, после станаха два дни, три дни… осемнайсет дни.

Може би деветнайсет, двайсет, двайсет и един.

Защо не месец… Три месеца, шест месеца, година.

Ще стане много късно. Ще сме се превърнали в каменни статуи и двамата. Как да й обясня, че вече не зная кой съм? Смених си адреса, държавата, жената, заниманията, може би ще се наложи да си сменя и името. Вече нищо не зная за самия себе си.

Затова пък зная това, което повече не искам да бъда, мястото, където повече не искам да отида.

Напуснал Касел с изложбата за съвременно изкуство, позната като „Документа“, в самолета в първа класа той преглеждаше един от каталозите, прехвърляше наум покупките си, размишляваше, че сега вече се налага да се премести, защото няма достатъчно място за колекцията си. Да се мести? В Париж или в Лондон? С нея, без нея? До него седна жена. Висока, красива, елегантна, ефирна. Невероятно женствено излъчване. Дълга кестенява коса, котешки очи, усмивка на истинска принцеса, две масивни златни гривни на дясната китка, часовник „Шанел“ на лявата, чанта „Диор“, той си отбеляза: виж ти, виж ти, значи имало и копия на Ирис. Тя му се усмихна: „Само двамата сме. Няма да обядваме всеки сам в своето кътче, тъпо е“. Тъпо! Думата прокънтя в мозъка му. Беше любима дума и на Ирис. Тъпо отвсякъде! Този какъв е тъпак! Тя сложи подноса си до него и тъкмо щеше да седне, когато той каза: „Не, госпожо, предпочитам да обядвам сам“. И добави наум: защото сте ми ясна, красива, елегантна, несъмнено интелигентна, сигурно разведена, живеете в скъп квартал, имате две или три деца, които посещават престижни училища, преглеждате по диагонал бележниците им, прекарвате часове на телефона или по магазините и си търсите мъж със значителни доходи, за да ви компенсира кредитните карти от бившия ви мъж. Никога повече не желая да бъда кредитна карта. Искам да бъда трубадур, алхимик, воин, разбойник, железар, жътвар! Искам да препускам с развята от вятъра коса, с изкаляни ботуши, жадувам възвишеност, поезия, мечти! Не си личи външно, но в момента съчинявам стихове за любимата жена, която ще изгубя, ако не побързам. Тя не е толкова елегантна, скача с двата крака в локвите, подхлъзва се на портокалови кори и се премята по стълбите, но отвори врата в мен, която не искам никога да затворя.

В този миг му се искаше да скочи с парашут и да се приземи в краката на Жозефин. Принцесата го изгледа като радиоактивен отпадък и се върна на своето място.

На слизане от самолета си сложи големи черни очила и се престори, че не го вижда.

На слизане той не отвори парашут.

В краката му се дотъркаля футболна топка. Той я ритна силно към чорлаво хлапе, което му направи знак да му я подаде. „Well done“, поздрави го малкият, стопирайки я с крак.

Well done, приятел, каза си Филип, насади се в тревата и разгърна „Льо Монд“. Задникът ми ще стане целият зелен, но не ми пука! Той прелисти и стигна до последните страници, където имаше статия за „Документа“. Пишеха за творбите на някакъв китаец Ай Уейуей, който събрал хиляди свои сънародници да фотографират западния свят, за да създаде творба. Господин Уей. Същото име като на китайския шеф на Антоан Кортес в Кения. Преди да умре, Антоан му беше изпратил писмо, в което изразяваше желание да си „поговорят като мъже“. Обвиняваше Милен. Трябвало да внимават с нея, била двулична. Всички жени го били предали, Жозефин, Милен, дори дъщеря му Ортанс. „Смачкват ни, а ние им го позволяваме.“ Жените били прекалено силни, а той — безпомощен. Животът бил много тежък за него.

Реши да се прибере и да поработи по сделката за чорапите „Лабонал“. Беше почитател на марката. Прилепваха съвършено по стъпалото, меки и удобни като домашни пантофи, еластични, не се деформираха при прането, не предизвикваха сърбежи, не стягаха, трябва да изпратя и на Жозефин. Красив букет чорапи първо качество. Щеше да е оригинален начин да й каже: мисля за теб и се препъвам в емоциите си. Може би дори ще я разсмее. Тя ще обуе чифт светлосини или розови чорапки и ще щапука гордо из апартамента, ще си казва: „Не ме е забравил, обича ме, малко спънато и недодялано, но ме обича!“. Бяха се сприятелили с генералния директор на „Лабонал“. Беше от хората, които се борят в името на качеството, на високия стандарт. Филип му бе подал ръка, за да издържи в жестоката конкуренция, развихрила се по цял свят. Доминик Малфе беше пътувал многократно до Китай. Пекин, Кантон, Шанхай… Може дори да се е срещал с Милен. Той изнасяше производството си в Китай. Китайските новобогаташи бяха луди за неговите чорапи. Във Франция му беше хрумнала гениалната идея да не продава в големите вериги, а да отиде при хората, да ги търси по домовете им, лично. В пътуващи магазини, боядисани яркочервено и с жълтата пантера, готова за скок. Камионите сновяха по пътищата на цялата страна, спираха на пазарите, на селските площадчета. Този човек умее да се бори. Не хленчи като Антоан. Захваща се и работи по стратегиите. Няма да е лошо и аз да начертая план, за да си върна Жозефин.

Той сгъна вестника и извади от джоба си романа на Ромен Гари. Отвори на произволна страница и прочете: „Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава“.

 

 

— Мамо, какво ще правим през ваканцията? — попита Зое и хвърли пръчка на Дю Геклен, който се стрелна да я донесе.

— Вярно, дойде време за ваканция! — извика Жозефин, загледана в кучето, то тичаше към тях, захапало пръчката.

Съвсем беше забравила. Разговорът с Гарибалди не й излизаше от ума. Прецаках се. Предадох Антоан. За щастие премълчах за Лука. Излагацията щеше да е пълна: Антоан, Лука, Льофлок-Пинел, Ван ден Брок! Срамуваше се.

— Ама ти наистина витаеш в облаците напоследък! — рече Зое, заета да хвали Дю Геклен, който пусна пръчката пред нея. — Видя ли как съм го научила? Миналата седмица изобщо не ми носеше пръчката!

— Какво ти се иска?

— Не зная. Всичките ми приятелки заминаха…

— И Гаетан ли?

— Той заминава утре. За Бел Ил с цялото семейство…

— Не те ли покани на гости?

— Баща му даже не подозира, че се срещаме! — извика Зое. — Гаетан прави всичко тайно! Вечер излиза през кухнята и право по стълбите за прислугата слиза в мазето, каза, че ако го олепи, направо е мъртъв, мъртъв и край!

— А майка му? Никога не я споменаваш…

— Тя е невротичка. Дръгне се по ръцете и се тъпче с хапчета. Гаетан твърди, че било заради бебето, дето го загубила, нали знаеш, смазала го кола на паркинга. Каза, че това разбило живота на цялото семейство…

— Той откъде знае? Не е бил роден!

— Баба му разказала… Тя казва, че преди щастието било пълно. Майка му и баща му непрекъснато се шегували, смеели се, държали се за ръце и се целували… после, след смъртта на бебето, баща му се променил внезапно. Побъркал се. Разбирам го де. Аз понякога отварям очи нощем и ми иде да закрещя, като си представя татко с оня крокодил. Не полудявам, но малко остава…

Жозефин обгърна раменете на дъщеря си.

— Не мисли за това…

— Ортанс казва, че трябва да посрещаме всичко очи в очи, само така ще прогоним злото със заклинания.

— Не е задължително това, което важи за Ортанс, да се отнася и за теб.

— Наистина ли? Защото аз се страхувам от заклинания…

— Не мисли за това, че е умрял, мисли за него като за жив човек… изпращай му послания за обич, казвай му разни мили неща и ще видиш, че страхът ще изчезне…

— Та какво правим за ваканцията, мамо…

Ортанс заминаваше в Хърватия след края на стажа при Жан-Пол Готие и Зое щеше да остане съвсем сама. Тя се замисли.

— Искаш ли да отидем в Довил при Ирис? Можем да я помолим да ни даде ключовете за къщата, защото тя остава в Париж.

Зое се нацупи.

— Довил не ми харесва. Само богаташи, които се дуят…

— Какъв език!

— Ама така си е, мамо! Там има единствено паркинги, луксозни бутици и тъпкани с мангизи хора!

Дю Геклен подтичваше до тях, захапал здраво пръчката, и чакаше Зое да прояви желание да поиграят.

— Александър ми изпрати мейл. Заминава за Ирландия, ще се учи да язди пони. Имало свободни места. Ще ми е приятно да…

— Чудесна идея! Отговори му, че ще отидеш и ти. Питай колко струва, не искам Филип да плаща за теб…

Зое поигра с Дю Геклен. Тя хвърляше пръчката унило като автомат и човъркаше пръстта с върха на обувката си.

— Какво има? Да не те засегнах нещо?

Зое продължаваше да гледа в краката си и измърмори:

— Защо ти не се обадиш на Филип? Зная, че си била в Лондон и си се виждала с него…

Жозефин я хвана за раменете:

— Смяташ, че те лъжа, така ли?

— Да — отвърна Зое, без да вдига очи.

— Добре, ще ти разкажа подробно и точно какво се случи, искаш ли?

— Не обичам да ме лъжеш…

— Може и така да е, но не се казва всичко на децата. Аз съм ти майка, не съм ти приятелка…

Зое сви рамене.

— Не, не, това е важно — настоя Жозефин. — И ти самата не ми споделяш какво правиш с Гаетан. А и не те питам. Имам ти доверие…

— Добре де… — рече Зое нервно.

— Наистина се видях с Филип в Лондон. Вечеряхме заедно, говорихме надълго и нашироко и…

— Само това ли? — осведоми се Зое, закачливо усмихната.

— Не е твоя работа — избърбори Жозефин.

— Защото, ако решите да се жените, нямам нищо против! Исках да ти го кажа. Доста размишлявах и смятам, че те разбирам. — И със сериозен вид додаде: — Откакто съм с Гаетан, започнах да разбирам много неща…

Жозефин се усмихна:

— Значи ще разбереш, че положението е сложно, че Филип е женен за Ирис и че не бива да забравяме този факт… — тя щракна с пръсти.

— Само дето Ирис го забравя — заяви Зое.

— Добре, това си е нейна работа. Та да се върнем на разговора за ваканцията, най-добре ще е да уговорите подробностите с Александър, а за мен да оставиш финансовата част. Ще платя курса за яздене на пони, ще те кача във влака за Лондон…

— И няма да говориш с Филип? Да не сте скарани?

— Не. Но предпочитам да не говоря с него точно сега. Нали твърдиш, че си голяма, че вече не си бебе, сега е моментът да го докажеш.

— Добре — съгласи се Зое.

Жозефин протегна ръка, за да скрепят уговорката. Зое се поколеба за миг дали да подаде ръка и Жозефин се учуди.

— Не искаш ли да си стиснем ръцете?

— Не че… — отвърна Зое смутена.

— Зое! Какво ти става? Кажи ми. Можеш да ми кажеш всичко…

Девойката извърна глава мълчаливо. Жозефин си представи най-страшното: белязала се е ритуално, правила е опит да си пререже вените, искала е да забрави за ужасяващата смърт на баща си, изяден от крокодила.

— Зое! Покажи ми ръцете си!

— Не искам. Няма нищо за гледане.

Жозефин насила извади ръцете й от джобовете на дънките и ги огледа. Разсмя се, въздъхна облекчено. В основата на левия палец на Зое Гаетан беше написал с черен химикал с главни букви: „Гаетан обича Зое и няма да я забрави никога“.

— Колко сладко! Защо го криеш?

— Защото не засяга никого…

— Напротив, трябва да го показваш… бързо ще се изтрие.

— Няма. Решила съм да не се мия на нито едно от местата, където ми го написа.

— А, написал го е и другаде?

— Ми… да.

Тя показа свивката на лявата си ръка, десния си глезен и ниско на корема.

— Големи сладури сте вие двамата! — засмя се Жозефин.

— Престани, мамо. Суперсериозно е! Когато говоря за него, в главата ми звучи песен.

— Познато ми е, скъпа моя. Няма нищо по-хубаво от любовта, сякаш танцуваш валс, омайващо е…

Тя съжали веднага за думите си. Отново видя как Филип я прегърна в хотелската стая, как я завъртя, отново и отново, и отново, танцувате божествено, госпожице, при родителите си ли живеете? Слага я на леглото, отпуска се върху нея, целува я бавно по шията, стига до устните, вкусва ги, бавно, бавно… Божествено се целувате, госпожице. Почувства силна, разкъсваща болка. Искаше да потъне в него, да се удави, да издъхне, отново да се роди, да си тръгне изпълнена с него, да чувства мириса му по ръцете си, силата му в утробата си, той е тук, тук е, ще го докосвам с пръсти… Тя потисна риданието и се наведе към Дю Геклен, за да не забележи Зое напиращите сълзи.

 

 

Ирис чу телефона, не беше мелодията на Ерве. Отвори едно око и се взря в часовника си. Десет часът. Беше взела две приспивателни. В устата си чувстваше вкус на гипс. Тя вдигна и чу властен мъжки глас.

— Ирис? Ирис Дюпен? — излая мъжът.

— Ммда… — отговори неуверено тя и отдръпна телефона от ухото си.

— Обажда се Раул!

Краставата жаба! Краставата жаба й звъни в десет сутринта! Тя смътно си спомни, че я бе поканил на вечеря миналата седмица и че му беше казала… Какво му беше казала всъщност? Беше вечерта, тя си беше пийнала леко и спомените й не бяха много ясни.

— Обаждам се да потвърдя за вечерята в „Риц“. Не сте забравили, нали?

Приела е!

— Не, не… — смотолеви тя.

— В такъв случай петък в двайсет и трийсет. Запазил съм маса на мое име.

Как ли се казва, забравила е. Филип го наричаше винаги Краставата жаба, но какво ли му беше презимето.

— Съгласна ли сте, или желаете някое по-… как да кажа, по-интимно място?

— Не, не, чудесен избор.

— Като за първа среща си помислих, че е идеално… Храната е хубава, обслужването безупречно, а и атмосферата е много приятна.

Изразява се като туристически справочник! Тя се отпусна назад на възглавницата. Как беше стигнала до такова падение? Трябваше да престане да взема приспивателни. Да спре да пие. Нощно време беше най-страшно. Времето на ненужните разкаяния и на връхлитащите тревоги. Не й беше останала и прашинка надежда. Единственият начин да приспи страха, да заглуши вътрешния глас, който я изправяше очи в очи с реалността: „Стара си, сама си, а времето лети“ — беше питието. Или две, или три питиета. Тя хвърли поглед към празните бутилки, строени като победени войници до кофата в кухнята, започна да ги брои с невярващ поглед. Утре спирам, край. От утре съм на вода. Или само една чаша. За кураж, но само една!

— Много се радвам, че ще вечеряме заедно. В края на седмицата е, ще се поотпуснем, на другия ден не се става в зори, ще имаме достатъчно време да си поприказваме.

Но аз нямам какво да му кажа! — изстена Ирис. Защо ли приех поканата.

— Ще ми разкажеш за малките си проблеми и ти обещавам, че ще ти помогна.

Тя направо подскочи, дълбоко засегната: наистина ли й заговори на „ти“?

— Красивите жени не са създадени да живеят сами. Ще видиш… Но да не би да се обадих по неудобно време?

— Спях — измърмори Ирис със сънен глас.

— Тогава продължавай да спиш, красавице моя! До петък!

Ирис затвори. Отвратена. Боже, потръпна тя, толкова ниско съм паднала, че Краставата жаба вече си въобразява как ме е хванал в прегръдката си?

С рязко движение тя се зави презглава. Краставата жаба я кани на вечеря! Доказателство, че е ударила дъното на самотата и злочестината. Очите й се напълниха със сълзи и тя се разрида неудържимо. Искаше никога да не спира да плаче, да се размие в сълзи, да изчезне в соления океан. Животът ми беше прекалено лесен. Не ме научи на нищо и затова сега си наваксва, унижава ме. С единия крак съм в ада! Ако бях изпитала някое нещастие, щях да оценя щастието си!

Снощи, докато си почистваше грима, забеляза няколко бръчки на шията.

Заплака още по-безутешно. Кой мъж ще ме поиска? Скоро единственият ми спасител ще остане Краставата жаба… Ерве вече трябва да се реши, крайно време е. Ще го натисне, за да й предложи.

Имаше среща с него в осемнайсет часа в бар на площад „Мадлен“. На другия ден щеше да закара семейството си до Бел Ил и след това… След това се връща и ще бъде неин, само неин. Без жена, деца, без семейни уикенди. Ходиха да обядват в парка „Сен Клу“, разходиха се по алеите, подслониха се от ситния дъждец под едно дърво, тя се засмя, тръсна дългата си коса и с отметната глава подложи устните си… Той не я целуна. Каква игра играе? Станаха вече три месеца, откакто се срещаха почти ежедневно!

Тя беше точна на срещата. Ерве не понасяше секунда закъснение. В началото кокетничеше, караше го да я чака десет-петнайсет минути, но после едва успяваше да го разведри. Той се цупеше, тя се смееше: ох, Ерве, какво са десет минути закъснение пред вечността? Навеждаше се към него, докосваше лицето му с дългата си коса, той се дърпаше, засегнат. „Не съм невротик, а съм точен, подреден. Когато се прибирам вкъщи, обичам жена ми да ми поднесе уиски с три бучки лед и децата да ми разкажат как е минал денят им. Това е времето, което прекарвам с тях и искам да се възползвам максимално от него. След това вечеряме и в девет са в леглата. Ако светът върви на зле, то е защото вече няма никакъв ред. Аз искам да сложа отново света в ред.“ Първия път, когато чу това изявление, тя го изгледа развеселена, но откри, че той не се шегуваше.

Чакаше я в дъното на бара, седнал на голям червен кожен фотьойл. Скръстил ръце на гърдите си. Тя седна до него и нежно му се усмихна.

— Стегнахте ли вече куфарите? — осведоми се закачливо.

— Да. Остана само моят, но ще ги подредя довечера, като се прибера от работа.

И я попита какво ще пие, тя разсеяно отвърна: чаша шампанско. За какво ли му е куфар, като отива само да ги закара?

— Но — подхвана тя, леко притеснена — защо ви е куфар, нали веднага се връщате?

— Напротив, ще прекарам две седмици със семейството си…

— Петнайсет дни! — възкликна Ирис. — Нали казахте…

— Нищо не съм казал, скъпа моя. Това си е ваше предположение.

— Не е вярно! Лъжете! Вие ми казахте, че…

— Не лъжа. Казах ви, че ще се върна преди тях, но не и че ще отида само да ги закарам и веднага се връщам…

Тя си наложи да не проявява огорчението си, постара се да овладее треперенето на гласа си, но беше дълбоко разочарована. Пресуши шампанското на един дъх и си поръча още една чаша.

— Много пиете, Ирис…

— Ще правя каквото искам — изръмжа тя побесняла. — Вие ме излъгахте!

— Не съм ви лъгал, измисляте си!

В гласа му звънна гневна нотка и той я изгледа вбесен. Тя се почувства като дете, което е направило голяма глупост и сега е наказано за това.

— Напротив! Вие сте лъжец! Лъжец! — кресна Ирис.

Сервитьорът, който почистваше съседната маса, им хвърли учуден поглед. Тя беше нарушила тихата благоприлична атмосфера.

— Бяхте ми обещали…

— Нищо не съм ви обещавал. Ако така ви изнася, не мога да ви спра. Нямам намерение да влизам в този глупав спор.

Тонът му беше остър, студен. Сякаш вече се беше оттеглил на острова си. Ирис грабна чашата, която сервитьорът току-що поднесе, и заби нос в нея.

— Ами аз, аз какво ще правя?

Тя питаше него, я всъщност отправяше въпроса към себе си. Аз, която очаквах с такова нетърпение да дойде август, представях си любовни нощи, целувки, вечери на открито, на терасите на ресторантите. Меден месец преди истинския, официалния. Сега меденият им месец й се виждаше доста съмнителен. Тя млъкна, изчака той да заговори. Ерве я гледаше с леко пренебрежение.

— Вие сте същинско дете, малко разглезено момиченце…

Тя за малко да му отвърне: на 47 години и половина съм, имам вече бръчки. Но се овладя.

— Ще ме чакате, нали? — заповяда той.

Тя въздъхна, допи шампанското си. Че имаше ли избор?

* * *

Марсел заведе Жозиан да се възстановява. От лъскав каталог беше избрал красив хотел в красив курорт в Тунис и сега лежеше на плажа под чадъра. Страхуваше се да не изгори и докато Жозиан се грееше на слънчевите лъчи, той размишляваше на сянка. До него, намазан с крем с максимална степен на защита и с лимоненожълта шапка на главата, седеше Младши и гледаше морето. Опитваше се да разгадае тайната на вълните, на приливите и отливите, на слънчевото и лунното притегляне. И той не обичаше жарките лъчи, предпочиташе сянката. На залез-слънце отиваше до брега и се хвърляше във водата с шум и плисък. Въртеше се, размахваше ръце като полудяла вятърна мелница и разплискваше водата, после се връщаше на пясъка и лягаше на кърпата, дишайки шумно като кит.

Жозиан го наблюдаваше с умиление.

— Много обичам да го гледам във водата… Най-вече когато лудее, защото тогава е като всяко дете на неговата възраст. Но иначе… постоянно си задавам куп въпроси. Не е нормален, Марсел, той наистина не е нормален!

— Той е гений! — подхвърляше Марсел. — Не сме свикнали да живеем с гении. Трябва да свикваш! На мен по ми харесва да е такъв, а не някой задръстеняк.

Марсел не спираше да мърмори, Жозиан го следеше тайно с крайчеца на окото. Той сякаш не беше тук. Прехвърляше в ума си всякакви мрачни мисли. Говореше й, но предишните трели в гласа му ги нямаше, нямаше ги любовните напеви и извивки, с които беше свикнала.

— Какво те тормози, мили мой мечо?

Той не отговори, а бръсна с длан пясъка в знак, че наистина е ядосан.

— Неприятност в работата ли имаш? Съжаляваш, че си взе почивка?

Той присви очи и се намръщи. Носът му беше изгорял и лъщеше.

— Не съжалявам, просто не мога да си поема дъх от гняв. Искам да си го изкарам на някого, да смачкам някоя гадна мокрица, след като не мога да размажа особата, за която си мисля! Ако нещата продължават така, ще изтръгна кокосовата палма, ще я изкореня, ще я превърна в метателна машина и ще замерям чак в Париж с кокосови орехи мутрата на онази, чието име дори не желая да произнеса от страх да не попаднем отново във властта на злата прокоба!

— Ядосан си на…

— Не искам да чувам името й! Не произнасяй името й, че небето ще се срути отгоре ни с гръм и мълнии!

— Напротив, трябва да го произнасяме на глас, за да й направим заклинание, да я държим настрана! Ако се страхуваш от нея, има опасност отново да я върнеш… Вдъхваш й сили, като я смяташ за всемогъща.

Марсел изръмжа нещо и пак се намръщи, сякаш светът му беше крив.

— Направо не мога да те позная, слънчице, сякаш са ти изтръгнали живеца…

— Едва не те загубих, тази мисъл още ме разтреперва…

Жозиан е моето лекарство. Ако й се случи нещо, с мен е свършено. А тя за малко да я унищожи с тези нейни игли и гадости!

— Аз пък ще ти кажа нещо, от което ще побеснееш — заяви Жозиан и се обърна странично. — Обещай да не избухнеш…

Той я изгледа с вид на човек, готов на всичко: хайде, изплюй камъчето…

— Аз пък напротив, помъдрях от цялата тази история. Започнах да гледам на нещата по-трезво… Промених се, станах по-ведра, по-спокойна, престанах да се страхувам. Преди постоянно се опасявах да не ми се случи нещо лошо, а сега си хвърча в небесата…

— Аз не искам да хвърчиш! Искам да останеш здраво стъпила на земята тук, при мен и при Младши!

— Това е образно казано, мили мой мечо. Аз съм си тук. Никога няма да те напусна… дори в мислите си. И никой никога няма да ме раздели с теб.

Тя протегна ръка до сянката, очертана от чадъра, и потупа Марсел по китката; той хвана ръката й, сякаш беше спасителен пояс.

— Виждаш ли какво прави с теб страхът. Сковава те, смазва те, прави те свой роб…

— Ще си отмъстя, ще си отмъстя — заповтаря Марсел, изригвайки най-сетне задушаващия го гняв. — Мразя я тази гнойна пъпка! Заплювам я право в очите, тъпча я без милост, изтръгвам й зъбите един по един…

— Не така… Това, което ще направиш, е да й простиш и да я забравиш!

— Никога, никога! Ще я докарам до просешка тояга и ще спи под мостовете!

— Правиш точно това, което не трябва. Пускаш я да влезе в живота ти, даваш й сили. Не й обръщай внимание! Да изразиш презрението си към някого е най-голямата сила.

— Не мога. Задушава ме, притиска ме, не ми дава да дишам…

— Повтаряй след мен, мили мечо: не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си.

Марсел тръсна глава инатливо.

— Марсел…

— Ще й спра издръжката!… Ще й отнема апартамента, ще й вгорча живота…

— Няма да правиш нищо подобно! Иначе пак ще се разбеснее и ще започне отново да броди наоколо!

— Хич не ме е грижа!

— Чуй ме, Марсел, и повтаряй: „Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си…“ Хайде, мечо! Направи го заради мен! Да се издигнем и да полетим заедно…

Марсел отказа и заудря в пясъка с юмрук.

Жозиан повтори нежно: „Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си“.

Стиснал устни, Марсел гледаше морето, сякаш искаше да го разсече с поглед.

— Слънчице мое! Да не са ти се запушили ушите?

— Излишно е да настояваш…

— Не ме е страх от Анриет, ще я смажа с презрението си. Хайде! Ще видиш после как ще се разведриш!

— Никога, никога! Не искам да се разведрявам!

— Иначе ще се вкиснеш и ще се озлобиш…

— И ще я отровя!

В този миг Младши извиси глас:

— Мен не стах Аиет, смаже мойто пиши!

Двамата сведоха поглед към сина си, зачервен като рак, и зяпнаха.

— Той проговори! Проговори! Цяло изречение с подлог, сказуемо, допълнение! — провикна се Жозиан.

— Мен не стах Аиет, смаже мойто пиши! — повтори Младши, очарован от произведения ефект, изписан на ухилените и разведрени физиономии на своите създатели.

— Ах, любови мои, двете ми любови! — провикна се Марсел и се хвърли към жена си и сина си да ги смаже с тежестта си. — Какво щях да правя без вас?

 

 

Дойде август месец. Стана горещо, магазините се затваряха. Трябваше да обикаляш четвърт час, за да си купиш хляб, двайсет минути, за да намериш отворена месарница, половин час, за да стигнеш до щанда на „Монопри“ за плодове и зеленчуци, след което да се връщаш пеша в жегата, натоварен с покупки, да бързаш към зелената сянка на дърветата, неподвижни в потната градска горещина. Жозефин не излизаше от стаята си, работеше. Ортанс беше в Хърватия, Зое в Ирландия, Ирис лежеше на канапето срещу вентилатора, редуваше дистанционното с мобилния, набираше номера, които не отговаряха. Париж беше обезлюдял. Остана само Краставата жаба, верен и напорист, той й звънеше всяка вечер, канеше я на вечеря някъде на открито. Ирис отклоняваше поканите, мъчела я мигрена, отговаряше морно: „Утре може би… Ако се почувствам по-добре“. Той протестираше, тя повтаряше „уморена съм“ и добавяше „Раул“ с нежен тон, който усмиряваше Краставата жаба. Той изврякваше: „В такъв случай до утре, красавице!“ и затваряше телефона, щастлив, че е чул името си от устата на Ирис Дюпен. Напредвам, напредвам, си казваше и отлепваше с пръсти панталона си, залепнал на задника. Красавицата е хитруша, иска да я моля, нормално е, тя е от висока класа, бори се, съпротивлява се, не се предава току-тъй, аз не съм някой неустоим красавец, а тя се преструва, че е равнодушна към парите ми, обаче си прави сметката, обмисля, въжето се скъсява с всеки изминал ден, наближавам целта. Тя умее да забавя нещата, което увеличава допълнително цената на плячката, щото тя е прекалено лъскава, откъдето и да го погледнем. В края на краищата ще я вкарам в леглото си и с ритници по задника ще я откарам в гражданското!

Ирис нямаше никакво желание да повтори вечерята в „Риц“: беше го видяла как яде, правеше усилие да не забелязва как потракваха челюстите му, как бършеше пръсти в покривката и как дискретно отлепваше залепналия за задника си панталон, когато се надигаше от стола. Говореше с пълна уста, пръскаше слюнки, издуваше устни и примлясваше като за въздушна целувка, тя се отдръпваше назад на стола си, а той й намигаше, един вид: „работата е в кърпа вързана“. Не произнасяше думите на глас, но тя ги виждаше в блесналия му поглед, изпълнен с решителност.

— Вие никога ли не изпитвате съмнения, Раул?

— Никога, красавице. Съмненията са за слабаците, а слабаците на този свят… — и с един удар сплеска на покривката среда от хляб, после я отлепи, нави я като пръстен и го постави пред нейната чиния.

— Вие сте романтична натура, нищо че си придавате вид на… как да кажа, суров мъж…

— Причината е в теб. Ти ме вдъхновяваш… Не искаш ли да ми говориш на „ти“? Имам чувството, че съм излязъл с баба си! И да ти призная, тази възрастова категория не ми е от любимите!

Представа нямаш колко си прав, си каза Ирис и за малко да се задави с шампанското, скоро ще стана на възраст да си поръчам първото чене и тогава ще сплескаш мен, за да ме хвърлиш на боклука и да си вземеш някоя по-млада.

Тя не си позволяваше да го постави грубо на мястото му. Нямаше никакви вести от Ерве. Представяше си го как излиза да подиша чист въздух вечер с наметнат през раменете пуловер, разхожда се из храстите и дюните, през деня пори вълните с лодката в компанията на синовете си, играе федербал с дъщеря си, разхожда се с жена си. Строен, елегантен, с лепкав от морския въздух перчем, със загадъчна усмивка. Строг, обаче знае как да омайва. Така се вживява в ролята на недосегаем мъж, че става още по-привлекателен. Краставата жаба не можеше да се мери с него, но… за сметка на това беше непоклатим, с пари и с протегнат безименен пръст, приканващ да бъде украсен с брачна халка. Хлебната халка го доказваше. Следователно планът му не е само да ме показва като трофей, а да се ожени за мен…

Тя размишляваше и си казваше, че още не е дошло времето да се вземат решения.

Протягаше ръка за дистанционното и започваше да търси някой филм. Понякога се провикваше: „Жозефин, Жозефин! Какво правиш?“, но тя не отговаряше, затънала в изследванията и бележките си. Каква педантична многознайка! Не говореха за Филип. Дори не споменаваха името му. Една вечер в кухнята, докато хапваха спагети, Ирис бе направила опит…

— Имаш ли някакви новини от мъжа ми? — бе попитала тя закачливо с вилицата в ръка.

Жозефин се изчерви и отговори:

— Не, никакви.

— Не се учудвам! Такива като теб с лопата да ги ринеш! Не ти ли е тъжно?

— Не. Защо да ми е тъжно? Двамата добре се разбирахме, това е. Ти го изкара цял роман…

— Нищо подобно! Просто си давам сметка с каква лекота ме заряза и оттогава ни вест, ни кост, значи е повърхностен и безчувствен. Сигурно в това се изразява кризата на петдесетте. Прелита от цвят на цвят… Все пак бяхте доста близки, нали?

— Само заради децата… — Жозефин бутна настрана чинията със спагетите.

— Наяде ли се?

— Много е топло.

— Според теб той ме обичаше, нали?

— Да, Ирис. Обичаше те, беше луд по теб и според мен все още е…

— Вярваш ли го наистина? — ококори очи Ирис.

— Да. Смятам, че сте в криза и че той ще се върне при теб.

— Наистина си много мила, Жо. Приятно ми е да го чуя, дори да не е вярно. Извинявай за преди малко…

— За какво да те извиня?

— Дето казах, че такива като теб с лопата да ги ринеш…

— Хич не обърнах внимание!

— Ако бях аз, щях да се засегна… Не познавам по-благороден човек от теб.

Жозефин стана, сложи чинията в миялната машина и подхвърли от вратата:

— Отивам да поработя още час и после в леглото!

На вратата се звънна. Беше Ифижени.

— Госпожо Кортес! Искате ли да дойдете с мен? В апартамента на Льофлок-Пинел има теч, трябва да отида да проверя, а не ми се ще да ходя сама. Да не вземат да кажат, че съм им свила нещо.

— Идвам, Ифижени!

— Може ли да дойда с вас? — попита Ирис.

— Не, госпожо Дюпен, няма да му е приятно, ако разбере, че са влизали чужди хора.

— Той няма да разбере! Толкова искам да видя къде живее…

— Няма начин! Не желая да си създавам неприятности!

Ирис бутна чинията си.

— Писна ми от този живот, писна ми, до гуша ми дойде! Майната ви на всички! И на вас двете! Изчезвайте!

Ифижени се врътна, изпръхтя — нейната запазена марка. Жозефин я последва.

— Ама и тази! Питам се как е възможно да сте сестри!

— Не мога повече да я понасям, Ифижени, направо ужас! Изобщо не ми се слуша какво говори. Станала е неузнаваема, все едно не е тя. Как може човек да се промени толкова бързо? Беше най-елегантната, най-изисканата, най-изтънчената жена на света, а сега е станала…

— Вкисната грубиянка. Ами просто си е такава по рождение!

— Не. Не преувеличавайте! Не забравяйте, че е много нещастна!

— Ама да ви кажа и от вашето състрадание ми дойде до гуша, госпожо Кортес! Толкова е богата, че се чуди какво да прави с парите, има си мъж, който плаща всичко, няма нужда да работи, а тя седнала да хленчи! Такива са богаташите, искат всичко. Понеже имат пари, си въобразяват, че могат да купят дори щастието, затова са бесни, ако нещо не им е по кефа!

Апартаментът на Льофлок-Пинел тънеше в сумрак и те влязоха на пръсти. Все едно съм крадец, пошушна Жозефин. А пък аз водопроводчик — отговори Ифижени и забърза към кухнята да спре водата. Жозефин се поразходи из стаите. В хола всички мебели бяха покрити с бели чаршафи, сякаш жилището се обитаваше от призраци. Разпозна два ниски фотьойла, един по-голям, канапе, пиано и насред помещението нещо голямо четириъгълно, подобно на ковчег върху катафалка. Тя повдигна крайчеца на чаршафа и откри огромен аквариум без вода, пълен с плоски камъни, чакъл, дървесни клони, парчета кора, корени, чирепи от саксии, купички за вода и кълнове тръстика. Какво ли държат вътре? Порчета, земни паяци, някоя и друга боа? Къде ли ги оставят, когато заминават на почивка?

Влезе в стаята, която вероятно беше родителската спалня.

Двойните завеси бяха пуснати, капаците затворени. Тя завъртя ключа и светлината плисна от голям кристален полилей с висулки. Над леглото имаше разпятие с чимширова клонка и изображение на света Тереза от Лизьо. Жозефин се приближи до стената да разгледа отблизо семейните снимки. Сватбената фотография на господина и госпожата. Младоженката с дълга бяла рокля, младоженецът с фрак и цилиндър. Усмихнати. Госпожа Льофлок-Пинел бе отпуснала доверчиво глава на рамото на съпруга си. Като девойка на първо причастие. Останалите фотографии проследяваха кръщенетата на трите деца, различните моменти на религиозното им възпитание, семейните коледни празници, разходки на кон, тенис игри, рождени дни. До снимките Жозефин зърна някакъв документ в позлатена рамка, изписан с едър черен шрифт. Тя се наклони напред и го прочете.

Извадки от католическо помагало за домакинството, предназначено за жените, издадено 1960 година

Вие сте сключили брак пред Господ и пред хората.

Вие трябва да сте на висотата на своя дълг.

 

ВЕЧЕР, КОГАТО ТОЙ СЕ ПРИБИРА

Подгответе всичко предварително и го посрещнете с вкусна вечеря. Това е начин да му покажете, че сте мислили за него и че вземате присърце неговите нужди.

 

БЪДЕТЕ ГОТОВА

Отделете си четвърт час за кратка почивка. Освежете грима си, завържете панделка в косата си, бъдете приветлива и благоразположена. Той е прекарал деня сред хора, претоварени от задължения и грижи. След тежкия работен ден той има нужда да се отпусне и разведри и от вас се очаква да направите така, че той да забрави за работата. Съпругът ви ще се зарадва, че се е прибрал в тихия пристан, където всичко е подредено, а това ще се отрази добре и на вас.

Казано накратко, удобствата и приятната обстановка, които ще му осигурите, ще ви доставят огромно лично удовлетворение.

 

ОСИГУРЕТЕ МУ ТИШИНА И СПОКОЙСТВИЕ

В момента, в който прекрачи прага, той трябва да се наслади на спокойствие и тишина: изключете пералнята, сушилнята или прахосмукачката. Обяснете на децата, че не бива да вдигат шум. Посрещнете го с топла усмивка и покажете искреното си желание да му се харесате.

 

ИЗСЛУШВАЙТЕ ГО

Сигурно имате да му съобщите поне десетина важни неща, но не го подхващайте от вратата, не е най-подходящият момент. Оставете го да говори първо той, не забравяйте, че това, което той има да ви каже, е по-значимо.

 

НЕ СЕ ОПЛАКВАЙТЕ, АКО ЗАКЪСНЯВА

или излиза на вечеря, или отива в заведение без вас.

 

НЕ ГО ПОСРЕЩАЙТЕ С ОПЛАКВАНИЯ И ПРОБЛЕМИ

Настанете го удобно. Поднесете му удобен стол да си почине или му предложете да си полегне в спалнята. Говорете с тих и спокоен тон. Не го разпитвайте, не подлагайте на съмнение честността му и не оспорвайте мнението му. Не забравяйте, че той е господарят на дома и като такъв ще го ръководи в дух на справедливост и честност.

 

СЛЕД КАТО СЕ НАВЕЧЕРЯ, РАЗДИГНЕТЕ МАСАТА И ИЗМИЙТЕ БЪРЗО СЪДОВЕТЕ

Ако вашият съпруг предложи да ви помогне, отклонете любезно предложението, тъй като ще се почувства задължен да настоява, а след дългия работен ден няма нужда от допълнително натоварване. Предложете му да се отдаде на любимите си занимания, покажете интерес, без да навлизате в неговата територия. Не му досаждайте с приказки, защото женските занимания са твърде незначителни в сравнение с мъжките.

След като се оттеглите в спалнята, се пригответе бързо за лягане.

 

ПОСТАРАЙТЕ СЕ ДА ИЗГЛЕЖДАТЕ В НАЙ-ДОБРАТА СИ ФОРМА…

Грижете се за външния си вид, без да прекалявате и излишно да кокетничите. Ако си слагате крем или си навивате косата на ролки, изчакайте го да заспи, защото видът ви може неприятно да го изненада.

 

ЗА ИНТИМНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Важно е винаги да помните брачния обет и най-вече задължението, което сте поели да спазвате. Ако съпругът ви смята, че за него е добре веднага да заспи, нека бъде неговата воля. Във всяко нещо трябва да се съобразявате с неговите желания и в никакъв случай не го провокирайте и не го притискайте за интимни ласки.

 

В СЛУЧАЙ ЧЕ СЪПРУГЪТ ВИ ПОЖЕЛАЕ ИНТИМНО СНОШЕНИЕ

Подчинете се покорно, без да забравяте, че удоволствието на мъжа е по-важно от удоволствието, което изпитва жената. Когато стигне до оргазъм, лек и кратък стон от ваша страна ще го възнагради и ще е напълно достатъчен, за да го убеди, че и вие сте изпитали удоволствие.

 

В СЛУЧАЙ ЧЕ СЪПРУГЪТ ВИ ПРЕДЛОЖИ НЯКОЙ ПО-НЕОБИЧАЕН НАЧИН

Покажете послушание и сговорчивост и запазете мълчание, вместо да изразявате неохота. В такъв случай е твърде вероятно съпругът ви да заспи бързо: оправете дрехите си, освежете се, намажете лицето си с крем и се погрижете за прическата си.

 

СЛЕД ТОВА СИ НАВИЙТЕ ЧАСОВНИКА

За да сте на крак преди него сутринта. Така ще имате време да направите чаша чай, която ще му поднесете, когато се събуди.

Жозефин се потресе.

— Ифижени! Ифижени!

— Какво има, госпожо Кортес?

— Елате бързо!

Ифижени дотича, бършейки ръце с някаква кърпа. Беше открила откъде тече и беше спряла водата. Тя прокара пръсти през лимоновожълтата си коса и се осведоми със закачлив тон:

— Да не видяхте мишка?

Жозефин посочи с пръст текста в рамка. Ифижени се доближи, внимателно го прочете и ченето й увисна.

— Горката! Нищо чудно, че е съсипана и не си подава носа навън! Ами ако е майтап? Някаква шега…

— Не ми се вярва, Ифижени, не ми се вярва.

— Жалко, че сестра ви не го видя! За нея, дето си върти палците по цял ден, това четиво щеше да е от полза!

— Нито дума на Ирис! — пошушна Жозефин и сложи пръст на устните си. — Тя ще му разкаже и ще стане голяма драма. Направо тръпки ме побиват от този човек.

— А на мен апартаментът ми действа потискащо! Няма капка живот в него. Тя сигурно чисти и мие по цял ден, а и децата не изглеждат особено щастливи! Той сигурно е от онези семейните тирани.

Заключиха външната врата и се прибраха, Ифижени в пъстроцветното си портиерско жилище, Жозефин в стаята с книгите.

 

 

На палубата на яхтата, закотвена в пристанището на Корчула, Ортанс прехвърляше разни мисли в ума си, без да изпуска от поглед един бръмбар, който се разхождаше по резен повехнал домат. Оставаше още само една седмица и щеше да напусне тази златна клетка. Каква скука, каква ужасна скука! Николас беше очарователен, но останалите! Досадници, сноби, капризни преструвани, единствено заети да сравняват часовниците си „Брайтлинг“ и „Бушрон“, да мерят каратите на обиците си, да четат „Вог“ на всякакви езици, да дърдорят за благотворителните си жестове, за Софи Копола, за флашката марка „Диор“ и да припадат от последното шоу на Синди Шърман: подбелили очи, примрели, с ръка на гърлото. Никога вече нямаше да се втурне на плаване с луксозна яхта, мерси. Как сии, даарлинг? — беше утринният поздрав пред отрупаната маса за закуска, изискано подредена от екипажа, на крак от зори, който слизаше на брега да пазарува. Вчера ходих до селото, беше шармантно! Видяхте ли каква мизеерия цари там долуу? Адски живописно, налии? Кажи ми, дарлиинг, вчера дали не пихме малко повечко? Нищо не си спомням! А Джош, къде ли се е дянал Джош? Знаеш ли, че той е най-великият жив творец! Дарбата му да преобразува рационалното в ирационално, материята, превърната в пространство за игра на несъзнаваното, дешифрирана от съзнаваното, това е темата на живота му; единствен той е способен да прескочи от безвкусицата в изтънчената елегантност, очертавайки универсалната грозота, която успява да рафинира и сублимира, обезсмъртявайки я в творбите си!

„Стооп!“ — крещеше Ортанс, разстрелвайки ги с поглед.

— Не мога да ги издържам вече! Ще ги изколя! — крещеше тя на Николас, когато останеха двамата в кабината. — И не ме докосвай, защото ще се развикам, че ме изнасилваш!

— Какво има, дарлинг?

— Само не започвай и ти! Аз съм Ортанс…

— Това е светът на лъскавата показност! Трябва да свикваш, щом искаш да станеш прочута…

— Не ВСИЧКИ са такива! Жан-Пол Готие е нормален. Не провлачва думите, не говори за концепции, заимствани от света на малоумниците! А и тези тонове бижута, с които се кичат! Не ги ли е страх, че може да потънат?

Николас наведе глава.

— Съжалявам. Не трябваше да идваш, мислех си, че ще прекараш весело, ще ти е приятно…

Тя се приведе към него и драсна с нокът по копчето на морскосиния му блейзър.

— Дори и теб те направиха на клоун! Защо си облякъл този блейзър? Часът е само единайсет…

— И аз не зная. Права си, те са тъпи, празни, суетни.

— Мерси! Така не се чувствам толкова самотна…

— Може ли да те докосна сега?

— Това хитрост някаква ли беше?

Той намигна, тя кресна „изнасилват ме“ и изхвърча на палубата.

Всички бяха насядали около масата. Тя се уедини.

Легна на един дюшек и се помъчи да се сети само за положителните страни на пътуването. В противен случай ще скоча във водата и ще стигна до Марсилия с плуване. Каза си, че много хора сигурно й завиждат, отстрани може да си мислят, че се забавлява, всяка вечер домакинята, мисис Стефани Нойман, слагаше подаръче на всеки в белоснежната салфетка, сгъната на две, и ако остане на борда, ще получи още осем прекрасни изненади. Най-важното, за което се сети, беше, че Шарлот Брадсбъри мечтаеше да се присъедини към тази компания от преструванковци, но мисис Нойман не пожела да я кани!

Настроението й веднага се повиши.

Някой си беше забравил мобилния телефон. Златен с вграден голям диамант на капачето. Тя го взе и го претегли преценяващо. Каква вулгарност! Отвори го и на дисплея се изписа часът с едри цифри. Дванайсет и половина местно време. Единайсет и половина в Лондон. Гари свири на пиано или снима катериците в парка. Тя прогони мисълта за Гари в измачканите чаршафи до Госпожицата-която-не-желаеше-да назовава. Шест и половина сутринта в Ню Йорк. Осемнайсет и трийсет в Пекин и Шанхай… Шанхай! От чантата си „Прада“ (подарък от госпожа Нойман) тя извади бележника, намери телефона на Милен Корбие и го набра. Многократно беше опитвала да влезе във връзка с нея, но Милен досега не беше отговорила. Сигурно Марсел е преписал грешно номера. Защо да не опита още веднъж.

Тя го остави да звънне един път, два пъти, три пъти… Тъкмо щеше да затвори, когато чу гласа на Милен с лекия й провинциален акцент, който тя напразно се опитваше да изкорени.

— Алоу?

— Милен Корбие?

— Да.

— Ортанс Кортес.

— Ортанс! Скъпа моя, любов моя, сладкото ми зайченце… Какво щастие да те чуя! Толкова ми липсвате, сладките ми бонбончета…

— Милен Корбие, авторката на анонимните писма ли е?

Ортанс долови тихо пресекливо изпискване, след което по линията се възцари мълчание.

— Милен Корбие, анонимната драскачка, която изпраща тъпи писма на две сирачета, за да си мислят, че баща им е жив, а всъщност той е мъртъв от доста време?

Нов писък, този път по-продължителен.

— Същата Милен Корбие, която се отегчава безумно в Китай, та се чуди какви перверзни игрички да измисля? Онази Милен Корбие, която си е съчинила писмовно семейство?

Събеседничката на Ортанс едва не се задави.

— Ще престанеш да изпращаш тези отвратителни писма, или ще се оплача от теб на всички полиции по света и ще им разкажа за мизерните ти номера, за подправените документи и чекове, за влоговете. Разбра ли ме, Милен Корбие от Лон льо Соние?

— Ама аз… никога… — успя да изписука най-после Милен Корбие и изцвили като магарица.

— Ти си лъжкиня и манипулаторка. И го знаеш! Затова… Само повтори това, което ще ти кажа: „Да, разбрах и ще престана с тези гнусни писма“ — и ще отървеш кожата…

— Никога не съм…

— Искаш ли да ти опиша по-образно какво те очаква? Да помоля ли Марсел Гробз да ти затвори устата?

След кратко колебание Милен Корбие повтори послушно заповедта. Ортанс изрази одобрение с цъкване с език.

— И накрая последен съвет, Милен Корбие: няма смисъл да се обаждаш на Марсел Гробз и да плачеш на рамото му. Разказах му за теб и той лично ще изпрати по петите ти всички налични ченгета!

Измамницата Милен не се осмели дума да обели, камо ли да възроптае. Ортанс изчака, за да се увери, че я беше размазала окончателно, след което затвори. Остави мобилния с диаманта на дюшека до флакона с плажното масло и чифт очила „Фенди“.

Августовската жега проникваше през затворените капаци на кухнята. Тежката лепкава жега леко спадаше за някой и друг час през нощта и отново похлупваше хора и къщи от ранни зори. Беше едва десет сутринта, но слънцето вече препичаше и нажежаваше металните бели щори, обстрелваше ги като огнехвъргачка.

— Съвсем се побърках с това време — въздъхна Ирис, отпусната на стола, — оня ден се говореше, че щели да пуснат парното, а днес си мечтаем за ледници…

Жозефин измърмори „вече няма сезони“, защото очевидно това беше правилният отговор, а освен това я мързеше да продължи. Убийствената жега я откъсваше от любимите й слова, от взискателността, с която обикновено подбираше изразите си, стараеше се да изложи мисълта си; затова се придържаше към народните умотворения, вече няма сезони, няма деца, няма жени, няма мъже, няма ги онези огромни червени омари, дето се криеха под камъните… Жегата ги затъпяваше, оглупяваше ги; беше ги затворила и натикала в най-тъмната и хладна стая на жилището, където двете сестри споделяха вентилатора и свежестта на аерозолния флакон „Кодали“. Напръскваха се обилно и протягаха към въртящите се перки на вентилатора замаяни физиономии.

— Лука се обажда два пъти! — съобщи Ирис и завъртя глава по посока на въздушната струя. — Иска непременно да говори с теб. Казах, че ти ще му звъннеш.

— Да му се не види! Забравих да му върна ключа! Веднага ще свърша тази работа…

Тя се надигна, без да бърза, донесе плик с марка, написа адреса на Лука и пъхна малкия ключ вътре.

— Няма ли да му драснеш някоя дума? Иначе става малко грубо.

— Кой да се сети? — въздъхна Жозефин. — Пак трябва да ставам!

— Давай смело! — окуражи я с усмивка Ирис.

Жозефин донесе лист хартия и седна, чудеше се какво би могла да му напише.

— Кажи му, че заминаваш на почивка… с мен в Довил, и той ще те остави на мира.

Жозефин написа: „Лука, връщам Ви ключа. Заминавам за Довил при сестра си. Приятно прекарване на края на лятото. Жозефин“.

— Готово — и залепи плика. — Най-сетне се отървах!

— Не разбирам от какво се оплакваш! Дъщерите ти твърдят, че бил голям красавец…

— Може, но нямам никакво желание да го виждам…

Ушите й пламнаха — беше си помислила: „откакто обичам Филип“.

Защото продължавам да го обичам, нищо че изобщо не се обажда. Дълбоко в душата си чувствам увереност. Тя пусна писмото в чантата си и се сбогува с Лука.

— Така… — въздъхна Ирис и протегна крака на съседния стол.

— Мм… — измърка Жозефин и се измести с няколко милиметра, за да се поразхлади.

— Искаш ли да ти прочета хороскопа?

— Мда…

— Добре: „Общи насоки: от петнайсети август ще попаднете в силен вихър…“

— Това е днес — отбеляза Жозефин, отметнала глава назад, за да подложи на свежия полъх на вентилатора горещата си и леко изпотена шия.

— „И така до края на месеца. Стегнете се, има опасност бурята да ви разтърси здраво. Чувства: стара любов ще припламне с нова сила и ще ви донесе прекрасни изживявания. Здраве: внимавайте, леки сърдечни проблеми, сърцебиене…“

— Очертава се твърде бурно — промърмори Жозефин, изтощена от мисълта, че може да я завърти вихрушка. — А в твоя какво пише?

Ирис извади кубче лед от каната студен чай, който беше направила Жозефин, намаза с него слепоочията и лицето си и подхвърли:

— Я да видим… „Общи насоки: ще се изправите пред сериозна пречка. Пуснете в действие своя чар и дипломатичност. Ако решите да реагирате бурно, ще изгубите. Чувства: предстои сблъсък, от вас зависи дали ще спечелите, или ще изгубите. Нещата ще бъдат на ръба…“ Хм, нищо вдъхновяващо!

— А здравето?

— Никога не го чета! — заяви Ирис, сгъна вестника на ветрило и започна да си вее с него. — Искам да съм пингвин и да се спускам по ледена пързалка…

— По-добре да бяхме сега в Довил и да газим във водата…

— Не ми напомняй! Пред малко по радиото казаха, че през нощта по крайбрежието е вилняла силна буря… — тя протегна морно ръка към радиото да хване друг бюлетин за времето, усили звука, но беше попаднала на рекламите и пак го намали.

— Там поне ще се поразхладим… Не издържам.

— Тръгвай, ако искаш, ще ти дам ключовете. Аз няма да мърдам оттук.

Той ще се върне утре. Ако спази обещанието си… Нито веднъж не се обади.

Нарекох го лъжец! Трябва да разбера… тя погледна хороскопа си… „Пуснете в действие своя чар и дипломатичност.“ Ще пълзя като бременна пепелянка, ще съм самата света вода ненапита. Защо не? Тя с удивление осъзна, че иска да му се подчинява, да бъде послушна. Никой мъж досега не е събуждал подобно желание у мен. Възможно ли е това да е знак за истинска любов? Изпари се желанието да се преструвам, искам да се отдам, да разкрия душа пред него, да шепна: „Обичам ви, правете с мен каквото пожелаете“. Странно как отсъствието разпалва чувствата. Или с поведението си той ме предизвиква да капитулирам? Замина, оставил разгневена фурия, а ще се върне при покорна влюбена жена? Искам да се гушна в него, да му поверя живота си, няма да негодувам, съвсем тихо ще му кажа: „Вие сте моят господар“. Тези думи искаше да чуе той, преди да замине. Аз не съумях да му ги кажа. Две седмици на изпълнено с болка отсъствие ги изкараха на устните ми. Той се връща утре, връща се утре… Беше казал „петнайсет дни“. Долови познатото дрънчене на контейнерите за боклук, които някой подреждаше в двора, и съскането на пръскачката, която се задейства. Звукът от въртенето й действаше освежително и многообещаващо. Портиерката разместваше саксиите с цветя, влачеше ги и това й напомни лехите с рози пред къщата им в Довил. Спомен от изгубения рай, който веднага пропъди. Ерве бе успял да измести Филип. Както и Краставата жаба. Тя отряза Раул, като му призна, че е влюбена в друг мъж. Той плесна платинената си кредитна карта върху подноса със сметката и отговори с категоричен тон: „Няма страшно, ще дойде моят час“. „Вие действително не изпитвате капка съмнение, Раул!“ — „Така е, защото аз винаги постигам целта си. Понякога ми се налага да изчакам по-дълго от предвиденото, защото не съм магьосник, нали, но никога, никога досега не съм губил.“ Изправи се, горд и величествен като римски император, облечен в тогата на бойния триумф. Тя не остана равнодушна към войнствения му тон. Страшно си падаше по силните, решителни, груби мъже. Видът им събужда у мен някаква тръпка, тялото ми се стреми към тях, чувствам се запленена, подчинена, обладана, изпълнена. В мъжа харесвам бруталната сила. Качество, което жените рядко споменават поради страх от подобно признание. Тя го погледна с други очи, усмихна се неуверено. В края на краищата не е чак толкова грозен. А и този блясък в очите, които искрят предизвикателно… Обаче имаше Ерве. Непреклонният Ерве. Нито думичка, никакво обаждане цели петнайсет дни. Тя потръпна, както седеше на стола, и повдигна с две ръце тежката си коса, за да прикрие обзелото я смущение.

— Иди в Довил. Къщата е празна!

— Не зная дали… Да не притесня някого, като се появя неочаквано.

— Филип не е там. Получих картичка от Александър. Баща му е отишъл при тях в Ирландия и ги ще ги води двамата със Зое на езерото Конемара.

Сигурна ли си? — едва се сдържа да не попита Жозефин. Зое нищо такова не ми каза. Но не искаше да изостря вниманието на Ирис.

— Ще провериш дали бурята не е направила поразии. По радиото съобщиха за изкоренени дървета, паднали покриви… Наистина ще ми направиш услуга.

Така няма да ми се пречка, когато Ерве се върне. Че може да обърка всичко. Ирис пусна радиото по-силно.

— Ще ми се отрази чудесно… Наистина ли мислиш, че… — поколеба се Жозефин.

Любовта учеше Жозефин да хитрува. Тя погледна Ирис невинно, очаквайки да поднови поканата.

— Като си помислиш, това са само два часа път… Отваряш къщата, проверяваш покрива, преброяваш колко плочи липсват и ако се налага, звъниш на майстора, господин Фове, номерът на телефона е на хладилника.

— И това е идея — въздъхна Жозефин с усилие да скрие радостта си.

— И то много добра… — потвърди Ирис, махайки си с поомачкания вестник.

Двете сестри се спогледаха, възхитени от двуличието си. И отново се размечтаха, оставяха вадичките вода да засъхват по кожата им, слушаха разсеяно разказа на водещия за великите мореплаватели. Утре ще го видя! — си казваше едната; дали ще е там? — питаше се другата. И ще падна в краката му, си казваше едната, и ще се хвърля към него, ще го прегърна, мечтаеше си другата. Ще оставя мълчанието да говори и да изчисти предишните разправии, се успокояваше едната, да, но ако е взел със себе си някоя временна спътница, някоя Доти Дулитъл? — разтревожи се другата.

Жозефин скочи, тази мисъл я ужаси. Прибра чашите, конфитюра, остатъците от закуската. Ама естествено! Няма да е сам! Как можа да й хрумне такова нещо? Сякаш само за мен ще мисли! Тя търсеше трескаво нещо, с което да ангажира ръцете, ума си, нещо, което да я отклони от ужасното предположение, когато чу, отначало тихо, после все по-силно, докато мелодията от радиото гръмна в главата й: „Strangers in the night“, да, той е там, да, съвсем сам, да, очаква те… Тя притисна каната със студения чай до гърдите си, exchanging glances, lovers at first sight, in love forever, doubidubidou… и погледна сестра си в очите:

— Ами дали да не тръгна още сега? Нали няма да ти е неприятно?

— Сега? — изненада се Ирис.

Погледна сестра си, която с непоколебим вид стискаше толкова силно каната, че имаше опасност да я счупи.

Ирис се престори за миг, че се колебае, след което кимна.

— Както решиш, но внимавай по пътя. Не забравяй за бурята от хороскопа!

Жозефин приготви сака си за десет минути, нахвърля всичко, което й попадна пред очите, непрестанно си мислеше: дали ще е там? Дали ще е там? Седна на леглото, за да успокои блъскането на полудялото си сърце, стана, за да продължи да мята дрехи в пътната чанта, докосна компютъра — дали да го вземе; не, не, той ще бъде там, сигурна съм, doubidubidou… Втурна се в кухнята, разцелува Ирис, блъсна си рамото в стената, извика от болка, ще ти звънна, щом пристигна, трябва да взема други обувки за плажа, ключовете ми! Къде са ми ключовете? Повика асансьора. А кучето? Дю Геклен, къде е паничката, възглавницата му? взех ли всичко? с ръка на главата, сякаш я пазеше да не отлети, тропна с крак нетърпеливо, как се влачи асансьорът, сега пък спира на втория. Малкият Ван ден Брок, забравих как се казваше, Себастиен ли беше? да, Себастиен се качи, влачеше огромна пътна чанта. Русата му коса стърчеше на къси златисти снопчета, загорелите му ръце и бузи лъщяха, очите му със сериозен поглед се стрелкаха изпод изруселите мигли.

— На почивка ли отиваш? — осведоми се Жозефин, готова да дари всяко живо същество с любовта, изпълнила сърцето й и аха да прелее…

— Бях и пак отивам — уведоми я момчето с твърд началнически тон.

— Аха! И… откъде се връщаш?

— От Бел Ил.

— На гости у семейство Льофлок-Пинел?

— Да. За една седмица.

— Добре ли беше?

— Ловихме големи розови скариди…

— Гаетан добре ли е?

— Да. Обаче Домисий я наказаха. Цяла седмица заключена в стаята си на хляб и вода, без да си покаже носа навън…

— Ооо! — възкликна Жозефин. — Какво толкова страшно прегрешение е извършила?

— Баща й я видял да се целува с момче. Тя още няма тринайсет, знаете ли — уточни с неодобрителен тон, сякаш да наблегне на дръзкото поведение на Домисий. — Тя казва, че е по-голяма, обаче аз съм наясно.

Той слезе на партера, ритайки огромния сак. Пъшкаше, потеше се, приличаше на… на детето, каквото си беше.

— Колата е отпред. Мама проверява апартамента и ще заключи, а татко товари багажа. Приятна почивка, госпожо.

Жозефин слезе на второто ниво на сутерена, където беше паркингът. Прибра сака в багажника, отвори на Дю Геклен да се покатери отзад, тя седна зад волана. Обърна огледалото за задно виждане и се погледна. „Ти ли си тази жена, дето се е втурнала към Довил и мълчаливия си любовник с предчувствието, че той непременно ще е там? Изстреляна от песен, чута по радиото! Не мога да те позная, Жозефин!“

При Руан видя големи тъмни облаци, все едно бе паднал вечерният мрак, и продължи към Довил под заплахата всеки миг да я удари страхотна буря. Значи това е бурята! Направи усилие да се засмее. Ето какво значи да живееш с Ирис, заприличах на нея и взех да вярвам в тези глупости. В скоро време с котка на рамото ще започне да гледа на карти. Ходи на всякакви врачки и те всички без изключение й предсказват голяма любов „на живот и смърт“. Тя я чака, седнала пред вентилатора, наострила слух да чуе превъртането на ключовете на етажа на Льофлок-Пинел. Щях да й преча, ако бях останала.

Пристигна в ранния следобед. Чайките кряскаха, правеха кръгчета ниско над къщата. Вдъхна дълбоко влажния солен вятър. Огледа къщата отвисоко, от пътеката, която стигаше до входната площадка. Капаците бяха пуснати. Въздъхна. Нямаше го.

Силен порив на вятъра отвя една плоча от покрива и я пусна в краката й. Жозефин се заслони с длан, после вдигна глава и видя, че половината покрив се беше разлетял. На някои места бяха останали само голи греди и дебел пласт стъклена вата като раздиплена крем пита. Все едно огромно гребло беше минало над къщата и беше отнесло цели редици плочи. Обърна се да види дърветата в парка. Някои леко трепкаха, но бяха непокътнати, други се белееха, разцепени като стръкове обелен праз. Щеше да изчака да види какво ще каже за покрива майсторът и след това щеше да се обади на Ирис, за да й съобщи за нанесените поражения.

Впрочем, помисли тя, предполагам, че изобщо не й дреме за къщата. В момента сигурно си лакира ноктите на краката, маже се с кремове и си парфюмира косата, слага спирала на миглите на големите си сини очи. Написа й есемес, за да й съобщи, че е пристигнала благополучно.

 

 

Ирис се събуди, потисната от някакво тревожно чувство, вцепенило цялото й същество, което я държеше в плен. Беше 16 август. Каза й петнайсет дни. Тя сложи телефона на възглавницата и зачака.

Сигурно нямаше да й звънне веднага. Това време свърши. Даваше си сметка, че беше прекрачила непростимо границата, наричайки го лъжец. При това на обществено място! Изненаданият поглед на сервитьора, когато извика: „Лъжец! Вие сте лъжец!“. Ерве нямаше да й прости току-тъй. Беше й наложил петнайсет дни мълчание. Щяха да последват и други наказания.

Не искам да зная! Този човек ме учи на любов. Дресира ме отдалеч, без думи. Между бедрата й припламна тръпка и тя се сви на кълбо, за да удължи огъня в себе си. Значи това е любовта? Тази мълниеносна болка, която поражда желание да умреш… Трепетното очакване, когато личността ти се губи, когато стоиш с изпънат врат, за да ти нахлузят оглавника, да ти завържат очите и да те изправят до стълба на саможертвата. С него бих стигнала докрай. Ще измоля прошка, че го обидих. Той държеше да ме преведе през целия път на любовта, а аз капризно тропах с крак като разглезено момиче. Исках целувка, клетви, а той ме въвеждаше в светая светих. Бях пълна нещастница.

Тя се взираше в телефона, умоляваше го да звънне. Ще кажа… Ще внимавам какво говоря, за да не го засегна и да разбере, че се предавам. Ще му кажа: Ерве, чаках ви и осъзнах, просветна ми. Правете с мен каквото пожелаете. Не искам нищо, само ръцете ви по тялото ми, те да ме моделират като глина. Ако още не е дошло времето, заповядайте ми да чакам и ще се подчиня. Ще остана затворена вътре в тези четири стени и ще свеждам очи при вашата поява. Ще пия, ако ми заповядате, ще ям, ако ми наредите, ще се прочистя от суетния гняв, от капризите на малко дете.

Тя въздъхна радостно и толкова дълбоко, че сякаш щеше да припадне.

Той ме научи на любов. Това неизразимо щастие, което търсех, трупайки, а напротив, трябваше да се отдавам, да раздавам, да се освободя напълно… Той намери мястото ми в моя живот. Сега ще стана, ще си облека роклята с цвят на слонова кост, която той ми купи, ще вържа панделка в косата си и ще седна до вратата да чакам. Няма да се обади по телефона. Ще звънне на вратата. Ще отворя вратата със сведени очи, без никакъв грим на лицето и ще кажа…

Часът на истината наближаваше.

През целия ден напрягаше слух, дебнеше да чуе крачките му, вдигаше телефона да провери дали работи.

Той не дойде.

На следващата сутрин на вратата звънна Ифижени.

— Няма ли я госпожа Кортес?

— Замина на почивка.

— А, така ли? — разочарова се Ифижени.

— Сигурно цялата сграда се е опразнила — поде Ирис с желание да поведе някакъв разговор.

— Останахте само вие и господин Льофлок-Пинел, който се върна снощи.

Сърцето на Ирис подскочи. Върнал се е. Ще й се обади. Тя затвори вратата и се облегна на нея, изтощена от радост. Да се приготвя, бързо да се приготвя. Няма да позволя на никого да застане между нас.

Тя отвори вратата и извика Ифижени по стълбите, обясни, че заминава за няколко дни при приятелка и тя да събира пощата при себе си. Ифижени сви рамене, пожела й „приятна почивка, ще ви се отрази добре“.

Хладилникът беше зареден, нямаше да се налага да излиза.

Взе си душ, облече роклята слонова кост, завърза косата си с панделка, изчисти червения лак и седна да чака. Денят мина в очакване той да се появи. Не смееше да увеличи звука на телевизора, да не би да не чуе телефона или трите дискретни почуквания по вратата. Знае, че съм тук. Знае, че го чакам. Нарочно ме кара да чакам.

Вечерта си отвори консерва равиоли. Не беше гладна. Изпи чаша вино, после още една, за да си вдъхне смелост. Стори й се, че чува музика в двора. Отвори прозореца: оперна музика. После чу гласа му… Говореше по работа по телефона. Проучвам документите за сливането… Тя потрепери, затвори очи. Ще дойде, ще дойде.

Прекара цялата вечер в очакване, седнала до прозореца. Операта свърши, светлината угасна.

Той не дойде.

Тя заплака, седнала на стола, облечена в красивата си рокля слонова кост. Не бива да я цапам. Прекрасната ми булчинска рокля.

Допи бутилката червено вино и глътна два стилнокса.

Легна си.

Той й бе показал, че се е върнал, като пусна силно музиката.

Тя му бе показала, че се подчинява безмълвно, като не слезе да позвъни на вратата му.

 

 

Първата нощ Жозефин спа на едно от канапетата в хола. Къщата беше в ужасно състояние и спалните бяха останали без покрив. Като легнеше на леглото, виждаше небето над главата си и черните облаци, пламтящите светкавици и завесата на дъжда. Събуди я оглушителна гръмотевица и Дю Геклен зави на умряло.

Тя преброи едно, две, за да се ориентира къде е бурята, но не успя да стигне до три и светкавица озари парка. Чу се ужасяващ пукот и грохот от падащо дърво. В ярката светлина видя как огромният бук пред къщата се стовари върху колата й, която се пречупи със страховит метален звук. Колата ми! Тя завъртя ключа на осветлението. Нямаше електричество. Нова светкавица раздра небето и тя успя да види, че колата й се беше сплескала на палачинка.

Сутринта позвъни на господин Фове. Жена му обясни, че бил претрупан от работа.

— Всички къщи в околността са пострадали. Не сте само вие! Ще намине до обяд.

Щеше да го чака. Нареди легени за водата, която капеше тук-там. Ортанс се обади. Мамо, отивам в Сен Тропе, поканиха ме приятели. Ужасно кофти прекарах в Курчула. Мамо, вече не харесвам богаташите! Не, шегувам се. Харесвам интелигентните богаташи, изисканите, скромните, културните богаташи… Мислиш ли, че има такива?

Зое също се обади. Връзката беше толкова лоша, че тя долавяше само отделни срички. Успя да разбере, че всичко е наред, батерията ми ще падне, обичам те, ще останем още една седмица, Филип е съ…

Съгласен, прошепна тя на секналата връзка.

Отиде в кухнята, провери шкафовете, извади пакет сухари, конфитюр. Сети се за фризера и за всичко в него, което щеше да се развали. Би трябвало да се обадя на Ирис, да я питам как да постъпя…

Обади се на Ирис. Обрисува й положението във възможно най-леките краски, но й каза за прекъсването на тока и за фризера.

— Прави каквото искаш, Жо. Ако знаеш само колко не ми пука…

— Но ще трябва всичко да изхвърлим!

— Не е голяма трагедия — отговори тя с безразличие.

— Права си. Не се безпокой, аз ще се заема с нещата тук. Ти добре ли си?

— Да, той се върна… Толкова съм щастлива, Жо, толкова щастлива. Изглежда, най-сетне откривам какво е любовта. Цял живот чаках този момент и ето, той дойде. Благодарение на него. Обичам те, Жо, обичам те…

— И аз те обичам, Ирис.

— Невинаги се държах добре с теб…

— О, Ирис! Няма страшно, не се притеснявай!

— С никого не се държах добре, но си мисля, че съм очаквала нещо голямо, много голямо и най-сетне съм го срещнала. Уча се. Лека-полека отмятам ненужното. Знаеш ли, вече не се гримирам! Един ден той ми каза, че не харесвал фалша и с пръст изтри ружа от страните ми. Приготвям се за него…

— Толкова съм щастлива за теб.

— О, Жо, толкова съм щастлива…

Говореше завалено, провлачваше едни думи, други произнасяше почти неразбираемо. Сигурно снощи е пила, разочарова се Жозефин.

— Ще ти се обадя утре, ще те държа в течение.

— Няма нужда, Жо, просто уреди нещата, имам ти доверие. Остави ме да изживея любовта си. Все едно смъквам старата си кожа… Трябвало е да остана сама, разбираш ли? Много малко време имаме да бъдем заедно. Искам да се възползвам. Може би ще се преместя при него…

Тя се разсмя леко, по детски. Пред очите на Жозефин изникна строгата стая с разпятието на стената, с образа на света Тереза от Лизьо и правилата, които трябваше да спазва идеалната съпруга. Не, той нямаше да я допусне в дома си.

— Обичам те, скъпото ми сестриче. Благодаря ти, че бе толкова добра към мен…

— Ирис! Престани, ще се разплача!

— Напротив, радвай се! Това е ново, непознато чувство за мен…

— Разбирам. Бъди щастлива. Аз ще остана тук. Чака ме много работа! Ортанс и Зое няма да се върнат до десетина дни. Възползвай се! Възползвай се!

— Благодаря. И най-важното, не е нужно да звъниш… Няма да вдигам телефона.

На другата вечер Ирис отново чу една опера, после гласа му по телефона. Тя позна операта, беше „Трубадур“, и затананика една ария, седнала на стола, натъкмена в красивата си рокля в цвят слонова кост. Слонова кост, кула от слонова кост. Всеки от нас е в кулата си от слонова кост. Да не би, скочи от стола тя, в ума й проблесна ненадейно: да не би той да мисли, че и аз съм заминала? Или че му се сърдя? Ами да, разбира се! Пък и не е длъжен да прави първата крачка, аз трябва да отида при него. Да се разкая. Той не знае, че съм се променила. Дори не подозира.

Тя слезе. Смутено почука на вратата. Той отвори със студен и величествен вид.

— Да? — попита, сякаш не я забеляза.

— Аз съм…

— Коя „аз“?

— Ирис…

— Не е достатъчно.

— Идвам да ви помоля за прошка…

— Така по става…

— Простете, че ви нарекох лъжец… — тя пристъпи към открехнатата врата. Той я бутна назад с пръст. — Бях повърхностна, егоистка, гневлива… Да знаете колко неща разбрах през тези петнайсет дни, прекарани в самота! — тя протегна ръце към него в жест на безрезервна отдаденост.

Той се отдръпна.

— Отсега нататък ще ми се подчинявате ли във всичко и за всяко нещо?

— Да.

Направи й знак да влезе. Спря я в мига, в който тя се насочи към хола. Затвори вратата зад нея.

— Почивката ми мина много зле заради вас… — заяви той.

— Моля за извинение… Толкова неща научих!

— Имате още много да учите! Вие сте егоистично и студено момиченце. Вие нямате сърце.

— Искам да ме научите на всичко…

— Не ме прекъсвайте, когато говоря!

Тя се свлече на стол, сякаш властният му тон я шибна с камшик.

— Станете! Не съм ви казал да сядате.

Тя се изправи.

— Ще се наложи да ми се подчинявате, ако искате да продължавате да ме виждате…

— Искам! Искам! Толкова силно ви желая!

Той отскочи назад стреснат.

— Не ме докосвайте! Аз ще решавам, аз ще ви давам разрешение! Искате ли да ми принадлежите?

— С всички сили! Живея единствено с тази надежда. Разбрах…

— Замълчете! Това, което сте разбрали с вашето женско мозъче, изобщо не ме интересува. Чувате ли?

Познатата тръпка отново припламна между бедрата й. Засрамена, тя сведе очи.

— Слушайте и повтаряйте след мен…

Тя кимна.

— Ще се научите да ме чакате…

— Ще се науча да ви чакам.

— Ще ми се подчинявате във всичко и за всяко нещо.

— Ще ви се подчинявам във всичко и за всяко нещо.

— Без да задавате въпроси!

— Без да задавам въпроси…

— Без да ме прекъсвате!

— Без да ви прекъсвам.

— Аз съм господарят.

— Вие сте господарят.

— Вие сте мое създание.

— Аз съм ваше създание.

— Няма да ми противоречите.

— Няма да ви противореча.

— Сама ли сте, или има някой?

— Сама съм. Знаех, че ще се върнете, затова отпратих Жозефин и дъщерите й.

— Отлично… Готова ли сте да ми се подчинявате?

— Готова съм да ви се подчинявам.

— Ще минете през период на прочистване, за да се освободите от демоните си. Ще си стоите вкъщи и стриктно ще спазвате нарежданията ми. Готова ли сте да ги чуете? Кимнете и отсега нататък в мое присъствие ще гледайте надолу, можете да вдигнете очи само когато ви заповядам…

— Вие сте моят господар.

Той я удари с всичка сила. Главата на Ирис отхвръкна. Тя докосна бузата си, той грабна ръката й и я изви.

— Не съм ви разрешил да говорите. Мълчете! Аз съм този, който дава заповеди!

Тя кимна. Усещаше как бузата й се подува и гори. Дощя й се да пипне пламналата си буза. Тръпката на удоволствие между бедрата й пак се събуди. Едва не залитна от наслада. Тя наведе глава и пошушна:

— Да, господарю.

Той постоя мълчаливо, сякаш я подлагаше на изпитание. Тя не помръдна, продължи да стои със сведени очи.

— Ще се приберете у вас и няма да излизате, докато не разреша, ще съставя програма как да прекарвате времето си. Приемате ли да ми се подчинявате?

— Приемам.

— Сутрин ще ставате в осем часа, старателно ще се измивате навсякъде, всяко местенце трябва да е чисто, ще проверявам. Сетне на колене ще изброявате всичките си прегрешения, ще ги записвате на листче, което ще проверявам. Ще си казвате молитвите. Ако нямате молитвеник, ще ви дам… отговорете!

— Нямам молитвеник — отговори тя, забила поглед в земята.

— Ще ви дам за временно ползване… После ще шетате и подреждате, ще чистите всичко до съвършенство, ще го правите на колене, с ръце до лактите в белина, прекрасно ухаещата белина, която умъртвява всякакви болестотворни микроорганизми, ще търкате пода, ще се трудите в името на милостта на Бога, ще измолвате прошка за предишния си разпътен живот. До обяд ще домакинствате. Ако реша да намина, не трябва да намирам и най-микроскопичната прашинка, иначе ще има наказания. На обед ще имате право на резен светла шунка и ориз. Ще пиете само вода. Не искам да ядете никаква цветна храна, ясен ли съм? Кажете „да“, ако сте разбрали…

— Да.

— Следобед в продължение на един час ще четете молитвеника на колене, после ще изперете, ще изгладите прането, ще измиете прозорците, ще изперете завесите, пердетата. Искам да се обличате възможно най-семпло. В бяло. Имате ли бяла рокля?

— Да.

— Отлично, ще я носите непрекъснато. Вечер ще я изпирате, ще я окачвате на закачалка и ще я оставяте над ваната да съхне, за да я облечете сутринта. Не понасям никакви телесни миризми. Разбрахте ли! Кажете „да“.

— Да.

— Да, господарю.

— Да, господарю.

— С опъната назад коса, никакво бижу, никакъв грим, ще работите, без да вдигате поглед от земята… Може да се появя ненадейно по всяко време на деня и ако ви заваря, че не се подчинявате, ще ви накажа. Ще избирам старателно наказанията, за да ви излекувам от пороците ви. За вечеря същата храна. Не е разрешен никакъв алкохол. Ще пиете само вода, вода от чешмата. Ще се кача да проверя и ще изхвърля всички бутилки… защото вие пиете. Вие сте алкохоличка. Съзнавате ли го? Отговорете!

— Да, господарю.

— Вечер ще ме чакате, седнала на стола, да благоволя да мина на инспекция. На загасена лампа, в тъмното. Не позволявам никакви изкуствени осветления. Ще живеете на дневна светлина. Няма да търпя никакъв шум. Никаква музика, телевизия, няма да си тананикате, ще си казвате молитвите шепнешком. Ако не дойда, няма да роптаете. Ще си седите на стола тихомълком и ще медитирате. Имате много грехове, за които да измолите прошка. Водили сте безцелен живот, насочен единствено към вас и личния ви интерес. Много сте красива и го знаете… Заиграхте се с мен и аз паднах в клопката ви. Но успях да се съвзема. Онова време свърши. Назад. Не съм ви позволявал да ме доближавате…

Тя направи малка крачка назад и електричеството отново прониза утробата й. Политна напред, преди той да успее да забележи, че се усмихва от удоволствие.

— При най-дребното отклонение ще има ответен удар. Ще бъда принуден да ви удрям, да ви наказвам и добре ще премислям по какъв начин да ви накажа, за да ви причиня физическа болка, налага се, наистина се налага, но трябва и душата да ви заболи… Налага се да бъдете унижавана за времето, през което сте се надували горделиво.

Тя захвана ръце на гърба, навела глава.

— Подгответе се за ненадейни инспекции от моя страна. Забравих да ви съобщя, че ще ви държа под ключ, за да не ви минава през ума да бягате. Ще ми предадете връзката с ключовете си и ще се закълнете, че нямате резервна. Все още ви давам възможност да се откажете от тази програма за пречистване. За нищо не ви насилвам, вие ще решите напълно свободно, помислете и кажете „да“ или „не“…

— Да, господарю, оставям се във вашите ръце.

Той я зашлеви с опакото на дланта, сякаш я измиташе.

— Не сте помислили. Отговорихте прибързано. Бързината е съвременното превъплъщение на дявола. Казах: помислете!

Тя сведе поглед, запази мълчание. След малко прошепна:

— Готова съм да ви се подчинявам за всичко, господарю.

— Добре тогава. Все още не сте изпусната, може да се поправите. Стъпихте на пътя на изкуплението. Сега ще отидем у вас. Ще се качвате стъпало по стъпало с наведена глава, с ръце на гърба, бавно, сякаш се изкачвате по планината на разкаянието…

Пусна я да мине пред него, взе камшик, окачен на стената в антрето, и я шибна през бедрата, за да я подкара. Тя се дръпна. Той отново я шибна, заповяда й да не показва никаква болка, никакво страдание, когато я бие. В апартамента на Жозефин той изля в кухненската мивка с насмешлив и пренебрежителен жест всички бутилки. Говореше на себе си с носов глас и повтаряше: порокът, порокът е навсякъде в съвременния свят, за порока няма граници, трябва да изчистим света, да го освободим от всички нечистотии, тази жена ще се пречисти.

— Повторете след мен: повече няма да пия.

— Повече няма да пия.

— Не съм скрила бутилки, за да пия тайно.

— Не съм скрила бутилки, за да пия тайно.

— Във всичко ще се подчинявам на моя господар.

— Във всичко ще се подчинявам на моя господар.

— Достатъчно за днес. Вървете да си легнете…

Тя отстъпи, за да го пусне да мине, подаде му комплекта ключове, които той пъхна в джоба си.

— Не забравяйте, може да се появя всеки миг и ако работата не е свършена…

— Ще бъда наказана.

Той отново я зашлеви с всичка сила и тя изстена. Толкова силно я удари, че ухото й бръмна.

— Нямате право да отваряте уста, без да съм ви разрешил!

Тя заплака. Той я удари.

— Това са лъжливи сълзи. Скоро ще започнете да проливате истински сълзи, сълзи от радост… Целунете ръката, която ви наказва.

Тя се наведе, целуна нежно ръката му, едва се осмели да я докосне.

— Добре. Ще успея да направя нещо от вас, поне така мисля. Бързо схващате. През етапа на пречистване ще носите бели дрехи. Не искам да виждам нищо цветно. Цветът развращава. — Той я сграбчи за косата, дръпна я назад. — Сведете очи, проверявам ви… — прокара пръст по негримираното й лице и заяви удовлетворен: — Струва ми се, че започвате да разбирате! — изсмя се злобно. — Харесва ви бруталната сила, нали? — доближи се до нея. Обърна устните й, за да провери чисти ли са й зъбите. С нокът отстрани остатък от храна. Тя долови миризмата му на силен, властен мъж. Помисли: добре, така трябва да е. Да му принадлежа. Да му принадлежа. — Ако ми се подчинявате за всичко, ако станете чиста, каквато трябва да бъде всяка жена, ще се свържем…

Ирис потисна лек вик на удоволствие.

— Заедно ще крачим към любовта, единствената, тази любов, която трябва да бъде скрепена с брака. В часа, в който аз реша… Вие ще бъдете моя. Кажете: искам я, желая я, и ми целунете ръка.

— Искам я, желая я… — тя целуна ръката му.

Той я прати да си легне.

— Ще спите с допрени бедра, за да не проникне във вас никаква нечиста мисъл. Понякога, ако се държите лошо и не слушате, ще ви връзвам. А, да не забравя, всяка сутрин точно в осем часа ще оставям на масата в кухнята ви два резена шунка и ориз, който ще си варите. Ще ядете само тази храна. Това е всичко. Отивайте да си лягате. Чисти ли са ръцете ви? Измихте ли си зъбите? Приготвили ли сте нощницата си?

Тя поклати глава. Той я ощипа жестоко, тя потисна вик на болка.

— Отговорете. Няма да търпя и най-малкото отклонение от правилата, че направо ще видите звезди посред бял ден.

— Не, господарю!

— Изпълнявайте заповедта. Ще изчакам. По-живо…

Тя се подчини. Той обърна гръб, за да не я гледа, докато се събличаше.

Тя се мушна под завивките.

— Имате ли бяла нощница?

— Да, господарю.

Той се доближи до леглото и я погали по главата.

— Хайде, заспивайте!

Ирис затвори очи. Чу как входната врата тропна, как той превъртя ключа в ключалката.

Беше пленница. Пленница на любовта.

 

 

Два пъти дневно Жозефин звънеше на господин Фове и разговаряше с жена му. Настояваше, обясняваше, че всеки порив на вятъра отнася нови и нови плочи от покрива, че става опасно, че къщата се наводнява, че скоро батерията на мобилния й телефон ще падне и тя няма да може да се свързва с нея. Госпожа Фове се съгласяваше, „да, да, мъжът ми ще дойде…“ и затваряше.

Дъждът не спираше. Дори Дю Геклен не искаше да излиза. Качваше се на опустошената тераса, душеше въздуха, вдигаше крак до обърнатите и изпочупени огромни саксии и слизаше с въздишка. Времето беше наистина толкова лошо, че и кучето не искаше да остане навън.

Жозефин спеше в хола. Вземаше си студен душ, вадеше храна от фризера. Ядеше сладолед, имаше всякакви видове, пралини със сметана, шоколадови дребни сладки. Не се вълнуваше, че ще надебелее, беше й все тая. Той нямаше да дойде. Тя се оглеждаше на гърба на лъжичката, надуваше бузи, намираше, че е заприличала на делва със сметана, омазваше си физиономията с шоколад. Дю Геклен ближеше капачетата на кутиите. Гледаше я с обожание, въртеше задница, докато сложи пред него капака на нова, току-що отворена кутия. Имаш ли си любима, Дю Геклен? Говориш ли с нея, или ти е достатъчно да й се качиш? Уморителна работа са чувствата, ще знаеш, много уморителна! Къде по-лесно е да си хапнеш, да се натъпчеш с мазни и сладки неща. Дю Геклен не се е сблъсквал с подобни проблеми, никога не се е влюбвал, заголвал е момите, посял е след себе си безчет незаконородени, които, едва проходили, са се юрвали да воюват рамо до рамо със създателя си. Той е бил способен само на това. Да измисля стратегии и да печели битки. Начело на петдесет дрипльовци разбил армия от петстотин англичани в бойни доспехи, въоръжени с метателни машини! Преоблечен като стара жена, метнала наръч дърва на гръб. Представяш ли си! Бабичката се промъквала през крепостните стени на обсадения град и след като влезела вътре, Дю Геклен изваждал сабята си и нанизвал на нея англичаните като мръвки. В мирно време се отегчавал. Взел за жена по-възрастна от него просветена дама, владееща изтънко астрологията. Преди всяко сражение правела предсказания и нито веднъж не сгрешила! Сега мъжете не воюват, лишени са от битки и сражения, затова не знаят кои са, съвсем са объркани. В мирно време Дю Геклен скучаел, та вършел само глупости. Единственият проблем със сладоледите, стари друже мой Дю Геклен, е, че след като се натъпчеш, ти става тежко, кара те на сън, но толкова си бавна, че не можеш да догониш съня, повърташ се и той ти бяга.

Мобилният й звънна. Есемес. Прочете го. Лука!

Вие знаете, Жозефин, знаете, нали?

Остави го без отговор. Зная, но не ми пука. Седя си с Дю Геклен под полуразпаднал се покрив, увита в красиво розово одеяло от мохер и власинките ме гъделичкат по носа.

— Да ти кажа, единственият проблем в наши дни е, че си говорим с кучетата си… Не е нормално. Много те обичам, много, обаче не можеш да ми заместиш Филип…

Дю Геклен изплака, сякаш съжаляваше.

Мобилният звънна. Нов есемес от Лука.

Няма ли да отговорите?

Нямаше да отговори. Съвсем скоро батерията щеше да издъхне, не желаеше да изстреля последните си патрони за Лука Джамбели. По-точно Виторио.

Намери на една полица старо издание на „Братовчедката Бет“ на Балзак, подуши го и го отвори. Книгата миришеше особено, на сакристия, на църковни одежди и на мухъл. Щеше да я прочете на светлината на свещта. На глас, през нощта. Уви се в одеялото, доближи свещта, красива червена свещ, която гореше, без да тече, и започна:

— „Къде се крие страстта? В средата на юли 1838 година по улица «Юниверсите» се движеше една кола от така наречените милорди, наскоро пуснати по парижките улици; в нея седеше среден на ръст пълен мъж с униформа на капитан от националната гвардия. Между парижаните, известни с находчивостта си, има и такива, които смятат, че униформата им прилича много повече, отколкото цивилните дрехи, и си въобразяват, че жените имат доста превратен вкус, тъй като си ги представят по-благоразположени при вида на мъж с шапка на гвардеец или с военно снаряжение…“^[3]

Виждаш ли, Дю Геклен, това е изкуството на Балзак. Описва облеклото на един мъж и така надникваме в душата му! Детайлът, не забравяйте детайла! За да събереш детайли обаче, ти е необходимо време, да умееш да го губиш, да го оставиш да се разхожда, за да открие думата, образа, идеята. Сега никой не пише като Балзак, защото никой не иска да губи време. Казваме „хубаво мирише“, „хубаво време“, „лошо време“, „той е облечен хубаво“, а не търсим малките думички, които ще паснат точно и ще ни покажат, че времето е хубаво, че хубаво мирише, че въпросният мъж е напет и елегантен.

Тя остави книгата и се замисли. Май трябваше да кажа на Гарибалди за Лука. Щеше да го включи в списъка на заподозрените. Направих грешка. Ядосах му се и пропуснах да спомена за най-опасния от всички! Тя придърпа завивката, приглади дългите мохерени косми, събра стегнат розов кичур и отново взе книгата. Прекъсна я ново позвъняване. Трети есемес.

Зная къде сте, Жозефин. Отговорете ми.

Сърцето й се разтуптя. Ами ако наистина знае?

Опита да се свърже с Ирис. Без резултат. Вероятно вечеря с красивия Ерве. Провери дали всички врати са затворени. Дебелите стъкла на огромните прозорци бяха с гаранция, че издържат на удари. Ами ако влезе през покрива? Целият е на дупки. Нужно е само да се покатери през оградата и да влезе през някой балкон. Ще загася свещта. Няма да разбере, че съм тук. Обаче… ще види смачканата кола под дървото.

След малко се оказа под картечен обстрел от есемеси: „На път съм, скоро ще бъда при вас“, „Отговорете, подлудявате ме!“, „Няма да се измъкнете така“, „Вече съм близо и скоро няма да сте толкова надута“, „Мръсница! Ах, мръсница!“, „Вече стигнах Тук.“ Беше в Тук! Тя хвърли тревожен поглед към Дю Геклен, който не помръдна. Отпуснал глава на предните си лапи, той чакаше тя да продължи четенето или да отвори нова кутия сладолед. Тя изтича до прозореца и се взря в тъмния парк. Сигурно е научил от портиерката, че съм ходила, тя му е казала и сега се страхува, че ще разкажа на университетската общност, че е онзи смешен мъж, който се развява по слип по билбордовете. Или знае, че съм се виждала многократно с Гарибалди…

Ще позвъня на Гарибалди…

Имам само служебния му номер…

Отново се опита да се обади на Ирис. Попадна на телефонния секретар.

Ново позвъняване и нов есемес.

Паркът е красив, морето толкова близо. Отидете до прозореца, ще ме видите. Бъдете готова.

Приближи до прозореца, цялата трепереше, подпря се леко на перваза и погледна навън. Нощта беше толкова черна, че различаваше само великанските сенки, които се движеха под напора на вятъра. Дърветата се привеждаха към земята, клоните проскърцваха, някой по-силен порив откъсваше листа, които падаха, въртейки се вихрено във въздуха… Били са намушкани с нож. Право в сърцето. Ръка, която обхваща шията ти, стяга, стяга силно като менгеме, парализира те, докато другата забива ножа. Вечерта, когато ме нападнаха, той ми се обади, искаше да поговорим: „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно“. Искал е да си излее душата, не му е стигнала смелост и затова е решил да ме убие. Решил е, че съм мъртва. Не се обади два дни. Изпратих три съобщения на мобилния му телефон. Не отговори на нито едно. Безразличието му, когато се срещнахме при езерото. Студенината му, когато разказах за нападението. Просто се е чудел как съм оцеляла… Единствената мисъл, която го е занимавала в момента. Не се връзва! Госпожа Бертие, Басониер, младата сервитьорка? Те не са го познавали. Откъде знаеш? Какво знаеш за живота му? Басониер е знаела повече от теб.

Трепереше толкова неудържимо, че нямаше сили да се откъсне от прозореца. Ще влезе, ще ме убие, Ирис не отговаря, Гарибалди е в пълно неведение, Филип се смее в някое заведение с Доти Дулитъл, ще умра в самота. Момиченцата ми, малките ми момиченца…

По страните й се затъркаляха едри сълзи. Избърса ги с опакото на ръката. Дю Геклен наостри уши. Дали не е чул нещо? Залая.

— Млъкни, престани! Ще ни издадеш!

Той продължи да лае все по-силно, взе да обикаля хола, отиде до прозореца и се надигна, опрял предните си лапи на стъклото.

— Престани! Ще ни види…

Тя се престраши и погледна навън, видя фаровете на кола, която се движеше по алеята. Светлините обходиха стаята и тя залегна на пода. Боже мой! Боже мой! Татко, защити ме, не искам да страдам, нека ме убие веднага, направи така, че да не изпитам болка, страх ме е, ох, страх ме е…

Дю Геклен лаеше, задъхваше се, блъскаше се в мебелите. Жозефин намери смелост да се изправи и потърси място да се скрие. Сети се за помещението с пералнята. Вратата беше много тежка и здрава, с много заключалки. Дано батерията да не е паднала съвсем! Ще се обадя на Ортанс. Тя ще знае как да постъпя. Тя никога не изпада в паника, ще ми каже: мамо, не се тревожи, остави на мен, поемам нещата, ще се обадя на полицията, главното в такъв случай е да не показваш, че те е страх, опитай да се скриеш; ако не успееш, говори му, разсейвай го, говори му със спокоен и ведър тон, заглавичкай го, докато дойде полицията… Щеше да се обади на Ортанс…

Тя запълзя към пералното помещение. Дю Геклен бе застанал пред вратата с приведена глава, напрегнат, в нападателна поза, готов да се хвърли срещу врага. Тя прошепна: „Ела да се скрием“, но той стоеше нащрек, заплашителен, с разпенена муцуна, с настръхнала козина.

Тя чу стъпки по чакъла. Тежки стъпки. Мъжът стъпваше самоуверено, убеден, че ще я открие вътре. С всяка крачка идваше все по-близо. Чу как превърта ключа в бравата. Едната заключалка, втората, третата…

Един глас се провикна:

— Има ли някой?

Беше Филип.

 

 

Една сутрин Ирис се събуди и го видя застанал до леглото й. Стресна се. Не беше чула будилника! Тя не вдигна ръка да се предпази от камшика, който щеше да накаже прегрешението й. Сведе очи в очакване.

Той не я удари. Не направи никаква забележка за отклонението от правилника. Заобиколи леглото с прибран камшик, сетне замахна и ударът изсвистя във въздуха. Обърна се към нея:

— Днес няма да ядете. Оставих на масата шунката и ориза, но няма да ги докосвате. Шунката е хубава, чудесно качество, резените са дебели, ухаят примамливо. Ще прекарате деня на стола в четене на молитвеника. Довечера ще мина да проверя дали шунката е непокътната. Мръсна сте. Оказа се доста по-трудно, отколкото си представях. Налага се да се прочисти всичко от горе до долу, за да се превърнете в красива младоженка. — Направи няколко крачки. С върха на камшика повдигна кувертюрата, за да провери дали подът е чист. Пусна края, удовлетворен от видяното. — Ще почистите, естествено, както всяка сутрин, но нямате право да ядете. Може да изпиете две чаши вода. Оставил съм ги на масата. Докато пиете, ще си представяте извора, от който водата блика и ви пречиства. След като свършите с домакинската работа, ще седнете на стола, ще четете и ще ме чакате. Ясно ли е?

Тя изплака: „Да, господарю“, не беше слагала нищо в уста от вчера, гладът се пробуди и я загриза отвътре като хищник.

— За да съм сигурен, че ще четете кротко молитвеника, съм ви отбелязал една молитва, която ще научите наизуст и ще ми издекламирате без грешка; и най-малкото объркване ще бъде наказано подобаващо, за да ви бъде за обица на ухото. Разбрано?

Тя сведе очи:

— Да, господарю.

Той я шибна с камшика.

— Не чух добре!

— Да, господарю — извика тя и сълзите й закапаха.

Той взе молитвеника, прелисти го, намери една молитва, която му се стори подходяща.

— Това е откъс от „Подражанието на Иисус Христос“, озаглавен „За отпора, който трябва да противопоставим на изкушенията“. Вие никога не сте устоявали на съблазните и този текст ще ви научи как да постъпвате. — Прокашля се и зачете: — „Животът ни минава в скърби и изкушения. Затова казва Йов, че е изпитание земният живот на човека. Та всеки от нас трябва да се пази от непрекъснатите изкушения, на които е изложен, да бди и да се моли от страх дяволът, който никога не заспива и ни обгражда отвсякъде със съблазни, да не открие начин да ни издебне. Няма човек толкова съвършен и свят, който да не изпитва понякога изкушение, затова и ние не можем да сме изцяло неподвластни на съблазните. И въпреки че тези изпитания са тежки, те често са от преголяма полза за нас, защото са ни изпратени за смирение, за пречистване и за поучение. Всички светци са минали през тежки изкушения и велики изпитания и чрез тях са продължили напред…“

Той дълго чете с равен глас, после остави книгата на покривката на леглото и заповяда:

— Искам да ви чуя да го издекламирате със смирението и усърдието, които очаквам от вас, когато дойда довечера да ви посетя.

— Да, господарю.

— Целунете ръка на господаря!

Тя му целуна ръка.

Той й обърна гръб и я остави обезумяла от глад, от болка, безжизнена под бялата завивка. Тя дълго плака с широко отворени очи, без да помръдне, без да протестира, отпуснала ръце покрай тялото. Беше изцедена, беше на края на силите си.

 

 

— Жо! Вратата е блокирала. Не мога да отворя!

— Филип… Ти ли си?

Той беше оставил фаровете да светят, но тя не бе сигурна в тази тъмница, че наистина е той.

— Заключила ли си се?

— О, Филип! Какъв ужас беше, да знаеш! Мислех, че…

— Жо! Опитай да отвориш…

— Кажи ми, че си ти…

— Защо? Друг ли чакаш? Преча ли?

Той се изсмя кратко. Тя си пое дъх с облекчение. Наистина беше той. Тя се хвърли към вратата и напъна да отвори. Но вратата не поддаде.

— Филип! Толкова валя, че дървенията се е издула! Когато пристигнах, беше голям студ, пуснах парното и го засилих, та дървото се е раздуло…

— Не може да бъде. Не е заради това…

— Напротив. И не спира да вали!

— Не, то е защото смених всички врати и прозорци. Вятърът влизаше отвсякъде и ми беше писнало да топля градината! Сега всичко е ново и трябва да натиснеш силно, защото уплътненията са съвсем нови…

— Но нали аз успях да вляза без проблеми!

— Трябва да са се слепнали от отоплението! Опитай пак…

Жозефин направи каквото й каза той. Увери се, че бравите бяха отключени, и отново се опита да отвори.

— Не мога!

— Е, отначало ще върви трудно… Чакай да видя какво да направя…

Сигурно беше се отдалечил, защото гласът му се чуваше приглушено.

— Филип! Страх ме е! Лука ми изпраща съобщения, той е на път за тук, ще ме убие!

— Няма… Не бой се, нали съм тук, нищо не може да ти се случи!

Тя чу как чакълът хрущи под краката му, той вървеше покрай къщата и оглеждаше откъде да влезе.

— Всички нови врати и прозорци са с гаранция против взлом, отникъде не може да се проникне! Къщата е истинска крепост…

— Филип! Той ще дойде всеки миг — повтори паникьосана Жозефин. — Той е този, дето коли жените, сега вече зная! Той е!

— Бившият ти обожател? — осведоми се Филип развеселен.

— Да, ще ти обясня, много е сложно. Историята е като матрьошките, разни неща са навързани, но съм убедена, че е той…

— Нищо подобно! Напразно се паникьосваш! А и защо му е да идва тук? Отдръпни се от вратата, ще се опитам да я изкъртя…

— Напротив… Той е луд.

— Дръпна ли се от вратата, Жо?

Тя направи две крачки назад и чу как тялото му блъсна вратата. Която се разтресе, но не помръдна.

— Майната му! — извика Филип. — Няма да стане! Ще заобиколя отзад…

— Филип! — викна Жозефин. — Внимавай! Той ще се появи всеки момент!

— Жо, престани с тази паника! Обуздай въображението си!

Тя отново го чу как върви по чакъла. Сега се отдалечаваше. Тя зачака, прехапала палец. Лука щеше да се появи, двамата щяха да се бият, а тя щеше да остане безсилна. Извади мобилния си и реши да повика пожарната. Толкова беше изнервена, че не можеше да си спомни номера. Екранчето на телефона й потъмня и угасна. Край, батерията беше паднала окончателно.

Крачките се връщаха. Тя застана до прозореца и видя Филип на светлината на фаровете. Направи му знак. Той дойде по-близо.

— Нищо не може да се направи. Всичко е залостено, тотално блокирано! Успокой се, Жо — каза той и допря длан до стъклото.

И тя долепи дланта си върху неговата от вътрешната страна.

— Страх ме е от него! Не ти разказах всичко оня път в Лондон. Нямахме време, но той е луд, този тип е насилник…

Стараеше се да говори високо, за да може Филип да я чува.

— Нищо няма да ни стори! Стига с тази паника!

Той се върна при вратата, блъсна с рамо, но тя не помръдна. Той отново отиде до прозореца.

— Както виждаш, нямаше да може да влезе…

— Напротив! През покрива!

— През нощта, в този мрак! Щеше да падне! Щеше да му се наложи да изчака да съмне, а ти през това време щеше да си повикала за помощ.

— Батерията ми падна!

Тя го чу как седна до вратата.

— Ще се наложи да прекарам нощта навън…

— О, не! — изплака Жозефин.

И тя седна, от другата страна на тежката врата. Задраска по дървото, сякаш искаше да пробие дупчица.

— Филип, тук ли си?

— Ще ръждясам, ако прекарам нощта навън!

— Стаите са наводнени, пък и почти целият покрив се е разлетял. Аз спя на голямото канапе в хола с Дю Геклен.

— Това доспехи ли са?

— Това е моят пазач.

— Здравейте, Дю Геклен!

— Той е куче.

— Аха…

Сигурно беше променил позата си, защото тя го чу да се движи зад вратата. Представи си го седнал със свити крака, подпрял брадичка, обгърнал колене с ръце, с вдигната яка. Дъждът беше спрял. Тя чуваше само вятъра, който пронизително редуваше две заплашителни ноти в клоните на дърветата в остър и властен рефрен.

— Видя ли, никакъв го няма — заяви Филип след дълга пауза.

— Не съм измислила съобщенията! Ще ти ги покажа…

— Написал ги е, за да те подлуди. Обиден е или е бесен, че си го разкарала, и така си отмъщава.

— Той е луд. Опасен луд… Като си помисля само, че нищо не казах на Гарибалди! Натопих Антоан, а за него си замълчах! Каква тъпачка съм, просто думи нямам!

— Е, недей така… Изгубила си самообладание, изплашила си се напразно. Дори да дойде, ще си има работа с мен и ще се кротне. Обаче няма да дойде, сигурен съм…

Тя го слушаше и душата й се поуспокои. Облегна глава на вратата и започна да диша бавно и равномерно. Той беше тук, от другата страна на вратата. Вече нищо не можеше да я уплаши. Беше дошъл сам. Без Доти Дулитъл.

— Жо? — помълча за секунда: — Не ми се сърдиш, нали?

— Защо не се обаждаше? — отприщи се Жозефин, готова да се разплаче.

— Защото съм глупак…

— Не ми пука за другите жени, да знаеш. Само искам да ми кажеш. Никой не е съвършен.

— Няма други жени. Просто се оплетох в толкова емоции.

— Най-страшното е мълчанието — измънка Жозефин. — Започваш да си въобразяваш всякакви работи и положението става опасно. Изпадаш в безтегловност, не можеш да се хванеш за нещо дори най-незначително, но да е реално, за да си излееш гнева. Мразя мълчанието.

— Понякога улеснява много.

Жозефин пусна дълга въздишка:

— Току-що се разприказва… Както виждаш, не е толкова сложно.

— Защото си зад вратата!

Тя се разсмя. Смехът помете страха. Той е тук, Лука няма да припари. Ще види колата на Филип пред вратата. Нейната е размазана под дървото, но той ще види, че тя не е сама.

— Филип! Искам да те целуна!

— Ще се наложи да изчакаш. Вратата очевидно не е на това мнение. Пък и аз… Не съм от ония, лесните мъже. Харесва ми да бъда желан.

— Зная.

— От много време ли си тук?

— От три дни… поне така мисля. Вече им изгубих сметката…

— И от три дни ли вали така?

— Да. Без прекъсване. Опитах да вляза във връзка с Фове, но…

— Той ми се обади. Утре идва с работниците си…

— Обади ти се в Ирландия?

— Бях се върнал вече. Когато отидох до лагера да прибера Зое и Александър, двамата ми заявиха, че искали да продължат престоя си. Затова се прибрах в Лондон…

— Самичък? — вметна Жозефин, драскайки ожесточено по вратата.

— Самичък.

— Това е за предпочитане. Казвам, че ми е все тая, но не е съвсем вярно… Защото не искам да те изгубя.

— Вече няма къде да ме губиш…

— Ще повториш ли?

— Няма повече да ме губиш, Жо.

— По едно време дори си помислих, че отново си се влюбил в Ирис…

— Не — отговори Филип тъжно. — Приключих с Ирис, наистина сложих точка. В Лондон вечерях с нейния обожател. Той ми поиска ръката й…

— Льофлок-Пинел? Бил е в Лондон?

— Не. Съдружникът ми. Иска да се ожени за нея… Защо Льофлок-Пинел?

— Не бива да ти го казвам, но май е много влюбена в него. В този момент изживяват идеалната любов в Париж.

— Ирис с Льофлок-Пинел! Но той е от мъжете, които не се развеждат!

— Известно ми е… Обаче според Ирис двамата се обичали…

— Тя ще продължава да ме учудва. Пред нищо не се спира…

— Тя го пожела в мига, в който го зърна.

— Не вярвах, че би бил способен да напусне жена си.

— Засега не го е сторил…

Искаше да го попита дали не му е мъчно, но се въздържа. Не желаеше да обсъжда сестра си. Не желаеше тя да се намесва помежду им. Тя изчака той да заговори.

— Ти си силна, Жо. Много по-силна от мен. Предполагам, затова се уплаших и се скрих зад мълчанието…

— О, Филип! Аз съм всичко друго, но не и силна!

— Напротив, силна си. Не го осъзнаваш, но си силна… Преживяла си много повече от мен и тези изпитания са те калили.

Жозефин запротестира, но Филип я прекъсна:

— Искам да ти кажа… Някой ден може да стане така, че да не се държа подобаващо, да не съм на висота, тогава ще се наложи да проявиш търпение, да ме изчакаш… Да изчакаш да порасна. Толкова имам да наваксвам!

Говориха цяла нощ. От двете страни на вратата.

 

 

Фове пристигна на сутринта и освободи Жозефин, която се въздържа и не се втурна в прегръдката на Филип. Тя се притисна до ръкава на сакото му и потърка буза в него.

Обади се на Гарибалди. Разказа му за преследването, на което бе станала жертва, предаде му съдържанието на съобщенията на мобилния.

— Наистина се страхувам, казвам ви.

— Принуден съм да се съглася с вас — отговори Гарибалди с известно съчувствие в гласа. — Напълно основателно, сама в голямата отдалечена къща, и този мъж, който ви преследва…

Пак ще ме измамят, помисли Жозефин, но този път бе решена да говори. Разказа за безразличието на Лука, за двойната му самоличност, за пристъпите му на агресивност. Той слушаше мълчаливо. Щеше да приключи разговора, когато се сети, че може би трябваше да му съобщи името на портиерката.

— Срещнахме се с нея. Всичко това ни е известно — отговори Гарибалди.

— Значи вие сте го разследвали, така ли да разбирам? — попита Жозефин.

— Край на разговора, госпожо Кортес.

— Искате да кажете, че знаете кой е убиецът…

Той беше затворил. Замислена, тя се обърна към Филип и господин Фове, които оглеждаха покрива и правеха списък на нещата, които се нуждаеха от поправка.

Когато Филип се върна при нея, тя прошепна:

— Мисля, че са арестували убиеца…

— Затова ли онзи не дойде? Спипали са го навреме…

Той я прегърна през раменете и я посъветва да се постарае да забрави. Добави, че би било добре да звънне на застрахователите, за да съобщи за колата.

— Напълно ли си застрахована?

— Да. Но това е най-малката ми грижа. Долавям опасността във въздуха… ами ако не са го арестували навреме? Ако започне да ни преследва? Опасен е, да знаеш…

Заминаха за Етрета. Затвориха се в един хотел. Излязоха само да хапнат сладкиши и да пият чай. Понякога насред някое изречение Жозефин се улавяше, че мисли за Лука, за загадките около живота му, за мълчанията му, за това как винаги я бе държал на разстояние. Тя бе мислила, че това е любов. Било е просто лудост. Не, упрекваше се тя, една вечер беше на ръба да ми разкаже, да признае всичко и може би щях да му помогна. Тръпки я побиваха. Спала съм с убиец! Сядаше в леглото, Филип я успокояваше нежно, повтаряше „аз съм тук, до теб съм“. Тя се унасяше в сън, разплакана.

Валеше без прекъсване. От леглото наблюдаваха как дъждът изливаше по прозореца дълги полегати струи. Дю Геклен въздишаше, надигаше се, въртеше се на място, лягаше и отново заспиваше.

Решиха да поемат към Париж, без да бързат.

— Искаш ли да караме само по странични пътища? — обърна се към нея Филип.

— Да.

— Да се изгубим някъде?

— Да. Така ще бъдем заедно по-дълго време!

— Чуй ме, Жо, отсега нататък ще бъдем постоянно заедно!

— Толкова съм щастлива, искам да хвана една чайка, да й прошепна тайната си и тя да литне високо в небето и да я отнесе…

Толкова силно валеше, че наистина объркаха пътя. Жозефин въртеше картата във всички посоки. Филип се смееше, че не я бива за навигатор.

— Но, нищо не мога да видя! Да се върнем на главния път, какво друго да сторим!

Стъпиха на шосе D313, прекосиха малки селца, които едва забелязваха през забързаните чистачки, които не спираха да сноват наляво-надясно по стъклата, и стигнаха до някаква местност Льо Флок-Пинел. Филип подсвирна, впечатлен.

— Виж ти! Нашият човек е от сой. Има село на негово име!

Караха много бавно, на места с пет километра в час. През прозореца на колата Жозефин забеляза стара сграда с олющена фасада, на бял фон с почти изтрити зелени букви пишеше „Модерна печатница“.

— Филип, спри!

Той спря колата. Жозефин слезе и отиде до къщата. Забеляза светлина вътре и повика Филип.

— Как се казваше? Забравила съм — мърмореше тя под нос, опитвайки да си спомни разказа на Льофлок-Пинел.

— Кой? — осведоми се Филип.

— Печатарят, който прибрал Льофлок-Пинел… На устата ми е!

Казваше се Графен. Беноа Графен. Старец, който годините бяха покрили със скреж. Отвори им, без да крие изненадата си. Покани ги да влязат в просторно помещение, пълно с машини, книги, буркани с лепило, печатарски плаки.

— Извинете за безпорядъка — засуети се старецът. — Вече нямам сили да подреждам…

Жозефин се представи и в мига, в който произнесе името Ерве Льофлок-Пинел, погледът на стария мъж се съживи.

— А-а — прошепна той, — Палечко…

— Ерве?

— Аз го наричах Палечко, Палечко-Малечко…

— Значи е истина това, което ми е разказвал, вие сте го прибрали, отгледали сте го…

— Прибрах го, да. Но не го отгледах, не. Тя не ми даде време…

Той отиде до старата кухненска печка на дърва и донесе заврелия кафеник, предложи им кафе. Беше прегърбен, тътреше крака. Носеше стара вълнена жилетка, опърпан кадифен панталон, пантофи. Отвори кутия с бисквити и им предложи. Пиеше кафето си, топеше бисквитите в него, доливаше вряло кафе, когато те попиеха цялата течност. Правеше го машинално, с празен поглед, сякаш отсреща му не седяха двама души.

— Извинете ме — смотолеви той, — не ми се случва често да приказвам. Преди в селото имаше хора, беше оживено, съседи, сега почти всички си отидоха…

— Да, зная — отвърна тихо Жозефин. — Той ми разказа за главната улица, дюкяните, за работата му с вас…

— Спомня ли си? — учуди се той. — Не е забравил? Беше толкова отдавна…

— Спомня си всичко. Спомня си за вас, обичал ви е, нали знаете.

Тя взе с две ръце изкривената ръка на Беноа Графен, стисна я леко и му се усмихна.

Той извади кърпа и си обърса очите. Трепереше, докато се мъчеше да улучи джоба, за да пъхне в него кърпата.

— Когато го видях, беше ей толкова голям… — той вдигна ръка, за да покаже колко е бил висок малчуганът.

— Отдавна ли беше? — попита Жозефин.

Той махна с ръка, сякаш да покаже, че вече дори не помни колко години са минали.

— Палечко, малкият Палечко… Ако някой ми беше казал сутринта, че днес ще стане дума за него!

— Той често говори за вас. Станал е много красив мъж, блестящ…

— О! Винаги съм го предчувствал. Още по онова време беше изключително умен. Небето ми го изпрати милия Палечко.

— Той ли почука на вашата врата? — попита Жозефин с усмивка.

— А, изобщо не беше така! Бях зает с работата… — той посочи зад гърба си покритите с прах машини. — По онова време не спираха. Вдигаха адски шум… Изведнъж чух как рязко изскърцаха спирачки. Вдигнах глава, приближих се до прозореца и видях! Видях нещо страшно! — той плесна с ръце, сякаш все още не можеше да дойде на себе си. — Една мощна кола беше спряла точно тук, пред моята врата, и женска ръка го изхвърли! Както изхвърляш куче, от което искаш да се отървеш! Хлапето остана неподвижно на пътя. С костенурка в ръцете. Трябва да беше на три-четири години, така и не разбрах точно на колко.

— И той не си спомня…

— Взех го вътре. Не плачеше. Притискаше костенурката до гърдите си. Помислих, че ще обърнат и ще дойдат да си го приберат. Беше невероятно сладък. Мил, нежен, наплашен. Не си знаеше името. Впрочем отначало изобщо не говореше. Затова го нарекох Палечко. Знаеше само името на костенурката си: Софи. Ами това се случи преди повече от четирийсет години. Все едно в друга епоха! Отидох да съобщя в жандармерията, те ми казаха да го държа — при мен, докато…

Една бисквита се беше разпаднала в кафето му. Той се надигна и отиде за лъжичка. Върна се на стола и продължи, докато вадеше парченцата:

— Никога не казваше „мамо“, „татко“. Мълчеше. Един ден просто ми каза: остави ме при теб… Страшно ме развълнува. Нямах деца. Заживяхме тримата, той, аз и костенурката. Обожаваше я. Странно нещо, и тя се бе привързала към него. Когато я повикаше, тя се отзоваваше, идваше. Не знаех, че костенурките имат някакви чувства. Тя вдигаше малката си главица към него, той я вземаше на ръце и вървеше бавно, гушнал я до гърдите си. Тя спеше в неговата стая. До леглото му, в един сандък. Свикнах с хлапето и с костенурката. Той ме следваше навсякъде. Не се отделяше от мен. Когато работех, стоеше при мен, когато отивах в градината, ме следваше по петите. Бях го записал в селското училище, познавах учителя, той се съгласи. Жандармите наминаваха от време на време да пият по едно кафе. Казваха ми, че все пак трябвало да съобщя за него, защото може бе родителите му го търсели. Не казвах нищо, не протестирах, мислех си, че ако родителите му искат да си го вземат… Само трябва да дойдат и да си го вземат, не беше трудна работа. Нали така?

Жозефин и Филип отговориха в един глас „да, разбира се“, притеснени от угасналите очи на стария човек, от скръбта в погледа му, от изкривените пръсти, които топяха бисквитите в кафето.

— Веднъж се появи една жена. Социална служителка, Евелин Ламарш. Суха, властна, рязка. Този ден трябва да си беше отбелязала в бележника „РВ Льо Флок Пинел“. Реши, че трябва да го вземе. Ей така, хоп! — и готово! Без да попита нито него, нито мен! Започнах да протестирам, тя само ми заяви, че такъв бил законът. А когато се оказа, че трябва да му намерим име, тя подхвърли, че щял да се казва Ерве Льофлок-Пинел и че щяла да го даде на приемно семейство. Аз отново запротестирах, казах, че аз съм приемното му семейство, на което тя отвърна, че трябвало да се запиша в списък, че имало много хора, които чакали за деца, че мен ме нямало в списъка. Боже мой! Ами аз не чаках за дете, имах си! — той отново си обърса очите, сгъна кърпата и я пъхна в джоба, обърса трохите от бисквитата с ръкава си. — Замина за три минути. Беше живял шест години при мен. Когато го отвеждаше, той крещеше, дереше я, хапеше я, риташе я. Тя го метна в колата и я заключи. Той крещеше: „Деди! Деди!“. Така ми казваше. Навремето не бях възрастен, но той ме наричаше така… Щях да умра. За една нощ целият побелях. — Той прокара ръка в косата си, заглади веждите си. — Не зная какво са му правили, но постоянно бягаше от приемните семейства. Връщаше се при мен. По онова време никой не даваше пет пари за децата, камо ли за изоставените, те нямаха право на глас. Бях му казал едно нещо, бях му казал: учи се добре в училище, това е единственият начин да се измъкнеш. Той ме послуша. Винаги първенец на класа… Един ден след поредното от безбройните му бягства се появи без Софи. Мъжът в приемното семейство бил някакъв умопобъркан, бивш командос, парашутист. Тероризирал всички у дома, налагал им безумни правила. Да си оправят леглата като в казармата, да чистят тоалетната с четка за зъби, да, шефе, не, шефе, на вашите заповеди, шефе! Биел го за най-дребното провинение. По цялото тяло имаше белези от изгорено. Жената си мълчала, не си отваряла устата. Когато плачел, му казвала: „Прави това, което иска покровителят ти! Той има право. Трябва да се научиш да работиш и да страдаш!“. Двамата били взели няколко деца, за да си имат безплатни работници. Тя никак не се грижела за тях. Никога. Имала много силна връзка с нейния човек. Вечер, преди той да се върне от работа, трябвало да се натъкми, да изглежда добре. Слагала си колан с жартиери, съблазнително бельо. Разхождала се пред децата по сутиен и гащи. Той се прибирал, опипвал я пред децата да ги научел на нещата от живота! Малкият ми разказваше, че понякога хлапетата повръщали, толкова били отвратени, казваше ми: „Аз обаче не. Аз нарочно гледам, за да му покажа, че не ми пука!“. Мъжът му заповядвал да бъде пръв в училище, иначе щяло да има наказания. Един ден донесъл слаби оценки. Лудият грабнал Софи и я размазал на кухненската маса. С чук. След това направил нещо ужасно: заповядал му да изхвърли в кофата за боклук костенурката, превърната в пихтия. Трябва да е бил на тринайсет. Нахвърлил се на мъжа, опитал да се бие, оня го смлял, дойде си целият в кръв… И представяте ли си какво стана после? — кръвта му се бе качила в главата, беше почервенял и удряше с юмрук по масата. — Жената от социалната служба пак дойде да го отведе! С чантичката си, с тясната си поличка, с мизерното си кокче! И го отведе! Как я мразеше тази жена! Всеки път, когато бягаше, тя идваше да го търси при мен, намираше му ново побъркано семейство, което го вземаше да цепи дърва, да работи на полето, да върти къщата, да коси моравата, да боядисва, да рендосва, да чисти септичната яма. Хранеха го колкото да не умре, биеха го, ама тя, тя обясняваше, че трябвало да се пречупи. Садистка. Поболях се. Отчаях се, окото ми нищо не виждаше. Занемарих печатницата… През 1974, при президента Жискар д’Естен, гласуваха закона за пълнолетието — 18 години. Две години по-късно Палечко изкара матурата с „много добър“. Точно на шестнайсет. Направо не мога да си представя как успя! Хвърли се да учи като бесен. Почти престана да идва да ме вижда… Последния път, когато го видях, пристигна през нощта с някакъв приятел. Бяха си пийнали, твърдяха, че убили гадината… Той дори ми каза „отмъстих си, вече съм на чисто“. Отговорих му, че човек не може да е на чисто, като си отмъщава. Приятелят му се изхили: „Какъв глупак! Тоя нищо не разбра“. Ядосах се. Палечко му каза да се извини, защото аз все така си го наричах, Палечко. Приятелят забеляза и ме поправи: „Какви ги приказваш, той се казва Ерве Льофлок-Пинел. Защо го наричаш Палечко. Да не би Ерве да не ти харесва?“. Аз отвърнах: „Не е там работата, просто винаги съм ги наричал така“, а той ми каза: „Ми добре, защото и аз се казвам Ерве, и аз съм момче от домовете за изоставени деца, и на мен гадината Евелин ми съсипа живота, уж че се грижела за мен…“

— Как му беше фамилията на другия Ерве? — попита Жозефин.

— Забравих вече. Беше някакво странно име. Приличаше на белгийско… Ван нещо си… Записах си го в бележника, защото си записах всичко, след като двамата си тръгнаха. Случката беше изпълнена с толкова насилие, че исках непременно да си я отбележа. Понякога, когато нещата са прекалено жестоки, човек ги изтрива от паметта си, не иска да си ги спомня никога вече. Ще отида да го потърся, ако искате…

— Много е важно, господин Графен — увери го Жозефин.

— Наистина ли държите? — попита той, вдигнал побелелите си вежди. — Ще отида да го потърся. Държа го в една кутия… Моята кутия за спомени. Предупреждавам ви, не са приятни неща!

Той потътри крака до полицата, помоли Филип да свали потънала в прах кутия.

Извади едно тефтерче, отвори го внимателно, прелисти го. Прахът се вдигаше на леки облачета и той кихна. Пак извади кърпата си. Избърса си очите и отново се зае с тефтерчето. Прочете някаква дата: 2 август 1983.

— Ван ден Брок. Точно така, казваше се Ван ден Брок. Той беше взел името на приемното семейство. Обаче е прекарал две години в дом, преди да го осиновят. Така се запознали двамата Ерве и оттогава поддържали връзка. Когато дойдоха онази вечер, бяха празнували завършването на образованието си. Трябва да са били на двайсет и три, двайсет и четири години. Невъзпитаният младеж учил медицина, моят Палечко — политехниката и някакви други неща, за които старата ми глава не си спомня вече! Продължиха да пият през нощта и след известно време го попитах: „Защо дойде при мен?“. Той ме погледна и ето, чета ви отговора, „за да затворя един цикъл, цикъла на нещастието. Ти си единственият добър човек, когото съм срещнал в живота си“… Другото момче беше заспало на пейката и бяхме останали будни ние двамата. Разказа ми за ужасите, преживени във всичките семейства, беше попадал само на луди! Тръгнаха си призори. Отиваха в Париж. Оттогава нямам никакви вести от него. Един ден в местния вестник прочетох, че се жени за дъщерята на банкера Манжен-Дюпюи. Семейството има замък тук наблизо. Като беше малък, ходеше да бере гъби в парка и много се страхуваше кучетата от замъка да не му скъсат панталонките. Правехме си вкусни омлети. Казах си, че е постигнал чудесен реванш… — той се усмихна вяло и изтупа предницата на жилетката си. — Не зная дали са го приели добре. Носеше име на някакво забутано село. Не беше от техния свят… Обаче беше блестящ. Така поне пишеше във вестника. Ставаше въпрос и за някакъв американски университет, за високи постове, които му предлагали, затова вероятно са склонили да му дадат дъщеря си. Не ме поканиха на сватбата. Скоро след това селяните, които работеха в замъка, ми казаха за смъртта на първото му дете. Ужас! Премазано на някакъв паркинг. Също като костенурката Софи. Какви номера ни погажда животът, си помислих тогава! Да го подложи на подобно изпитание! Него! После следях пътя му оттук-оттам… Хората, които работеха в замъка, го виждали от време на време с жена му и децата му. Говори се, че бил странен, пак бил така блестящ, но особняк. Кипвал за нищо, имал разни фиксидеи. Сигурно е нещастен. Не зная как човек може да се излекува от подобно детство. Милият Палечко! Толкова беше сладък, когато танцуваше валс със Софи в ателието. Въртеше се бавно, за да не й се завиел свят на Софи. Пъхаше я под якето си. Тя си подаваше главата и той й говореше. Да ви кажа, никога не съм се женил, не съм имал деца, но поне не съм създал нещастници.

— Значи се познават от детските си години… — прошепна Жозефин.

— Често са ми говорили за него — обади се Филип, — но никога не съм си представял, че може да е имал такова детство. Никога!

Беноа Графен вдигна глава, погледна Филип право в очите и заяви:

— Защото това не беше детство, затова!

Беше прибрал тефтерчето, върнал кутията на мястото и клатеше глава, сякаш отново бе сам и тях двамата ги нямаше.

Жозефин си задаваше въпроси, докато Филип караше. Излиза, че са се познавали отдавна… Това е била нишката, която е разследвала капитан Галоа, преди да бъде убита.

— Не мислиш ли, че е добре да предупредим Ирис? — обърна се Жозефин към Филип. — Това, което ни разказа старецът, си е доста страшничко…

— Тя няма да обърне внимание. Никога не слуша какво й се говори. Тича подир някакви свои мечти…

 

 

Бяха минали осем дни, откакто се пречистваше.

Осем дни, без да излезе от апартамента. Сутрин ставаше в седем и половина, за да бъде измита и чиста, когато той дойдеше да й остави храната.

Звънваше точно в осем с въпроса „станахте ли вече?“, и ако тя не отговореше ясно и високо, отнасяше наказание. Беше прекарала цял ден завързана на стола, защото не бе чула часовника сутринта. Беше скрила запасите си от стилнокс под матрака и гълташе хапчета, за да забрави, че й беше забранено да пие. Губеше представа за времето. Знаеше, че са минали осем дни, защото той не пропускаше да й го повтаря. На десетия ден щяха да се оженят. Беше й обещал. Щяха да се врекат един на друг. Тържествено.

— Ще имам ли свидетел? — попита тя, свела поглед, с вързани на гърба ръце.

— Ще имаме общ свидетел за двама ни. Той ще отбележи нашето обвързване преди официалното му прогласяване пред хората…

Това я устройваше. Щеше да изчака нужното време, за да подготви той документите по развода. Никога не споменаваше думата развод, напротив, винаги говореше за сватба. Тя не разпитваше.

Вече си бяха изработили определени навици. Тя беше послушна и той изглеждаше доволен. Понякога я развързваше и решеше дългата й коса, шепнейки любовни слова: „Красавице моя, прекрасна моя, сега си само моя… Няма да позволиш на никой мъж да се доближи до теб, обещаваш ми, нали? Мъжът, с когото те видях един път в ресторанта…“ Как ли бе разбрал? Нали по това време беше в Бел Ил? Или бе отишъл и се бе върнал веднага? Дали не беше я проследил? Значи я обича, обича я! Няма да позволиш на този мъж да те доближи, нали? Тя се научи как да говори с него. Никога не задаваше въпроси, отваряше уста само когато той й разрешеше. Тя се чудеше какво щяха да правят, когато жена му и децата се върнеха от летуването.

Сутрин той я будеше. Оставяше шунката и ориза на масата в кухнята. Тя трябваше вече да е чиста, измита, облечена в бялата си рокля. Той докосваше с върха на пръста клепачите й, шията, проверяваше между краката. Не желаеше да усеща никаква миризма. Тя търкаше кожата си до изнемога със сапун за пране. Това бе най-страшното изпитание: не биваше да се издава, затова стискаше зъби, за да сподави стоновете на удоволствие, които напираха. Минаваше с пръст по екрана на телевизора, за да види дали има прах, после идваше ред на плочките на пода, на паркета, на рамката на камината. Изглеждаше доволен, когато се убедеше, че всичко е чисто. В такива моменти я докосваше леко по бузата, много нежна милувка, която я разплакваше. „Виждаш ли — й казваше и това бе един от редките случаи, в които й говореше на «ти», — виждаш ли, това е любовта, когато даваш всичко, когато се отдаваш изцяло, ти досега не си познавала това чувство, просто не си могла, живяла си в лъжовен свят… След като се върнат всички, ще ти наема апартамент. Ще бъдеш пречистена и ако се държиш безупречно, бихме могли да облекчим правилата до известна степен. Ще ме чакаш, ще си длъжна да ме чакаш, а аз ще поема грижите около теб. Ще мия косата ти, ще те къпя, ще те храня, ще ти режа ноктите, ще те гледам, когато се разболееш, а ти ще се запазиш чиста, чиста, неосквернена от мъжки поглед… Ще ти дам да четеш книги, които аз ще съм избрал. Ще се изучиш, ще научиш хубавите неща. Вечер ще си почиваш с разтворени крака, а аз ще лягам отгоре ти. Няма да се движиш, само ще издадеш тих и кратък стон, за да ми покажеш, че изпитваш удоволствие. Ще правя каквото искам с теб и никога няма да протестираш.“

„Никога няма да протестирам“ — повтори по-високо тя.

Ако видеше мръсна лъжица на масата или зрънца ориз, той кипваше и викаше: „Какво е това, какво? Мръсотия, вие сте мръсна“, и я удряше, а тя се оставяше да бъде удряна. Харесваше й да стои на тръни, очаквайки ударите да завалят, мъчителната тревога, обичаше да се пита: направих ли всичко както трябва, ще ме накаже ли, или ще ме възнагради? Очакването и тревогата насищаха живота й, придаваха значение на всяка минута, всяка секунда очакване я изпълваше с непознато, нечувано щастие. Дебнеше момента, в който щеше да отгатне, че е удовлетворен и щастлив или обратното — бесен и кипящ от враждебност. Сърцето й биеше до пръсване, виеше й се свят. Беше непредвидим. Оставяше го да я бие, свличаше се в краката му и обещаваше никога повече да не повтаря грешката. В такива случаи я завързваше на стола. За цял ден. Връщаше се на обед, за да я нахрани. Тя отваряше уста, когато й заповядаше, преглъщаше, когато й наредеше. Понякога изглеждаше толкова щастлив, че валсираха из апартамента. Безмълвно. Безшумно, от което ставаше още по-красиво. Той придържаше главата й до гърдите си и я галеше. Обсипваше косата й с кратки малки целувки и тя се топеше от щастие.

Един ден, докато седеше вързана на стола, понеже беше проявила непокорство, телефонът звънна. Не можеше да е той. Знаеше, че тя е завързана. С учудване установи, че не я е грижа кой звъни. Тя вече не принадлежеше на този свят. Не изпитваше никакво желание да говори с когото и да било. Нямаше да разберат колко е щастлива.

Вечерно време той слушаше опери вкъщи. Отваряше широко прозореца на хола и пускаше музиката силно. Тя слушаше безмълвно, отпусната на колене до стола си. Понякога намаляваше звука и говореше по телефона или по диктофона. Чуваше се в целия двор. Няма страшно, заявяваше той, всички са на почивка, не се мярка жива душа.

Накрая гасеше осветлението. Спираше музиката. Отиваше да си легне.

Или се качваше тихо да провери дали е заспала. Трябваше да си ляга на заник-слънце. Не й се полагаше осветление. За какво ви е да бродите из тъмния апартамент?

В леглото дългата й коса трябваше да е разпростряна по възглавницата, краката прибрани, ръцете извадени над завивката. Трябваше да спи в тази поза. Той се надвесваше над нея, проверяваше дали спи, плъзгаше ръка по тялото й и вълна на огромна наслада я връхлиташе, от нея се навлажняваше между краката. Не помръдваше, просто чувстваше как удоволствието я залива. Не знаеше кога той ще влезе, дали ще я бие, за да я събуди, защото е оставила неприбран лист хартия в антрето, или ще й прошепне нежни думи, наведен над нея. Страхуваше се и вълнението бе неописуемо, когато страхът се изливаше във вълна на удоволствие.

На другия ден се миеше още по-усърдно, за да не долови той и най-слабата телесна миризма, но мисълта за изпитаното удоволствие отново я караше да се подмокря. Колко странно, никога не съм била по-щастлива, а не притежавам нищо. Нямам дори собствена воля. Всичко му дадох.

Обаче не се покоряваше напълно: описваше щастието си на листове, които криеше зад металната плоча на камината. На тях отбелязваше всичко до най-дребните подробности. И отново преживяваше и страха, и удоволствието. Искам да обрисувам любовта си, толкова красива, толкова чиста, за да мога да чета и препрочитам, проливайки сълзи на радост.

За осем дни извървях по-дълъг житейски път, отколкото за четирийсет и седем години.

Беше станала точно такава, каквато той искаше тя да бъде.

Най-сетне щастлива! — шепнеше тя, преди да заспи. Най-сетне щастлива!

Вече нямаше желание да пие, а от утре щеше да спре да взема хапчетата за сън. Синът не й липсваше. Той принадлежеше на друг свят, света, който бе оставила зад гърба си.

И настъпи вечерта, в която той дойде, за да се оженят.

Тя го чакаше босонога, с роклята с цвят на слонова кост, с разпусната коса. Беше поискал да го чака права в антрето като облечена в бяло младоженка, която се готви да застане пред църковния олтар. Беше готова.

 

 

Тази вечер Ролан Бофрьото беше побеснял. Дъвчеше мундщука на лулата си, плюеше жлъч и бълваше змии и гущери срещу това лайняно общество, неспособно да си стиска лайната, дето без грижа за когото и да било оставя хората всеки самичък да се измъква от лайната!

Бяха му съобщили за банда рейвъри, които си търсели място, за да си направят страхотен терен. Ще ви дам аз едни страхотни терени! Тия лайняни наркомани ще ми осерат нивата. Бяха му казали, че ходели на огледи нощем. Е, ще се постарае да не останат разочаровани гадните малоумници! Щеше да ги хване на бърза ръка на мушката, щеше да им надупчи задниците със сачми и нехранимайковците щяха да се изпарят, напълнили гащите от страх.

Той познаваше всяко кътче от тези поля, гори, ливади. Знаеше откъде минаваха крадците на момина сълза, на гъби, на кестени, бракониерите на зайци, крадците на онова, което беше неговото ежедневие и му даваше хляба. Сега нямаше да остави лайняните кресльовци и наркомани да му съсипят земята!

Напредваше предпазливо в гъсталака край своята нива. Имаше си нива за чудо и приказ, не само хубава, ами и закътана. Човек трябваше да знае къде се намира, за да стигне до нея! Цяла година се грижеше, чистеше камък по камък, брануваше, обръщаше земята, тореше, за да я подхрани…

Затова се беше скрил, причакваше купонджиите, както им казваха по телевизията, когато дочу шум от автомобил, после още един и видя двете коли, които изскочиха точно пред него. Виж ти, ще мога да зърна отблизо какво е това „купонджия“! Само ще си оплакна окото, преди да ги гръмна в ташаците, ако изобщо имат!

Първата кола спря почти под носа му. Той се дръпна назад и потъна в мрака, за да не го забележат. Беше краят на август и нощите бяха светли, луната се беше запълнила, окръглила, красавица ненагледна, която се вземаше за градски фенер. Той обичаше всичко в нивата си, дори луната, която я къпеше в лъчите си. Втората кола паркира точно срещу първата, бяха на десетина метра разстояние една от друга.

От първата слезе мъж. Висок, с бял шлифер. От втората — друг мъж, много кльощав, направо жив скелет. Те се посъветваха за кратко, както и той се договаряше с Раймон в кафенето, преди да пуснат фиша за конните надбягвания, след което Скелета се върна в колата си, запали фаровете и пусна музика. Музиката беше прекрасна. Не като музиката, която пускат по телевизията, когато дават репортажи от техно партита. Музика с орнаменти, извисявания, паузи и женски глас, прекрасен като луната, който се издигна над гората и разхубави околните дървета, дъбовете столетници, трепетликите, обикновените и сиви тополи, посадени от баща му малко преди да си отиде, за които той ревностно се грижеше.

И мъжът с белия шлифер запали фаровете на колата си и се получи нещо като светлинна конструкция. В светлината на фаровете се носеха някакви частици и се получаваше много красиво с музиката, въздигната като знаме. Белия шлифер изведе от колата красива чернокоса жена с бяла рокля, босонога. Само мога да мечтая за такава в леглото си! Тя пристъпваше грациозно и леко, сякаш не докосваше земята, сякаш тръните не й бодяха ходилата. Бяха красива двойка, направо феерична, така да се каже. Хич не приличаха на купонджиите, това също беше сто процента сигурно. Пък и не бяха на техните години. Ами някъде около четирийсетте. Елегантни, леко нафукани като хора с пари, свикнали множеството да се отдръпва пред тях и да им прави път… А музиката! Музиката… Той различаваше някакви каа, стаа, дии, ваа, които се губеха в нощта като поздрав към гората. Никога не беше слушал такава красива музика!

Ролан Бофрьото свали карабината. Извади тефтерчето си и докато светлината беше все още силна, си записа с мекия черен молив номерата на колите, марките им, каза си, че това може би са организаторите, дошли да огледат мястото. Не бяха рейвърите, прекалено мързеливи да идват дотук, а вероятно организаторите… защото не ми разправяйте, че няма хора, дето правят пари с рейвърите, не на мене тия! Щото тая работа нищо не ни носи на нас, селяните, ама си има хора, дето им носи!

Той прибра тефтерчето си, извади бинокъла и огледа жената. Красавица! Истинска красавица. Най-вече имаше внушителна осанка… Нощта скоро щеше да се спусне и той нямаше да види нищо. Ако оставеха фаровете на колите запалени, щеше да се вижда. Не може да бъде, тия не са рейвъри. Дори не са от шефовете им! В такъв случай какво ли правят на това място?

Мъжът с белия шлифер представи кльощавия на елегантната красавица, която много бавно кимна. Много сдържано. Сякаш се намираше в своя салон и посрещаше виден гост. След това Скелета отиде до колата и намали звука на музиката. Красивата двойка остана прегърната насред полянката. Изправени, красиви, романтични. Белия шлифер бе прегърнал жената. Много целомъдрена прегръдка. Скелета се върна, застана между тях, скръсти ръце като свещеник, който се подготвя, обърна се към жената, каза й няколко думи, тя отговори тихо, свела глава. После кльощавият се обърна към Белия шлифер, попита го нещо и той отговори високо и ясно: Да, искам. Тогава Скелета взе ръката на жената, съедини я с ръката на мъжа и заяви много силно, сякаш искаше да го чуят всички живи твари на поляната и да дотичат, за да им бъдат свидетели: обявявам ви за съпруг и съпруга, свързани с брачна клетва.

Ето какво било! Романтична сватба на свечеряване в неговата нива! Да му се не види! Беше поласкан, че двама толкова изискани господа и една така прекрасна дама бяха дошли да се оженят в неговия имот. Той едва се сдържа да не надникне от храстите, за да изръкопляска, но не дръзна да наруши церемонията. Все още не си бяха разменили пръстените.

До размяна на пръстените не се стигна.

Жената се отпусна в ръцете на Белия шлифер с разпиляна на раменете коса, ефирна в прегръдката на мъжа, и те се завъртяха на поляната, въртяха се, танцуваха валс на светлината на кръглата луна, която се усмихваше като всеки път на пълнолуние. Беше красиво, беше вълнуващо! Двамата танцуваха в светлината на фаровете, жената долепена до мъжа, той закрилнически и целомъдрено я бе прегърнал и я поотдалечаваше от време на време, както правеха на коледните балове по телевизията. Кльощавият отново бе засилил музиката, направо я беше надул докрай и чакаше, подпрян на капака на колата, без да откъсва очи от сценката.

Двойката бавно, много бавно се въртеше във валс, а Ролан Бофрьото си каза, че досега не бе виждал нещо толкова красиво. Жената се усмихваше, свела очи, боса в тревата, а мъжът я държеше спокойно и властно, със старомодна грация…

После кльощавият мъж размаха ръце, плесна с длани и се провикна: сега! сега! Белия шлифер извади нещо белезникаво от джоба си, което блесна на светлината на фаровете, и със замах го заби в гърдите на жената, без да трепне, без да спира да брои: едно, две, три, без да спира да танцува и да я прегръща.

Сънувам, си каза Ролан Бофрьото, Господи, не може да бъде! Пред очите му мъж намушка с нож жена, докато танцуваха, и жената се отпусна на тревата, дълго бяло петно. Без да я погледне, танцуващият се обърна към слабия мъж и му подаде, вдигнал високо като дар, поднесен от келтски жрец, късата кама, с такава довършваха елена на лов с кучета. Той го даде на Скелета, който тържествено го пое, обърса го, сложи го в нещо като калъф — Ролан не успя да види съвсем точно, — след което отиде до колата си, взе голям черен чувал като ония за отпадъци, върна се при Белия шлифер и двамата бавно я сгънаха на две, пъхнаха я в чувала, затвориха го, вдигнаха го и го хвърлиха в гьола отзад.

Ролан Бофрьото си потърка очите. Беше оставил карабината и бинокъла си и се беше свил, клечеше скрит. Току-що бе присъствал на истинско убийство.

Тя не протестира дори с жест! Не извика, танцува докрай и умря безмълвно, свлече се като бял воал.

Господи Боже мой, не може да бъде!

След десетина минути двамата мъже се върнаха при колата на Белия шлифер, извадиха сандък и разхвърляха камъни из нивата във формата на кръг. Премахват следите, точно това правят, се сети Ролан Бофрьото, прикриват кръвта… Стиснаха си ръцете и заминаха всеки по своя път. Фаровете изчезнаха в нощта и шумът на двигателите заглъхна в далечината.

Брей, страхотна работа! — възкликна смаян Ролан Бофрьото, страхотна работа…

Постоя така, за да се увери, че двете коли няма да се върнат, и се измъкна от гъсталака. Искаше да види какво бяха хвърлили по земята, за да прикрият следите от престъплението си. Камъни, стърготини?

Насочи лъча на фенерчето си надолу и видя десетина обли камъка, кафяви и жълти, наредени в идеален кръг. Все едно си подаваха ръка и танцуваха в кръг. Той побутна един камък с върха на обувката си. Камъкът мръдна, порасна му едно краче, после второ, трето… Той изруга: „Шибана, лайняна работа!“, и без да погледне назад, си обра крушите.

На сутринта се запъти право в участъка и разказа всичко на жандармите.

 

 

— Мисля, че е редно да отида при Гарибалди и да му разкажа историята на печатаря — каза Жозефин на Филип. — Освен това ми се ще да разбера дали са арестували Лука…

— Искаш ли да дойда с теб?

— Мисля, че е по-добре да съм сама…

— Ще те изчакам тук.

Бяха се прибрали в Париж. Филип си взе стая в хотел. Искаха да останат още известно време заедно. Тайно. Зое и Александър се връщаха след два дни. Два дни само двамата, сами в обезлюдения летен Париж. Жозефин отново набра мобилния на Ирис. Тя не вдигна.

— Странно, тя, която непрекъснато говори по телефона… Започвам да се тревожа.

— Изключила го е, не желае да й досаждат. Остави я да изживее връхлетялата я страст… Сигурно са заминали за няколко дни.

— Наистина ли ти е все тая да знаеш, че е с друг?

— Виж какво, Жо, искам само да е щастлива и ще сторя всичко за това. С Льофлок-Пинел или с друг някой… Опасявам се обаче, че ще удари на камък при него. Вярваш ли, че ще се разведе?

— Не мога да кажа. Не го познавам достатъчно… Трябва да отида да видя дали тя е вкъщи…

— Не! Остани при мен…

Той я бе прегърнал и тя се отпусна в ръцете му, долепила устни до неговите, неподвижна, наслаждавайки се на целувката му, която нямаше край. Той я целуваше, галеше я по шията, ръката му се спусна, обгърна гърдата й, тя се притисна в него, стрелна език в устата му, изстена тихо. Той я отведе до леглото, положи я, притисна я с двете ръце, тя въздъхна покорена, да, да… и погледна към часовника в кутия от акажу, поставен на камината.

Освободи се от прегръдката му.

— Десет часът! Непременно трябва да се срещна с Гарибалди… Главата ми гъмжи от въпроси.

Филип възропта. Протегна ръка да я дръпне към себе си.

— Но ще се върна веднага…

Жозефин тъкмо обясняваше на дежурния полицай на входа на „Ке дез Орфевр“ №36, че е абсолютно наложително да се срещне с инспектор Гарибалди, когато той тичешком се спусна по стълбите.

— Инспекторе! Трябва да говоря с вас, имам новини…

Той направи знак на двама колеги да го последват и пренебрегна напрежението, изписано на лицето на Жозефин.

— И аз имам новини, госпожо Кортес, затова бързам, нямам време.

Тя подтичваше редом с него.

— Става въпрос за РВ-тата…

— След като ви казвам, че нямам свободна минута! Чакам ви днес следобед в моя кабинет.

Тя подхвана, че е „много важно…“. Той вече бе скочил в потеглящата кола.

Тя се върна в хотела при Филип.

— Бързаше, хванах го на вратата, тръгваше за някъде, но следобед ще ме приеме…

— Нищо ли не ти каза?

— Не… Имаше вид на, как да ти кажа… вид, който никак не ми хареса.

Трескав, тревожен, мрачен. Това изражение й напомняше нещо, но не знаеше точно какво. И този въпрос, който не й даваше мира и който тя отново повтори пред Филип:

— Защо тя не вдига телефона?

— Успокой се. Познавам я. Забравила е всичко и всички. Скоро ще дойде краят на месеца, жена му и децата ще се върнат, няма да се виждат, затова не искат да бъдат обезпокоявани…

— Може и да си прав. Притеснявам се напразно… обаче има нещо в това мълчание, което ме смущава…

— Да не те смущава по-скоро фактът, че си с мен в хотелска стая?

— Вярно, чувствам се странно — съгласи се тя тихо. — Имам усещането, че съм невярна жена…

— Не е ли чудесно усещане?

— Не съм свикнала да се крия…

За малко да се изпусне и да го попита „а ти“, но се сепна навреме.

Изпод полупритворени клепачи погледна Филип и си каза, че го обича до полуда. А след като и Ирис очевидно бе влюбена… Със сигурност отначало ще изглежда странно. Ще се наложи да свикне, да поизчакат, докато Зое и Александър свикнат, за да им съобщят новината. Ортанс ще бъде доволна. Тя винаги е харесвала Филип. Мъчно й беше за дъщеричките. С нетърпение очакваше да се върнат. Скоро Зое щеше да си дойде, с кого ли замина Ортанс за Сен Тропе? Дори не я попитах…

Телефонът й иззвъня, някой й изпращаше съобщение. Филип недоволно промърмори „кой ли може да е?“, Жозефин стана и отиде да провери.

— От Лука е…

— Какво пише?

— „Така значи, освободихте се от мен!“

— Права си, този човек е луд! Значи още не са го пипнали?

— Очевидно не…

— Какво чакат?

— Разбрах! — извика Жозефин. — Тази сутрин Гарибалди бързаше към него! Отиваше да го арестува!

 

 

Когато Жозефин отиде на срещата, Гарибалди я чакаше. Носеше хубава черна риза и кривеше носа и устата си, сякаш бяха гумени. Той заповяда да не го безпокоят и предложи стол на Жозефин. Изкашля се няколко пъти, прочисти си гърлото, преди да заговори. Непрекъснато си чоплеше ноктите.

— Госпожо Кортес — започна той, — знаете ли как да влезем във връзка с господин Дюпен?

Жозефин се изчерви.

— Той е в Париж…

— Значи можем да го открием.

Жозефин кимна.

— Може ли да го помолите да дойде при нас?

— Нещо сериозно ли се е случило?

— Предпочитам да го изчакам, за да…

— Някоя от дъщерите ми ли? — извика Жозефин. — Искам да зная!

— Не. Нито някоя от дъщерите ви, нито синът му…

Жозефин се отпусна на стола успокоена.

— Сигурен ли сте?

— Да, госпожо Кортес. Можете ли да му се обадите по телефона?

Жозефин набра номера на Филип и го помоли да дойде незабавно в кабинета на инспектора. Той се отзова начаса.

— Много сте бърз — намръщи се инспекторът.

— Чаках Жозефин в кафенето отсреща… Исках да дойда, но тя предпочете да говори насаме с вас.

— Това, което имам да ви съобщя, не е никак приятно… Ще ви помоля да бъдете силен и да запазите спокойствие.

— Не става дума нито за момичетата, нито за Александър — успокои го Жозефин.

— Господин Дюпен… Открили са тялото на жена ви в едно езеро в Компиенската гора.

Филип пребледня, Жозефин викна „какво?“, решила, че не е чула добре. Не беше възможно. Какво ще прави Ирис в гората при Компиен? Имат някаква грешка, вероятно е жена, която прилича на нея.

— Не е възможно.

— Обаче — продължи с въздишка инспектор Гарибалди — наистина са намерили нейното тяло… Видях го и отлично си я спомням, защото я разпитвах при разследването. Госпожо Кортес, или вие, господин Дюпен, кога сте говорили с нея за последен път?

— Но кой може да го е направил? — прекъсна го Жозефин.

Филип беше смъртноблед. Протегна ръка към Жозефин. Тя не забеляза. Устата й се бе изкривила в сподавено ридание.

— Бих искал да ми кажете кой от вас е говорил последен с нея…

— Аз — отвърна Жозефин. — По телефона, да кажем, някъде преди около осем-десет дни, но не съм сигурна.

— И тя какво ви каза?

— Че изживява голяма любов с Льофлок-Пинел, че никога досега не е била толкова щастлива, да не й звъня повече, защото искала да се наслади необезпокоявана на голямата си любов, и… че щели да се оженят.

— Работата е ясна! Завел я е в гората, обещавайки й сватбена церемония, направил е някаква имитация на сватбен ритуал и я е намушкал с нож. Един селянин е видял всичко. Проявил е изключителна съобразителност да запише номерата на колите. Така успяхме да ги идентифицираме.

— Кои да ги идентифицирате, кого имате предвид? — попита Филип.

— Ван ден Брок и Льофлок-Пинел. Те са съучастници. Познават се отдавна, много отдавна. Действали са заедно.

— Точно това идвах да ви разкажа днес сутринта! — извика Жозефин.

— Изпратих хора у Льофлок-Пинел, както и други в Сарт, където е на почивка Ван ден Брок, за да го арестуват.

— Щяхме да им попречим, ако ме бяхте изслушали…

— Не, госпожо, когато се разминахме сутринта, сестра ви е била вече мъртва. Аз бързах да взема показанията на мъжа, който е присъствал…

Той се прокашля с ръка на устата.

Филип хвана за китката Жозефин. Разказа за пътуването им до Париж по околните пътища на Нормандия, как бяха спрели в селцето Льофлок-Пинел, изповедта на печатаря. Жозефин го прекъсна, за да уточни как първо бе чула разказа за селото и за печатаря от самия Льофлок-Пинел.

— Той ви е споделил? Изненадващо — вметна инспекторът.

— Каза, че приличам на малка костенурка…

— Малка костенурка, която страхотно ни помогна с предположението да проверим РВ…

Дойде неговият ред да разкаже.

Изхождал от записките на Басониер, разплели историята на Льофлок-Пинел, факта, че бил изоставено дете, произхода на името му, различните приемни семейства.

— Не реагирахме веднага, тъй като няма нищо срамно да си изоставено дете и да си се издигнал благодарение на богатата си съпруга. Случаят с премазаното дете на паркинга по-скоро буди съчувствие. Капитан Галоа първа направи връзката между двамата Ерве.

— Как се е досетила? Не е било близо до ума — попита Филип, стиснал ръката на Жозефин.

— Майка й е била социална служителка в Нормандия. В Дирекцията за здравни и социални грижи. Работата й е била да намира приемни семейства за тези деца. Една нейна по-възрастна колежка, госпожа Евелин Ламарш, много сурова жена, смятала, че тези деца до едно са само ужасни бурени, убеждението й било толкова непоклатимо, че дори не си правела труда да им дава имена, които да им подхождат или поне да им харесват. Например всичките момчета били Ерве. Когато капитан Галоа прочела тези имена при първите разпити след смъртта на госпожица Дьо Басониер, си спомнила за тази жена. Израснала с разказите на майка си за госпожа Ламарш, която често я споменавала, критикувала методите й на работа. „Ще превърне тези дечица в побеснели зверчета.“ На Галоа й направила впечатление възрастта на двамата Ерве, поразровила досиетата на вуйчото и решила, че двамата може да са минали през ръцете на въпросната Ламарш. Както се казва, интуитивно. Помислила си, че тези двамата вероятно са имали подобен живот, че са били отколешни познати. Това е породило нейните съмнения. Ами ако двамата са се обединили в някакъв злосторен съюз? Ако си отмъщават на всички, които са се отнасяли зле с тях? Проверила тази следа. Обадила се на майка си за повече подробности относно госпожа Ламарш, искала да разбере дали е жива, какво е станало с нея? Убедена била, че имаме работа със сериен убиец. Много старателно проучила профилите този тип хора. За да разбере как действат, какво ги подтиква… Намерихме бележките й, преписахме много неща. Имам ги тук някъде на бюрото… — той затърси сред листовете пред себе си, прехвърляше ги напред-назад, връщаше се отново на някои, докато накрая попадна на бележките на капитана. — Ето ги, открих ги… „Винаги унижението е в дъното на всяко престъпление. За да го преодолее, серийният убиец отнема чужд живот и убийството измива унижението. Това е действие, с което той се лекува, което му позволява да се създаде отново като личност. Когато изникне пречка и го подразни, дори да е нещо съвсем невинно, например някой случайно го е бутнал на улицата или са му поднесли изстинало кафе, това дребно нещо заплашва крехкия образ, който е създал в съзнанието си. Нарушава психическото му равновесие, което той трябва да възстанови, за да си възвърне отново могъществото. Да убие някого му създава усещане за изключително могъщество. Чувства се на равна нога с Бог. След като убият, те се чувстват задоволени, но отново зейва празнината и отново се налага да я запълнят, да извършат ново убийство.“ Подчертала е този пасаж. — Той спря да чете и се облегна назад на фотьойла. — Как ми се ще да бях имал такава жена в екипа! Давате ли си сметка, тя е разплела всичко! В тази работа са нужни интуиция и последователност. Разследването не е само обективни факти, трябва вложиш в него чувствителността си, натрупания опит. — Той все едно говореше на себе си. После пак се обърна към тях. — Обадила се на майка си, за да събере тя някаква информация за онази социална служителка. Научила, че Евелин Ламарш била обесена в дома си близо до Арас в нощта на първи срещу втори август 1983.

— Това е датата, за която ни съобщи печатарят! Когато за последно е видял Льофлок-Пинел заедно с Ван ден Брок! — възкликна Жозефин.

Инспекторът я изгледа:

— Всичко съвпада! Нека ви обясня… Навремето проведоха разследване за смъртта на тази жена, която не проявявала никакви признаци на депресия. Върнала се в родното си село близо до Арас, живеела сама, нямала приятели, деца, гласяла се да се кандидатира на общинските избори, била станала важна личност в селото. Никой не повярвал, че се е самоубила, обаче наистина я намерили обесена. Това потвърдило подозренията на капитан Галоа: било убийство, маскирано като самоубийство. Отмъщение на някой бивш Ерве? Твърдението на майка й, че „щяла да превърне тези дечица в побеснели зверчета“, не й давало мира. Ами ако Евелин Ламарш бе заплатила с живота си за униженията, на които някога е подлагала децата? Подозрението се конкретизирало по отношение на двамата Ерве. Вероятно ги е призовала да се явят, отново ги е разпитвала и може би се е изпуснала, отваряйки дума за онези години. Знаела е прекалено много. Затова са решили да я премахнат.

— А тя не е имала едно наум? — учудено попита Филип.

— Все още й липсваше опит. За разлика от нея те имат вече натрупан стаж в престъпната си дейност и досега са минавали между капките. Започнали са да си въобразяват, че са недосегаеми, всемогъщи. Ако четете специализирана литература за серийните убийци, ще видите, че с увеличаването на броя на престъпленията те започват да губят представа за реалността. Вече не са в състояние да контролират живота си, заживяват в паралелен свят, в който те са създали правила, закони, ритуали…

Жозефин се сети за правилника за съпружеския живот, окачен в спалнята на семейство Льофлок-Пинел. Докато четеше правилата, тя се уплаши, сякаш бе творение на болен мозък. Длъжна бе да предупреди Ирис, да говори с нея. Сестра й бе мъртва… Не можеше да повярва. Това бяха само думи, които излизаха от устата на инспектора и щяха да се изпарят в пространството.

— Действителният свят вече не съществува, те се оттеглят в своя въображаем свят. За тях двамата единственото реално нещо е бил техният съюз: двамата Ерве. Ван ден Брок не е убивал, той не е имал физическата сила да го стори, той е омърсявал жените, унижавал ги е сексуално, не вярвам да е стигал докрай. Льофлок-Пинел обаче е убивал, и пак по същата причина: за да си отмъсти, да компенсира унижението, без значение от какъв характер е било. Дори според нас да е било нещо незначително.

— След смъртта на госпожица Галоа ли ги разкрихте? — попита Жозефин.

— Вече бяхме по следите им, но се лутахме, опипвахме почвата. Защо е поискала от майка си да разпита за смъртта на жената от социални грижи? Защо е оставила бележката „да се разрови около РВ“? След което дойдохте вие с вашето откритие, госпожо Кортес, РВ — Ерве. От този момент нататък разбрахме, че сме близо до целта. Малко преди това майката на госпожица Галоа ни предаде разговора с дъщеря си и ни съобщи какво бе научила самата тя. Вървяхме по няколко дири едновременно, преди да се съсредоточим върху тази. По едно време мислехме, че убиецът може да е съпругът ви Антоан Кортес. Това обясняваше отказа ви да подадете официално оплакване. Днес обаче съм в състояние да потвърдя кончината му… — той кимна към Жозефин, сякаш да й поднесе съболезнованията си. — Проучихме и случая с Виторио Джамбели, човекът е болен, страда от шизофрения, но не е престъпник. Той самият иска да му помогнем да се лекува. Осъзнал лудостта си, след като ви засипал с есемеси, и по собствено желание дойде при нас. Изглеждаше облекчен, че някой поема грижите за него…

— И тази сутрин ми изпрати съобщение.

— Постъпва в болница тия дни.

— Значи не е той… — промълви Жозефин.

— Върнахме се на двамата Ерве. След смъртта на капитана и историята с РВ-тата бяхме убедени, че сме на правилния път, но за да не събудим подозренията на двамата, се налагаше да разпитваме и да подозираме всички… Затягахме обръча.

— Значи прав е бил господин Пинарели, когато ми разказваше, че сте пускали димна завеса… — отбеляза Жозефин.

— В никакъв случай не можехме да си позволим те да се досетят за нещо… Майката на капитан Галоа ни оказа безценна помощ. Тя откри вестници от онова време, тоест местната преса, които пишат за странната смърт на силната жена, за която никому не би минало през ума, че е способна да сложи край на живота си. Истинска сензация, коментирана чак в Арас. Още повече пък самоубийство чрез обесване! Жените не слагат край на живота си чрез обесване… Тя ни изпрати ксерокопия от вестниците по онова време и най-отдолу на една страница се натъкнахме на кратко съобщение за нещо, което се било случило в нощта, в която Евелин Ламарш е била убита. Жена, работеща на рецепцията на някакъв хотел, била малтретирана от двама студенти, които я обвинили, че им „говорела неучтиво“, тя се опънала и единият от младежите я пребил. Тя отишла да подаде оплакване на сутринта и съобщила имената на двамата нападатели, регистрирани в хотела: Ерве Льофлок-Пинел и Ерве ван ден Брок. Имената не бяха упоменати във вестника, научихме ги от жандармите. Двамата са нямали никаква работа по тези места, идвали са от Париж и са преспали една нощ там. Всъщност не са преспали в хотела, а си тръгнали след разправията, след като си платили вечерята…

— Според вас двамата са убили социалната служителка, така ли? — попита Филип.

— Тя ги е унижавала, когато са били деца. Те са въздали собствено правосъдие. И, поне така мисля аз, това първо тяхно престъпление ги е подтикнало да продължат, тъй като е останало ненаказано. Завършили блестящо образованието си, професионалният живот бил пред тях, предполагам, че са искали да измият оскърбленията от детството. Вероятно са я издебнали вкъщи, подложили са я на унижения, тероризирали са я и накрая са я обесили… По тялото й не са били открити никакви следи от насилие. Приличало е на самоубийство, но не е било самоубийство. Открихме и жената от рецепцията на хотела. Тя много ясно си спомняше инцидента. Показахме й снимките на двамата мъже сред други снимки и тя веднага ги разпозна. Следата, по която се движехме, ставаше все по-надеждна, само че не разполагахме с никакво доказателство. А без доказателство нищо не може да се направи…

— И най-вече как да се свържат всички тези престъпления? — рече Филип. — Какво общо е имало между жертвите?

— Те са ги унижили… госпожа Бертие се е сдърпала с Льофлок-Пинел заради сина му, аз присъствах на родителската среща и си тръгнах на бегом… Госпожица Дьо Басониер ги бе обидила на събранието на съкооператорите. Присъствах и на него. След това се разходих пеша заедно с него и той ми говори за детството си… Обаче Ирис? Какво им е сторила тя?

— Каквато я познавам — заяви Филип с въздишка, — сигурно толкова е очаквала от него, толкова си е въобразявала, че е била разочарована, когато е заминал на почивка със семейството си, и се е вбесила. Кой знае какво ли му е наговорила! Не беше добре със здравето, беше отчаяна, той е бил последната й надежда…

— По това време — продължи инспекторът — следяхме отблизо двамата. Знаехме, че са прекарали заедно една седмица в Бел Ил, след което Ван ден Брок заминал за къщата си в Сарт, а Льофлок-Пинел се върнал в Париж. Знаехме също, че посещаваше сестра ви, затова поставихме един от нашите хора да наблюдава кооперацията денонощно. Оставаше само да чакаме да извърши ново престъпление и да го пипнем на място, искам да кажа, преди това… разбира се. Представа нямахме, че е възнамерявал да посегне на жена ви…

— Но вие сте си послужили с нея за примамка! — извика Филип.

— Видяхме госпожа Кортес да заминава, но от този момент нататък повече не забелязахме жена ви. Решихме, че и тя е напуснала Париж. Разпитахме портиерката. Тя също потвърди: жена ви й поръчала да събира пощата, понеже заминавала на почивка. Тогава лейтенантът, натоварен да следи сградата, се съсредоточи върху Льофлок-Пинел. Да си призная, и през ум не ни мина мисълта, че той ще посегне на жена ви. Изобщо не заподозряхме…

— Но тя е била в сградата! Виждало се е да свети в апартамента, чували са се шумове! — възмути се Филип.

— Нищо подобно. На нейния етаж изобщо не светеше и оттам не се чуваше никакъв шум. Нищо, което да подскаже, че има някой. Капаците на прозорците бяха затворени. Трябва да е живяла напълно изолирана като отшелница. Дори не е излизала на пазар. Вечерно време Льофлок-Пинел не си е показвал носа навън. Докладите на нашия човек го потвърждават. Прибирал се от работа, вечерял набързо, сядал на бюрото си и не мърдал оттам. Слушал опери, говорел по телефона, диктувал писма. Прозорците на кабинета му, които гледат към вътрешния двор, били широко отворени. Звукът отеква в стените и всичко се чува. Нито веднъж Льофлок-Пинел не е звънял на Ван ден Брок. Мислехме, че изживява период на спокойствие… Дори вечерта, когато е станало убийството, той ни заблуди, че си е вкъщи. Същият сценарий както обикновено: оперна музика, разговор по телефона, отново малко музика… Всъщност сигурно е направил запис, пуснал го е, отишъл е да вземе жена ви и я е закарал до горската поляна. Запалил е осветлението, за да си мислим, че е вкъщи. Продават се програмирани ключове, които се задействат по различно време в различни помещения. Хората ги инсталират, за да заблудят крадците, когато отсъстват по-дълго време. Този човек е опасен. Хладнокръвен, организиран, много умен… Въпросната вечер отново е прозвучала оперна музика, после осветлението в отделните стаи е започнало да угасва. Нашият човек е бил сменен в полунощ, без да усети, че птичето е изхвръкнало!

— Но как е могъл да убие Ирис по такъв ужасен начин? — възкликна Жозефин.

— За серийния убиец жертвата не представлява нищо. Най-много предмет, който му позволява да осъществи фантазиите си… Много често, преди да убие, ако е възможно, той „декласира“ жертвата си. Подлага я на унижения, контролира я, тероризира я. Може дори да инсценира цял ритуал, който нарича „любовен ритуал“, кара я да мисли, че я малтретира от любов, и тя се подчинява за всичко. Достатъчно е било сестра ви да се е поддавала на внушения… В такъв случай тя откликва на лудостта му и всичко става възможно. Разказът на селянина е красноречив. Тя е пристигнала доброволно, свободно се е движела, не е била вързана, не се е съпротивлявала, тя е произнесла брачния обет, след това е танцувала с него, в никой момент не се е опитала да избяга. Усмихвала се е. Умряла е щастлива. Вече не е принадлежала на себе си. Знаете ли, често те са хора много интелигентни и твърде нещастни, хора, които силно страдат и изразяват това страдание, подлагайки жертвите си на жестоки страдания…

— Извинете ме, инспекторе, за липсата на съчувствие към Льофлок-Пинел! — нервно заяви Филип.

— Опитвам се да ви обясня как може да се стигне до подобна развръзка… Бихме желали да претърсим апартамента, за да видим дали не е оставила някакви следи през последната седмица на живота си… Бихте ли ни дали ключовете?

Той протегна ръка към Жозефин. Тя обърна очи към Филип, който кимна, и тя подаде ключовете си на инспектора.

— Има ли къде да отидете, докато продължава разследването? — попита инспекторът Жозефин, потънала в мислите си.

— Не мога да повярвам — отговори тя, — това е някакъв кошмар. Сега ще се събудя… Тогава защо ме нападнаха мен? Аз нищо не съм му сторила. Почти не го познавах, когато се случи.

— Има една интригуваща подробност, която бе привлякла вниманието и на капитан Галоа. Тя веднага ни я съобщи, в момента, в който поехме следствието, вие сте носели същата шапка като на госпожа Бертие. Странна шапка на три ката. Когато ви е нападнал вечерта, трябва да ви е взел за госпожа Бертие в тъмнината. Било е след разправията с нея… Подвела го е шапката, двете сте имали еднакви шапки…

— Тя ми каза, че най-страшното за учителите не били учениците, а родителите им. Много добре си спомням…

— Да не намеквате, че я е убил само защото го е поставила на мястото му? — попита Филип.

— Льофлок-Пинел е човек, който не търпи обидите. Ще разберем повече при разпитите, а и след като преровим блатото, защото си мисля, че е имало и други престъпления. Например историята с младата сервитьорка… Тя е особено красноречива. Обслужвала е Льофлок-Пинел и неволно е разляла кафе върху белия му шлифер, извинила се е, но според него небрежно. Той се е подразнил, тя го е нарекла „глупак“. Достатъчно, за да отключи гнева му. Затова я е убил. Убил я е и защото е нарекла Ван ден Брок „дъртак, дракула перверзен“. Била е красива, отворена, Ван ден Брок й е досаждал с неприличните си предложения… Бил е невъздържан. Това му е попречило твърде много в професионален план. Тя се е опънала, заплашила го е да подаде оплакване срещу него за сексуален тормоз. Приятелката й ни разказа случката за разлятото кафе и за предложенията на Ван ден Брок, след като се върна от Мексико. Девойката е подписала смъртната си присъда.

— Не се ли е страхувал, че ще го пипнат? — учуди се Жозефин.

— Винаги е имал алиби: Ван ден Брок твърдял, че са били заедно.

— И за госпожица Дьо Басониер ли?

— Да. Двамата са били свързани от престъпленията, изпитвали са едно и също чувство на екзалтация. Гневът на единия подхранвал гнева на другия. При всяко ново престъпление подновявали съюза, сключен при първото убийство…

— А аз излязох невредима от касапницата… — прошепна Жозефин.

— Вас той ви е закрилял по някакъв начин. Нарекъл ви е „малка костенурка“. Никога не сте го предизвиквали нито морално, нито физически. Не сте се опитвали да го съблазните, не сте поставили под въпрос авторитета му… На ваше място — добави комисарят — ще скрия вестниците за известно време заради децата. Такива истории са манна небесна за журналистите, особено през лятото, скучен период. Вече си представям тлъстите заглавия: „Последният валс“, „Погребален валс в гората“, „Трагичен бал на горската поляна“, „Едно толкова красиво престъпление“…

 

 

Ортанс първа научи. Беше в Сен Тропе, седеше на терасата на кафе „Сенекие“ и закусваше в компанията на Николас. Беше осем сутринта. Ортанс обичаше да става рано в Сен Тропе. Твърдеше, че по това време градчето още не било „съсипано“. Беше си изградила своя теория относно часовете и живота на малкото пристанище. Бяха купили цял наръч вестници и четяха, гледаха поклащането на яхтите и бавно разхождащите се летовници, някои от които не си бяха лягали и идваха да изпият едно кафе преди сън.

Ортанс нададе вик и ръгна с лакът Николас, който едва не се задави със захапания кроасан, набра номера на майка си.

— Оу! Мамо, видя ли вестника?

— Зная, скъпа.

— Вярно ли е това, което пишат?

— Да.

— Ужас! Като си помисля само, че исках да те тикна в ръцете му! Тази снимка на Ирис, дори не са си дали труда да… Ами Александър?

— Връща се утре заедно със Зое.

— По-добре да останат в Англия! Ще види майка си във всички вестници. Ужасно ще се депресира!

— Така е, обаче Филип е тук. Има куп формалности за уреждане, документи… Пък и не можеше да се крие от него истината…

— Как го приеха Зое и Александър?

— Александър беше сериозен. Каза само: „Аха!… Значи е умряла, както е танцувала, добре“ — и нищо повече. Зое плака, изплака си очите. Александър взе слушалката от ръцете й, заяви: „Ще се погрижа за нея“. Странно момче!

— Особняк.

— Да…

— Искаш ли да дойда и да поема грижите за децата? Аз зная как да се справя, защото, както те познавам, ти си сега фонтан от сълзи…

— Не мога да заплача… Гърлото ми е затиснато от каменни сълзи, не мога да дишам…

— Не се стягай, отпусни се! Ще избие и тогава няма да можеш да се спреш! — Ортанс помълча, после каза: — Ще ги заведа в Довил… Ще изключа телевизора, радиото, няма да купувам никакви вестници!

— Къщата се ремонтира. Бурята отнесе покрива.

— Shit!

— Освен това Александър сигурно ще иска да присъства на погребението. Както и Зое…

— Добре тогава, ще си дойда и ще се грижа за тях в Париж…

— Полицията запечата апартамента. Проверяват версии за последните дни на Ирис.

— Добре, тогава ще отидем в апартамента на Филип. Всички ще отидем там!

— Където са вещите на Ирис? Не ми се струва много сполучлива идея.

— Да не искаш да отседнем в хотел!

— Ми да… за момента ние с Филип сме в хотел.

— Ха, това вече е добра новина. Поне една добра новина!

— Мислиш ли? — попита Жозефин смутено.

— Точно така мисля… — тя направи кратка пауза. — Да ти кажа за Ирис, направо е супер, че е умряла по този начин, танцувайки в прегръдката на омайния принц. Умряла е във вихъра на мечтата си. Ирис така си изживя живота — в мечти, не живееше в реалността. Според мен тази смърт й подхожда. Освен това, да ти призная, не я виждах да остарява. Щеше да бъде жестоко за нея!

Жозефин си помисли, че надгробното й слово звучи доста крайно.

— А Льофлок-Пинел арестуваха ли го?

— Вчера, когато бях при инспектора, полицаите бяха на път към тях, но оттогава нямам никакви новини. Толкова неща има да се свършат! Филип отиде за разпознаването на тялото, на мен не ми стигнаха силите.

— Във вестника споменават и друг човек… Той пък кой е?

— Ван ден Брок, от втория етаж.

— Бил е приятел с Льофлок-Пинел?

— Горе-долу…

Жозефин я чу да споменава нещо на английски на Николас, но не разбра какво.

— Какво казваш, скъпа? — продължи тя, очакваше да долови поне известна тъга в гласа на Ортанс.

— Помолих Николас да ми даде още един кроасан… Умирам от глад! Ще взема неговия!

При тях се завърза кратък спор. Николас не си даваше кроасана, но Ортанс успя да си откъсне парче и продължи да говори с пълна уста:

— Добре, мамо! Кажи на Филип да запази голяма стая за Зое, Александър и за мен. Не се вълнувай. Зная, че ти е тежко… но ти ще се справиш. Ти винаги се справяш. Ти си силна, мамо! Не си даваш сметка, но си силна!

— Много си миличка. Наистина си миличка. Ако знаеше какво…

— Всичко ще се оправи, ще видиш…

— Последния път, когато бяхме двете с нея, седяхме в кухнята, тя ми прочете моя хороскоп, после прочете нейния, но не пожела да прочете за здравето… попитах я защо и тя… — Жозефин избухна в ридания, които се блъскаха и надпреварваха да изскочат от гърлото й, сякаш изстреляни с прашка.

— Ето, видя ли… — въздъхна Ортанс. — И сега край, няма да можеш да спреш!

Жозефин си каза, че трябва да се обади на майка си. Набра номера на Анриет. По бузите й се търкаляха едри сълзи. Тя си представи как Ирис в стаята й избира каква рокля да си облече за училище и я пита дали е красива, най-красивата от кооперацията, от училището, от квартала. „Най-красивата на света“ — пошепва Жозефин. „Благодаря, Жо — отвръща Ирис, — отсега нататък ти си първата ми придворна дама.“ И леко я потупва с четката за коса по рамото, за да я посвети в новата длъжност.

Анриет вдигна и ревна:

— Ало?

— Мамо, аз съм. Жозефин се обажда…

— Виж ти… Жозефин. Като как така!

— Мамо, чете ли вестници?

— Знай, Жозефин, чета всяка сутрин вестниците.

— И не прочете ли нещо, което…

— Изчитам всички икономически новини, след което преглеждам борсовия бюлетин. В момента имам едни акции, които вървят отлично, обаче имам и такива, които ме безпокоят, но това е борсата, уча се.

— Ирис умря — изтърси Жозефин.

— Ирис умряла? Какви ги дрънкаш?

— Била е убита в гората…

— Говориш глупости, клета моя дъще!

— Не, умряла е…

— Моята дъщеря! Убита! Не може да бъде. Как е станало?

— Мамо, сега нямам сили да ти разказвам подробности. Обади се на Филип, той ще ти обясни по-добре от мен.

— Каза, че пишело във вестниците. Какъв срам! Трябва да им попречим да…

Жозефин бе затворила. Повече не можеше да сдържа сълзите си.

Филип излезе от банята. Тя се притисна до него и подсмръкна в ръкава на бялата му хавлия. Той я придърпа на коленете си и я прегърна силно.

— Ще се оправи, всичко ще се оправи… — шепнеше и целуваше косата й. — Не можехме нищо да сторим за нея. Тя самата се погуби…

— Не е така! Трябваше да съм с нея, не биваше да я оставям сама…

— Никой не можеше да си представи подобно нещо. Тя винаги е изпитвала нужда от нещо много велико и си е въобразила, че най-сетне го е открила. Нито моята, нито твоята любов можеха да я излекуват или да я задоволят. Няма за какво да се обвиняваш, Жо.

— Но не мога да си наложа…

— Разбирам те. Поразсъждавай обаче и ще разбереш. Аз живях дълго време с нея, дадох й всичко. Тя беше като бездънен кладенец. Никога не й стигаше. Въобразила си е, че е на седмото небе с него… — говореше й, сякаш се опитваше да си го внуши, защото и той изпитваше чувство за вина като Жозефин.

— Ортанс току-що се обади, ще поеме грижите за Зое и Александър. Обадих се на скъпата ми майка, обясних й, че ако иска да научи подробности, е по-добре да говори с теб. Нямах сили да говоря с нея…

— Свързах се с Кармен. Тя изрази желание да присъства на погребението.

Той щеше да състави списък на хората, на които да позвънят. Жозефин си помисли, че трябва да съобщи на Шърли и на Марсел и Жозиан.

— Няма да дойдат, при положение че майка ти присъства — отбеляза Филип.

— Не, обаче е редно да им кажа…

Те останаха така прегърнати дълго време. Мислеха за Ирис. Филип си казваше, че бе умряла, без да издаде тайните си, и той не знае почти нищо за жена си. Жозефин си спомняше случки със сестра си от детските им години.

— Все още не мога да повярвам… — каза Жозефин. — През целия ми живот беше с мен. През цялото време… Беше част от мен.

Той не отговори, само я прегърна още по-силно.

* * *

Когато Жозефин се обади на Марсел, попадна на Жозиан, която бе заета да разбива майонеза, та я помоли за две секунди, колкото да приключи. Младши грабна телефона. Жозефин чу Жозиан да вика: „Младши, остави телефона!“, но той изломоти:

— Зофин! Как си?

Жозефин се ококори.

— Ти вече можеш да говориш, Младши?

— Иии…

— Много си развит за възрастта си!

— Зофин, не пачи! Тя гое небето…

— Младши! — Жозиан взе слушалката и се извини. — Не исках да спирам, за да не се спихне майонезата… Приятно ми е да те чуя, по какъв случай? Колко време мина, откакто не съм те чувала!

— Не чете ли вестниците?

— Сякаш ми остава време! В момента нямам време за нищо! Търча с дребния във всички посоки. Прави ме на луда. Разхождаме се из музеите! На осемнайсет месеца! Страхотно си прекарвам, нямам думи! Чета му всичко, обяснявам му всичко! Утре се заемаме с кубизма! А Марсел е в Китай! Знаеш ли, че бях болна? Много зле. Странна болест. Ужасен кошмар. Ще ти разкажа. Трябва на всяка цена да дойдете с момичетата у нас…

— Жозиан, искам да ти кажа, че Ирис…

— Тя никога не ми е звъняла. Сигурно сме много прости за нея.

— Тя умря.

Жозиан извика, а Жозефин долови Младши да ломоти: „Тя гое небето, тя добе, небето“.

— Ама как така, не може да бъде. Като го съобщя на Марсел, ще му увисне ченето!

Жозефин й разказа тихо. Жозиан я прекъсна:

— Недей да се самоизмъчваш, Жо. Достатъчно тежко е бездруго… ако искаш, ела вкъщи да си поплачеш, винаги си добре дошла. Ще направя чудесна торта. Коя ти е любимата?

Жозефин се разхлипа.

— Не ти е до торти сега, разбирам те, милата ми!

— Толкова си добра — не спираше да хлипа Жозефин.

— Ами децата? Те как го приеха? Не, не ми казвай. Пак ще се разплачеш…

— Ортанс… — започна Жозефин.

— Ето, видя ли, няма смисъл, ще се задушиш. Впрочем, кажи на Ортанс, че Марсел отиде в Шанхай да й зашлеви един в мутрата на онази Милен Корбие. Всичко си признала за писмата от Антоан, не знам дали няма да ти подейства още по-зле, но той наистина е бил изяден от крокодил. Тя го открила, така че няма лъжа, няма измама. Ами може и от това да се побъркала… Разтягала ги разни на Марсел как нямала свои деца, искала да осинови дъщерите ти, затова им пишела писъмца, светъл лъч в мъката й, все едно си имала деца. Ако искаш моето мнение, тя не е наред!

— Ортанс я беше разкрила…

— Дъщеря ти е супер оправна. Така си е! Милен обяснила, че тя била изпратила колета за спомен от Антоан, че запазила за себе си другата маратонка. Не знам доколко ти е ясна тази каша, но за мен е все едно гледам Орас Верне^[4].

— Орас Верне ли?]

— Ми да, светлосенки… никаква яснота. А красивият Филип, още ли си влюбена?

Жозефин се изчерви и погледна към Филип, който се обличаше.

— Човекът е добър, направо е златен, здраво го дръж!

Жозефин затвори телефона, усмихна се. После се сети за Младши и реши, че това дете наистина е необикновено.

Остана само да говори с Шърли, но тя знаеше, че както винаги Шърли щеше да й подейства като мехлем. Изчака Филип да излезе, за да й звънне. Шърли заяви, че ще вземе първия самолет за Париж.

— Не мисля, че се налага, честно казано. Няма да е много весело.

— Искам да съм до теб. Все пак се чувствам странно при мисълта, че е мъртва…

Думата отекна болезнено за Жозефин, тя отново се разплака. Шърли въздъхна и повтори: идвам, идвам, не плачи, Жо, не плачи.

— По-силно е от мен.

— Изреждай си разни думи. Думите винаги са ти действали успокояващо. О. Хенри казва някъде, че… знаеш ли какво?

— Не… И не ми пука!

— „Не пътищата, които избираме, а това, което е в нас, ни прави такива, каквито сме.“ Намирам, че тази мисъл добре характеризира Ирис. В нея имаше една голяма празнота, която тя искаше да запълни. Ти беше безсилна, Жо, не можеше нищо да направиш!

 

 

Беше шест сутринта, когато тримата полицаи звъннаха на вратата на Ерве Льофлок-Пинел.

Той отвори вратата, свеж и избръснат. Носеше зелена кабинетна пижама и един тон по-тъмно шалче. Високомерно се осведоми за причината да бъде неприятно изненадан от подобно ранно позвъняване. Полицаите му заповядаха да ги последва, защото имат заповед за арестуването му. Той вдигна презрително едната си вежда и ги помоли да не му говорят от толкова близо, понеже единият миришел на цигари.

— И какъв е поводът да ме безпокоите в този утринен час?

— Балът в гората — отговори един от полицаите, — ако се сещаш какво искам да кажа…

— Човек от селото ви е видял, теб и приятеля ти, как убивате красивата госпожа! — продължи другият. — Сега са пуснали драгата в блатото. Лошо ти се пише, баровец, среши се и тръгвай с нас.

Ерве Льофлок-Пинел трепна. Отстъпи няколко крачки и помоли да отиде да се преоблече. Тримата се спогледаха и кимнаха. Той ги покани в хола и отиде в стаята си, последван от един от униформените.

Двамата полицаи се разхождаха напред-назад и единият посочи с пръст костенурките зад стъклото сред листа от салата и парчета ябълки.

— Красив аквариум! — одобрително вдигна палец.

— Не е аквариум, а терариум. В аквариума се налива вода и се пускат рибки, в терариума — костенурки и игуани.

— Много си запознат, виж ти…

— Зет ми е луд по костенурките. Глези ги, грижи се тях, тича при ветеринаря, ако хремясат. Не разрешава да се танцува в хола, да се пуска силно музиката, щото вибрациите се отразявали зле на костенурките! Само дето още не ни е накарал да шепнем… а като минаваш, трябва да се движиш съвсем бавно!

— Значи и той е чалнат като този!

— Аз си трая заради сестра ми, ама си мисля, че не е съвсем наред…

— Тоя сигурно ги развъжда! Леле колко са много, къртят, не помръдват!

— Сега е размножителният им период. Сигурно са надули корема и ще снасят…

— Може да се окаже, че затова се е върнал от почивка…

— С лудите човек не скучае…

Те залепиха носове до стъклото, подраскаха с нокът, но костенурките не помръднаха.

Изправиха се разочаровани.

— Какво прави оня, колко време му трябва да се облече…

— Тия типове се контят, не излизат навън облечени как да е!

— Да отидем да видим какви ги върши?

В този момент колегата им изскочи в хола с вик:

— Нищо не можах да направя, нищо не можах да направя, той ме помоли да се обърна, докато си смени панталона, и скочи през прозореца!

Другите двама се втурнаха в стаята. Подът беше осеян с малки костенурки, свежи зелени листа от салата и пожълтели, повехнали едро нарязани парчета ябълки, грахови зърна, краставици, круши, пресни смокини. Прозорецът беше широко отворен.

Наведоха се и видяха в двора проснатото безжизнено тяло на Ерве Льофлок-Пинел, стиснал в ръка строшена коруба на костенурка.

 

 

Ерве Ван ден Брок видя ситроен C5 по алеята, която водеше към красивата къща на покойните му тъст и тъща, наследена от жена му след смъртта им. Камъчетата скърцаха под гумите на автомобила. Той вдигна поглед от книгата, която четеше, загъна ъгъла на страницата, за да си отбележи докъде е стигнал, остави я на градинската маса до шезлонга, на който седеше. Премести пакетчето с шамфъстък, който похапваше. Не му се понрави шумът на камъчетата, които се разхвърчаха по зелената гъста трева на моравата, за която се грижеше особено старателно градинарят. Тези хора нямат никакво възпитание. Не му се понрави и тонът, с който го поканиха да ги придружи.

— По какъв повод? — попита той с недоволен глас.

— Много скоро ще разберете… — отговори единият, загаси с крак цигарата си на тучната зелена трева и тикна пред очите му полицейската си карта.

— Ще ви помоля да вдигнете фаса, или ще звънна на моя приятел, областния началник на полицията… Ще му стане неприятно да научи за неприличната ви постъпка.

— Ще му стане още по-неприятно да научи какво сте правили онази вечер в гората до Компиен — контрира го по-дребният с белезници в ръка, които пусна небрежно да се поклащат.

Ерве Ван ден Брок пребледня.

— Сигурно има някаква грешка — отговори той по-меко.

— Ще ни я обясните — отговори дребният и отвори белезниците.

— Няма да се наложи… идвам с вас. — Той махна на жена си, която разсаждаше бамбукови стръкчета в едно сандъче. — Имам малко работа, ще се върна скоро…

— Или никога… — захили се подигравателно оня, който смачка фаса си в тревата.

 

 

Гласът на Жозефин се извиси, чист и мелодичен в мрачното подземие на крематориума в Пер Лашез.

— „О, вие, блуждаещи звезди, помисли изменчиви, умолявам ви, отдалечете се, оставете ме да говоря с Обичния, нека ме дари с благотворното си присъствие. Ти си моята радост, ти си моето щастие, моят ликуващ триумф, моят изпълнен с веселие ден. Ти си мой, аз съм Твоя, и така вовеки! Кажи, Обични мой, защо остави душата ми да се лута толкова дълго и да те търси толкова пламенно, без да Те намери? Търсих те в нощите сладострастни на този свят. Пребродих поля и планини, обезумяла като отвързан вихрогон, но накрая Те открих и сега си почивам, щастлива, безметежна и ефирна до Твоята гръд.“

Гласът й секна и се пречупи при последните думи и тя с върховно усилие успя да изрече: „Хайнрих Сузо, 1295-1366“^[5] — в знак на преклонение пред поета мистик, сътворил одата, която тя подари на прощаване на сестра си, положена сред цветята. „Сбогом, моя любов, моя спътнице в живота, красавице моя прекрасна.“ Тя сгъна белия лист и застана между двете си дъщери.

В крематориума на гробището „Пер Лашез“ не бяха дошли много хора. Сред опечалените бяха Анриет, Кармен, Жозефин, Ортанс, Зое, Филип, Александър, Шърли. И Гари.

Той пристигна с майка си със сутрешния влак. Ортанс не успя да скрие изненадата си, като го видя в хотел „Рафаел“. За миг остана на място, сетне се доближи до него, целуна го по бузата и прошепна: „Много мило, че дойде“. Същите думи, с които посрещна Анриет и Кармен. Филип бе направил опит да се свърже с някои от приятелките на Ирис: Беранжер, Анес, Надя. Беше им оставил съобщения на мобилните телефони. Нито една от тях не отговори. Вероятно бяха на почивка.

Ковчегът не се виждаше, затрупан от бели рози и огромни букети тъмновиолетови ириси, напръскани тук-там с жълти петънца. Имаше голяма снимка на Ирис, сложена на висока поставка; струнен квартет свиреше тихо Моцарт.

Жозефин бе подбрала откъси от текстове, които бе раздала на присъстващите, за да ги прочетат в знак на преклонение.

Анриет отказа под претекст, че нямала нужда от подобни преструвки, за да изрази болката си. Беше много разочарована от семплата церемония и рехавото присъствие. Стоеше изправена с широката си шапка тип мекица, нежната й батистена кърпичка, с която попиваше очите си с надежда да изцеди някоя сълза, бе съвсем суха. Поколеба се, преди да подаде буза на Жозефин. Беше от жените, които не прощават, и поведението й показваше недвусмислено, че смъртта не бе отнесла когото трябва.

Кармен полагаше големи усилия да седи изправена на стола си, риданията разтърсваха цялото й тяло. Александър стоеше тържествено, вперил очи в портрета на майка си, брадичката му не трепваше. Опитваше се да събере спомените си. По упоритото бърчене на веждите личеше, че не му беше лесно. За майка си имаше само бегли спомени: бърза целувка, ухание на парфюм, приглушено шумолене на пакети с покупки, които тя пускаше на пода в антрето с вик: „Кармен, направи ми опушен чай с две съвсем мънички препечени филийки. Умирам от глад!“, гласът й по телефона, възклицания на изненада, чревоугодие, фините й стъпала с лакирани нокти, разпуснатата й дълга коса, която му позволяваше да реши, когато бе щастлива. От какво щастлива? Заради кое нещастна? — се питаше той, изучавайки портрета на майка си, чиито големи сини очи го изгаряха с втренчен поглед. Дали това е достатъчно, за да изпиташ истинска мъка? Покрай нея той бе научил какво означава да си много красива жена и да искаш да бъдеш свободна, но да нямаш сили да се пуснеш от ръката на мъжа, който те издържа. Докато беше малък, си представяше, че тя играе роля на красива пленница и е затворена зад решетки. Когато баща му постави пред портрета голяма бяла свещ, той помоли да я запали. В знак на последна почит. „Довиждане, мамо“, каза и запали свещта. Дори тези думи му се сториха прекалено тържествени за красивата жена, която му се усмихваше. Изпита желание да й изпрати целувка, но се въздържа. Умряла е щастлива, щом е умряла, танцувайки. Танцувайки… и тази мисъл подсилваше чувството му, че до себе си не бе имал майка, а само красива непозната.

Зое и Ортанс стояха от двете страни на майка си. Зое бе мушнала ръка в ръката на Жозефин, стискаше я толкова силно, че щеше да й счупи пръстите, умоляваше я: не плачи, мамо, не плачи. За пръв път виждаше ковчег от толкова близо. Представи си студеното тяло на леля си под покрова от бели рози и лилави ириси. Не помръдва, не ни чува, очите й са затворени, студено й е, може би иска да излезе? Съжалява, че е умряла. Но вече е много късно. Няма да се върне никога. И веднага си помисли: за татко не е имало такъв красив бял ковчег, умрял е гол, борейки се с острите зъби, които са го разкъсвали; нямаше сили да понесе тази мисъл и с ридание се притисна до майка си, която я прегърна, отгатвайки мъката, която Зое бе таила, а тя най-сетне се бе отприщила толкова бурно.

Ортанс погледна листчето, което майка й бе дала да прочете и въздъхна, поредната мамина приумица! Сякаш сега й бе до поезия. Но какво да се прави… Тя изслуша до края Моцартовия струнен квартет и когато й дойде редът да прочете творбата на Клеман Маро^[6], зачете с треперещ глас и тутакси се намрази:

Отдавна виждам, че съм променен…

Прокашля се и продължи по-уверено и смело:

Отдавна виждам, че съм променен,

напразно е за младост да копнея —

и пролетта ми отлетя от мен,

и лятото ми хукна подир нея.

Любов, ти бе за мен всевластна фея,

слуга ти бях по суша и море;

да можех два живота да живея,

повярвай, бих ти служил по-добре!

И при мисълта, че Ирис би могла да стане от ковчега, да седне при тях, да поиска чаша шампанско, да си сложи гумени ботуши като мъжете, които чистят каналите, и да ги комбинира с розова блузка „Кристиан Лакроа“, се разрида. Плачеше, бясна, изправена, с вдигнати напред ръце, сякаш се опитваше да отблъсне пороя от сълзи, който я заливаше. Кой ни е крив! Какъв мрачен спектакъл! Висим тук като някакви кретени, циврим, скупчени в дъното на зловещата крипта, оплаквачи, които слушат Моцарт и рецитират стихове. А и оня там, дето ме зяпа с тъжния си вид на дългуч смотаняк! Само той липсваше! Остава да се доближи и да…

Тя се хвърли в обятията на Гари, който я прегърна нежно, сведе глава, докосна с брадичка главата й, притисна я силно с думите: не плачи, Ортанс, не плачи. И колкото по-силно я притискаше, толкова повече й се плачеше, но риданията й, странно, сякаш изразяваха нещо ново, непознато за нея, по-нежно чувство, щастие, от което я избиваше на плач и на смях, облекчение, голяма радост, от която сърцето й се свиваше, караше я да плаче и да се смее, нещо огромно и смътно, и облекчаващо, което докосваше с върха на пръстите, беше тук и не беше, уж го държеше, а не можеше да го хване, може би сдобряване преди нова раздяла, не знаеше точно. Искаше й се никога да не спира да плаче.

Стига, баста! По-късно щеше да прави анализи, когато й останеше повече свободно време, след като приключат оплакванията, жалейките, съболезнованията, сподавени в носните кърпички, след като зачервените носове, разрошените коси си върнат предишния вид. Тя се стегна, подсмръкна и си даде сметка, гневна, че никога не бе плакала и че й се случва за пръв път, та за капак в прегръдката на Гари, този предател под чехъла на Шарлот Брадсбъри! Тя рязко се освободи, върна се до майка си, здраво я хвана под ръка, за да види Гари, че епизодът с разнежването беше минал и забравен.

Обявиха, че тялото ще бъде отнесено за кремация. Опечалените близки да изчакат навън. Те напуснаха криптата дисциплинирано, в строен ред. Жозефин, хванала дъщерите си за ръце, Филип и Александър, Анриет сама, отбягвайки старателно Кармен, която стоеше самичка встрани. Шърли и Гари в края на процесията.

Филип бе решил да разпръсне праха на Ирис в морето пред дома им в Довил. Александър бе дал съгласието си. Също и Жозефин. Той съобщи решението си на Анриет, която се тросна: „Душата на дъщеря ми не може да бъде затворена в урна, постъпете както желаете. Аз си отивам вкъщи… Повече нищо не ме задържа тук“. Взе си довиждане с тях и обърна гръб. Кармен си тръгна на свой ред, след като почти се бе свлякла в ръцете на Филип, който й обеща, че и занапред ще има грижата за нея. Тя целуна Жозефин и като опечалена сянка пое по алеята на гробището.

Шърли и Гари тръгнаха да разгледат някои гробове. Гари държеше да види надгробните плочи на Оскар Уайлд и Шопен. Придружиха ги Ортанс, Зое и Александър.

Филип и Жозефин останаха сами. Намериха пейка на слънце. Филип взе ръката на Жозефин в своята и я погали.

— Плачи, любов моя, плачи. Плачи за живота й, защото сега тя почива в мир.

— Зная го. Но не мога да се овладея. Ще ми е нужно време, докато осъзная, че повече няма да я видя. Търся я навсякъде. Все ми се струва, че ще се появи, ще ни се присмее за тъжните физиономии.

Към тях вървеше руса жена в напреднала възраст. Носеше шапка, ръкавици и костюм с елегантна кройка.

— Познаваш ли я? — попита Филип тихо.

— Не. Защо?

— Защото съм сигурен, че ще ни заговори…

Те изправиха рамене в очакване, докато жената стигна до тях. Държеше се с голямо достойнство. Умореното й лице говореше за дълги безсънни нощи, а крайчетата на устните й бяха унило извити надолу като запетайки.

— Госпожа Кортес? Господин Дюпен? Аз съм госпожа Манжен-Дюпюи, майката на Изабел…

Филип и Жозефин станаха. Тя махна с ръка, че не е нужно.

— Във вестник „Льо Монд“ прочетох съобщението за кончината и исках да ви кажа… не зная как точно да… Малко е деликатно… Исках да ви кажа, че смъртта на сестра ви, госпожо, на съпругата ви, господине, не е била напразна. Тя донесе свободата на едно семейство… Може ли да седна? Вече не съм млада и тези събития бяха за мен сериозно изпитание…

Филип и Жозефин продължиха да стоят прави. Тя се отпусна на пейката и те отново седнаха. Тя сложи ръце, облечени в ръкавици, върху чантата си. Вирна брадичка, впери очи в лехата отсреща и се впусна в дълга изповед, която Жозефин и Филип изслушаха, без да я прекъсват, заради огромното усилие, което костваше на тази жена да се разкрие пред непознатите хора.

— Идването ми вероятно ще ви се стори странно, съпругът ми беше против, намира го неуместно, но според мен това е мое задължение на майка и баба и съм длъжна да го сторя…

Тя отвори чантата си. Извади няколко снимки, една от които Жозефин бе видяла на стената в спалнята на Льофлок-Пинел: сватбената снимка на Ерве Льофлок-Пинел и Изабел Манжен-Дюпюи. Обърса я с облечената си с ръкавица длан и заговори.

— Дъщеря ми Изабел се запозна с Ерве Льофлок-Пинел на бала на Политехниката, традиционно организиран в Операта. Тя беше на осемнайсет, той на двайсет и четири. Тя беше красива, невинна, току-що си бе взела матурата и не се смяташе нито за красива, нито за умна. Имаше ужасен комплекс за малоценност заради двете си по-големи сестри, които бяха завършили блестящо обучението си. Тя веднага се влюби и много скоро пожела да се омъжи за него. Когато ни съобщи за намерението си, ние я посъветвахме да бъде по-предпазлива. Ще бъда откровена, не гледахме с добро око на този брак. Не толкова заради произхода на Ерве, не затова, а защото ни се струваше труден характер, обидчив, извънредно мнителен. Изабел не искаше да чуе и се оказахме принудени да се съгласим за брака им. В деня преди сватбата баща й отново я умоляваше да се откаже. Тя му заяви в очите, че ако се опасява от неравностойния брачен съюз, за нея било без значение дали има селски произход, или са го хранили със сребърна лъжичка! Това бяха думите й… Затова повече не настояхме. Научихме се да прикриваме чувствата си и го приехме за зет. Младежът беше блестящ, не може да се отрече. Труден, но блестящ. По едно време успя да измъкне семейната банка от ужасно объркана ситуация, от този ден нататък го приехме като равен. Съпругът ми му предложи президентския пост и много пари. Той се отпусна, изглеждаше щастлив, отношенията ни се подобриха, станаха по-непринудени. Изабел сияеше. Беше бременна с първото си дете. Бяха много влюбени. Беше благословено време. Случваше се дори да съжаляваме, че се бяхме проявили като толкова… консервативни, толкова недоверчиви към него. Често си говорехме двамата с мъжа ми, когато бяхме сами, за този обрат. И после… — тя направи пауза, развълнувана, гласът й затрепери: — се роди Ромен. Красиво бебе. Беше одрал кожата на баща си, който беше луд за него. И… ни връхлетя трагедията, за която най-вероятно знаете… Изабел оставила бебешкото столче с Ромен на алеята на подземния паркинг, докато прибере в багажника покупките… Беше жестока драма. Бащата вдигнал малкия Ромен и лично го закарал в болницата. Прекалено късно! За един ден се промени. Затвори се в себе си. Имаше ужасни сривове. Почти престана да идва у нас. Само дъщеря ми, но рядко. Все по-рядко… Според думите й той заявявал, че бил „прокълнат“, че кошмарът пак започвал, само че този кошмар го изживяваше Изабел. Смятам, че страдаше от огромно чувство за вина, че се смяташе отговорна за смъртта на Ромен и не си прости. Бяхме я възпитали в християнската вяра и сигурно си е казвала, че трябва да изкупи вината си. Бавно и постепенно чезнеше. Подозирам, че е вземала успокоителни, че дори е злоупотребявала с хапчетата, живееше в постоянен ужас. Раждането на другите деца нищо не промени. Един ден помоли баща си да поговорят, искала да се махне, животът й се бил превърнал в голгота. Разказала му за цветовете, понеделник зелено, вторник бяло, сряда червено, четвъртък жълто, стриктното спазване на заповедите, които бил издал. Заявила, че тя можела да понася всичко, но не желаела нещастието да се стовари върху децата й. Когато Гаетан във вид на бунт си слагал пуловер на шотландски карета — взет най-вероятно назаем от някой приятел, — бивал жестоко наказван, както и цялото семейство. Изабел изнемогваше. Постоянно се опасяваше от неприятности, беше кълбо от нерви, разтреперваше се при най-незначителното провинение. Този ден мъжът ми й дал отговор, за който впоследствие жестоко съжаляваше: „Ти си го поиска, получи го, ние те предупреждавахме“, и още по-лошо, заявил на Ерве: „Изабел иска да ви напусне, не издържа повече! Вземете се в ръце!“. Сигурно тези думи са подействали като детонатор. Почувствал се е отхвърлен от жена си, може и да си е въобразил, че ще изгуби децата; според мен от този ден действително се е побъркал. Никой в банката не е подозирал нищо. Продължаваше да ръководи все така вещо и умело и съпругът ми не желаеше да се разделя с него. Беше се оттеглил и беше доволен, че зет му го наследи. Добре дошло за всички: за мъжа ми, за сестрите на Изабел и другите съдружници, които се уповаваха изцяло на него и само прибираха дивидентите. Казвахме си, че има някакви обезпокоителни мании, но в края на краищата кой ги няма? — тя спря за миг, вдигна кичур от кока си, който се бе изплъзнал, прибра го, приглади косата си с ръка. — След като научихме какво се е случило, помислих за вас, но най-вече, най-вече от плещите ми падна огромна тежест… А Изабел! Дойде, влезе в стаята ми, успя само да ми каже: „Свободна съм, мамо, свободна съм!“, и се срина психически и физически. Изчерпала е силите си. Сега за нея се грижи психиатър… Двете момчета също изпитват огромно облекчение. Те мразеха баща си, но не го изобличиха. С Домисий нещата се оказват по-сложни. Тя е станала двулично объркано момиче. Ще трябва време, много време и много любов. Ето какво имах да ви казвам, какво исках да знаете. Вашата съпруга, господине, сестра ви, госпожо, не си е отишла напразно. Тя спаси цяло семейство. — Жената се изправи също така сковано, както беше седнала. Извади писмо от чантата си и го подаде на Жозефин: — Гаетан ме помоли да ви го предам…

— Какво ще стане с него? — прошепна Жозефин, потресена от току-що чутата изповед.

— Записахме ги и тримата в чудесно частно училище в Руан. С името на майка им. Директорката е наша приятелка. Ще продължат образованието си нормално, няма да страдат от клюки. Дъщеря ми ще си върне моминското име. Тя желае и децата да сменят името си. Съпругът ми има известни познанства, не би трябвало да представлява трудност. Благодаря ви, че ме изслушахте, и ви моля да ме извините за странната ми постъпка. — Кимна им и си тръгна, както бе дошла, избледняла фигура от друго време, силна и същевременно покорна жена.

— Каква странна личност! — прошепна Филип. — Студена, стегната, но грижовна и внимателна. Франция и отколешните й богати буржоазни семейства. Всичко ще се нареди. В какъв ред по-точно е трудно да се каже. Любопитно ми е да разбера какво ще стане с децата… За тях нещата ще бъдат по-сложни. Връщането към установения ред не е достатъчно.

— Филип, не казвай на никого, но ми се струва, че живеем в свят на луди…

Едва тогава погледна плика, който й бе дала майката на Изабел Манжен-Дюпюи.

Беше от Гаетан за Зое.

 

 

На следващия ден всички се събраха в апартамента в хотел „Рафаел“. Филип поръча по телефона клуб сандвичи, кока-кола и бутилка червено вино.

Гари и Ортанс се докосваха, избягваха се, привличаха се, отблъскваха се. Ортанс не изпускаше от очи мобилния телефон на Гари. Той й предлагаше да излязат, да отидат на кино, тя отговаряше „защо не“, но точно тогава телефонът звънеше, той отговаряше, обаждаше се Шарлот Брадсбъри. Гласът му се променяше, Ортанс спираше на прага, пронизваше го с ядосан поглед и отказваше поканата за кино.

— Хайде! Колко си смешна! Давай да тръгваме! — заявяваше той, след като приключеше разговора.

— Вече не ми се ходи! — отвръщаше тя вкисната.

— Знам защо — казваше той с усмивка. — Ревнуваш!

— От тази дърта гад? За нищо на света!

— Тогава да идем на кино… Щом не ревнуваш!

— Чакам да ми звънне Николас… после ще видя.

— Дундестият?

— Ревнуваш ли?

Шърли и Жозефин се подсмихваха.

Филип предложи на Александър и Зое да ги заведе да видят обновения стъклен купол на Гран Пале.

— Аз ще дойда! — заяви Ортанс, игнорирайки Гари, който се възползва от поканата и тръгна подире й.

— Най-после сами! — провикна се Шърли, след като всички излязоха. — Дали да не поръчаме още една бутилка от това отлично вино?

— Ще се напием!

Шърли вдигна телефона, помоли да им качат още една бутилка от същото вино и продължи:

— Това е единственият начин да те накарам да си развържеш езика!

— Какво искаш да знаеш? — отвърна Жозефин и срита обувките си. — Нищо няма да ти кажа. Дори подложена на мъчението да изпия бутилка хубаво вино!

— Много си се разхубавила… Филип, нали?

Жозефин долепи два пръста до устните си, за да й покаже, че няма да каже нищо.

— Заедно ли ще живеете догодина?

Тя погледна с усмивка Шърли.

— Значи ще заживеете заедно?

— Все още е много рано… Александър трябва да бъде щаден.

— А Зое?

— И Зое също. За предпочитане е да поживея още малко заедно с нея. В края на седмицата ще ходим до Лондон или те ще идват в Париж. Ще видим.

— Тя ще продължи ли да се вижда с Гаетан?

— Вчера му се обади по телефона. Увери го, че за нея той си остава Гаетан, който я кара да се чувства като перце, и да се носи във въздуха, че Руан не е далеч от Париж и че аз съм готина майка!

— Може да се каже, че има право. А той?

— При него положението не е толкова розово. Ужасно се страхува да не прилича на баща си и да не полудее като него. Не може да спи от притеснение, има тежки кошмари. Баба му е намерила психиатър…

— На психиатъра ще му се наложи да лекува цялото семейство…

На вратата се позвъни, сервитьорът носеше виното. Шърли наля чаша на Жозефин и се чукнаха.

— За нашето приятелство, my friend — каза Шърли. — Нека бъде все така нежно, силно, красиво и здраво!

Жозефин щеше да отговори, но телефонът й звънна. Обаждаше се инспектор Гарибалди. Да й съобщи, че вече може да се върне вкъщи.

— Открихте ли нещо?

— Да. Сестра ви си е водила дневник…

— Може ли да го прочета? Бих искала да разбера.

— Тази сутрин го изпратих по човек и той ви очаква на рецепцията; дневникът ви принадлежи. Тя е заживяла в друг свят… Ще разберете, след като го прочетете.

Жозефин се обади на рецепцията. Веднага й донесоха плик.

— Неприятно ли ще ти бъде, ако го изчета веднага? — попита тя Шърли. — Нямам търпение. Толкова ми се иска да разбера…

Шърли направи знак, че ще изчака в съседната стая.

— Не. Остани до мен.

Жозефин разпечата плика, извади трийсетина листа и се съсредоточи. Докато четеше, лицето й пребледня.

Без да продума, подаде листовете на Шърли.

— Може ли? — попита Шърли.

Жозефин кимна и бързо отиде в банята.

След като се върна, Шърли вече беше приключила с четенето и се взираше в празното пространство. Жозефин седна до нея и склони глава на рамото й.

— Отвратително! Как е могла…

— Много добре зная какво е чувствала. Това състояние ми е познато.

— С мъжа в черно?

Шърли кимна. Седяха безмълвни, прехвърляха си една на друга листовете, гледаха елегантния почерк на Ирис, който към края беше станал разкривен, дребен и почти нечетлив.

— Като зацапана с петна от мастило тетрадка на първолак — каза Жозефин.

— Съвсем точно — отговори Шърли. — Той я е притиснал, подчинил я е като дете. Нужна е страхотна сила, за да се измъкнеш от хватката на подобна лудост…

— Но трябва да си луд, за да се оставиш да те хванат!

Шърли вдигна очи към нея, помръкнали от странна тъга.

— В такъв случай и аз съм била луда…

— Да, но ти си се спасила! Не си останала с онзи човек!

— На каква цена обаче! На каква цена! И продължавам да се боря всеки ден, за да не хлътна отново. Не мога да преспя с нито един мъж, толкова ми се струва отегчително и безлично! Това е пристрастяване, както е при дрогата, алкохола и цигарите. Не можеш да се откажеш. Все още си мечтая. Мечтая за онова пълно подчинение, загуба на съзнание, не знаеш кой си, за необяснимото сладострастие, което се изразява в очакване, болка, радост, чувството, че отново и отново си прекрачил границата… за кой ли път. В начина, по който отблъскваш заплахите на смъртната опасност, по който те се отдалечават. Тя е вървяла към смъртта, но мога да те уверя, че е вървяла щастлива, щастлива като никога преди!

— Ти си луда! — викна Жозефин и се дръпна от приятелката си.

— Мен Гари ме спаси. Любовта, която изпитвах към него. Той ми помогна да се измъкна от пропастта… Ирис не беше истинска майка.

— Но ти, ти си нормална, нали! Кажи ми, че си нормална! Кажи ми, че не съм заобиколена от луди! — извика Жозефин.

Шърли изгледа странно Жозефин, взря се в напрегнатото й лице и прошепна:

— Какво е „нормално“, Жо? И какво не е нормално? Who knows? Кой определя нормата?

 

 

Жозефин нахлузи маратонките си и извика Дю Геклен. Той лежеше пред радиото, заслушан в станцията TSF Jazz, и въртеше задница. Беше любимата му радиостанция. Слушаше я с часове. Когато прекъсваха за реклами, отиваше да подуши купичката си или се претъркулваше пред краката на Жозефин, за да го почеше по корема. После пак се връщаше на поста си. Когато тромпетът завиеше на високите тонове, той затъкваше уши в предните си лапи и клатеше обидено глава.

— Хайде, Дю Геклен, излизаме!

Трябваше да се размърда. Да излезе да потича. Да отблъсне смазващата я болка чрез усилие на тялото. Не желаеше да се изложи на опасността отново да умре. Но как е възможно? Как е възможно да продължава да ме боли все така силно? Никога няма да оздравея, никога!

Добре че ти си тук! Със смачканата си муцуна на злочест бандит, ласкаво говореше тя на Дю Геклен. Когато хората я питаха учудени „това вашето куче ли е?“, подразбирайки „вие ли си го избрахте толкова черно, толкова грозно, толкова тромаво?“, тя обидено отвръщаше: „Това е МОЕТО куче и друго не ми трябва!“. Дори да няма опашка, едното му ухо да е клепнало, да има перде на окото, да е олисяло на петна и да е нашарено с белези, вратът му е як, а главата здраво вкопана в раменете. За мен е най-хубавото куче. Дю Геклен пристъпваше важно-важно, горд от тази непробиваема защита, а Жозефин добавяше: „Хайде напред, Дю Геклен, тези хора нищо не разбират“.

Би трябвало винаги да е така, когато обичаш. Да не поставяш условия. Да не съдиш. Да не създаваш норми и да не правиш сравнения.

Аз не бях достатъчно добра, нали? Продължавам да не съм достатъчно добра. Не достатъчно, не достатъчно… Този рефрен съсипа детството ми, живота ми на жена и сега се опитва да опропасти любовта ми.

Скоро след смъртта на Ирис се бе обадила на Анриет. Попита я дали може да намери някои от детските им снимки, нейни или на Ирис. Искаше да ги сложи в рамки. Анриет отговори, че снимките били в мазето, че нямала време да рови, да търси и да преглежда.

— Впрочем, Жозефин, мисля, че е по-добре да престанеш да ми се обаждаш. Вече нямам дъщеря. Имах една и я загубих.

Силната вълна отново я поде, завъртя я, смаза я, отнесе я към откритото и сигурно щеше да я удави. След това обаждане всичко се размаза, изгуби очертания, стана неясно и смътно. Тя губеше почва под краката си. Никой и нищо не можеше да я спаси. Разчиташе единствено на себе си, на собствените си сили, за да стъпи здраво на земята.

Тази всевластна жена, нейната майка, не бе изгубила силата си да я убива отново и отново. Не можеш да се излекуваш от майка, която не те обича. В сърцето зейва голяма дупка и е нужна любов, за да се запълни! Никога не ти достига любов, постоянно се съмняваш в себе си, мислиш, че не си достоен за обич, че не струваш пукната пара.

Ирис може би е страдала от същата болест… Може би именно по тази причина се е хвърлила в тази своя любов-лудост. Приемала е всичко, понасяла е какво ли не, казвала си е: той ме обича, обича ме! Въобразявала си е, че е открила тъкмо любовта, способна да запълни бездънната дупка.

А аз, Дю Геклен, какво искам аз? Вече не зная. Имам любовта на двете ми дъщери. В деня на кремацията стояхме сплотени, държахме се за ръце и за пръв път почувствах, че трите сме едно цяло. Тази любов ми хареса. Сега ми остава да науча мъжката любов.

Филип си замина и настъпи нейният ред да потъне в мълчание. На раздяла бе казал: „Ще те чакам, Жозефин. Не бързам за никъде“, и я бе целунал нежно, отмахнал падналите кичури от лицето й, сякаш бяха коси на удавница.

„Ще те чакам.“

Вече не беше сигурна дали ще може да изплува.

Дю Геклен видя маратонките й и излая. Тя се усмихна. Той се изправи, грациозен като тюлен, който се върти върху леден блок.

— Наистина си затлъстял, да знаеш! Трябва да се поразмърдаш малко!

Два месеца не съм тичал, не е чудно, че съм натрупал тлъстинки, обясни той и се протегна.

На етажа на семейство Ван ден Брок се разминаха с брокерка от агенция за имоти, която водеше посетител да разгледа апартамента. „Аз не бих живяла в апартамента на убиец — твърдо заяви Жозефин на Дю Геклен, — но може би не са им казали!“ След като пуснаха драгата в езерото при Компиенската гора, водолазите извадиха труповете на три жени, напъхани в чували за смет и овързани с камъни. Инспектор Гарибалди й бе обяснил, че имало два вида жертви, такива, които изоставяли на улицата, и такива, които били обект на „специално отношение“. Ирис била от „специалните случаи“. Обикновено те били „обработвани“ от Льофлок-Пинел, който след това ги „предлагал“ на Ван ден Брок, прилагайки фантасмагоричен ритуал за пречистване, измислен от двамата. Ван ден Брок бил в затвора в очакване на съдебния процес. Водело се следствие. Била направена очна ставка със селянина и с жената от рецепцията на хотела, и двамата го разпознали. Той продължавал да отрича, твърдял, че бил само свидетел, че не бил в състояние да попречи на убийствената лудост на своя приятел. Вечерта на престъплението успял да се измъкне от полицая, натоварен да го следи, и се качил на взет под наем автомобил, паркиран на петстотин метра от дома му. И това ако не е умишлено! — ядоса се Жозефин. — За заблуда оставил собствената си кола пред кооперацията. Полицаят се хванал на въдицата. Очертаваше се процесът да е след две-три години. Щеше да се наложи отново да преживее този кошмар…

 

 

Есента бе дошла и листата ръждавееха. Бе минала една година! Една година, откакто обикалям езерото. Преди една година ходех на посещения при Ирис в клиниката, тя бе на прага на лудостта и ме обвиняваше, че съм й откраднала съпруга, сина, книгата. Жозефин тръсна глава, за да прогони мрачния спомен на фона на черните стволове на дърветата, започнали да се оголват от първите студове. Преди година си въобразявах, че виждам Антоан в метрото. Бил е негов двойник. Пак преди година полузамръзнала обикалях покрай езерото заедно с Лука, обзета от пълно безразличие. Дъждът заваля по-осезаемо, на тънки гъсти струйки, и Жозефин ускори темпото.

— Хайде, Дю Геклен, ще се опитаме да минем между капките…

Тя сви глава в раменете, сведе очи да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне на някоя пръчка, и установи, че Дю Геклен не я следва по петите. Продължи да тича, притиснала лакти до тялото, напрегнала ръце, крака, цялото си същество, борейки се с вълните, закалявайки сърцето си с всяка измината крачка.

Всяка седмица Марсел й изпращаше цветя, придружени с мило писъмце, „кураж, Жо, дръж се, ние сме с теб, обичаме те“. Марсел, Жозиан, Младши, новото й семейство, което не я мушкаше с нож безмилостно в сърцето.

Спря да потърси с очи Дю Геклен и го забеляза далеч отзад, клекнал и вирнал муцуна към нещо на хоризонта.

— Дю Геклен! Дю Геклен! Хайде! Идвай! Какво правиш там?

Тя плесна с ръце, засвири любимата си мелодия от филма „Мостът на река Куай“^[7], тропайки и повтаряйки името му след всяко потрепване. Дю Геклен не помръдваше. Тя се върна, коленичи до него и му заговори на ухо:

— Да не си болен? Или си сърдит?

Вперил поглед в далечината, той леко помръдваше ноздри и сякаш казваше: не ми харесва това, което виждам, не ми харесва това, което се задава на хоризонта. Тя бе свикнала с настроенията му. Беше деликатно куче, отказваше да яде небелен суджук. Направи опит да го вразуми, побутна го, подръпна го. Той се заинати и не се поместваше. Тя се изправи, огледа брега на езерото, докъдето й стигаше погледа, и забеляза… мъжа, който маршируваше с военна стъпка, увит в безбройните си шалове. От колко ли време не го беше виждала?

Дю Геклен изръмжа. Очите му станаха на цепки, проблясваха като два остри кинжала и Жозефин пошушна: „Този не го харесваш, нали?“. В отговор той заръмжа още по-силно.

Не й остана време да си обясни реакцията му: мъжът бе стигнал до тях и се спря. Нямаше помен от шаловете, с които преди се увиваше, сега лицето му беше открито, бебешки закръглено, накратко казано, доста приветливо лице. Очевидно беше попрекалил с бронзиращия лосион, защото по шията му се бяха разтекли оранжеви дири. Не се е напръскал равномерно, никак не е равномерно, отбеляза мислено Жозефин, на всичко отгоре вече сме ноември, направо е неуместно.

— Това вашето куче ли е? — попита той и посочи Дю Геклен.

— Това е моето красиво куче.

Мъжът се усмихна развеселен.

— Не бих употребил тази дума за Тарзан.

Тарзан? Какво смешно име за куче с такъв благороден нрав! Тарзан, онзи с препаската, дето скача от клон на клон, надава крясъци и ръфа банани? Примерът за добрия дивак, увековечен от Холивуд и доблестните му кинаджии.

— Не се казва Тарзан, а Дю Геклен.

— Не. Знам го, името му е Тарзан.

— Хайде, Дю Геклен, тръгваме си — изкомандва Жозефин.

Дю Геклен не помръдна.

— Това куче е мое, госпожо…

— Не е ваше. Това е моето куче.

— Моето е, то се изгуби преди около шест месеца…

Жозефин се обърка. Беше минало горе-долу толкова време, откакто бе прибрала Дю Геклен. Не знаеше какво да отговори и се ядоса:

— Не е трябвало да го изоставяте!

— Не съм го изоставил. Доведох го от провинцията, където живееше повечето време, и то избяга!

— Нищо не доказва, че това куче е ваше! Нямаше нито каишка, нито медальон…

— Мога да доведа свидетели, които единодушно ще потвърдят, че това куче ми принадлежи. Живя две години в моя дом в Моншеве, улица „Дю Пти Мулен“ номер трийсет и осем. Беше отличен пазач. При опит за кражба обирджиите го поразкрасиха, но той се би като лъв и не им даде да припарят до къщата. А после беше достатъчно да се покаже, и най-упоритите злосторници си плюеха на петите!

Жозефин почувства как сълзи напират в очите й.

— Хич не ви е грижа, че напълно са го съсипали!

— Такъв му е занаятът — куче пазач. Именно затова го бях взел.

— В такъв случай защо се разхождате тук, щом живеете в провинцията?

— Виждате ми се доста агресивна, госпожо…

Жозефин се поотпусна. От страх да не й отнеме Дю Геклен беше готова да хапе.

— Знаете ли — продължи по-отстъпчиво, — толкова го обичам и двамата така добре се разбираме. Аз например никога не го връзвам и той ме следва навсякъде. Слушаме заедно джаз, търкаля се по гръб, дава ми да го чеша по корема и ако престана да го галя или да му правя комплименти, той съвсем леко ме докосва по ръката, подканва ме да продължавам. Не бива да ми го отнемате, той е мой приятел. Преживях много тежки моменти и той бе до мен неотлъчно. Когато плачех, той виеше на умряло и ме ближеше леко и нежно, затова, нали разбирате, ако ми го вземете, ще бъде ужасно за мен и няма да мога, няма да мога…

Тогава вълната щеше да я отнесе…

Дю Геклен проплака, сякаш да подчертае истината, искреността на думите й, и непознатият свали гарда.

— За да дам отговор на вашия неделикатен въпрос, госпожо, ще ви кажа, че пиша. Текстове на песни, сценарии за съвременни опери. Работя с музикант, който има студио при Порт дьо ла Мюет, и всеки път, преди да отида при него, се съсредоточавам чрез разходка покрай езерото. Това е ритуал. Бих искал да не бъда обезпокояван. Имам известна популярност… — направи пауза, за да даде възможност на Жозефин да го разпознае. Но тъй като тя не прояви никаква почтителност, той продължи леко засегнат: — Увивах се като в пашкул, за да не ме безпокоят. Не вземах Тарзан със себе си, за да не ме разсейва. В деня, в който го доведох в Париж с намерение да го оставя на грижите на една приятелка, го изгубих. Точно тогава заминавах за Ню Йорк, за да присъствам на записите на музикална комедия на Бродуей. Той ми избяга и притиснат от времето, не можех да тръгна да го търся. Представете си колко бях изненадан да го видя сега тук…

— След като постоянно пътувате, той ще се чувства по-добре с мен…

Дю Геклен кратко изджавка, за да потвърди съгласието си. Мъжът го изгледа и отговори:

— Знаете ли какво ще направим? Аз ще поговоря с него, после и вие, след което ще се разделим и ще видим той след кого ще тръгне.

Жозефин поразмисли, погледна Дю Геклен, припомни си шестте месеца, през които бяха заедно. Според нея не бяха по-маловажни от двете години, които бе прекарал с непознатия, нали така? Освен това, ако ме избере мен, ще е някакъв знак. Знак, потвърждаващ, че съм достойна да бъда обичана, че си заслужава човек да се привърже към мен, че вълната не ме е погълнала и изтрила.

Тя отговори, че е съгласна.

Мъжът приклекна до Дю Геклен, заговори му тихо. Жозефин се отдалечи и застана с гръб към тях. Повика баща си, попита го: „Тука ли си? Бдиш ли над мен? Добре, направи така, че Дю Геклен да не се превърне отново в Тарзан Банана. Направи така, че и този път да прехвърля гребена на вълната, да доплувам до брега…“

Когато се обърна, забеляза как мъжът извади от пакет бисквитка с вкус на портокал, поднесе я на кучето да я помирише и от муцуната му се проточи прозрачна лига. Сетне той направи знак на Жозефин, давайте, ваш ред е да си поговорите с Дю Геклен.

Жозефин го прегърна и му прошепна съвсем тихичко: „Обичам те, дебеланко, обичам те и струвам много повече от портокалова бисквитка. Той има нужда от теб, за да пазиш красивата му къща, скъпия телевизор, прекрасните картини от стари майстори, тучната ливада, големия басейн, аз пък имам нужда от теб, за да ме пазиш мен. Добре си помисли…“

Дю Геклен продължаваше да точи лиги и обърна очи към мъжа, който поклащаше пакета, за да му напомни за жадуваната награда.

— Това, което правите, не е хубаво — отбеляза Жозефин.

— Всеки си има начини!

— Вашите не ми се нравят!

— Не започвайте отново да ме обиждате, защото ей сега ще си отведа кучето без много приказки!

Те си обърнаха гръб като съперници на дуел и се отдалечиха всеки в своята посока. Дю Геклен поседя доста време, душейки отдалечаващото се ухание на портокалова бисквитка… Жозефин не го погледна.

Тя стискаше юмруци, призоваваше всички звезди небесни, всичките си ангели пазители, вкопчени в дръжката на Големия черпак^[8], да насочат Дю Геклен към нея, да го накарат да забрави съблазнителния портокалов мирис. Аз ще ти накупя много по-вкусни, издути, хрупкави, пръхкави, глазирани, мекички, бухнали, всякакви, които ще измисля специално за теб. Тя вървеше със свито и объркано сърце. Да не се обръщам, защото ще го видя да се отдалечава, да търчи след някаква бисквита, и ще ми стане още по-тежко, съвсем ще се отчая.

Тя се обърна. Видя Дю Геклен, който вървеше след автора на песни, изпълнявани на Бродуей. Следваше го по петите, въртейки задница. Изглеждаше щастлив. Беше я забравил. Видя го как лапва бисквитката, глътва я наведнъж, как драска по пакета, за да получи още една.

Никога няма да бъда обичана жена. Една нищо и никаква портокалова бисквита ме срази безвъзвратно. Аз съм кръгла нула, грозна съм, тъпа съм, не съм достатъчно, достатъчно, достатъчно…

Тя сгуши глава в раменете си и се отказа да следи повече угощението на Тарзан Банана. Продължи с бавна крачка. Желанието й да потича се изпари. Да тича леко и безгрижно покрай тъмната вода и перестите снопчета тръстики. Непременно трябва да открия истински оправдателни причини за това, че ме напусна, иначе ще се пръсна от мъка. Вълната наистина ще ме отнесе завинаги… Ще ме е разбила…

Първо, Дю Геклен не беше мое куче, имаше изработени други навици с този стопанин, а както се знае, животът се състои от навици, а не толкова от свободна воля. Второ, сигурна съм, че му се искаше да остане с мен, но чувството му за дълг надделя. Не го бях нарекла Дю Геклен за нищо, той напълно си оправда името. Роден е, за да защитава дадена територия, верен е на своя крал. Не познава предателството. Не е променял възгледите си, не е преминал на страната на краля на Англия. Доказва, че е верен следовник на традицията на благородния си предтеча. Не съм гласувала доверие на предател. А в крайна сметка аз не проявих достатъчно уважение към природата му на боец. Въобразих си, че е мил и нежен, защото носът му е розов, а непознатият се е отнасял към него като към воин, закален в битките. Щях да го превърна в послушен домашен любимец и той го усети навреме!

Тя се бореше с напиращите сълзи. Да не заплаче, само да не заплаче. Пак ще потъне в солена вода, пак ще рискува да се удави. Престани! Помисли за Филип, който те чака, каза ти го. Той не говори празни приказки. Но моя ли е грешката, че усещам неясна мъглявост, че всичко се разпада, преди да стигне до мен, че съм като анестезирана? Аз ли съм виновна, че не мога да преодолея нанесения ми удар и съм принудена непрекъснато да лекувам раните от детството? Със сигурност Дю Геклен щеше да ми помогне, но трябва да се науча да се лекувам сама. Само на тази цена човек действително може да стане силен…

Тя почти бе стигнала до бараката, в която даваха лодки под наем, когато чу бесен галоп зад гърба си. Отстрани се, за да даде път на лудия, който можеше да я събори, ако не се дръпнеше, обърна глава да види кой е този смелчага и извика смаяна.

Беше Дю Геклен. Устремен към нея, той препускаше, сякаш примираше от страх, че няма да успее да я догони.

В муцуната си стискаше пакета с портокалови бисквити.