Пол Мерсон не беше просто барабанист. Пол Мерсон имаше група, с която в събота вечер свиреха по танцови забави. Майката на Пол Мерсон имаше гъвкаво привлекателно тяло, което й бе спечелило много почитатели. Тя работеше в отдела за връзки с обществеността на компания за алкохолни напитки. Понеже съпружеската вярност не беше ръководен принцип в живота на господин Мерсон, госпожа Мерсон разполагаше с неограничена свобода да кърши на воля гъвкавото си тяло за щастие на клиентите, които се възползваха от трептенията й, отначало вертикални, впоследствие хоризонтални. Разбира се, и тя извличаше определени ползи, някои кеш, в брой и на ръка, други по-фини и незабележими, с които умело се крепеше на поста си, обект на оспорвана надпревара от страна на немалко колежки.

Пол Мерсон бързо се ориентира в обстановката и видя какви изгоди може да извлече от кръшната снага на майка си. Когато някой господин желаеше да я изведе вечер и започнеше да я притиска повечко от допустимото, Пол Мерсон се изтъпанчваше пред чичкото и невинно се осведомяваше дали не желае да даде скромно тържество, на което той и неговият оркестър да посвирят, срещу заплащане, разбира се. Добри сме, дори много добри, можем да свирим каквото пожелаете, стари неща, но и парчета последна мода, не става въпрос за нещо голямо, представително празненство, такива работи, а само за танци, приятна обстановка, забавление, ей такива прекарвания. Като подгряваща група или можем да свирим накрая за закриване на вечеринката, на всичко сме съгласни. Животът на учащите се е труден, още не сме на възраст, та да си намерим истинска работа, а пък ни се иска да подменим инструментите или да обърнем някоя и друга бира. Вие имате връзки, все нещо ще ви хрумне, можете спокойно да ни препоръчате… Клиентът, който със замъглен поглед следеше полюшванията на госпожа Мерсон, се съгласяваше разсеяно: „да, да, защо не?“ — и се оказваше, че е хванат натясно, беше се накиснал, защото не бе внимавал достатъчно в картинката.

Ако клиентът отхвърлеше предложението, сластните полюшвания се прекратяваха, сякаш не бе ги имало.

Благодарение на тази хватка Пол Мерсон и „Скитниците“ свиреха на представянията и промоциите на тракторите марка „Ве Дирикс“, чипсовете „Клен дьой“, надениците „Рош Клер“. Окуражен от първите си ангажименти, скрепени с договори, Пол Мерсон се оказа доста дързък и напорист младеж, тръгнал да открива света и да се възползва максимално. Една вечер, когато Жозефин се оказа заета с някаква работна група и щеше да закъснее, Пол Мерсон почука на вратата на Зое.

— Искаш ли да слезеш при нас в мазето? Домисий и Гаетан ще дойдат. Техните са на опера. Дълги рокли и н’ам кво си. Ще липсват поне до един през нощта… Фльор и Себ няма да дойдат: техните организират роднинска сбирка.

— Имам да уча…

— Престани да се правиш на отличничка! Най-накрая ще си докараш неприятности!

Прав беше: в училище бяха започнали да я гледат накриво. Вече на два пъти й свиваха несесера с писалките, блъскаха я по стълбището и никой не искаше да се прибира заедно с нея след училище.

— Добре. Ще дойда.

— Супер. Чакаме те.

Той си тръгна с поклащаща се походка, която беше заучил и прилежно тренирал пред огледалото. Внезапно се закова на място, извърна се, палците закачени за джобовете и издаден напред ханш.

— Имаш ли бира в хладилника?

— Не. Защо?

— За нищо… Донеси лед.

Зое се беше притеснила. Тя харесваше Гаетан, но Пол Мерсон я впечатляваше, а пред Домисий Льофлок-Пинел се чувстваше неловко. Не можеше точно да каже защо, но имаше нещо хлъзгаво в това момиче. Не се разбираше какво представлява. Безупречна девойка, облечена като картинка с плисирана пола, с бяла блуза с якичка, или мацка, в чийто поглед от време на време проблясваше гадна искра. Момчетата си говореха за нея и се кискаха, а когато Зое питаше защо, те се разсмиваха още повече и облизваха устни.

Тя слезе към девет и половина. Седна в полутъмното мазе, едва осветено с една свещ, и заяви веднага:

— Няма да остана много дълго…

— Носиш ли лед? — попита Пол Мерсон.

— Имаше само това… — отговори тя и вдигна капака на пластмасовата кутия. — Да не забравя после да си я взема…

— Ох! Каква къщовница — присмя се Домисий, която си смучеше палеца.

Пол Мерсон измъкна бутилка уиски, четири чаши от горчица и ги напълни до средата.

— Съжалявам, нямам минерална вода — рече той и зави капачката на шишето, което мушна зад широка тръба, увита с черен изолирбанд.

Зое взе чашата си и притеснена погледна кехлибарената течност. Една вечер майка й отвори бутилка шампанско, за да отпразнуват успеха на книгата й, тя опита и се втурна в банята да го изплюе.

— Не ми казвай, че никога не си близвала! — прихна Пол Мерсон.

— Остави я — обади се Гаетан. — Въздържанието не е недостатък!

— Но си е просто прекрасно да си пийнеш — заяви Домисий и протегна крака на бетонния под. — Аз не бих могла да живея без алкохол!

Виж ти каква позьорка, си каза Зое. Прави се на фатална прелъстителка, а всъщност е една година по-малка от мен.

— Хей, знаете ли за какво служи половин куче? — подвикна Гаетан.

Те чакаха да чуят отговора, смучейки ледените кубчета. Зое седеше с чувство на неудобство. Ако не пиеше, щяха да си помислят, че е загубенячка. Реши да излее съдържанието на чашата тайно зад гърба си. Беше толкова тъмно, нямаше да забележат. Тя се доближи до тръбата, облегна се на нея, извъртя ръка, смъкна я леко към пода и изля чашата си.

— Да води едноок!

Зое се разсмя от сърце и се отпусна.

— А знаеш ли каква е разликата между пастис 51 и 69? — попита Пол Мерсон, ядосан, че Гаетан бе на път да го засенчи.

Те отпиха, почудиха се за отговора. Пол Мерсон се израдва.

— Сигурно е нещо гадно — заяви Гаетан.

— Ще останеш разочарован! Не се ли сещате?

И тримата поклатиха отрицателно глави.

— Едното е с дъх на анасон, а другото на анус!

Те се разцвилиха от смях. Зое скри лицето си в сгъвката на лакътя и се престори, че се смее. Пол Мерсон извади отново бутилката и попита:

— Още по една глътка?

Домисий подаде чашата си. Гаетан отказа, не мерси, поне не засега; Зое повтори думите му.

— А… няма ли кола? — осведоми се тя предпазливо.

— Не…

— Жалко…

— Следващия път ти донеси! Следващия път всеки да донесе по нещо и ще си направим истински купон. Може дори да инсталираме уредба… Аз ще поема озвучаването, Зое кльопачката, а Гаетан и Домисий плячката.

— Няма да стане! Не ни дават джобни! — обясни Гаетан.

— Добре тогава, Зое, ти ще донесеш хапването и пийването, а аз ще помогна за алкохола…

— Но аз…

— Вие сте тъпкани с мангизи, така казва майка ми, книгата на майка ти била на първо място по продажби!

— Но така не е честно.

— Трябва да знаеш какво искаш. Искаш ли да си в компанията, или не искаш?

Зое не беше много сигурна, че иска да е в компанията. Мазето вонеше на мухъл. Беше студено. Дребните камъчета й се забиваха в дупето. Намираше адски тъпо да седи на бетона, да се хили на неразбираеми шеги и да се налива с горчиви питиета. Чуваше странни шумове, представяше си, че има плъхове, прилепи, змии. Доспа й се, не знаеше какво да каже. Не беше се целувала с момче. Ако се отдръпнеше, щеше да остане сама. Накрая се съгласи с крива усмивка.

— Добре, дай лапа!

Пол Мерсон подаде длан и Зое без особено въодушевление я удари. Откъде щеше да намери пари да купи нужните продукти?

— А те какво ще правят тогава? — попита Зое за Гаетан и Домисий.

— Ние нищо не можем да направим, защото нямаме пукната пара! — изръмжа Гаетан. — С баща като нашия няма развлечения, купони, веселби. Ако разбере, че сме тук, ще ни убие!

— Добре че се случва да излязат понякога — въздъхна Домисий и отпи от ръба на чашата. — И ако успеем да разберем предварително…

— А брат ви, той да не вземе да ви изпорти? — попита Пол Мерсон.

— Шарл-Анри? Не. Той е на наша страна.

— Защо тогава не дойде с вас?

— Има нещо да свърши и ще ни прикрие, ако се приберат по-рано… Ще каже, че сме слезли в двора, защото сме чули шум, и ще дойде да ни вземе. По-добре той да пази, защото, ако ни олепят, работата ще стане много дебела, ама много!

— Моята майка е страхотна, даже супер страхотна — намеси се Пол Мерсон, понеже не можеше да търпи да не е в центъра на вниманието. — Разказва ми всичко, с мен споделя…

— Майка ти е страхотна мацка — отбеляза Гаетан. — Чудя се как може едни да са супермацки, а други да са такива убитаци?

— Защото, когато се чукаш нормално, удобно излегнат, съсредоточен, чертаеш красиви издължени линии, от които се получават красиви женски тела. Ако се чукаш с гъза нагоре и се пресукваш от кеф, излизаш от очертанията и правиш мазни кървавици…

Всички прихнаха. С изключение на Зое, която се замисли за своите родители. Сигурно се бяха чукали удобно полегнали, когато са правили Ортанс, и са се пресуквали, когато са я правили нея.

— Ако се чукаш и се тресеш като чувал с орехи например, бъди сигурен, че ще се пръкне някакво недоразумение с целулит! — продължи Пол Мерсон, горд от обяснението си, подкрепено с красноречиви примери, в желанието да разгърне напълно дарбата си на комик.

— А пък аз дори не мога да си представя нашите да се чукат, освен под заплаха! — измърмори Гаетан. — Баща ми трябва да му опрат цевта на слепоочието… Баща ми, мразя го. Той ни тероризира.

— Престани да се нервиш! Толкова е лесно да го преметнеш — заяви Домисий. — Свеждаш очи, подчиняваш се и той е напълно заблуден! Можеш да си правиш каквото искаш зад гърба му. Ама не, ти винаги трябва да се опълчваш срещу него!

— Един път скивах майка как се чука — заразказва Пол. — Страхотно! Хич не си поплюва! Раздава се яко! Не успях да видя докрай, защото по едно време се затвориха в банята, но после тя ми разказа, че оня се изпишкал върху нея!

— Бррр! Отвратително — извикаха в един глас Гаетан, Домисий и Зое.

— И тя наистина ли му е позволила да го направи? — настоя Домисий.

— Да. Бутнал й сто евро!

— Тя ти го каза? — попита Зое, опулила очи.

— Вече ти казах, че споделя с мен всичко…

— Пиян ли е бил? — продължи да разпитва страшно заинтригуваната Домисий.

— А, не! Просто си правел кефа да пикае върху нея.

— След това срещали ли са се пак?

— Да, обаче тя вдигнала тарифата! Не е тъпа!

Зое едва се сдържаше да не повърне. Стискаше зъби, за да спре повдигането. Стомахът й се бунтуваше. Вече нямаше да може да се разминава с госпожа Мерсон, без да си запушва носа.

— А баща ти къде е, когато оня е пикал? — се осведоми Домисий, учудена от съпружеския живот на тази странна двойка.

— Баща ми си пада по сексклубове. Ходело се поединично, без женски… Иначе се разбират идеално. Не се карат, винаги са в добро настроение!

— Ами тогава излиза, че никой не се грижи за теб, така ли? — каза Зое, която съвсем не беше сигурна, че разбира всичко, за което си говореха.

— Сам си се грижа. Зое, ти нищо не пиеш…

Зое стискаше зъби да не си изповръща червата и само показа празната си чаша.

— Да ти се неначуди човек, имаш яка глътка! — изкоментира Пол и отново й наля. — Можеш ли да я гаврътнеш до дъно?

Зое го зяпна притеснена. Някаква нова игра ли е, до дъно?

— Това не е за момичета — отвърна тя в желанието си да се покаже на висота.

— Зависи за кои! — възрази Пол.

— Ако искаш, аз мога да я гаврътна до дъно! — намеси се нафукано Домисий.

— До сухо дъно и влажна къдравелка!

Домисий се полюшна и се изхили глупаво.

За какво ли си приказват? — недоумяваше Зое. — Сякаш всички бяха наясно с нещо, което за нея беше пълна мъгла. Все едно съм била болна и съм отсъствала от училище. Няма повече да слизам в мазето. Предпочитам да си седя сама вкъщи. С Плосък татко. Искаше да си върви. Потърси пипнешком в тъмното пластмасовата кутия, в която беше донесла кубчетата лед, и си съчини оправдание за тръгването си. За да не я помислят за глупачка и за бъзла.

Точно в този момент Гаетан преметна ръка през раменете на Зое и я притегли към себе си. Целуна я по косата и потърка нос в челото й.

Тя изведнъж омекна, почувства как силите я напускат, гърдите й напращяха, краката й се удължиха, на устните й цъфна потайна усмивка на щастлива жена и тя облегна глава на рамото на момчето.

Ортанс разказа всичко на Гари.

Беше звъннала на вратата му в два и половина през нощта цялата в кръв. Той смаяно възкликна: Oh! My God! — и й направи път да влезе.

Докато почистваше лицето й с кислородна вода и кърпа — съжалявам, скъпа моя, нямам нито памук, нито хартиени салфетки, аз съм момче, — тя му разказа за капана, в който беше паднала.

— … Само не ми отговаряй „нали ти казвах“, защото вече е много късно, защото ще завия от ярост и ще ме заболи още повече!

Той обработваше раните й милиметър по милиметър с нежни и уверени движения, тя го наблюдаваше поуспокоена и трогната.

— Все повече се разхубавяваш, Гари.

— Не мърдай!

Тя дълбоко въздъхна и изписка. Беше я натиснал по горната устна.

— Мислиш ли, че ще бъда обезобразена?

— Не. Раната е повърхностна. Отокът ще се задържи няколко дни и после ще спадне и раната ще се затвори… Раните не са дълбоки.

— Откога си станал лекар?

— Изкарах курс за първа помощ във Франция. Подготвях се за спасител и майка ми настоя да го продължа тук.

— На твое място бих изчезнала от такъв курс.

— Как можах да забравя: грижите за другите не влизат в твоята житейска програма!

— Много правилно! Съсредоточавам се върху себе си… и това ми отваря работа: доказателството е налице! — тя посочи с пръст лицето си и помръкна, много я заболяваше, когато се усмихваше.

Беше я настанил на стол в големия салон. Тя зърна пианото, отворени партитури, метроном, молив, тетрадка за солфеж. Навсякъде имаше разхвърлени книги, разтворени, захлупени на масата, на перваза на прозореца, на канапето.

— Ще се наложи да говоря с майка ти, за да ми помогне. Ако оставим нещата така, отново ще се появят. Във всеки случай повече няма да стъпя вкъщи! — тя го погледна настоятелно с молба да я подслони и той кимна безпомощно.

— Остани тук… утре ще говорим с майка ми…

— Може ли да легна при теб тази нощ?

— Ортанс! Прекаляваш…

— Не, само защото иначе ще имам кошмари…

— Добре, но само за тази нощ… и да не си мръднала от твоята половина на леглото!

— Обещавам! Няма да те изнасиля…

— Много добре знаеш, че не става дума за това…

— Ясно, ясно!

Той се изправи. Огледа лицето й с угрижен вид. Почисти още малко тук и там. Тя се нацупи.

— Няма да пипам гърдите. Можеш да се справиш и сама… — той й подаде шишенцето и кърпата.

Тя стана, отиде до огледалото над камината и се зае да обработва раните.

— Утре ще облека пуловер с висока яка и ще си сложа черни очила!

— Можеш да кажеш, че са те нападнали в метрото…

— И ще пипна малката мръсна твар, за да й кажа две думи насаме.

— Според мен тя повече няма да се появи в училището…

— Мислиш ли?

Отидоха да си легнат. Ортанс се сгуши в края на леглото. Гари на другия край. Тя лежеше с отворени очи и чакаше да й се доспи.

Ако затвореше очи, щеше отново да изживее цялата сцена, а никак не й се щеше. Долавяше неравномерното дишане на Гари. Останаха така доста време, дебнеха се, после Ортанс неочаквано почувства как я докосна ръката му и гласът на Гари каза:

— Не се страхувай. Тук съм, до теб.

Тя затвори очи и веднага заспа.

На сутринта Шърли дойде. Тя ахна от изумление при вида на подутото лице на Ортанс.

— Много впечатляващо… Не е зле да отидеш в полицията да подадеш жалба.

— Няма смисъл. Трябва тях да ги сплашим.

— Разкажи ми всичко — хвана я за ръката Шърли.

За пръв път проявявам жест на нежност към нея, си каза тя.

— Не им казах истинското ти име, Шърли. Измислих имена за теб и за Гари, но пък им дадох името на шефа ти: Закари Горджак… и това го накара да миряса! Поне дотолкова, че да се махне от банята и да отиде при другите джуджета да им съобщи.

— Сигурна ли си, че не си споменала Гари? — попита Шърли.

Помисли си за мъжа в черно. Кой знае дали не беше замесен в нападението срещу Ортанс. Дали не е било някакъв заобиколен начин да стигне до Гари. Тя постоянно трепереше за сина си.

— Абсолютно сигурна. Само казах името на Закари Горджак… само това и нищо друго. А, да! Разказах за катастрофата, на която е станала жертва дъщеря му Никол…

— Добре — реши Шърли. — Ще съобщя на Закари. Според мен после няма и да си помислят да шавнат… Но ти засега бъди внимателна. Смяташ ли да се връщаш в училище?

— Да не би на всичкото отгоре да я оставя да си развява байрака мръсната твар! Днес следобед отивам… Да си поговорим!

— А къде ще живееш междувременно?

Ортанс се извърна към Гари.

— При мен — каза той, — но ще й се наложи да си потърси друг апартамент…

— Не искаш ли да остане тук? Мястото е достатъчно.

— Имам нужда да бъда сам, мамо.

— Гари… — настоя Шърли. — Моментът не е подходящ да проявяваш егоизъм!

— Не е там работата! Но имам толкова много неща, които трябва да реша, затова ми е нужно да бъда сам.

Ортанс чакаше мълчаливо. Той явно беше в правото си. Странно колко добре се разбират тези двамата, си каза Шърли.

— Или пък ще й оставя апартамента и ще се преместя да живея другаде… За мен е без значение.

— Изключено — заяви Ортанс. — Аз ще си намеря жилище. Само ми трябва малко време да поогледам…

— Добре.

— Благодаря — рече Ортанс. — Наистина си готин. И ти също, Шърли.

Шърли се възхити на това момиче, което се беше опълчило на петима бандюги, беше се измъкнало през прозореца посред нощ, лицето и гърдите му бяха нашарени от побоя и през ум не му минаваше да хленчи и да се вайка. Може би не съм я преценила правилно…

— А, и още нещо, Шърли, последно — добави Ортанс. — Нито дума, нали, нито дума за това на майка ми…

— Но защо? — заекна Шърли. — Редно е да…

— Не — прекъсна я Ортанс. — Ще се съсипе. Ще се тревожи за всичко, няма да мигне, ще трепери като лист и в резултат на всичко това ще започне да ми досажда… Меко казано!

— При едно условие обаче… — би отбой Шърли. — Ще ми казваш всичко на мен. Абсолютно всичко! Обещаваш ли?

— Обещавам — отговори Ортанс.

Гари се бе оказал прав. Агата не се появи на училище следобед. А Ортанс предизвика стълпотворение, обсаждаха я с въпроси и се чуваха ужасени възклицания. Наложи се да отговаря на всеки поотделно, без значение дали я оглеждаха с отвращение, или със съчувствие. Поискаха да си свали очилата, за да видят колко е пострадала. Тя отказа с обяснението, че не е панаирджийско чудо, и помоли да я оставят на мира.

Закачи кратко съобщение на училищното табло за обяви.

Уточняваше, че търси съквартирантка, която не пуши и не употребява алкохол, целомъдрена по възможност, добави наум, докато забождаше бележката на таблото.

Когато се прибра в апартамента на Гари, той беше на пианото. Прекоси антрето на пръсти и отиде до стаята си. Познаваше мелодията, изпълняваше я Бил Еванс, Time remembered. Изтегна се на леглото, събу си обувките. Музиката беше толкова тъжна, че когато сълзите започнаха да се стичат по страните й, тя не се учуди, прие го за напълно естествена реакция след преживяното. Не съм от стомана, и аз съм човек с емоции, с чувства, си каза тя, строго и същевременно изненадана, като всички хора, убедени, че са непобедими, които внезапно откриват пукнатина в бронята. Ще полежа десетина минути и отново ще поема напред въоръжена. Продължаваше да поддържа мнението, че емоциите сериозно увреждат здравето.

Мина цяла седмица, докато получи отговор на обявата си за съквартирантка. Казваше се Ли Мей, беше китайка от Хонконг и очевидно не се шегуваше с принципите: беше изгонила предишната си съквартирантка заради една изпушена цигара на балкона на стаята й. Апартаментът имаше отлично местоположение точно зад Пикадили Съркъс. Разумен наем, на висок етаж. Ортанс прие.

Покани Гари на ресторант. Той се зачете в менюто, сериозен като счетоводител, който проучва годишния баланс. Поколеба се между морски дарове и яребица със зеленчуци и подправки. Реши да си поръча яребица и мълчаливо зачака ястието, скрил поглед зад черния си перчем. Наслаждаваше се на всяка хапка, сякаш приемаше причастие.

— Съжителството се оказа приятно за мен. Ще ми липсваш — заяви с въздишка Ортанс по време на десерта.

Той остави комплимента без отговор.

— Би могъл да проявиш любезност и да отговориш „и ти ще ми липсваш“ — отбеляза тя.

— Имам нужда да бъда сам.

— Зная, зная…

— Човек не може да се ангажира с ДВАМА: със себе си и с друг. И без това е ужасно трудно да разбереш какво искаш самият ти…

— О, Гари! — въздъхна отново тя.

— Ти си най-сполучливият пример, Ортанс.

Тя подбели очи и неочаквано смени темата:

— Забеляза ли, че вече не нося черни очила? Гримирах се много силно, за да прикрия синините!

— Забелязвам всичко в теб… Винаги! — заяви той безучастно.

Тя се смути и сведе очи пред настоятелния му поглед. Взе да чертае с вилицата успоредни линии по покривката.

— Какво стана с Агата? Чу ли нещо за нея?

— Не ти ли казах? Напусна училището! Насред годината! Един преподавател съобщи преди началото на лекцията: „Агата Натие напусна. По здравословни причини. Върна се в Париж“.

Той притвори очи, да се наслади на последната хапка печена ябълка с мед, която прокарваше със сорбе с калвадос.

— Телефонирах у тях и майка й ми съобщи, че била болна, не знаели какво точно ставало с нея… Помолих я да й предаде, че искам да говоря с нея, тя попита за името ми, отиде да провери дали дъщеря й е будна — каза, че непрекъснато спяла. Върна се й ми обясни, че Агата не можела да стане, за да си приказваме. Прекалено била уморена. Как ли не, умряла е от шубе, така ми се струва! Не губя надежда. Някой ден ще отида да я причакам пред тях с чадър в ръка! Чадърът оставя чудесни следи, нали?

— Не колкото коженият колан!

— А… сярната киселина?

— Идеално!

— Откъде се взима?

— Нямам представа!

— Не си дояде десерта! Не ти ли хареса? Не е ли вкусно?

— Напротив! Наслаждавам се… Превъзходно е, Ортанс. Благодаря ти.

— Нещо си разсеян, сякаш не си тук…

— Мислех си за майка ми и оня Закари.

Ортанс не спомена повече за инцидента пред Шърли, но получи уверението й, че Закари Горджак бил сторил необходимото. Твърде е възможно петимата да са на дъното на Темза. Пет мургави черноризи джуджета с бетон на краката. Твърде е възможно, преди да поемат към дълбините, да са успели да попитат Закари за причината за жестокото отношение към тях и силно се надявам той да е споменал името ми.

Тя извади пачка банкноти и с победоносно тананикане я тупна върху сметката, която сервитьорът току-що бе донесъл.

— За пръв път каня момче в ресторант! Боже, май поемам по лошия път!

Те се прибраха пеша, хванати под ръка, говореха си за биографията на Глен Гулд, която Гари току-що си бе купил. Минаха през парка. Гари потърси с поглед катеричките, но вероятно вече спяха. Беше красива вечер, небето бе осеяно със звезди. Ако ме попита дали зная имената на звездите, значи не е за мен, реши Ортанс. Мразя хората, които искат да ти напълнят главата с имената на звездите, столиците на държавите, различните валути, планинските върхове, значенията на всички ненужни неща, напечатани на гърба на пакетите със зърнени храни.

— Някои са алергични към Глен Гулд — обясняваше Гари. — Според тях свирел все едни и същи неща… има и такива, които са луди по него и обожават дори паянтовото му столче за пианото.

— Не е добре да обожаваш… Няма идеални хора.

— Баща му измайсторил това столче за него през 1953. Оттогава сядал винаги на него, дори когато е било пред разпадане. За него това е било като играчката, с която децата се приспиват… — произнесе последните думи с леко разтреперан глас. Улови погледа й и неочаквано я попита: — Защо ме гледаш така?

— Не зная. Стори ми се, че се развълнува…

— Аз? Защо?

Ортанс не можеше да каже точно защо. Продължиха да вървят мълчешком.

Колко време стана, откакто го познавам, се замисли Ортанс, осем-девет години? Израснахме заедно, обаче не мога да го възприемам като брат. Щеше да е по-добре, нямаше да се опасявам, че може да се влюби истински в някоя друга. Има да свърша толкова работа, преди да му се разкрия, толкова работа, която все мен чака.

— Знаеш ли имената на звездите? — полюбопитства Гари, вдигайки лице към небето.

Ортанс се закова на място и си запуши ушите.

— Какво ти става? — обърна се той към нея разтревожен, взря се напрегнато в лицето й.

— Не. Нищо ми няма. Всичко е наред — успокои го тя.

В погледа му се четеше такава тревога, в гласа му трептеше толкова нежност, че коленете й се разтрепериха. Дошло беше време да се изнесе от апартамента му. Започваше да става ужасно сантиментална.

От сепаретата долитаха превъзбудени гласове, откъслечни разговори и за миг Жозефин се поколеба на входа на ресторанта. Сякаш влизаше в „Хиляда и една нощ“: дълбоки канапета, дебели декоративни възглавници, статуи на гологърди жени, къдрави зелени растения, снежнобели орхидеи, меки като кадифе, пъстри килими, фотьойли с широко стъпили крака, натрупани безредно мебели със странни форми. Сервитьорките приличаха на модели, наети почасово, или на статистки и когато се появяваха с менюто или с молив и бележник в ръка да записват поръчките, все едно бяха от някакво модно дефиле. С дълги слаби крайници, с равнодушни лица, те се усмихваха машинално и все едно подаваха визитките си, докосваха Жозефин с фините си бедра, сякаш я питаха: „Как попаднахте тук вие, толкова безлична жена?“.

Жозефин се чувстваше много притеснена. Няколко пъти Ирис отлагаше датата на запланувания обяд. Всеки път го изместваше под най-различни претексти: епилация с карамелизирана захар, час при фризьора, при зъболекаря за почистване на зъбния камък. Жозефин се чувстваше унизена. Огромното удоволствие, което беше изпитала, когато Ирис й се обади за пръв път, съвсем се беше изпарило. При мисълта да се срещне отново със сестра си изпитваше единствено и само смътно чувство на притеснение.

— Имам среща с госпожа Дюпен — смотолеви Жозефин на момичето, което посрещаше клиентите на входа и ги придружаваше до местата им.

— Заповядайте — покани я с жест ефирното създание с неимоверно дълги крака. — Идвате преди нея…

Жозефин я последва, стъпваше внимателно да не събори нещо по пътя. Вървеше подир слаломиращата между масите минипола и се чувстваше тежка, смотана и непохватна. Отне й два часа, докато избере какво да си облече, смазана сред враждебно настроените закачени в гардероба й тоалети, измъкна най-красивия, но реши, че ще е по-добре да нахлузи стари дънки.

— Няма ли да оставите палтото си на гардероба? — осведоми се създанието учудено, сякаш Жозефин беше пренебрегнала протокола.

— Ами…

— Ще ви изпратя гардеробиерката — заяви момичето и извърна очи да погледне към нещо по-бляскаво.

На вратата се беше появил киноактьор и момичето не гореше от желание да си губи времето с падналия му се тежък случай.

Жозефин се насади на червения стол, толкова нисък, че за малко да се прекатури на пода. В последния миг успя да се хване за кръглата маса, повлече покривката и едва не събори наредените чинии, чаши и прибори. Все пак успя да запази самообладание и подаде горната си дреха на гардеробиерката, която невъзмутимо проследи инцидента, без да се намесва. Тя си пое дъх, паникьосана. Беше станала вир-вода. Повече нямаше да мръдне оттук дори да й се наложеше да отиде до тоалетната. Движението криеше прекалено много опасности. Щеше да изчака тихо-кротко появата на Ирис. Сетивата й бяха така напрегнати, че най-беглият поглед, най-лекият подигравателен тон щяха да я наранят.

Седеше и се молеше посетителите да я забравят. Двойки наоколо пиеха шампанско и се смееха. Всичко у тях беше лекота и грация. Откъде ли се бяха научили на такива свободни маниери? Всъщност не е толкова просто, си каза Жозефин, зад тези красиви фасади се крият лъжи, грубости, коварства, тайни. Усмихват се, а в ръкава са скрили кама и са готови да нападнат. С тази разлика, че те са усвоили изкуството, което за мен е напълно непознато: изкуството на преструвките.

Тя скри крака под масата — не биваше да слага тези обувки, — мушна ръцете си под бялата салфетка, плачеха за маникюр — и зачака Ирис. Нямаше начин да я пропусне. Запазената за двете маса беше в центъра на ресторанта.

Щеше да види отново сестра си…

От известно време живееше сред буря от объркани мисли. Ирис. Филип. Ирис. Филип. Филип… В името му имаше ведро и спокойно щастие, смътно удоволствие, което смучеше като бонбон и бързо-бързо изплюваше, защото започваше да й се гади от сладост. Невъзможно, виеше бурята в главата й, забрави го, забрави го. Беше длъжна да го забрави, разбира се. И ще го забрави. Не би трябвало да е толкова трудно. Любовна връзка не може да се завърже за десет минути и половина пред готварската печка. Смешно. Старомодно. Тъжно. Беше си съчинила игра, в която се упражняваше да казва неща, които не мислеше, за да се самоубеждава. Получаваше се за кратко, тя изправяше глава, усмихваше се, харесваше си чифт обувки, случайно зърнати на някоя витрина, тананикаше си музиката от някакъв филм, след което обаче бурята отново се надигаше, повтаряйки все едно и също: Филип, Филип. Тя се вкопчваше в тази дума. Повтаряше си с упоритост и умиление: Филип, Филип. Какво ли прави той? За какво ли си мисли? Какво ли чувства? Въртеше се в кръг около тези въпроси като вързана на колче. Забиваше други колчета: мрази ли ме? Не иска ли да ме вижда повече? Забравил ли ме е? Заради Ирис? Вече не беше все същата мисъл, а рефрен, който действително я замайваше и объркваше.

Влезе Ирис.

Жозефин проследи с възхищение появата на сестра си. Бурята утихна, чу тънък гласец: „Колко е красива! Господи, колко е красива!“.

Тя влезе, без да бърза, с небрежна походка, порейки въздуха, сякаш се движеше сред поданиците на завладяна територия. Дълго бежово кашмирено палто, високи велурени ботуши, дълга тъмновиолетова жилетка вместо рокля, широк хлабав колан под талията. Колиета, обици, гривни, дълга гъста черна коса, сини очи с леден остър поглед. Подаде палтото си на гардеробиерката, която я огледа с възхищение, разсеяно сканира околните маси и събирайки искрящите от преклонение и възхита погледи на присъстващите, се насочи към Жозефин.

Самоуверена и развеселена от картинката, която представляваше сестра й, седнала едва ли не на пода, тя й се усмихна лъчезарно.

— Отдавна ли ме чакаш? — попита, сякаш едва сега бе разбрала, че е закъсняла двайсет минути.

— О, не! Аз подраних!

Ирис отново се усмихна широко, загадъчно, щедро. Раздипли усмивката си, сякаш разстилаше екзотичен плат, донесен от корабите на Индийската компания; извърна се към съседните маси, за да се увери, че всички са я забелязали, разпознали са я, не само нея, но и жената, с която щеше да обядва, махна с ръка, усмихна се на едни, направи знак на други. Жозефин й се възхищаваше, все едно беше портрет: елегантна съблазнителна жена с правилни черти, с омайващи прекрасни очи, с гордо, неотстъпчиво, дори леко жестоко излъчване, която в мига, в който доловеше погледа й, се превръщаше в трогателно създание, изпълнено със загриженост, едва ли не с нежност. Вдигнала очи към Ирис, тя виждаше как по лицето на сестра й се изписваха последователно всички отсенки на обичта.

— Толкова съм щастлива да те видя — каза Ирис и се отпусна деликатно на същия нисък стол, оставила чантата си, без да я обърне. — Ако знаеш…

Хвана ръката й и я стисна. Приведе се да целуне Жозефин по бузата.

— И аз също — прошепна Жозефин със задавен от вълнение глас.

— Нали не ми се сърдиш, че толкова пъти отлагах срещата? Имах да свърша безброй неща! Сега пак съм с дълга коса, фризьорът ми я удължи с кичури. Красиво стана, нали? — прикова в нея дълбоките си сини очи. — Съжалявам. Държах се непростимо в клиниката. Лекарствата, които ми даваха, ме правеха нещастна… — въздъхна, повдигна с две ръце гъстата си черна коса.

Последния път, когато я видях, беше с къса, много къса коса. Лицето й се е издължило и изострило.

— Ненавиждах всички. Бях непоносима. Въпросният ден те мразех и теб. Сигурно съм ти наприказвала ужасни неща… Но както знаеш, държах се отвратително с всички. Трябва да искам прошка от много хора.

Изкриви устни в ужасена гримаса, веждите й хвръкнаха високо, илюстрирайки отвращението, което изпитваше към Ирис от онзи период, а овлажнелите й сини очи се разтопиха в погледа на Жозефин, за да измолят прошка.

— Моля те да не говорим повече за това — промълви Жозефин притеснена.

— Непременно държа да се извиня — настоя Ирис и се облегна назад на стола си.

Загледа я със сериозен и невинен вид, сякаш съдбата й зависеше от снизхождението на Жозефин, и дебнеше жеста, с който сестра й щеше да покаже, че й прощава.

Жозефин протегна ръце към Ирис, надигна се и я притисна към гърдите си. Сигурно изглеждаше смешно отстрани, с щръкнал задник, приведена, но беше в плен на емоцията и тя прегърна Ирис, търсейки прошка и утеха в здравата прегръдка.

— Всичко е забравено? Обръщаме нова страница? Никога повече няма да говорим за миналото? — предложи Ирис. — Хрус и Храс са отново на линия? Хрус и Храс завинаги?

Жозефин кимна.

— Казвай сега как са нещата при теб — започна Ирис със заповеднически тон и взе менюто, подадено й от някакво създание, което тя и не погледна, все едно беше невидимо.

— Не! Първо ти — настоя Жозефин. — При мен няма нищо ново за разказване. Продължавам да човъркам по дисертацията си, Ортанс е в Лондон, Зое…

— Филип ми разказа вече — прекъсна я Ирис и заяви на сервитьорката: — За мен както обикновено.

— И за мен същото като на сестра ми — побърза да каже Жозефин, паникьосана от мисълта да чете менюто и да избира ястие. — Как си?

— Добре, добре. Малко по малко се връщам към живота. Осъзнах много неща, докато бях в клиниката, и ще се постарая да ги приложа. Бях глупава, несериозна, невероятно повърхностна и егоистична. Мислех единствено за себе си, носех се във вихъра на суетата. Разруших всичко и никак не се гордея. Дори се срамувам. Бях отвратителна съпруга, отвратителна майка, отвратителна сестра… — и продължи да се разкайва, да изрежда прегрешенията си, предателствата, мечтите си за фалшива слава.

На масата се появи салата от зелен фасул и порция бяло пилешко месо. Ирис бодна няколко фасулчета и си откъсна от месото. Жозефин не се осмеляваше да си вземе от страх да не се прояви като невъзпитана и безчувствена към откровенията, които се лееха от устата на сестра й. Всеки път, когато бяха заедно, тя заемаше мястото си на прислуга. Вдигна салфетката, която Ирис изпусна, наля й чаша червено вино, после малко минерална вода, отчупи мъничко залче хляб и главното, главното, слушаше разказа й и вмяташе от време на време: „да, ами да, имаш право, о, не! не! не си такава“. Ирис приемаше комплиментите, повтаряйки „много си мила, Жо“, истински балсам за душата на Жозефин. Бяха се одобрили.

Поговориха и за майка си, за трудния й живот, след като Марсел я беше напуснал, финансовите й затруднения.

— Знаеш ли — отбеляза Ирис с въздишка, — след като свикнеш с лукса, е много трудно да се откажеш. Ако сравним живота на майка с живота на милиони други хора, тя не е за съжаление, естествено, но на нейната възраст е трудно… — тя се усмихна съчувствено и продължи: — И аз едва не загубих мъжа си и зная какво изпитва тя…

Жозефин се вцепени, дъхът й секна. Почака Ирис да продължи, но тя направи пауза и попита:

— Можем да говорим за Филип, нали не изпитваш неудобство?

Жозефин смънка:

— О, не! Защо?

— Защото, ти няма да ми повярваш, но го ревнувах от теб! Да, да… По едно време си мислех, че е влюбен в теб. Виждаш ли до каква степен се затъпява от лекарства! Постоянно говореше за теб, нормално, след като те виждаше толкова често заради Зое и Александър, само че в главата ми беше пълна бъркотия и изживявах истинска драма… Глупаво, нали?

Жозефин почувства как ушите й почервеняват и кръвта й заблъска в слепоочията като парен чук. Главата й бучеше непоносимо, нещо отвътре удряше безмилостно. Долавяше по някоя дума от време на време. Напрягаше слух, мъчеше се да чува, изпружила врат, долепена до устните на Ирис, за да долавя думите, смисъла им.

— Луда бях! Луда за връзване! При последното му идване в Париж обаче… — тя направи кратка пауза, сякаш възнамеряваше да съобщи някаква важна новина.

Устните й се закръглиха лакомо, новината вероятно си заслужаваше, беше сочна. Премяташе я в уста, преди да я изрече.

— Идвал е в Париж? — безизразно попита Жозефин.

— Да, и се видяхме. Всичко беше както преди. Толкова съм щастлива, Жо, толкова съм щастлива! — запляска с ръце, поздравявайки се за огромната радост. Сниши глас суеверно: — Напредвам съвсем бавно, не искам да го насилвам, има толкова неща, за които трябва да моля за прошка, но си мисля, че сме на прав път. Това е преимуществото при двойките с дълъг съпружески стаж… Разбираме се с половин дума, прощаваме си с поглед, с прегръдка и всичко е казано, повече нищо не е нужно.

— Той добре ли е? — едва успя да попита Жозефин: „двойката с дълъг съпружески стаж“, „прегръдката“ я задушаваха, забити като железа в гърлото й.

— И да, и не, притеснявам се за него…

— Притесняваш се — прошепна Жозефин, — защо?

— Ще ти кажа, но да е издаваш на никого, обещаваш ли? — Ирис придоби вид на разтревожен съзаклятник. Взе си едно зелено фасулче, задъвка го замислено, събирайки мислите си, за да не изтърси някоя глупост. — Последния път, когато дойде в Париж и ние се… как да ти го кажа, ние се сдобрихме, ясно ти е за какво говоря… — тя се засмя неловко, леко се изчерви. — Зърнах петно на слабините му. От вътрешната страна на лявото бедро, съвсем горе…

Тя разтвори крака, посочвайки с пръст вътрешната страна на бедрото си. Жозефин впери поглед в пръста на сестра си, който показваше възвърналата се интимност между съпрузи, между любовници. Този пръст я призоваваше към ред, заявяваше й открито: ти си просто натрапница, какво си въобразяваш?

— Посъветвах го да отиде на дерматолог, настоях да го стори, но той не ме послуша. Заяви, че винаги го бил имал, че вече са го преглеждали и не било нищо притеснително…

Жозефин съвсем изключи, не чуваше нищо. С вътрешна битка успяваше да остане изправена, да запази мълчание, а й идеше да се гърчи и да вие от болка. Бяха спали заедно. Филип и Ирис прегърнати. Устните му върху нейните устни, устата в уста, телата им преплетени, смачканите чаршафи, думите, които двамата нашепват, замаяни от желание, гъстата черна коса, разпиляна на възглавницата, Ирис стене, Филип… Образите препускаха. Тя закри уста с ръка, за да затисне напиращото стенание.

— Какво има, Жо, да не ти е зле?

— Не. Просто защото ми говориш толкова…

— Толкова какво, Жо?

— Сякаш той наистина има…

— Съвсем не! Притеснявам се, нищо повече. Вероятно е прав, нищо му няма! Изобщо не трябваше да ти разказвам тези неща, бях забравила колко си чувствителна! Милинката ми…

Само остава да се разплаче, нервира се Ирис. Всичките ми усилия ще отидат на кино! Три пъти се обаждах, докато запазя маса на най-видното място, наложи се да моля, да настоявам, да правя цяло проучване, за да разбера, че Надя и Беранжер ще бъдат днес тук, точно зад онова зелено растение, наострили слух и сетива, за да не пропуснат нито дума от разговора и веднага да го разнесат, както с там-тами бият тревога племената в джунглата. Толкова дни, прекарани в прилежни приготовления, за да натъкмя всичко до най-малките подробности, и сега тя се кани да ми провали замисъла със сълзите си!

Тя намести стола по-близо до сестра си, прегърна я и леко я залюля.

— Стига де, спокойно… — пошушна. — Спокойно, Жо, спокойно. Сигурно се притеснявам за нищо…

Значи съм била права. Става нещо помежду им. Зараждащо се чувство, вълнение, привличане. Нищо плътско, иначе нямаше да се съгласи да дойде. Прекалено е честна, не знае да лъже, да мами. Нямаше да може да ме погледне в очите. Само че е влюбена, убедена съм. Получих доказателство. Но той? Дали я обича? Тя има чар, безспорно. И се е разхубавила. Научила се е да се облича, да си прави косата, да се гримира. Отслабнала е. Изглежда трогателно с нейния си леко старомоден вид. Не трябва да я изпускам от очи. Моята малка непохватна и задръстена сестричка! Малките сестрички не би трябвало да порастват.

Жозефин се посъвзе, освободи се от прегръдката на Ирис и се отдръпна:

— Съжалявам… Извинявай.

Не намираше думи. Извинявай, че се влюбих в мъжа ти. Извинявай, че го целунах. Извинявай, че продължавам да си мечтая подобно на малко момиче. Младото момиче в мен е като дълбоко вкоренен бурен.

— Да се извиняваш? Но за какво, скъпа?

— О, Ирис!… — взе да кърши ръце Жозефин. Щеше да й разкаже всичко. — Ирис — повтори тя, пое си дълбоко дъх… — Длъжна съм да ти кажа…

— Жозефин! Мислех, че вече обърнахме страницата.

— Да, но…

Двете сестри не се изпускаха от очи, едната готова да сподели тайната си, другата нежелаеща да я чуе, и двете напълно наясно с опасността, която се спотайва в думите. Една тежка врата щеше да хлопне. Блиндирана врата. И двете се надяваха да се появи някакъв сигнал, който да направи откровеността възможна или невъзможна, нужна или безполезна. Ако се разприказвам, помисли Жозефин, няма да я видя повече. Избрах него. Него, а той се е върнал при нея… Ако говоря, ще ги загубя и двамата. Ще загубя любов, приятел, ще загубя сестра си, семейството си, спомените, ще загубя детството си, дори целувката пред кухненската печка.

Ирис следеше колебанието в очите на Жозефин. Ако не сподели тайната си, ще трябва да надяна маска на обидена, да се отнасям с нея като с враг, да я държа настрана. Ще се получи разрив. Ще се разделим. Ще й освободя мястото. Тя като нищо ще се види с него отново. Не бива да се разприказва, дано не го стори!

И наруши внезапно мълчанието.

— Ще ти доверя нещо, Жо: толкова съм щастлива, че отново се върнах към живота, че нищо, чуваш ли, нищо не може да ми развали удоволствието. Затова да обърнем нова страница, но да го направим наистина…

Да, каза си Жозефин. Какво друго ни остава? Какво друго се е случило? Стиснати ръце, очи, които потъват в очите на другия, пресекващ глас, усмивка, която продължава усмивката на другия, бегла ласка на ръката, измъкната от ръкава на палтото. Жалки знаци на избледняла страст.

— А ти как си, продължаваш ли да работиш по твоята дисертация? Каква тема избра? Искам всичко да зная… Аз говоря, говоря, не спирам, а ти дума не обелваш! Нещата ще се променят, всичко ще се промени. Защото съм взела куп решения, знаеш ли, и едното от тях е да започна наистина да проявявам интерес към околните, да престана да си гледам пъпа… Кажи ми, остаряла ли съм?

Жозефин не чуваше нищо. Виждаше как любовта й отлита между гърдестите скулптури и перестите палмови клони. Тя се засмя невесело с усмивката на победена. Нямаше да проговори. Нямаше да се види отново с Филип.

Никога вече нямаше да вкуси целувката с дъх на арманяк.

Пък и не беше ли дала обет пред звездите?

Жозефин реши да повърви. Тръгна по улица „Сент Оноре“, въздъхна от щастие пред съвършената красота на площад „Вандом“, мина под аркадите на улица „Риволи“, повървя по кейовете на Сена, обърна гръб на крилатите коне, увенчали моста Александър III и пое към спирката „Трокадеро“ на метрото.

Имаше нужда да се окопити. Ирис я беше задушила с присъствието си. Все едно сестра й беше изсмукала целия въздух в ресторанта. Винаги когато застанеше очи в очи с Ирис, тя се задушаваше. „Стига, край!“ — укори се и тропна с крак по паважа. „Сравнявам се с нея и се смачквам. Навлизам в нейното поле, полето на красотата, на непринудеността, последната парижка клюка, елегантното манто, удължаването на косата, премахването на бръчките и се оказвам тотално неподготвена за битка. Ако обаче успея да я прикоткам на мой терен, ако й заприказвам за съкровеното, невидимото, за погледа към другия, за подарената любов, за преливащите емоции, за суетата на привидното, за силата, която е необходима, за да покажеш, за да откриеш кой си всъщност, може би тогава бих могла да се издигна малко, вместо да се спихвам като празна торба.“

Погледна към небето и забеляза очертало се в облака око. Стори й се, че открива прилика с погледа на Филип. „Много бързо ме забрави“, извика тя на облака, който се разнесе и преобрази, вече без око. „Любовта, малко мед, който събираме по бодилеста къпина“, пеят трубадурите в двора на Алиенор. Сега дъвча бодили. С пълна уста. Сама съм си виновна: прогоних го и той послушно се е върнал при Ирис. Много не се помайва. Гневът я заля. Подейства й стимулиращо: бунтува се!

Прекоси парка, инстинктивно сви глава в раменете. Не можеше да се освободи от преживяното. Бяха открили госпожа Бертие малко по-нататък…

Бутна входната врата на кооперацията и чу викове откъм стаичката на Ифижени.

— Направо е скандално! — крещеше мъжки глас. — Вие носите отговорност за това! Гнусотия! Длъжна сте да почиствате помещението ежедневно! Вътре има кутийки от бира, празни бутилки, хартиени кърпички по земята! Минаваме през боклуци!

Мъжът излезе с крясък от помещението. Беше синът на госпожа Пинарели. Ифижени стоеше пребледняла зад остъклената врата, закрита с перде. Табелката с работното й време се полюшваше на синджира. Той се обърна и се насочи към нея, вдигнал ръка да я удари. Тя завъртя ключа. Жозефин се спусна към него и го хвана за ръката. Мъжът я блъсна с неподозирана сила и тя падна на пода. Жестоко си удари главата в стената.

— Вие сте полудели! — извика тя смаяна.

— Забранявам ви да я защитавате! За това й се плаща! Тя е длъжна да чисти! Тъпанарка!

По разтрепераната му брадичка беше потекла слюнка, едри червени петна бяха избили на лицето му, адамовата му ябълка подскачаше като тапа.

Той се врътна и пое към апартамента си, вземайки по няколко стъпала наведнъж.

— Как сте, госпожо Кортес?

Жозефин се тресеше от глава до пети и си търкаше челото, за да намали болката. Ифижени я покани с жест да влезе при нея.

— Искате ли да пийнете нещо? Цялата треперите…

Поднесе й чаша кока-кола и я покани да седне.

— Какво направихте, та предизвикахте гнева му? — попита Жозефин, съвземайки се.

— Чистя помещението за кофите за боклук. Уверявам ви. Старая се. Но има и такива, дето постоянно хвърлят всякакви мръсотии, не смея да ви опиша какво намирам! Затова, ако прескоча ден-два, веднага се замърсява! Но кооперацията е голяма и не смогвам да съм навсякъде…

— Знаете ли кой ги върши тези неща?

— Не! Нощем спя. Уморявам се. Тази кооперация иска бачкане. А като ми свърши работният ден, трябва да се погрижа и за децата!

Жозефин обходи с поглед помещението. Маса, четири стола, овехтяло канапе, стар бюфет, телевизор, олющен кухненски ъгъл с гетинакс, протрит жълт линолеум и в дъното, преградена с виненочервена завеса, полутъмна стая.

— Стаята на децата ли е? — попита Жозефин.

— Да, аз спя на канапето. Все едно че спя във фоайето. Чувам вратата да се тряска по цяла нощ, когато хората се прибират късно. Подскачам в леглото…

— Няма да е зле да се мине една боя, да се поосвежи, да се сменят мебелите, действа потискащо…

— Затова си боядисвам косата във всякакви цветове! — отговори усмихната Ифижени. — Внасям малко слънце вкъщи…

— Знаете ли какво ще направим, Ифижени? Утре през почивката ви ще отидем до ИКЕА и ще купим всичко: легла за децата, маса, столове, завеса, шкафове, канапе, бюфет, постелки за пода, кухненски ъгъл, възглавнички… и после от „Брикорама“ ще изберем красиви цветове и ще боядисаме всичко! Няма да има нужда повече да си боядисвате косата.

— С какви пари, госпожо Кортес? Искате ли да видите фишовете за заплатата ми? Тъжна работа!

— Аз ще платя за всичко.

— Веднага ви отговарям, не!

— Аз пък ви казвам, да! Няма да си носим парите на оня свят. Аз имам всичко, което е нужно, вие нямате нищо. Парите са за това: да запълнят празнините.

— Не, няма да стане, госпожо Кортес!

— Не ме интересува, ще отида сама и ще ви доставят покупките пред вратата. Не ме познавате, ужасно съм твърдоглава.

Двете жени се спогледаха мълчаливо.

— Хубавото, ако дойдете с мен, е, че ще можете да си изберете, нали не е задължително двете да имаме еднакъв вкус.

Ифижени беше скръстила ръце на гърдите си и гледаше намръщена. Този ден косата й беше с мандаринен цвят, преливаща в жълто тук-там. На светлината на стария лампион кичурите искряха като пламъчета над главата й.

— Действително, по-добре ще е да боядисаме стените в красиви цветове, вместо да си боядисвате косата — заяви Жозефин поучително.

— Този път не ми се получи цветът… но не е много удобно, душът е в двора, в стаичката няма електричество и невинаги мога да изчакам колкото трябва, за да хване боята. Освен това през зимата действам набързо, защото иначе хремясвам!

— Душът е навън, на двора! — възкликна Жозефин.

— Ми да… До боклукчийското помещение…

— Не може да бъде!

— Може, госпожо Кортес, може…

— Добре — заяви решително Жозефин. — Утре отиваме!

— Не настоявайте, госпожо Кортес!

Жозефин забеляза малката Клара, която стоеше на вратата. Момиченцето имаше много сериозен вид, очите му гледаха тъжно и примирено. Брат му Лео беше застанал до Клара и щом Жозефин му се усмихнеше, той се криеше зад гърба на сестра си.

— Мисля си, че сте малко егоистка, Ифижени. Струва ми се, че на децата ще им хареса да живеят в пъстроцветна обстановка…

— Свикнали са и на тази.

— На мен ми се иска да боядисаме стаята в розово… и също искам ябълковозелена покривка на леглото — заяви Клара, дъвчейки кичур от косата си.

— А, не! Розовото е за момичетата — провикна се Лео. — Аз искам патешкожълто и червена покривка с вампири!

— Не са ли на училище? — попита Жозефин, която не желаеше да афишира радостта от извоюваната победа и искаше да остави малко време на Ифижени да се съгласи, без да губи достойнство.

— Днес сме сряда. Сряда не се учи! — отвърна Лео.

— Прав си, бях забравила!

— Нещо си се объркала…

— Така излиза, но сега при вас се чувствам много по-добре — заяви Жозефин, притегляйки го на коленете си.

— Мамо, може ли да си купим легла, дето са едно върху друго? — подхвана Клара. — Така ще мога да спя отгоре и ще си представям, че съм в рая… И бюро също, нали?

— Аз пък искам люлеещо се конче! Ти Дядо Коледа ли си? — обърна се Лео към Жозефин.

— Кой е глупчото! Нямам брада!

Той се изхили с чуруликащ птичи смях.

— Струва ми се, че изгубихте, Ифижени. Среща утре на обед. И гледайте да сте точна, защото ще имаме време само колкото да отидем и да се върнем…

Двете деца задърпаха майка си с развълнувани викове:

— Кажи „да“, мамо, кажи „да“…

Ифижени тупна с ръка по масата и поиска тишина:

— Добре, но тогава ще ви чистя. Два часа на ден. Само при това положение.

— Един час е достатъчен. Ние сме само двете с дъщеря ми. Няма да ви създадем много работа и ще ви плащам.

— Никакво плащане, иначе няма да ходя никъде!

На другия ден Жозефин чакаше във фоайето точно на обед. Двете се качиха в колата й. Ифижени сложи на коленете чантата си, беше си вързала на главата шал.

— Да не сте мюсюлманка, Ифижени?

— Не, обаче ушите ми измръзват и после се разболявам, възпаляват се, горят и отвътре, и отвън…

— Също като мен. От най-малкото вълнение ушите ми пламват…

Прекосиха Булонския лес и поеха към квартал Дефанс. Спряха пред ИКЕА. Въоръжени с ролетка, молив и бележник, се гмурнаха в лабиринтите на магазина. Жозефин отбелязваше, Ифижени протестираше. Жозефин пълнеше бележника с поръчки, Ифижени викаше, че било прахосничество.

— Госпожо Кортес, това е прекалено! Прекалено много!

— Не искате ли да ме наричате Жозефин, аз как ви наричам Ифижени!

— Не, за мен сте госпожа Кортес. Не бива да се бъркат нещата, всеки трябва да си знае мястото.

В „Брикорама“ избраха патешкожълто за детската стая, малиновочервено за дневната, яркосиньо за кухненската част. Жозефин забеляза с какво удоволствие Ифижени оглеждаше опаковките паркет. И поръча паркет. И душ, и плочки.

— Ама кой ще монтира всичко това?

— Ще намерим майстор за плочките и водопроводчик.

Жозефин даде адреса на портиерското жилище, за да доставят покупките. Върнаха си до колата, качиха се с уморени въздишки.

— Вие не сте наред, госпожо Кортес! Да знаете, така ще ви излъскам апартамента, че ще можете да ядете на пода!

Жозефин й се усмихна и умело завъртя волана с два пръста.

— Освен това карате страхотно!

— Благодаря ви, Ифижени. С вас се чувствам високо оценена. Би трябвало да се виждаме по-често!

— О, не, госпожо Кортес! Вие си имате други занимания… — тя отметна глава на облегалката и пошепна щастлива: — За пръв път някой да се отнася сърдечно към мен. Искам да кажа, сърдечно без задни мисли. Защото имаше разни сърдечни кандидати, но всеки искаше да ми свие по нещо… Докато вие…

Тя цъкна с език да изрази учудването си. Забрадката ограждаше младото й лице с невинно изражение на мадона, на която са достатъчни две минути, за да си направи тоалета в крайчеца на мивката. От нея лъхаше на обикновен сапун, с който се измиваш на бърза ръка и не се доизплакваш с ледената вода. Издължен прав нос, черни очи, матов тен, блестящи зъби, дълбока бръчка между веждите, доказателство за характер, което Жозефин вече беше проверила. Леко натежала фигура, бюст на италианска фатална жена и същевременно сериозен вид на човек, който се бори, за да свърже двата края, и по детски продължава да се учудва, че успява.

— Най-страшното беше с мъжа ми… Всъщност казвам „мъжа ми“, но така и не сме подписали официално. Той удряше всичко, което му се опъваше. Най-вече мен. Изби ми два зъба. Упорито се трудих, за да си направя нови. Той постоянно беше готов да избухне. Един ден претрепа полицай, който му поиска документите. Отнесе шест години строг режим. Бях бременна с Лео. Много бях доволна, че го тикнаха в затвора. Скоро ще излезе, няма да му хрумне да ме търси тук. Богаташките квартали го притесняват. Казва, че бъкали от ченгета…

— Децата не говорят ли за него, не им ли липсва таткото?

Тя отново цъкна с език, този път да изрази презрението си.

— Почти не го познават и толкова по-добре. Като ме питат къде е, какво работи, им казвам, че е изследовател, че пътува, че е на Северния полюс, на Южния полюс, из Андите, съчинявам пътешествия по места с орли, мечки, пингвини. В деня, когато ще го видят, ако този прокълнат ден наистина дойде, ще е най-добре да се появи с каска и с брада!

Беше заваляло и Жозефин включи чистачките, забърсваше запотеното стъкло с ръка.

— Госпожо Кортес, искам да ви благодаря. Благодаря ви истински. Страхотно съм развълнувана от това, което правите за мен. От дъното на душата си. — Тя прибра под кърпата кичур, който се беше изплъзнал навън. — Нали няма да издадете на хората от кооперацията, че вие сте накупили всичко това?

— Не, но така или иначе не сте длъжна да давате обяснения на когото и да било!

— На следващото събрание на съкооператорите може да съобщите на всеослушание, че съм спечелила на лотарията! Няма да се учудят, щото от лотарията трябва да печелят само бедняците, богаташите нямат право!

Те минаха покрай супермаркета, в който пазаруваше Жозефин, когато живееше в Курбвоа. Ифижени попита дали може да спрат. Трябвало да купи почистващ препарат тоалетно пате и метла. Наредиха се на касата с двете препълнени колички. Касиерката ги попита дали имат карта за редовни клиенти. Жозефин извади своята и се възползва, за да плати покупките на Ифижени, която страхотно се напуши:

— А, не! Стига вече, госпожо Кортес! Накрая ще вземем да се изпокараме!

— Така ще събера повече точки!

— Бас ловя, че никога не ползвате събраните точки!

— Никога — призна Жозефин.

— Следващия път ще дойда с вас и ще ги използвате! Ще направите малко икономии.

— Аха — дяволито отвърна Жозефин. — Значи ще има следващ път. Не сте чак толкова сърдита…

— Съм, обаче съм слабохарактерна!

Те се затичаха под поройния дъжд, но внимаваха да не съборят нещо от количките.

Жозефин остави Ифижени пред входа и на път за паркинга взе да се моли всичко да мине гладко, да не попадне на някой злонамерен тип. Откакто бе нападната, се страхуваше да остане сама на паркинга.

* * *

Жинет правеше сутрешното кафе, когато на вратата се почука. Тя спря за момент, поколеба се дали да прекъсне заниманието си, но реши, че кафето не може да чака, и остави загадъчния посетител пред вратата. Рьоне щеше да си развали настроението за целия ден, ако кафето не е хубаво. Той не отваряше уста, преди да е изпил две големи чаши и нагънал две филии от прясната франзела, която синът на хлебарката оставяше пред вратата им на път за училище. Жинет му даваше по някоя дребна монета.

„Спомняш ли си колко струваше франзелата, когато се нанесохме тука — негодуваше Рьоне. — Един франк. А днес евро и десет! Като прибавим бакшиша на хлапака, излиза, че ядем най-скъпия хляб на света!“

В дните, когато децата не ходеха на училище, тя си намяташе палтото върху нощницата и се нареждаше на опашка в хлебарницата. Рьоне беше нейният мъж. Мъжът от плът и кръв, когото и досега желаеше. Беше двайсетгодишна, когато го срещна. Тя бе една от беквокалистките на певицата Патрисия Карли, а той сценичен работник, назначен да сглобява и разглобява декорите. Широкоплещест и тънък в кръста, плешив като билярдна топка, не беше от приказливите, но очите му рецитираха и „Илиадата“, и „Одисеята“. Винаги готов да се развика, но и да се усмихне, той притежаваше непоклатимото спокойствие, присъщо на хората, които по рождение знаят какво искат и какво представляват. Една вечер я хвана през кръста и повече не я пусна. След трийсет години брак тя все още се разтреперваше всеки път, когато той я докоснеше. Само щастие й носеше нейният Рьоне! В хоризонтално положение наблягаше на насладата, във вертикално — на уважението. Нежен, внимателен, груб, все качества, които й допадаха. Минаха почти трийсет години, откакто живееха в малкото жилище над склада, което Марсел им беше предоставил безплатно в деня, в който беше наел Рьоне на работа като… „какъв, ще видим по-нататък“. То се видя: повече не отвориха дума за това, но Марсел редовно му вдигаше заплатата според отговорностите, с които го товареше, така както се вдигаше и цената на франзелата. Тук бяха израснали децата им: Джони, Еди, Силви. След като поотраснаха, Марсел взе и Жинет на работа в склада. Тя отговаряше за приемането и предаването на стоката. И без да ги брои, годините неусетно се изнизаха.

На вратата отново се почука.

— Един момент! — викна тя, без да изпуска от очи потрепващата повърхност на напитката.

— Спокойно, аз съм! — чу се глас зад вратата; беше Марсел.

Марсел? Какво прави тук в ранни зори?

— Проблем ли има? Да не си забравил ключовете от кабинета си?

— Имам да ти казвам нещо!

— Идвам — отвърна Жинет, — само минутка.

Тя наля от водата, премести чайника, взе кърпата и си избърса ръцете.

— Да те предупредя, още съм по пеньоар! — заяви тя, преди да отвори.

— Не ми дреме! Дори да си по прашки, няма да забележа!

Жинет отвори, Марсел влезе, подпрял Младши на корема си.

— Ехе, на това му се казва специален гост! Даже двама специални гости, двама Гробз, чакащи на изтривалката! — възкликна Жинет и покани с жест Марсел да заповяда.

— Ох, мила моя Жинет! — измърмори Марсел. — Случи ни се нещо ужасно… Сякаш ни цапнаха с мокър парцал! Изневиделица!

— Защо не започнеш отначало? Иначе нищо няма да разбера!

Марсел седна, извади Младши от кенгуруто, настани го на коленете си, взе залче хляб и го пъхна в устата му.

— Хайде, младежо, чеши си зъбите, докато говоря с Жинет…

— На колко стана този сладур?

— Скоро ще е на годинка!

— Виж ти, изглежда много по-голям! Какъв здравеняк! Ама защо го носиш в службата?

— Ох, не е за приказване! Хич не е за приказване!

Клатеше глава, съсипан. Небръснат, реверът на сакото му украсен с мазно петно.

— Напротив, искам да ми разкажеш.

Той започна унило, забил очи в пода:

— Спомняш ли си колко бях щастлив последния път, когато вечеряхме у вас с Жозиан?

— Беше преди Коледа. Направо ни разби от шеги. Заболяха ни стомасите от смях!

— Ликувах, щях да се пръсна от радост, бях се побъркал от щастие! Сутрин, идвайки на работа, карах Рьоне да ме ухапе по ухото, за да се убедя, че е истина.

— Искаше да сложиш бебешко столче в кабинета си, за да се учи хлапето на занаят!

— Хубаво време беше, бяхме щастливи. А сега…

— Сега ви забравихме очите. Превърнали сте се на призраци!

Той разпери безпомощно ръце. Затвори очи. Въздъхна. Бебето се люшна, той успя да го хване и с двете си силни ръце, осеяни с рижави косми започна да го мачка. Забиваше пръсти в закръгленото коремче на Младши, който безропотно се оставяше да го тормози, но по болезнената усмивка личеше, че не му е особено приятно.

— Престани, Марсел, това е детето ти, не е направено от пластилин!

Марсел леко намали натиска. Младши въздъхна с облекчение и протегна ръка към Жинет, за да й благодари за намесата.

— Видя ли? — провикна се Жинет смаяна.

— Зная, той е гений. Само дето скоро ще стане нещастно сираче.

— За Жозиан ли говориш? Да не е болна?

— Най-страшната болест, черна меланхолия. А срещу това, милинка, лек няма!

— Я се стегни! — скара му се Жинет. — Нормално е след раждането, ще се съвземе. Случва се на всички жени! Ще се оправи!

— По-лошо е! Много по-лошо! — наведе се към нея и пошушна: — Къде е Рьоне?

— Облича се. Защо?

— Защото ще ти доверя страшна тайна. И дума не може да става да я споделиш с него.

— Да скрия нещо от Рьоне? — възмути се Жинет. — Невъзможно! Пази си тайната, аз ще си пазя мъжа!

Марсел се вкисна. Притисна Младши към гърдите си и пак го замачка.

Жинет издърпа детето от ръцете му.

— Дай ми го, ще вземеш да го изкормиш!

Марсел подпря лакти на масата.

— Сили не ми останаха вече! Не издържам! Бяхме толкова щастливи! Толкова щастливи!

Той се въртеше, не можеше място да си намери, прокарваше ръка по главата си, хапеше юмрук. Столът жално скърцаше от тежестта му. Жинет сновеше напред-назад в кухнята, полюшваше Младши на рамо. Отдавна не беше гушкала бебе и много се развълнува. Нежността към Младши се пренесе върху Марсел, добряка Марсел, който си хапеше кокалчетата и се потеше обилно.

— Ама ти си болен, честна дума! — провикна се Жинет, защото беше станал червен като божур.

— Това е от притеснение, но Жозиан… Само да я видиш! Бяла като платно! Привидение! Най-накрая ще се възнесе на небето — той съвсем се срина и се разрида. — Не мога вече да издържам, скапах се тотално. Бродя из апартамента като стар елен с износени рога. Реве ми се, смазан съм, провиснал съм като прани гащи. Вече не зная какво подписвам, не си зная името, сън не ме лови, залък не хапвам, изцеден съм напълно. От мен се носи воня на нещастие. Защото нещастието нахлу в нашия дом! — той се подпря на лакти и нададе вой.

Рьоне влезе в кухнята и изруга.

— Майната му! Какво му става на този злочест мохикан? Вдига страхотна врява!

Жинет си каза, че е време да вземе положението в ръце. Настани Младши на канапето, огради го с възглавници, за да не падне, постави пред Марсел и Рьоне кафеника с ухаещо кафе, наряза филийки, намаза ги с масло, поднесе им захарницата.

— Първо ще закусите, после ще останем насаме с Марсел и той ще ми разкаже всичко…

— Не искаш ли да поговорим двамата? — попита недоверчиво Рьоне.

— Много е специално — обясни Марсел притеснен, — мога да го кажа само на жена ти.

— И на мен не ми се полага да разбера за какво става дума? — учуди се Рьоне. — Аз съм най-старият ти приятел, довереният ти човек, дясната ти ръка, лявата ти ръка, мозъкът ти в някои моменти!

Марсел увеси нос от неудобство.

— Това е нещо интимно — отговори той, човъркайки си ноктите.

Рьоне поглади брадичката си:

— Давай, разприказвай го, иначе ще се пръсне…

— Първо се наяж. После ще говорим…

Тримата закусиха. В мълчание. Рьоне си взе каскета и излезе.

— Ще се сърди ли?

— Обиди се, бъди сигурен. Но предпочетох да стане с негово позволение. Хич не ме бива по тайните работи… — тя погледна към Младши, заобиколен от възглавници, той не изпускаше нито дума от разговора. — Може би трябва да му намерим с какво да се занимава…

— Дай му нещо за четене. Обожава четенето.

— Ама тука нямаме бебешки книжки!

— Дай му каквото и да е! Той чете всичко. Дори телефонния указател…

Жинет донесе каталог и го връчи на Младши.

— Имам само Жълтите страници с реклами и адреси…

Марсел вдигна ръце, изчерпал всякакви аргументи. Младши грабна каталога, отвори го, тикна пръст на някаква страница и се зае да я олигави.

— Бе хлапето ти ми изглежда странно! Води ли го на доктор?

— Ако само това беше странното в живота ми, щях да съм най-щастливият човек…

— Започвай да разказваш и престани да ревеш, ще ти гъбясат очите!

Той подсмръкна и се изсекна в хартиената кърпичка, която му подаде Жинет. Погледна я уплашено и изтърси:

— Става дума за Душката. Урочасали са я.

— Магия? А, това са пълни измислици!

— Напротив, нали ти казвам: направили са й нещо с някакви игли.

— Горкият Марсел! Ти си изперкал!

— Слушай… В началото и аз като теб не исках да повярвам. Обаче с времето се уверих…

— В какво? Да не й пораснаха рога?

— Я стига глупости! Работата е по-тънко изпипана!

— Толкова изпипана, че не мога да повярвам.

— Изслушай ме най-после!

— Слушам те, давай!

— Няма желание за нищо, чувства се като изкормена, по цял ден е в леглото, престана да говори с малкия. Затова той расте с такава скорост… Иска да се измъкне от пелените и да й се притече на помощ.

— Всичките сте побъркани!

— Тя едва отваря уста, „да“, „не“ и толкова. Да не ти казвам какво ми струва, докато я накарам да стане, твърди, че в гърба й са забити ножове, че е като стогодишна, че скърца отвсякъде… И сме в това положение от три месеца насам!

— Наистина не мога да я позная, като ми разказваш, звучи странно за нея…

— Накрая се принудих да доведа госпожа Сюзан, нали знаеш, нашата…

— Същата, която ти наричаш лечителка на душите, а аз чакръкчийка?

— Да. Тя е категорична: милата ми Душка е урочасана… Искат да я убият бавно, да чезне и да вехне, докато умре. Оттогава тя се опитва да я спаси, но всеки път, щом се пооправи, изкара два дни, хапне, възвърне си усмивката, сложи глава на рамото ми, не смея да дишам… защото хоп, пак изпада в предишното състояние. Казва, че чувствала как я изключват. Сякаш я издърпват от живота. Госпожа Сюзан се видя в чудо. Казва, че магията е много силна, че ще е нужно дълго време, докато я развали. А докато чакаме, чезнем и си отиваме. Малката, която се грижеше за бебето, има задача да не се отделя на крачка от моята Душка. Страхувам се да не извърши някоя глупост. Аз пък поех грижите за Младши…

— И двамата сте претоварени, това е всичко. А и на тези години човек не трябва да прави деца!

Марсел така я погледна, сякаш тя лишаваше живота му от смисъл. Сините му очи станаха съвсем прозрачни.

— Не може да ми говориш такива неща, Жинет! Ужасно ме разочароваш.

— Извинявай. Имаш право. И двамата сте непоклатими като дъбове. Два дъба, но малко поизперкали!

Тя застана до Марсел, сложи ръка на биволския му врат и леко го погали. Той подпря глава на сключените си ръце и изстена:

— Помагай, Жинет, помагай… Вече не зная какво да сторя.

Тя продължи да масажира врата, раменете му. Започна тихо да му говори колко е силен, какъв страхотен търговец е, колко е упорит и хитър, напомни му за промишлената империя, която беше създал съвсем сам, осланяйки се единствено на инстинкта си. Нарочно избираше силни думи, за да го ободри и да му въздейства.

— С кого друг си говорил за това?

Той я изгледа объркано.

— С кого да съм говорил? Ще ме помислят за луд!

— Сто на сто.

— Реагирах също като теб, когато госпожа Сюзан ми разказа. Пратих я да пасе. После обаче се поинтересувах за това-онова. Проведох истинско разследване. Тези неща наистина съществуват, Жинет. Не говорим за тях, защото се нервираме, но те съществуват.

— Там, където са ритуалите на вуду, в Хаити, в Уагадугу!

— Не. Има ги навсякъде. Правиш магия на някого, проклинаш го и все едно жертвата е парализирана, овързана в нещастие. Заплетена в паяжина. Не може да шавне, нищо не може да направи, защото мигновено отключва злата прокоба. Оня ден Душката искаше да изведе малкия в парка и знаеш ли какво се случи? Не само си изкълчи глезена, ами й откраднаха чантата! Взе да ми изглади една риза и дъската изгоря, преди два дни с такси тръгна на фризьор и някаква кола се натресла в него на първото кръстовище…

— Ама кой може да й желае злото толкова силно, та чак да иска да я унищожи, да унищожи и двамата?

— Представа нямам. Както нямах представа, че съществуват подобни работи. Тъй че… — той вдигна ръка и тежко я отпусна.

— Така… Да си бил напоследък по-несговорчив в сделките от обичайното?

Марсел поклати глава.

— Не повече от обичайното. Никога не правя мръсотии, много добре знаеш.

— Да си се сдърпал с някого?

— Не. По-скоро съм доста по-приветлив. Толкова съм щастлив, искам всички покрай мен да са щастливи. Моите работници са най-добре платени, премиите ще трогнат и най-неотстъпчивия синдикалист, стриктно разпределям печалбите и както си забелязала, оборудвах детска градина за децата на служителите, направих специално място в двора за петанк в обедната почивка… Остава само барче и плаж, за да заприлича предприятието ми на „Клуб Медитеране“! Не е ли вярно!

Жинет седна до него и се замисли.

— Затова ли престана да идва да ни вижда — рече тя.

— Как да ти го обясни? А и се срамува. Обиколихме всички специалисти, направиха й тонове скенери, рентгенови снимки, изследвания. Не откриха нищо. Нищичко!

На канапето Младши си вадеше очите от зор да разчете справочника. Жинет го наблюдава дълго време. Ама е странно дете малкият. На тази възраст бебетата си играят с ръчичките, с пръстите на крачетата, с плюшени животни, не четат каталози!

Той вдигна поглед и се вторачи в нея. Имаше сините очи на баща си.

— Ма-ра-бу! — изпелтечи той, целият в слюнки. — Ма-ра-бу.

— Какво казва? — попита Жинет.

Марсел се надигна слисан. Младши повтори. Гласните му струни щяха да се скъсат, от напрежение шията му беше почервеняла. Между очите му пламтеше триъгълник от синкавовиолетови вени. Влагаше цялата си бебешка енергия да ги накара да се вслушат в него.

— Марабу — преведе Марсел.

— И аз така го разбрах! Ама как…

— Провери. Сигурно е попаднал на някаква обява за тези африкански магьосници, шарлатани!

„Боже мой! — си каза наум Жинет. — И аз ще взема да се побъркам!“

Милен беше отвратена: плочките в банята падаха, а дръжката на вратата остана в ръката й. „Каква кочина! — възкликна тя. — Едва от девет месеца живея в този апартамент и започна да се разпада!“ Да не говорим за полицата над леглото, която падна отгоре й, за бушоните, които гърмяха с жестоки фойерверки нощно време, както и за хладилника, който не работеше нормално и от него лъхаше зной.

Доведеше ли някой майстор, още щом той си тръгнеше, поправеното отново се разваляше. Повече нямам сили да живея на това място. Писна ми да жестикулирам и да дрънкам на лош английски, да прекарвам вечерите пред телевизора, слушайки вряскащи караокета, да гледам как плюят на улицата, да слушам как се оригват, пърдят, да виждам как тъпчат хвърлена на земята храна. През цялото време се смеят и преливат от енергия; да, лесно се печели, това е вярно, но започнах да се уморявам. Искам да съм на брега Лоара, да имам мъж, деца, да им помагам да си пишат домашните и да гледам по телевизията физиономията на Патрик Поавр д’Арвор. А това го няма тук! Доколкото ми е известно, Лоара не минава през Шанхай! Скромна къщичка в Блоа^[1] и съпруг, който работи в „Газ дьо Франс“, разходки с децата в градините на Епископията, ще им пека сладкиши и ще им разказвам за династията на Плантагенетите. Беше закачила карта на града на стената в кухнята и си мърмореше, изправена пред нея. Тъгуваше ужасно и все по-често по Блоа. Сънуваше покриви с шистови плочи, пясъчни брегове, стари каменни мостове, формуляри за общественото осигуряване и красиви франзели, не много препечени, току-що извадени от фурната. Но най-много искаше да има деца. Дълго време беше пренебрегвала майчинския инстинкт, отлагаше тази задача, която щеше да сложи финалната точка на кариерата й, но повече не беше в състояние да го крие от себе си, утробата й очакваше да бъде оплодена.

И сякаш нарочно Шанхай беше пълен с деца. Подскачаха, играеха, танцуваха вечерно време из целия град. Когато вървеше по малките централни улички, почти можеше да докосне кръглите главички на прекрасни бебета, които й се усмихваха, напомняйки й, че биологичният часовник цъка неумолимо. Скоро ще чукнеш трийсет и пет, драга! Ако не искаш да родиш някое увредено недоносче, започвай да си търсиш осеменител. Не искаше гадже с дръпнати очи. Китайците като начин на употреба й бяха чужди и непознати. Не й беше ясно защо се смеят или мълчат, защо изглеждат ядосани и се цупят. Пълна загадка. Онзи ден беше казала на Елвис, секретаря на господин Уей, когото наричаха така заради бакенбардите, че има уморен вид, да не би да не се е наспал или да е болен от грип? Той се разсмя като побъркан, не можеше да спре. Очите му съвсем потънаха в цепките, той се разхълца, ревна, чак се затърчи. Стори й се, че е обречена на окончателна и трагична самота.

Носталгията по родния край и живота на домакиня я обзе веднага след празниците. Виновна за обърканите й хормони вероятно беше пластмасовата елха, която поръча по интернет. Допреди Коледа подтичваше с леко сърце, пресмяташе печалбите, разнообразяваше асортимента с нови продукти, нови играчки. Пуснаха на пазара мобилния телефон с кутийка за гримове, оказа се истински триумф! Парите трупаха лихви в банката, Уей приемаше всяка нова идея, договорите се подписваха, поточните линии се задействаха и изплюваха нов продукт, който наводняваше селските райони и превръщаше всяка китайка в очарователна Барби с дръпнати очи. Всичко вървеше с висока скорост.

Прекалено висока… Едва-що си пое дъх — и продуктът беше опакован, готов за разпространение, очакваните печалби калкулирани. Непрекъснато трябваше да измисля по нещо. Да накара калкулаторите да загряват. Искаше да забави ритъма, да си почине, да изчака, да почувства мекотата на родния анжуйски край, да наблюдава бавно надигащото се във фурната суфле.

Опитваше се да обясни настроенията си на търговската директорка на Уей, а високата жена с матов тен, тънка като лиана, я гледаше с интерес, примесен с безпокойство. „Защо си мислиш за тези неща? — я попита тя. — Аз никога не се замислям, не чета вестници и когато се събираме с приятели, не говорим за политика. Струва ми се, че никога не сме произнасяли името на Ху Дзинтао, когато сме заедно!“ Ставаше дума за президента на републиката. Милен я зяпаше ококорена. „Ние във Франция само това правим: говорим си за политика!“ Длъгнестата кестенява лиана сви рамене: „По време на събитията на площад Тянанмън през 1989-а и аз излязох на улицата, бях завладяна от събитията, но после се случи трагедията, имаше репресии… Днес си казвам, че в Китай всичко става прекалено бързо. Вълнувам се, но в същото време се страхувам: ако страната роди чудовище? Дали нашите деца ще станат такива чудовища?“. Тя се замисли, после отново потъна в папките.

Милен потрепери. Ами тя не беше ли на път да се превърне в подобно чудовище? Вече дори не й оставаше време да си харчи парите. Качена на високите си токчета, наперена в костюма си на делова жена, тя работеше от сутрин до вечер. За какво й бяха всичките тези пари? С кого да ги харчи? С отражението си в огледалото? Беше заситена, преситена и с безпокойство очакваше момента на отвращението.

Не беше свикнала на охолство. От детските си години в Лон льо Соние пазеше спомена за бавната смяна на сезоните, за снега, който се топи и капка по капка се стича през улука, за удивеното птиче, което чурулика първата си пролетна песен, за цветето, което се разпуква, прасето, което грухти в кочината, още лепкавата пеперуда, измъкнала се от какавидата, кестена, който танцува и се пука на огъня. Упорит глас повтаряше в главата й: прекалено бързо, прекалено бързо, прекалено глупаво. А и наистина самотата й тежеше.

Беше прекалено възрастна, за да я харесат младите китайски милиардери, а чужденците, с които се срещаше, до един бяха женени. Беше повярвала в Луи Монбазие, производител на малки електрически уреди. Беше излизала с него три вечери поред, три вечери, в които се държаха за ръцете, смяха се, тя вече си представяше как урежда преместването си в Блоа, как си поделят таксата за телевизията, но на четвъртата вечер той тикна под носа й албумче със снимки на жена си и синовете. Ясно, си беше помислила тя и отказа да го целуне, когато я изпрати до къщи.

Тревогата се задейства истински в деня, в който господин Уей й отказа командировка до Килифи. Тя искаше да повърви по стъпките на младата Милен, която се беше измъкнала от Курбвоа, да подиша изпълнения с леност въздух на Африка, да се разходи по плажа с белия пясък, да зърне отново жълтите очи на крокодилите.

— Изключено — изписка той. — Ще останете тук и ще работите.

— Но само за малко, да се проветря…

— Не е хубаво — прекъсна я той. — Никак не е хубаво. Вие не мърда. Вие нестабилна. Вие опасна за вас. Аз следя вас за ваше добре. Аз държи ваш паспорт в сейф.

След което се беше изкашлял гръмко, за да й покаже, че разговорът е приключил. Това беше неговият начин да тряска вратата под носа на някого. Тя се оказа пленница на алчния стар китаец, който пресмяташе парите си, тракайки с топчетата на сметалото, и разпищолен се чешеше по ташаците.

— What a pity^[2] — беше казала тя на лошия си английски.

„Уапити, уапити!“ — се бяха развикали двете очарователни момиченца, размахали тенджерата с изгорялото лосово месо. Ортанс и Зое бяха изскочили като дяволчета от кутия. Колко ми липсват! Понякога им говореше преди заспиване. Играеше си на майка. Зашиваше разпран подгъв, гладеше панталон, наместваше немирни къдрици на челото. Сигурно са се променили. Няма да ги позная. Ще ме гледат студено, както гледат високомерно всички чужденци. Вече съм емигрантка, човек без корени…

В един френски вестник отпреди няколко седмици беше прочела репортаж за бунтовете в китайските селски райони. Селяни, които се съпротивляват срещу заграбването на земята им, за да построят на нея заводи. Армията укротила непокорните, но за кратко. Красивите афиши с лотоси, които били залепили по стените на кирпичените къщички, скоро щели да бъдат накъсани. Идваше началото накрая.

На следващата сутрин Милен Корбие реши да се ориентира към следващия период в живота си — завръщане във Франция.

За целта щеше да има нужда от Марсел Гробз.

Анриет ликуваше: току-що се беше разминала с младата прислужница и Жозиан в парка Монсо. Ама в какво състояние беше тая Жозиан! Призрак. Липсваха само паяжините по костите. Вървеше приведена, обувките й бяха с дебели губени подметки. Накланяше се наляво, после надясно, плуваше в морскосиньото габардинено манто, правата й изтъняла коса хвърчеше във всички посоки. Прислужницата я водеше и не я изпускаше от поглед. Не подминаха нито една пейка, без да поседнат.

Работата напредваше! Магиите на Шерюбин бяха направили чудеса. Като си помисля само що време отиде, докато се убедя в силата на магията! Колко много хитри заговори щях да скроя! От колко врагове щях да се освободя! Какво състояние можех да натрупам! При тези мисли й се завиваше свят. Да бях знаела, ох, да бях знаела… — си повтаряше тя, сваляйки голямата си шапка. Тя пооправи косата си да бухне малко, защото тежката грозна мекица я беше смачкала, и се усмихна лъчезарно в огледалото. Беше открила ново измерение: всемогъществото. Отсега нататък законите, на които се подчиняваха простосмъртните, не важаха за нея. Тя се беше устремила право към целта с тайното оръжие Шерюбин за неприятните дела и щеше да разцъфти с предишния си блясък. Пак ще имам бележници с кожена подвързия от „Ермес“, сапуни „Герлен“, фино тъкани кашмирени шалове, лавандулов ароматизатор за бельото, визитки „Касгрен“, процедури по таласотерапия в хотел „Роял“, а банковата ми сметка ще набъбва ден след ден. Още малко и щеше да затанцува из луксозния си хол с дървени ламперии. След моментно колебание прищипна с два пръста полата си, запретна я леко и започна да се върти, да се върти, обзета от неистова радост. Светът й принадлежеше. Щеше да бъде безмилостна владетелка. А когато стана милионерка, ще си купя приятели. Винаги ще бъдат съгласни с мен, ще ме водят на кино, ще ми плащат билета, ще ми плащат такситата, ще ме канят на ресторант. Ще ми е достатъчно само да размахам пред очите им някоя и друга облага, да им подшушна, че ще ги спомена в завещанието си, че ще им уредя жилищен заем, и антрето ще е пълно с чакащи приятели. Валсове на Щраус зазвучаха в главата й, тя си затананика. Дрезгавият й глас разпръсна мечтата. Тя се закова на място и се укори: не бива да си позволявам да лелея празни мечти, трябва да се стегна, да продължа битката, следвайки начертания план. Все още не беше потърсила дядо Гробз, но скоро щеше да набере номера и да прошепне: „Ало, Марсел, обажда се Анриет, не е ли време да си поговорим двамата без адвокати и посредници, какво ще кажеш?“. Той нямаше да е в състояние да се съпротивлява и тя щеше да получи каквото поиска. Няма да й се налага повече да ограбва парите на слепеца пред кооперацията.

Въпреки че…

Не беше съвсем сигурна.

Да краде ежедневно и безнаказано от онзи бедняк долу, да си присвоява няколко монетки, запазили топлината на шепата, която ги е пуснала в паничката, внасяше тръпка в живота й. Оказа се неподозирано до този момент удоволствие. Защото истината е, че с възрастта удоволствията стават по-малко. Кои дребни наслади остават? Сладките неща, клюките и телевизията. Тя не обичаше нито сладките, нито телевизията. Виж, клюките бяха друго нещо, обаче подобно развлечение изискваше партньори, я тя нямаше приятелки. Докато алчността е самотна. Тя дори изисква да си сам, съсредоточен, пристрастен, непреклонен. Нали днес сутринта се събуди, пошепна: „По-малко от десет евро!“, и подскочи в леглото. Не само се налагаше да изкара деня без никакъв харч, но трябваше да набави оттук-оттам малко пари, за да спази уговорката. Как да постъпи? Нямаше никаква представа. Находчивостта щеше да се прояви в процеса на работата. Започваше да придобива ловкост. Онзи ден например заяви пред себе си в ранни зори — момента, в който си поставяше предизвикателствата — „Днес бутилка шампанско гратис!“ Тялото й се стегна, пронизано от сладка болка. Размисли обстойно и си съчини хитър план.

Скромно облечена, гологлава, без никакъв видим признак за охолство, със смирено изражение, обула чифт стари еспадрили, беше влязла в един от фирмените магазини за шампанско „Никола Фьойат“ и сплела пръсти, със сълзи на очи беше попитала: „Да имате някоя малка бутилка от най-евтиното шампанско за двама бедни старци, които отбелязват петдесетгодишнина от сватбата си? С пенсиите едва караме, нали знаете как е…“ Стоеше изправена с достойнство с вид на хлапачка, хваната да проси. Продавачът поклати глава сконфузен. „Нямаме мостри, госпожо… Имаме четвъртинки по пет евро, но ги продаваме…“

Тя сведе очи към върховете на еспадрилите си, долепила тяло до дървения тезгях, и зачака той да се предаде. Той не се предаваше. Беше се обърнал към клиент, който поръча цяла каса от прочути реколти. Тогава Анриет си придаде нейния „вид“, унил и болезнен. Изпитваше неимоверна наслада да се вживява в тази роля. Обогатяваше я с нови въздишки, нови изражения. Навела глава, отпуснала рамене, леко проплакваше. Онзи ден в „Никола Фьойат“ продавачът не отстъпи, затова се канеше да се оттегли, когато добре облечена пълна дама се доближи до нея. „Извинете ме, госпожо, без да искам, чух разговора ви с продавача. За мен ще е чест и удоволствие да ви предложа бутилка от това прекрасно шампанско… което да изпиете двамата със съпруга си.“

Анриет се разтопи от благодарности, подготви сълзите на признателност, които аха да закапят от очите й. Беше се научила да плаче, без да си разваля грима. Тръгна си, стиснала здраво бутилката под мишница. Онези, които харчеха, без да си правят сметката, не знаеха какво губят. Животът се оказа изпълнен с вълнуващи и трепетни мигове. Всеки ден носеше най-различни случки, приключения, приятни страхове. Всеки ден тя беше победителка. Започна да се съмнява дали си заслужаваше да си върне Марсел. Парите му — да, но след като се окажеше разорен и самотен, щеше да го настани в старчески дом. Не го искаше вкъщи.

Дъщерите не й липсваха. Внуците също. Ортанс беше единствената, за която може би щеше да й е мъчно. Тя виждаше себе си в тази девойка, която си проправяше път, без да страда от угризения. Така е, само за нея щеше да си спомня.

Умираше от желание да се обади на Шерюбин. Не за да я поздрави, нито да й благодари, защото мошеничката можеше да се почувства поласкана, да започне да се надува и важничи, а просто така, за да се увери в предаността й. Набра номера и чу познатия бавен и провлачен глас.

— Шерюбин, обажда се госпожа Гробз, Анриет Гробз. Как сте, скъпа Шерюбин? — и без да дочака отговора й, Анриет продължи: — Не можете да си представите колко съм удовлетворена. Току-що се разминах с моята съперница на улицата, нали се сещате, онази гадина, която ми отне съпруга, и…

— Госпожа Гробз?

Учудена, че не бе разпозната на мига, Анриет отново се представи и продължи:

— Тя е в плачевно състояние! Плачевно! За малко да я подмина, едва я познах. Според вас какъв ще е следващият етап в състоянието й на отпадналост? Дали ще сложи край…

— Мисля, че тя ми дължи пари…

— Шерюбин, нали си покрих дълга! — протестира Анриет.

Беше занесла лично исканата сума. В дребни банкноти. Беше се измъчила ужасно в метрото, докосвана и подпирана от потни и безформени тела, стиснала под мишница шапката и чантата си.

— Тя ми дължи пари… Ако желае да продължа, трябва да ми плати. Доволна е от услугите ми, както изглежда…

— Но аз мислех, че сме… че ние се… че ви…

— Шестстотин евро… До събота.

В ухото на Анриет отекна щракване.

Шерюбин беше затворила.

Сутрин, след като Зое тръгнеше за училище, Жозефин проникваше в леговището на дъщеря си и сядаше на леглото й. На ръба и без да се отпуска, за да не се забележи. Не й харесваше да се промъква в стаята на Зое като натрапница. За нищо на света не би разгънала писмо, не би прочела бележка в тетрадките й, защото за нея беше равносилно на кражба с взлом. Тя просто имаше желание да види нещата отвътре.

Оглеждаше безпорядъка, натъкваше се на смачкана тениска, лекьосана пола, единични сиротни къси чорапи, но не докосваше нищо. Забранено й беше да подрежда. Единствено Ифижени имаше достъп до стаята на Зое.

Тя подуши мириса на крема й „Нивеа“, остатъчното ухание на горски растения от тоалетната й вода, лъхащите на топло и на изпотено чаршафи и завивки. Четеше по стените страниците от списанията, които Зое изрязваше и лепеше. Едри заглавия за всякакви произшествия: „Убиец на родителите си е наследник на жертвите“, „Преподавател се наръга с нож пред очите на своите ученици“, ксерокопирани писма на читатели, подчертани с флумастер: „Безпокоя се за бъдещето на света…“, „Повтарям осми клас“, „Много малка, за да се целува“.

И заел тържествена поза в ъгъла на стаята, изпънат в бежовите си къси панталони, стъпил гордо с единия крак върху застреляния хищник, Плосък татко стоеше усмихнат. На Жозефин й идваше да го събори. Тя го предизвика: покажи малко смелост! Излез от мрака и застани пред мен очи в очи, вместо да ми тровиш живота отдалече! Лесно е да плениш въображението на пубертетче, като му изпращаш загадъчни послания. Но веднага се засрамваше, представяйки си разкъсан труп.

Нямаше никакви новини от него.

От утре настъпваше пролетта. Утре щеше да е първият пролетен ден. Той сигурно си е намерил жилище… Заел се е да го обзавежда.

Тя разсъждаваше, седнала на леглото. Беше тъжна, празна, както всеки път, когато се чувстваше безсилна. Безсилна да събори преградата, издигната от Зое, която не й беше оставила никаква пролука, за да се промъкне. Зое се прибираше от училище и се затваряше в стаята си. Зое ставаше от масата и изчезваше в мазето да слуша Пол Мерсон да удря по барабаните. Зое се провикваше „лека нощ, мамо“ и се връщаше в стаята си. Беше пораснала изведнъж, малките й гърди напираха под пуловера, извивката на ханша се оформяше. Слагаше си блясък на устните, черно на миглите. Скоро щеше да стане на четиринайсет, скоро щеше да стане също такава красавица като Ортанс.

Жозефин си наложи да запази надежда. Човек може да изгуби всичко, да остане без ръце, без крака, без очи, но ако запази капка надежда, е спасен. Още едва отворила очи сутрин, си мислеше: днес вече ще ми проговори. Надеждата е най-силна от всичко. Тя не позволява на хората да се убият, след като разберат, че им е отредено да живеят в някой бидонвил или в пустиня. Тя им дава силата да си кажат: ще падне дъжд, ще поникне бананово дърво, ще спечеля от лотарията, някой прекрасен мъж ще ми каже, че е лудо влюбен в мен. Тя не е нещо скъпоструващо, а е в състояние да промени живота. Човек се надява до края. Някои хора десет минути преди да си отидат, продължават да чертаят планове.

Когато надеждата й се изплъзваше, когато беше работила до изнемога и буквите се мержелееха пред очите й, изключваше компютъра и намираше убежище при Ифижени, където се трудеше господин Сандоз. Мебелите от ИКЕА скоро щяха да пристигнат, а дотогава боята трябваше да е изсъхнала, а паркетът нареден. Господин Сандоз беше художник, беше го изпратило бюрото по труда от Нантер. Жозефин му разясни задачите за обекта и той отговори: „Няма проблем, умея всичко, бояджия, жичкаджия, ВиК, дърводелец!“.

Случваше се да му помогне да свърши нещо. Клара и Лео се присъединяваха към тях след училище. Господин Сандоз им пъхаше в ръчичките по една четка и ги наблюдаваше с тъжна усмивка, повтаряше: „Минало, сегашно, бъдеще, сегашно и минало, бъдеще и сегашно, бъдеще и минало“. Той клатеше глава, сякаш думите го запращаха на дъното на блатото. Всяка сутрин се появяваше в костюм, риза и връзка, обличаше работния си гащеризон и по обяд си слагаше костюма с ризата и връзката, почистваше си ръцете и отиваше в някое кафене. Много държеше на достойнството си. За малко да го загуби преди няколко години, беше успял да го задържи в последния момент и оттогава полагаше грижи да го опази. Не обясняваше как за малко не го загубил. Жозефин не го разпитваше. Долавяше болката, нещастието, които напираха да избухнат. Не изпитваше желание да рови в тинята, за да задоволи любопитството си.

Имаше много красиви сини очи, тъжни, но много красиви. Беше точен, работлив, от време на време изпадаше в пристъпи на меланхолия. Оставяше четката и чакаше безмълвно меланхолията да отшуми. В такива моменти напомняше на Бъстър Кийтън. Двамата водеха дълги разговори, които често тръгваха от някаква подробност.

— На колко години сте, господин Сандоз?

— На толкова, че никой да не ме иска.

— И по-точно?

— Петдесет и девет и половина… Тъкмо за боклука!

— Защо говорите така?

— Защото досега не бях осъзнал, че може да си стар и на двайсет години.

— Това е чудесно!

— Не, никак не е чудесно! Когато срещна приятна жена, съм на двайсет, свирукам си, напръсквам се с тоалетна вода, връзвам си фишу и щом поискам да я целуна и тя ми откаже, ставам на шейсет! Гледам се в огледалото, виждам бръчките, косъмчетата в ноздрите, белите коси, пожълтелите зъби, изплезвам език, целия побелял, мириша лошо… двайсет години и шейсет години не се погаждат.

— И се чувствате като старец…

— Чувствам се като объркана душа. Имам двайсет и пет годишен син и ми се иска и аз да съм на двайсет и пет. Влюбвам се в приятелките му, тичам по шорти, тъпча се с витамини, вдигам гири. Направо съм жалък. Обаче не виждам друго решение, защото в наши дни младостта не е само момент от живота, тя е условие за оцеляване. А преди не беше така!

— Не сте прав. През дванайсети век са изхвърляли старците на улицата.

Той спря да боядисва, очаквайки обяснението. Жозефин се впусна в подробности:

— Зная едно фаблио, тоест народно умотворение, което разказва историята на син, който се оженил, искал да живее сам с младата си булка и изгонил баща си. Заглавието е „Споделената постеля“. Синът говори на стария си баща, който го умолява да не го гони от дома:

Ще ходите и вие по просия,

безброй са людете със тази орисия,

които поминуват както могат,

защото би било наистина несрета

да не намирате и вие ястиета

там, дето всеки дебне си късмета!

Както виждате, ония времена не са били рай за старите хора! Отхвърлени от всички, те се събирали в банди, били принудени да просят и да крадат.

— Откъде знаете тези неща?

— Изследвам средните векове. Забавлявам се да правя паралели между тези времена и нашата съвременност. А те са много повече, отколкото си представяме! Насилието, упражнявано от младите, отчаянието им от липсата на бъдеще, гуляите по цели нощи, груповото изнасилване на девойки, пиърсинга, татуировките, всичко това е било тема на тези кратки поетични разказчета.

— Тогава нищо не се е променило, нещастието си е все нещастие…

— … и страхът си е все същият… Страхът от променящия се свят, в който оставаш без опорни точки, дезориентиран. Светът е претърпял най-много промени през средновековието. Отначало хаос, после възраждане. Неизбежен период, който не можем да прескочим…

Той извади цигара, запали я и мацна върха на носа си с розова боя. Усмихна се смутено.

— А откъде знаете, че са се страхували?

— От писаните текстове и от археологията, от предметите, които откриват при разкопките. Били са вманиачени на тема сигурност. Издигали са стени, за да се предпазят от съседите, замъци и кули, за да откажат евентуалните нападатели. Търсели са всякакви начини да насаждат страх. Многобройни ровове, крепостни стени, бойници, символични защитници, които бездруго не са били от полза. Ключалки и ключове са най-често срещаните предмети при разкопките. Всичко е било снабдено с ключалки: раклите, вратите, прозорците и градинските порти. Жената била пазителка на ключовете. Тя била господарят на дома.

— Властта още тогава е била в ръцете на жените!

— Изпитвали са страх от промените в климата, наводненията, глобалното затопляне. Само дето не са използвали тези думи…

— Казвали: селото в долината на Юбе или на Дюранс в южна Франция…

— Точно така. През хилядната година е имало значителни температурни отклонения и в резултат на затоплянето нивото на водите на алпийските езера се покачило до два метра! Голям брой села се оказали под водата. Жителите им ги напускали; хронистът Раул Глабер, монах от абатството в Клюни, пише, че в продължение на три години се излели такива дъждове, че станало „невъзможно да се тегли бразда, за да се засее. Настъпил глад; стигнало се дотам побъркани хора да ядат човешко месо“.

Тя говореше ли, говореше. Странно, докато беседвам с него, си пиша дисертацията, излагам аргументите, подлагам ги на проверка, развивам ги.

Създаде си навик да слиза в жилището на портиерката с бележник, в който набелязваше хода на мислите си. Докато движеше четката или мечето, докато рендосваше, дялаше или си съдираше кожата на пръстите, борейки се със залепнало парче от паркета, й хрумваха разни мисли. Много повече, отколкото пред компютъра. Когато прекарваш дълго време в мислене седнал, започваш да се скапваш. Мозъкът е част от тялото, а то дава енергия на мозъка чрез движение. Също както когато тичаше сутрин. Може би това беше причината, поради която непознатият обикаляше езерото.

Може би е тръгнал на лов за думи за роман, за песен, за съвременна трагедия?

Накрая господин Сандоз неизменно заявяваше:

— Интересна жена сте вие. Чудя се какво си мислят мъжете, като се запознават с вас…

На езика й беше да го попита: „А вие? Какво мислите?“, но не се осмели. Можеше да реши, че очаква да й направи комплимент. Или че очаква да я покани на обед през почивката си, да я хване за ръката, да й говори на уше, да я целуне. Тя искаше да целува само един мъж. Мъжът, който й беше забранено да целува.

Отново се захващаха за работа. Заглаждаха, боядисваха, нанасяха покрития, правеха мазилки, замазки, шпакловки.

Ифижени често ги прекъсваше:

— Знаете ли какво може да направим, госпожо Кортес, след като приключим? Ще поканим съкооператорите. Ще бъде simpatico, нали?

— Да, Ифижени, oui, simpatico…

Ифижени очакваше с нетърпение да доставят мебелите. Спеше на отворени прозорци към двора, защото миришеше силно на бои. Следеше как господин Сандоз преобразява кутийката с душа в истинска баня. Беше намерил отнякъде и донесъл стара вана, която успя да вгради. Мъкнеше й проспекти, за да си избере смесители и кранове. Тя се колебаеше между два вида смесители.

— Обитателите на кооперацията ще ми завидят, ще мърморят — безпокоеше се тя.

— Защото сте направили малък палат от дупката, в която се свирахте? Напротив, би трябвало да ви възстановят направените разходи — провикна се господин Сандоз.

— Не плащам аз, а тя — пошепна Ифижени, сочейки Жозефин, заета с разковаването на стария перваз.

— Ударили сте голямата печалба, идвайки в тази кооперация!

— Не може постоянно да губиш, става досадно — отвърна Ифижени, шумно подсмръкна и се оттегли.

Една сутрин Ифижени звънна на вратата на Жозефин с пощата. Четири писма, дипляни и едно пакетче.

— Мебелите още ли не са дошли? — осведоми се Жозефин, поглеждайки разсеяно писмата.

— Не. Госпожо Кортес, другата седмица е събранието на съкооператорите, нали не сте забравили?

Жозефин поклати глава.

— Ще ми разкажете какво са приказвали, нали? За скромното тържество… Ще е добре дошло за всички. Някои живеят тук от десет години, а не си приказват. Можете да поканите и роднини, ако желаете.

— Ще кажа на сестра ми да дойде. По този случай ще види и апартамента ми.

— А за празника предлагам да отидем да напазаруваме в „Интермарше“?

— Добре.

— Приятно четене, госпожо Кортес, мисля, че това е книга — добави Ифижени, посочвайки пакета.

Носеше пощенско клеймо от Лондон. Почеркът й беше непознат.

Ортанс? Беше се преместила да живее на друго място. Повече не можеше да понася съквартирантката си. Обаждаше се от време на време. Всичко е наред. Все още съм на стаж при Вивиан Уестуд. Работих три дни в ателието и беше супер. Видях започването на новата колекция, но не мога да говоря по този въпрос. Уча се да структурирам макети, да сглобявам горница от най-фин воал, гигантски шапки, дантелени корсажи. Пръстите ми кървят. Вече мисля за следващия стаж, който ме очаква. Можеш ли да попиташ Льофлок-Пинел дали има нещо предвид, или предпочиташ аз да му се обадя?

Жозефин отвори пакета предпазливо. Може би съдържа кройка за рокля, сътворена от Ортанс? Брошура за поразиите от захарта в английските училища, дело на Шърли? Снимки на подскачащи катерички, направени от Гари?

В пакета имаше книга. Пиесата „Деветима ергени“ от Саша Гитри. Рядко издание, подвързия от телешка кожа, цвят череша. Тя отвори книгата. На първата страница с фин издължен почерк с черно мастило пишеше: „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича — не и човек, който те желае. Обичам те и те желая. Филип“.

Тя притисна книгата до гърдите си и лицето й разцъфна. Той я обича! Обича я!

Целуна подвързията. Притвори очи. Беше дала обет пред звездите… Щеше да стане кармелитка и да изчезне зад железните огради на вековно безмълвие.

Сервитьорката беше с бели маратонки, черна минипола, бяла тениска и малка престилка, завързана на кръста. Прелиташе из кафенето, беше вдигнала на тила русата си коса, въртеше се около масите, плъзгаше се, грациозно слаломираше между клиентите и сякаш имаше два чифта уши, защото приемаше поръчките, които й подвикваха отвсякъде едновременно, и четири ръце, за да носи чиниите, без да ги разлива. Беше по обяд и всички бързаха. От задния джоб на миниполата надничаше бележник с прикрепена към него химикалка. По устните й блуждаеше лека усмивка, сякаш, докато обслужваше клиентите, мислите й витаеха другаде. За какво ли си мисли, че изглежда толкова щастлива, почуди се господин Сандоз и прегледа менюто. Щеше да си поръча ястието на деня: наденица с пюре. Рядко се срещат хора, които се усмихват мълчаливо. Все едно крият някаква тайна. Дали всички си имат по някоя тайна, която ги прави щастливи или нещастни? Дали искам да узная тайната на това момиче? Да, със сигурност…

— А за вас какво да бъде? — осведоми се девойката, свела бледосивите си очи към него.

— Ястието на деня и чаша чешмяна вода.

— Не желаете ли вино?

Той поклати глава. Не искаше вино. Алкохолът го беше натикал в блатото. Заради него беше изгубил работата си на инженер, жена си, сина си. Скоро беше подновил връзката със сина си. Никога повече нямаше да близне капка алкохол. Всяка сутрин си казваше твърдо: ще издържа до вечерта, и всяка вечер си лягаше с думите: още един спечелен ден. От десет години не пиеше, но знаеше, че желанието да посегне към чашата не го беше напуснало. Почти го усещаше в себе си като граблива изкуствена ръка.

— Валери! — се чу глас от бара. — Две кафета и сметката за шеста!

Русото момиче потвърди и поръча на свой ред: порция наденичка, една!

Значи се казва Валери. Засмяната Валери, любезна към всеки, тя е най-много на двайсет. Валери, която се навежда над двама мъже, които приключват обеда си. Единият беше хубавец, сякаш слязъл от страниците за бизнес на вестник „Фигаро“, другият приличаше на обезумяло водно конче. Въртеше се на стола, потръпваше, примигваше често-често като заслепен от нещо. Държеше приборите между тънките си дълги пръсти, които приличаха на остриетата на ножица, и сковано се навеждаше над чинията си. Беше слаб, кожата на лицето му беше като прозрачна лепенка, през която прозираха вените, и щом свиеше лакът, ръката му сякаш щеше да се счупи.

Какъв странен екземпляр, помисли господин Сандоз. Членестоного. Мрачно излъчване, направо злокобно. Говореше тихо на красивия си събеседник и изглеждаше недоволен. Тези двамата също имаха някаква тайна, приличаха на съзаклятници, очевидно се разбираха без думи.

— Забравихте да ми донесете кафето! — подсети елегантният господин Валери, която се връщаше с наденицата с пюре и водата за господин Сандоз.

— Минутка! Идвам! — отговори тя, сложи чинията пред господин Сандоз, хвана в последния миг чашата с кафето, преди да се катурне и разлее.

Господин Сандоз я дари с усмивка, впечатлен от рефлекса й.

— Страхотна сте! — поздрави я той.

— Това е да си вещ в занаята — отговори момичето и погледна към господина, който нервничеше за кафето си.

— Направо съм смаян!

— Ех, всички да бяха като вас! Щото някои са страхотни досадници! Ако ме виждате накъде поглеждам! — девойката блесна с белоснежна усмивка.

— Винаги ли сте толкова весела? — господин Сандоз не откъсваше очи от нея.

Тя му се усмихна мило, почти майчински. Кичур коса закри светлите й очи и тя тръсна глава, за да го намести.

— Ще ви споделя тайната си: влюбена съм!

— Госпожице! Безобразие! — извика елегантният и махна с ръка.

— Ето, ето! Идвам… — отвърна сервитьорката, изправи се, крепейки чашата с кафето. — А когато си влюбен, животът е чудесен, нали?

— Несъмнено — отвърна господин Сандоз. — Но за целта трябва да има двама души…

Ифижени не изглеждаше впечатлена от пламенните погледи, които й хвърляше. Когато й заговореше за себе си, за нея, тя подхващаше приказки за пирони, отвертки, лепила и четки. Ако се изкушеше да докосне бръчката между очите й, за да я заглади, Ифижени се врътваше и се захващаше да подрежда кофите за боклук или да мие прозорците. Той правеше плахи опити, които тя не забелязваше. Той подпъхна хартиената салфетка под яката на бялата си риза, отряза си от наденичката, вдигна я с вилицата към устата си и проследи с поглед Валери, която тъкмо се доближаваше с кафето в ръка до масата на елегантния господин и водното конче.

В този момент една жена премести стола си назад и блъсна момичето, което неволно залитна. Кафето се разля, опръска белия шлифер на елегантния, който подскочи на стола си.

— Съжалявам — извини се Валери и дръпна кърпата от рамото си, — не видях госпожата да става и…

Тя се опитваше да изчисти петната по ръкава на шлифера. Търкаше, търкаше, навела глава.

— Направо ме изгорихте! — изкрещя мъжът вбесен и се надигна от стола.

— Не преувеличавайте! Нали ви казах, че съжалявам…

— И се надсмивате на всичко отгоре!

— Не се надсмивам! Поднасям ви извиненията си.

— Много нищожни са ви извиненията!

— Недейте така. Казвам ви, не видях, че госпожата става!

— Аз пък ви казвам, че ме обиждате!

— Ох, хайде сега! Горкият човек! Няма смисъл да се ядосвате толкова! Вероятно са ви налегнали други проблеми? Ще дадете шлифера на химическо и няма да ви струва нищо, нали за това са застраховките!

Елегантният запелтечи от възмущение. Призова за свидетел водното конче, а то наблюдаваше Валери с явен блясък на желание, изписан на пергаментовата му физиономия. Сигурно я намираше красива във възмущението й. Беше се развълнувала и бледите й страни пламтяха. Наистина така поруменяла беше още по-хубава. Едва двайсетгодишна, надали познава кой знае колко живота. Умее да се защитава, личи си, но го прави с ентусиазма на младостта. А елегантният господин изглеждаше шокиран.

Стана, взе си шлифера и възнамеряваше да напусне, оставяйки водното конче да плати сметката.

— Ами… какъв глупак! Нали ви казвам, имаме застраховка за такива случаи! — повтори още веднъж Валери, гледайки го как си тръгва. — Къв е тоя бе!

В този миг господин Сандоз си помисли, че елегантният мъж ще я удари. Той замахна, но потисна порива си и бесен излезе от заведението. Водното конче остана на масата, изчакваше сервитьорката да му донесе сметката. Тя я остави на покривката, а членестоногото я погали по ръката с дългите си костеливи пръсти.

— Ей, дъртак, дракула перверзен! Не започвай и ти! — кресна тя и го прониза с поглед.

Той увеси нос уж засрамен и се отдръпна леко като полъх.

— Да му се не види макар! Всички са еднакви! Само търсят начин да ти се лепнат! Хич не питат за мнението ти…

Господин Сандоз я погледна развеселен. Сигурно мнозина пробваха да й се лепнат.

Той я позагледа. Валери носеше посребрени пръстени на всички пръсти, все едно се беше въоръжила с бокс. Да се защитава? Да отблъсква прекалено дръзките клиенти? Двама мъже, облегнати на бара, я гледаха и когато отиде до тях, я поздравиха. Господин Сандоз си взе от пюрето, почти беше изстинало и той го дояде набързо. Беше от онова пюре на прах, което се приготвяше за секунди и също толкова бързо ставаше на гипс, знаеше го от опит.

Когато вдигна ръка да си поръча и той едно кафе и да поиска сметката, ресторантът се беше опразнил и сервитьорката се върна, внимавайки да не бутне нещо.

— Често ли ви се случват подобни инциденти? — попита той, докато ровеше в джоба си за дребни.

— Не знам кво им става на тези парижани, ама постоянно са на нокти!

— Не сте ли оттук?

— Не! — възкликна тя и разцъфна в усмивка. — От провинцията съм и ще ви кажа, че хората там не са така изнервени. За никъде не бързат.

— А вие защо дойдохте при нервозните парижани?

— Искам да стана артистка и работя, за да си плащам курсовете по драматично изкуство… Тези двамата отдавна съм ги забелязала, винаги бързат, винаги са в лошо настроение и не дават пукнат бакшиш! Сякаш съм им слугиня! — тя потръпна и щастливата усмивка се изпари от лицето й.

— Е, както и да е… — успокои я господин Сандоз.

— Точно така! — отговори тя. — А и Париж си е хубав град, като не броим хората!

Господин Сандоз стана от масата. Беше оставил пет евро. Тя му благодари с лъчезарна усмивка.

— Ама и вие… Ще ме накарате да се сдобря с мъжете! Щото, да ви доверя още една тайна, не си падам по мъжете…

— И какво стана? Тя отговори ли ти? — попита Доти.

Тази вечер бяха на опера.

Преди да отиде при Доти, беше вечерял с Александър.

— Мама се обади по телефона, иска да дойде в петък, помоли да й звъннеш — рече синът му, без да откъсва очи от добре опечения бифтек, и размачка с вилица пържените картофки, които оставяше за накрая (ядеше месото по задължение, а картофките за удоволствие).

— Аха… — отвърна Филип изненадан. — Имахме ли някакви планове за този уикенд?

— Не, доколкото зная… — отговори Александър, дъвчейки месото.

— Защото, ако искаш да я видиш, нека дойде. Не сме скарани, ако така си мислиш.

— Просто не сте на едно мнение относно живота…

— Точно така. Съвсем правилно си разбрал.

— Може ли да вземе и Зое? Много бих искал да видя Зое. Тя ми липсва… — натърти на „тя“, сякаш пропускаше предложението за гостуването на майка си.

— Ще го обмисля — каза Филип и реши, че животът започва да се усложнява.

— В час по френски ни дадоха задача да напишем разказ с максимум десет думи… Искаш ли да ти кажа как се справих?

— Разбира се…

— „Родителите му бяха пощаджии, та му удариха печата…“

— Гениално!

— Получих най-високата оценка. Излизаш ли довечера?

— Ще ходя на опера с една приятелка. Доти Дулитъл.

— Аха… Когато порасна, ще ме взимаш ли с теб?

— Обещавам.

Беше целунал сина си, беше отишъл да вземе Доти от къщи с надеждата, че докато крачи, ще намери решение на въпроса. Нямаше желание да общува с Ирис, но не възнамеряваше да й пречи, щом иска да вижда сина си, нито да я притиска с предложение за раздяла и развод. Веднага щом състоянието й се стабилизира, ще говоря с нея, реши той, преди да натисне звънеца на апартамента на Доти Дулитъл. Непрекъснато отлагаше.

Седнал на ръба на ваната с чаша уиски в ръка, той наблюдаваше как Доти се гримира. Всеки път, когато вдигаше чашата към устните си, ръката му докосваше найлоновата завеса на душа, на която лъскава Мерилин се кълчеше и раздаваше целувки. Пред него по черен чорапогащник и черен сутиен се суетеше Доти сред облак от пудра, размахваше разноцветни пухчета, четчици. Ако не нарисуваше някоя линия както я искаше или не мацнеше точната боичка, изригваше неприлични ругатни и отново се заемаше.

— И какво? Тя отговори ли ти, или не?

— Не ми отговори.

— Съвсем нищо? Дори не ти изпрати мигличка в плик?

— Нищо…

— Аз, когато се влюбя много в някое момче, ще му изпратя мигла по пощата. Това е доказателство за любов, знаеш ли, защото миглите не порастват повече. Отпусната ни е определена бройка по рождение и не бива да ги разхищаваме…

Тя беше опънала косата си назад и я беше захвана здраво с две широки щипки; приличаше на девойка, която се гримира тайно. Извади малка кутийка с черно мазило, четчица с твърд косъм, плю отгоре и прокара четчицата. Филип изкриви лице. Вторачила очи в огледалото, тя нанасяше на миглите си дебел черен слой. Плюеше, търкаше, прицелваше се, нанасяше и отново повтаряше стъпка по стъпка цялата церемония. Четирите такта, повтаряни ритмично и умело, свидетелстваха за навик, сръчност, за женска опитност.

— Ето заради това изказване някое момче ще се влюби в теб — каза той, за да й напомни, че той нямаше да е това момче.

— Влюбени в думите красиви момчета… такива вече няма. Докато пораснат, те общуват с електронните си игри.

На яката му капна вода от душа и той се премести.

— Душът ти капе…

— Не капе, сигурно не съм затворила добре кранчето.

Отворила уста и обърнала очи към тавана, свила лакът, тя мажеше миглите си, внимаваше да не потече гримът. Отстъпваше назад, оглеждаше се, правеше физиономия и продължаваше.

— Не се е очаровала от духовитостта на Саша Гитри — добави замислено Филип. — Както и да е, мисълта беше прекрасна…

— Ще намериш нещо друго. Ще ти помогна. Никой не може да съблазни жена, както би го сторила друга жена! Вие, мъжете, сте загубили тренинг!

Тя леко стисна устни, огледа преценяващо отражението си в огледалото. Мушна показалеца си в книжна салфетка и изтри от грима мъничка бръчица. С точен жест на хирург изтегли клепача и направи очна линия, затвори око и след като го отвори, се превърна в омайваща Нефертити. Рязко се извърна към него, очаквайки комплимент.

— Много красиво! — отвърна той с бегла усмивка.

— Интересна работа — отвърна тя, докато повтаряше операцията с другото око, — не мислиш ли? Ще се съюзим с теб, за да съблазним една жена!

Той не я изпускаше от очи, смаян от пърхащите й пръсти, които виртуозно въртяха молива и четчицата за грим.

— Ти — Кристиан, аз — Сирано. В онези времена мъжете изпращали други да говорят вместо тях.

— Защото мъжете не знаят как да говорят на жените… Аз поне не зная. Явно никога не съм знаел как.

Върху ръката му падна нова капка и той се премести на капака на тоалетната чиния.

— Прочете ли „Сирано“? — обърна се той към нея, изтривайки ръка в някаква кърпа; беше й подарил „Сирано дьо Бержерак“ на английски.

— Страхотно ми хареса… So french!

Тя размаха четчицата за мигли и започна да декламира:

Philosopher and scientist,

Poet, musician, duellist —

He flew high, and fell back again!

A pretty witt — whose like we lack —

A lover… not like other men…

Толкова красиво, направо щях да умра! Благодарение на теб тръпна, вълнувам се. Приспивам се със сонатата на Скарлати, чета пиеси. Преди се вълнувах от мечти, че ми подаряват кожени палта, коли, накити, днес тръпна и се вълнувам в очакване да получа книга, да отида на опера! Не съм скъпоструваща любовница!

Думата любовница прозвуча като горно до, изпято от прочута оперна дива, която след това пропада в дупката на оркестъра. Беше я произнесла нарочно, за да види дали той ще реагира, дали грубата дума ще мине незабелязана, невидима, укрепвайки с всеки изминал ден мястото й в живота му; за него тя прозвуча като превъртане на ключа в бравата, все едно го затваряше. Тя изчака, без да мести поглед от лицето си в огледалото, молеше се думата да мине и да може да я повтаря, да я затвърди. Той се замисли как да покаже, че не я е чул, без да я обиди. Да не й позволи да се настани, да я отлепя малко по малко, бавно, да я пусне в кошчето, препълнено с картонени опаковки и памуци. Помежду им настъпи трепетно мълчание, изпълнено с очакване и с чувство на недоизказаност. Той се замисли и си каза, че няма сто и един начина да изскубне обвързващата го дума.

— Доти! Ти не си ми любовница, а приятелка.

— Приятелка, с която спиш, се нарича любовница — увери го тя, окуражена от случилото се предната нощ.

Не беше говорил, но бе извикал името й, сякаш откриваше нов свят. Доти! Доти! Това не беше вик на приятел, беше вик на любовник, който се покорява на насладата. Тя добре познаваше този вик, можеше да си направи заключение. Тази нощ, си каза тя, тази нощ в това легло той се предаде.

— Доти!

— Да… — обади се тя, изправяйки мигла, която се беше извила в неправилна посока.

— Доти, чуваш ли?

— Добре — въздъхна тя, но не искаше да чува. — Къде ще ме водиш тази вечер?

— На представление на „Джоконда“.

— От…

— Понкиели.

— Супер! Скоро ще бъда готова за Вагнер. Още няколко опери и ще мога да изслушам „Тетралогията“^[3], без да шавна!

— Доти…

Тя се подчини и видя в огледалото победената, която я гледаше накриво. Игривото изражение се беше стопило и черна бразда от размазан туш за мигли криволичеше по лицето й.

Той я хвана за ръка и я притегли към себе си.

— Искаш ли да престанем да се виждаме? Много добре разбирам всичко, нали ти е ясно.

Тя се стегна и извърна очи. Защото на него му е все тая дали се виждаме, или не. Аз съм излишна. Хайде, давай приятелю, давай, забивай по-дълбоко ножа в раната, все още дишам. Ненавиждам мъжете, ненавиждам себе си, защото съм зависима от тях, ненавиждам чувствата, искам да съм роботизирана жена, която раздава ритници, когато искат да я целунат, и не позволява на никого да я доближи.

Тя подсмръкна, извърна очи, отпусната като кукла на конци.

— Не искам да си нещастна… Но не искам и да си мислиш, че…

— Престани! — изкрещя тя, притиснала с длани ушите си. — Всички сте еднакви! Писна ми да съм добрата приятелка. Искам да бъда обичана!

— Доти…

— Писна ми да съм сама! Искам да получавам остроумията на Саша Тигри, ще си откъсна миглите една по една и ще ги изпращам увити в копринена хартия! Без никакви претенции!

— Много добре те разбирам… Съжалявам.

— Престани, Филип, престани или ще те убия!

Говори се, че мъжете се чувстват безсилни пред женските сълзи. Филип гледаше учудено разплаканата Доти. Бяхме сключили договор, мислено си припомняше той като почтен бизнесмен предишните разговори, аз само й напомням клаузите.

— Избърши си носа — подаде й той хартиена кърпичка.

— Как не! Та да отиде на кино безумно скъпият фон дьо тен „Ив Сен Лоран“!

Той сви кърпата на топка и я метна в кошчето.

Предизвестената буря се разрази, тушът за мигли потече, нашари страните й в черно и бежово. Той погледна часовника си. Щяха да закъснеят.

— Всички сте от един дол дренки! Подлеци! Гадняри и подлеци! Това сте вие! Няма нито един, който да изтрие срама на останалите!

Тя ръмжеше, сякаш призоваваше на дуел всички мъже, които я бяха използвали, бяха я обяздвали за една нощ, след което я бяха напускали, изпращайки й SMS.

При това положение защо се учудваш, след като имаш толкова лошо мнение за мъжете, се питаше Филип. Защо продължаваш да се надяваш всеки път? Би трябвало да е обратното: понеже ги познавам добре, зная, че нищо не бива да очаквам от тях. Използвам ги и ги хвърлям. След като струват не повече от книжна кърпичка.

Стояха мълчаливи, и двамата окопани във въпросите си, в самотата си, в гнева си. Искам до себе си тяло, в което да се отъркам, но то да ми говори и да ме обича, тропаше с крак Доти. Искам Жозефин да се метне на влака и да дойде при мен, да ми подари една нощ. Филип, please! love me! — умоляваше Доти. Майната му, Жозефин, една нощ, само една нощ! — заповядваше Филип.

Призраците, към които се обръщаха, оставаха безмълвни и те стояха един срещу друг, оплетени всеки в своята любов, която не можеха да разменят.

Филип не знаеше какво да прави с ръцете си. Взе си палтото, шала и излезе. Щеше да отиде да гледа „Джоконда“ без придружителка под ръка с него.

Доти нададе последен отчаян стон, преди да се хвърли на леглото сред възглавничките с избродирани върху тях: Won’t you be my sweetheart? I’m so lonely^[4], които перна с ръка и те се разхвърчаха из стаята като пометени от буря. Никога нямаше да бъде нечия любима. Край, приключи с мъжете. Щеше да стане като Мерилин: „I’m through with love…“^[5].

— Махай се! Добре, че се отървах от теб! — изрева тя за последен път, обръщайки се към вратата.

Стана, залитна, пъхна DVD-то „Някои го предпочитат горещо“ и се сгуши в завивките. Поне тази история имаше щастлив край. В последната минута, когато всичко изглеждаше изгубено, а Мерилин пееше на сцената с рокля от тънък муселин, прилепнала по тялото, Тони Къртис се хвърляше към нея, целуваше я и я отвеждаше.

В последната минута?

Усети плаха надежда.

Втурна се към прозореца, вдигна пердето, огледа улицата.

И се наруга.

„Животът е хубав. Животът е хубав“, тананикаше си Зое на излизане от хлебарницата. Идеше й да затанцува на улицата, да съобщи на минувачите: „Хей, знаете ли? Аз съм влюбена! Истински! Как разбрах? Ами защото се смея сама, защото ми се струва, че сърцето ми ще се пръсне, когато се целуваме“.

Кога се целуваме?

След училище веднага отиваме в едно кафене, сядаме в дъното, където сме сигурни, че никой няма да ни види, и се целуваме. Отначало не знаех как, беше ми за първи път, но и той не знаеше. И на него му беше за първи път. Отварях уста, а той ми казваше: да не си на зъболекар. Затова направихме така, както правят по филмите.

Хей, знаете ли? Той се казва Гаетан. Най-красивото име на света. Първо в него има две „а“, а пък аз обичам тази буква, освен това има и „г“. Харесвам и тази буква също, особено когато след нея има „а“ и се получава „Га“.

Как изглежда ли?

На ръст сме еднакви, рус, с големи очи, които гледат страшно сериозно. Обича слънцето и котките. Мрази костенурките. Не е много як, но когато ме прегръща, все едно е само мускули. Има своя миризма, не слага парфюм, а мирише хубаво, обожавам как мирише. Предпочита да ходи пеш, а не да взема метрото, и приятелката му се казва Зое Кортес.

Не си представях, че ще се чувствам по този начин, иска ми се да изкрещя пред всички хора на улицата! Всъщност не, иска ми се да го прошепна на всички като някаква тайна, която не можеш да се сдържиш да запазиш само за себе си. Обърках се. Значи е тайна. Суперважна тайна, която нямам право да споделям, но отвътре ме изгаря желание да я извикам. Така или иначе, очевидно тайната ми сама се разкрива. Издавам я, без да си отварям устата. В главата ми е страхотна каша. Освен това става нещо странно, имам чувството, че изпускам лъчи. Все едно съм по-висока, по-голяма и освен това внезапно съм станала красива. От никого не се страхувам! Дори момичетата в „Ел“ не ме интересуват!

След училище тази вечер решихме да отидем на кино. Той измисли някакво оправдание за пред родителите си. Аз нямам нужда. Засега не говоря с майка си. Ужасно съм разочарована от нея. Щом я видя, си представям как целува Филип по устата, това никак не ми харесва. Никак.

В края на краищата не е чак толкова страшно, защото… съм щастлива, щастлива.

Вече не съм същата. А всъщност пак съм си аз. Все едно имам огромен балон с въздух в гърлото, чувствам се лека. Сърцето ми лети, бие като тъпан, в момента, в който се виждаме, толкова се страхувам, че не съм достатъчно красива, че повече не ме обича или нещо друго. През цялото време се страхувам. Отивайки на среща, стъпвам на пръсти от страх да не се е отказал.

Когато се целуваме, ме напушва смях и усещам как устните му се разтварят в усмивка. Не затварям очи, за да виждам как той затваря очи.

Когато вървим по улицата, той ме прегръща през раменете и се притискаме толкова силно, че приятелите ни мрънкат: забавяли сме движението.

Казвам ви истината, защото благодарение на него вече имам много приятели!

Вчера си бях метнала пуловер на раменете, той ме прегърна и разбрах, че пуловера го няма, но много късно… Беше на Ортанс, ще се разбеснее ужасно! Дреме ми.

Вчера той заяви „Зое Кортес ми е гадже“ със страхотно сериозен вид, после ме прегърна много силно и ми се стори, че умирам и излитам на небето.

Когато се целуваме, вървейки, губим равновесие, може да съчиним песен на тази тема. Той ми се подиграва, защото се изчервявам. Казва, че съм единственото момиче, което се изчервява и същевременно не спира да крачи.

Вчера ми се прииска да го целуна изведнъж ей така, насред изречението, сякаш ме беше ужилила пчела. Той се разсмя, когато го целунах, и понеже се засегнах, ми каза гальовно: „Направих го, защото ми стана приятно“, и на мен ми се прииска да го целувам още повече.

Непрекъснато искам да ме прегръща. Нямам желание да се любим, искам само да сме заедно. Впрочем не сме се любили. Не говорим за това. Притискаме се много силно. И политаме.

За мен е достатъчно да съм в обятията му. Мога да остана така с часове. Затваряме очи и излитаме. Казваме си „утре отиваме в Рим, в неделя в Неапол“. Той изпитва слабост към Италия. Подиграва ми се, защото му казвам, че последната ми любов беше Мариус от „Клетниците“. Той предпочита русите киноактриси. Според него аз съм почти руса. На някои места косата ми е по-светла и когато светлината пада под определен ъгъл, може да се каже, че съм блондинка. Звучи тъпо, но най-хубаво е, когато си казваме довиждане. Все едно усещам, че нещо ще изхвръкне от мен, толкова съм щастлива. Нещо, което ще се пръсне и ще ме покаже на целия свят такава, каквато съм отвътре.

Сега усмивка цъфти на устните ми и в главата ми звучи лека музика. В същото време имам чувството за нереалност, че всичко е наужким. Намислих си желание да ме обича все така утре сутрин и на следващата сутрин, защото постоянно се опасявам това да не свърши.

Нищо не съм казала на майка ми. Убийствено е да си го помисля. Чудя се дали и нейните вътрешности не се взривяват, щом си помисли за Филип. Чудя се дали любовта е същата на различните възрасти…

Жозефин бутна вратата на залата със събраните съкооператори, когато гласуваха за председател на събранието. Беше закъсняла. Шърли й се обади тъкмо когато тръгваше. После беше чакала автобуса, ругаейки се наум, че с парите, които беше спечелила, можеше да си позволи да вземе такси! Парите също бяха нещо, което се учи. Учиш се да ги печелиш и се учиш да ги харчиш. Тя винаги имаше угризения, когато ставаше дума да ги хвърля за дребни облекчения и радости, да си подслади леко живота. Все още смяташе, че се правят разноски само за „важни“ неща: апартамента, колата, образованието на Ортанс, режийните, данъците. Мразеше да ги харчи за ненужни неща. По три пъти проверяваше цената на някое палто и оставяше обратно флакона с парфюм за деветдесет и девет евро.

Обстановката беше като в изпитна зала. Четирийсетина души бяха насядали на столове, пред тях на пригодената поставка имаше някакви разпечатани листове. Тя седна в дъното на залата до кръглолик мъж с щръкнала коса, която не беше успял достатъчно да приглади, проснат на стола, все едно беше шезлонг. Липсваха му само плажното масло и чадърът. Тактуваше си, кръстосал крака, вперил поглед във върха на обувките си. Вероятно бе нарушил ритъма, защото прекъсна, измърмори „майната ти!“, след което поднови тактуването.

— Добър ден — поздрави Жозефин и седна на съседния стол. — Аз съм госпожа Кортес от петия етаж…

— Аз пък съм господин Мерсон, бащата на Пол… и съпругът на госпожа Мерсон — отвърна той и бръчките му се разпънаха във весела усмивка.

— Приятно ми е — отговори Жозефин и се изчерви.

Острият му поглед се стараеше да проникне под дрехите й. Сякаш той се опитваше да разчете каква марка е сутиенът й.

— А има ли господин Кортес — осведоми се той, приведен към нея.

Смутена, Жозефин се престори, че не е чула въпроса.

Синът на госпожа Пинарели вдигна ръка и се самопредложи за председател на събранието.

— Виж ти, дошъл е без мама! Каква смелост! — отбеляза господин Мерсон.

Строга на вид госпожа около петдесетте, седнала пред тях, се обърна и го прониза с поглед. Слаба, почти безплътна, черната й коса беше като каска, рунтавите й вежди с цвят на въглен бяха щръкнали, истинско плашило като онези, които забучваха по нивите да плашат птиците.

— Дръжте се прилично, ако обичате! — изграчи дамата.

— Пошегувах се, госпожице Дьо Басониер, само се пошегувах… — отговори той с широка усмивка.

Тя сви рамене и обърна гръб. Въздухът изсвистя, сякаш прорязан от нож. Господин Мерсон се нацупи като малко дете.

— Почти нямат чувство за хумор, скоро ще се убедите!

— Нещо важно пропуснах ли?

— Надали! Спречкванията тепърва предстоят. Още сме на въведението. Не са извадили стрелите… За първи път ли ви е?

— Да. Нанесох се септември месец.

— В такъв случай добре дошли на представлението „Сеч с моторна резачка“… Няма да съжалявате. Кръв ще се лее!

Жозефин обходи с поглед присъстващите. На първия ред видя Ерве Льофлок-Пинел, седнал до господин Ван ден Брок. Двамата разменяха някакви листове. Малко по-нататък на същия ред седеше господин Пинарели. Бяха се погрижили да оставят три празни места между него и себе си.

Домоуправителят, мъж в сив костюм с нерешителен поглед, с мека и отстъпчива усмивка, заяви, че господин Пинарели ще поеме председателството на събранието. После минаха на избора на протоколчик и двама преброители за гласуването. Вдигна се гора от ръце на жадните да бъдат избрани.

— Това е звездният им миг! — пошушна господин Мерсон. — Ще се убедите в опиянението от властта.

Дневният ред съдържаше двайсет и шест точки и Жозефин се почуди колко ли ще се проточи общото събрание. Всяка точка се подлагаше на гласуване. Първият препъникамък се оказа коледната елха, която Ифижени беше украсила във фоайето за празниците.

— Елха за осемдесет и пет евро — изквича господин Пинарели. — Тези разходи трябва да бъдат за сметка на портиерката, тъй като елхата очевидно беше нагласена там, за да ни накара да се бръкнем и да й дадем пари по случай празника. Обаче ние като съкооператори не печелим нищо от така събраните средства. Следователно предлагам в бъдеще тя да заплаща за покупката на елхата и за украсата. Както и да плати тазгодишните разходи.

— Съгласна съм с господин Пинарели — заяви, изпъчила хлътналите си гърди госпожица Дьо Басониер. — Освен това изказвам резервираното си отношение за настоящата портиерка, която също ни беше натрапена.

— Чакайте — извика Ерве Льофлок-Пинел, — какво са осемдесет и пет евро, поделени на четирийсет!

— Лесно е да проявяваш щедрост с чужди пари! — подметна рязко госпожица Дьо Басониер.

— Аха, аха — изкоментира господин Мерсон, — първите удари са разменени! Тази вечер са във форма. Обикновено им е нужно повечко време да загреят.

— Какво намеквате с това изказване? — обърна се Ерве Льофлок-Пинел, изправен в цял ръст срещу противника.

— Заявявам, че е лесно да се харчат пари, когато не се печелят с пот на челото!

Жозефин си помисли, че Льофлок-Пинел ще припадне. Той рязко се дръпна и пребледня като мъртвец.

— Госпожо! Настоявам незабавно да прекратите подмятанията си! — извика той със задавен глас, яката на ризата беше пристегнала гърлото му.

— Съгласна, господин зетко! — изгаври се госпожица Дьо Басониер, вирнала нос с наслада от успеха си.

Жозефин се наклони към съседа си и попита:

— За какво говорят?

— Тя се заяжда с него, защото тъст му е собственик на банката, на която той е председател! Частна търговска банка. Само че за пръв път се изразява толкова директно. Вероятно във ваша чест. Трябва да го приемете като посвещаване… и като предупреждение да не й се бъркате, защото в противен случай ще се разрови в миналото ви. Вуйчо й е в тайните служби и така се е сдобила с досиета за всички обитатели на кооперацията.

— Ще напусна събранието, ако госпожица Дьо Басониер не ми се извини! — гневно се провикна Льофлок-Пинел към домоуправителя, чийто неориентиран поглед се рееше някъде над присъстващите.

— И дума да не става — заинати се противничката, наперена и високомерна.

— Все едно и също. Заяждат се, мерят си силите — изкоментира господин Мерсон. — Имате хубави крака, знаете ли?

Жозефин се изчерви и покри колене с шлифера си.

— Госпожо, господине, моля ви да се вразумите — намеси се домоуправителят, бършейки челото си, объркан от словесния двубой.

— Чакам извинения! — настоя Ерве Льофлок-Пинел.

— Никакви извинения!

— Госпожице, няма да се оттегля заради точка осемнайсет, която изисква да присъствам, но да знаете, че ако не бяхте жена, щяхме да излезем да си изясним отношенията!

— Охо, не ме е страх! След като знаем какъв е господинът! Селяндур… О, чудесни съкооператори, няма що!

Льофлок-Пинел трепереше. Вените на челото му бяха толкова издути, че сякаш щяха да се спукат. Той се поклащаше на дългите си крака, готов да съсече грубиянката, която се престараваше и доволна пръскаше жлъч:

— Жена му броди из коридорите, а дъщеря му се кълчи и се криви! Браво.

Льофлок-Пинел пристъпи към старицата. Жозефин се уплаши да не я зашлеви, но господин Ван ден Брок се намеси. Стана, зашепна на ухото на Льофлок-Пинел и той се върна и седна, хвърляйки убийствен поглед на усойницата. От цялата разправия се създаде атмосфера на смътна жестокост. Сякаш присъстваха на репетиция на пиеса, чийто край беше известен, но всеки държеше да изиграе ролята си докрай, без да се щади.

— О! Бяха освирепели! — възкликна Жозефин, ужасена. — Не бих могла да повярвам, че…

— Постоянно е така — обясни с въздишка господин Мерсон. — Льофлок-Пинел подтиква съкооператорите да правят разходи, които възмущават стиснатата Басониер. Той държи на положението си и иска кооперацията да блести. Тя снася мангизи, колкото лихвар, скован от артрит. Още повече, изглежда, тя знае подробности за него, които не би искал да станат всеобщо достояние. Ха-ха-ха! Забелязахте ли: когато се набъркам във висшето общество, започвам да се изразявам изискано! Защото иначе речникът ми е на каруцар… — и я изгледа усмихнат, потупвайки се по гърдите. — Както и да е, имате много фини свивки! Много фини, красиви, направо си просят милувки…

— Господин Мерсон!

— Харесвам красивите жени. Струва ми се дори, че ги обожавам. Особено когато се отдават. В такива мигове… Женската хубост достига почти мистично съвършенство! В моите очи това е доказателство, че Господ съществува. Отдадената на насладата жена винаги е красива. — Той подсвирна от вълнение, кръстоса крака, прекръстоса ги и изгледа с кръвожаден поглед Жозефин, която не можа да потисне напиращия смях. Той изчака и продължи: — Как ли изглежда според вас Басониер, отдадена на наслада? Отдадена и стегната? Или отдадена, отпусната и мека. Залагам на двойно стегната! И суха като фурма! Никаква мека кадифеност, никаква плът. Жалко!

Понеже Жозефин не отговори, той се зае да й разказва за бляскавата епоха на семейство Басониер, шушнеше, прикриваше се с ръка и внушаваше на околните усещане за близост, което не остана незабелязано.

Госпожица Дьо Басониер произлизала от аристократично и разорено семейство, което в началото притежавало цялата кооперация плюс още две или три други в квартала. Била едва деветгодишна, когато дочула през затворената врата на бащиния кабинет жалните му стенания на човек, докаран до фалит. Разяснявал на жена си в какво окаяно състояние били семейните финанси и как се налагало да продават един по един недвижимите си имоти. „Ще имаме голям късмет, ако успеем да опазим поне един, с приличен вид, с изглед към улицата!“ — заявил той, смазан от мисълта да се лиши от това състояние, което му позволявало да поддържа коне за игра на поло, любовници и да играе покер всяка сряда. По това време семейството обитавало четвъртия етаж във вход А, в настоящия апартамент на Льофлок-Пинел.

Това бил първият удар, който получила Сибила дьо Басониер. Дълговете на баща й нараствали като снежна топка; била осемнайсетгодишна, когато се принудили да напуснат вход А и да се свият в тъмен тристаен апартамент във вход Б, където живеела навремето старата им слугиня Мелани Бифоа със съпруга си, шофьор на господин Дьо Басониер. Била се наслушала на подигравки с клетата Мелани, която се задоволявала с толкова малко! „Такива са бедняците — казвала майка й, — даваш им парче хляб и те ти целуват ръка. Да ги глезиш не е за тяхно добро! Заситете бедния и той се развилнява.“

Останала без пари, госпожица Дьо Басониер издигнала беднотията си в звание. Хвалела се, че никога не се е поддала на съблазните на парите, славата и властта, забравяйки, че няма достъп до нито една от въпросните съблазни. Останала стара мома, вкисната и огорчена. Понеже се сърдела на баща си, че ги е разорил, тя презряла мъжете, слаби същества, разточителни мекотели. Пенсионирала се след дългогодишна служба като машинописка в Министерството на морския флот. На всяко общо събрание на собствениците плюела жлъч. В това се изразявал единственият смисъл на живота й. През останалото време спестявала, за да смогне на големите разноски, натрапвани от обитателите на крило А.

След като предизвика Льофлок-Пинел, тя се захвана с господин Мерсон заради неправилно паркиран скутер, намекна за разпасания му полов живот, което го накара да се размърка от удоволствие, и осъзнала, че приказките й повече ласкаят самолюбието му, отколкото да го засегнат, тя се насочи към господин Ван ден Брок и пианото на жена му.

— Бих искала да прекратите оглушителния шум, който се чува по всяко време от вашия етаж!

— Това не е шум, госпожо, това е Моцарт! — парира я господин Ван ден Брок.

— Не виждам разликата, когато жена ви свири! — изсъска усойницата.

— Сменете си слуховото апаратче! Задръстило се е!

— Върнете се във вашата държава! Нашата се задръсти!

— Но аз съм французин, госпожо, и се гордея…

— Ван ден Брок? Това френско име ли е?

— Да, госпожо.

— Някакъв русоляв мелез, който се бута навсякъде и сее малки копелета в коремите на измамените си пациентки!

— Госпожо! — извика господин Ван ден Брок, зашеметен от безумното обвинение.

Изтощеният домоуправител се беше предал. Писалката му чертаеше кръгчета и квадратчета по първата страница на дневния ред; той очевидно не беше вече в състояние да държи главата си изправена. Оставаха още тринайсет точки, а часът беше вече седем. На всяко събрание ставаше свидетел на подобни сцени и се чудеше как тези хора успяваха да живеят заедно през останалата част от годината.

Всеки изложи схващанията си по темата за расизма, толерантността, словесните изхвърляния, но госпожица Дьо Басониер остана непреклонна, подкрепяна в злобните си подмятания от господин Пинарели, който потвърждаваше с „да си го кажем, за да ни олекне!“, подкокоросваше я, да не би да се поддаде на изкушението да се успокои.

— Семействата на Басониер и Пинарели винаги са живели тук и за тях ние сме се настанили в земите им! Ние сме техните имигранти! — обясни господин Мерсон.

— Тази жена е опасна — рече Жозефин. — Тя сее омраза!

— Вече два пъти й разкрасиха физиономията. Веднъж арабин в пощата, когото нарекла обществен паразит, втория път някакъв поляк, когото обвинила в нацизъм! Взела го за германец. Вместо да се кротне, тези случки още повече засилиха яда й; тя се изживява като жертва и се оплаква от несправедливост и от заговор в световен мащаб. На всеки две години сменяме портиерката заради нея. Тя ги тормози системно, прави им живота невъзможен и домоуправителят кляка. Ама и Пинарели си го бива! Знаете ли, той не може да понася Ифижени, която според него е самотна майка! „Самотна майка“! Израз от миналия век!

— Не, тя има мъж! Проблемът е, че той е в затвора… — прихна Жозефин.

— Откъде знаете?

— Тя ми каза…

— Да не сте приятелки?

— Да. Много я харесвам. Зная също, че иска да организира малко тържество в жилището си, след като приключи ремонта… Май ще се окаже трудна задача! — заяви с въздишка Жозефин, оглеждайки събранието.

Господин Мерсон се разсмя, което подейства като бомбен взрив в залата. Всички глави се обърнаха в негова посока.

— Това е от нерви — извинително обясни той с широка усмивка. — Но поне малко ще успокои играта! Госпожице Дьо Басониер, вие не сте достойна да принадлежите към нашата общност!

При думата „общност“ тя едва не се задави и се свлече на стола си, мърморейки, че във всеки случай вече е много късно, Франция се разпада, злото е сторено, порочността и чужденците владеят страната.

Неодобрителен шум се надигна в залата и домоуправителят се възползва от относителното затишие, за да прикани да продължат с дневния ред. Вход Б отхвърляше всяко предложение, вход А одобряваше и атмосферата отново се нажежи. Ремонт на вратите на общите части в двора? Да! Ремонт на цинковите корнизи? Да. Дейности за поддръжката на чистотата в помещението за боклука и замяна с по-подходящи контейнери? Да.

Жозефин реши да отлети към синия океан, палмите, плажовете с бял пясък. Представи си вълничките, които облизват стъпалата й, слънцето зад гърба й, полепналия пясък по корема и се отпусна. До ушите й долитаха от време на време откъслечни изречения, чужди за нея изрази като „заделяне на специален резерв“, „условия за консултации“, „покривна и дървена конструкция“, които смущаваха райското й кътче, но продължи да мечтае. Беше разказала на Шърли за мисълта, която Филип беше написал на титулната страница на книгата.

— Е, Жо, за кога реши?

— Не ставай смешна!

— Скачай в Евростара и ела да го видиш. Никой няма да разбере. Ще ви предоставя моя апартамент, ако кажеш! Дори няма да се наложи да си показвате носа навън.

— Повтарям ти, Шърли, не е възможно! Не мога.

— Заради сестра ти ли?

— Заради нещо, което се нарича съвест. Познато ли ти е?

— Когато се страхуваме да не ни накаже Господ?

— Може и така да се каже…

— О, by the way, имам да ти разказвам страхотна история…

— Нали не е прекалено неприлична? Както знаеш, аз съм си все такава стеснителна.

— Точно заради това… Слушай. Оня ден на коктейл се запознах с много солиден мъж, красив, очарователен. Погледите ни се срещнаха, хареса ми, аз му харесах, попитахме се, кимнахме си, измъкнахме се, отидохме да вечеряме, все още се харесвахме, изпивахме се с очи, допадахме си, преценихме се взаимно и накрая бяхме в леглото… У тях. Винаги аз отивам при противника, за да си тръгна, щом пожелая. По-практично е.

— Шърли — изохка Жозефин, предчувстваше грубото признание.

— Значи лягаме си, заиграваме се, аз му правя разни глезотийки, които няма да ти описвам предвид ниското ти ниво на сладострастие, а той внезапно започва да стене и да мънка: „Oh! My God! Oh! My God!“, и блъска главата си във възглавницата. Аз спирам, дълбоко засегната, подпирам се на лакът и го поправям: „It’s not God! It’s Shirley!“.

Жозефин въздъхна разочарована:

— Опасявам се, но наистина съм страшно смотана в леглото…

— Затова ли се дърпаш при мисълта за любовна нощ с Филип?

— Не! Не се дърпам!

— Напротив, напротив…

— Защото понякога си мисля, че той е бил с много по-отворени жени…

— А, ето откъде била прекомерната ти добродетелност! Винаги съм смятала, че хората са добродетелни от мързел или от страх. Благодаря ти, Жо, че го доказа…

Наложи се Жозефин да обяснява, че се налага да прекратят разговора, защото ще закъснее за събранието.

— Красивият съсед с пламенния поглед ще бъде ли там? — се беше осведомила Шърли.

— Да, сигурно…

— И ще се приберете под ръка, разговаряйки…

— Ти наистина си вманиачена!

Шърли не я обори. Ние сме на земята за толкова кратко, Жо, затова нека да се възползваме, да се възползваме. Аз, си каза Жозефин, долавяйки заключителните думи на събранието и виждайки някои от присъстващите да стават, имам нужда да се погледна вечер в огледалото, да кажа очи в очи на момичето отсреща „добре мина днес, гордея се с теб“.

— Да не смятате да прекарате нощта тук? — обърна се към нея господин Мерсон. — Защото ние си тръгваме…

— Извинете! Бях се отнесла…

— Забелязах, не ви чухме гласа!

— Ох! — възкликна смутено Жозефин.

— Няма страшно. Не се разискваха колосални суми!

Телефонът му звънна, той отговори и Жозефин дочу да казва: „Да, красавице…“.

Тя се извърна и тръгна към изхода.

Ерве Льофлок-Пинел я настигна и предложи да я придружи.

— Неприятно ли ще ви е да се поразходим? Обичам нощния Париж. Често се разхождам. Това е моята гимнастика.

Жозефин се сети за мъжа, който се набираше на клона със силните си ръце вечерта, когато я нападнаха в парка. Тя потрепери и се отдръпна.

— Студено ли ви е? — попита той загрижено.

Тя се усмихна мълчаливо. Споменът за нападението често се връщаше, обезпокоителен, фрагментиран и поради това особено болезнен. Тя мислеше и не мислеше за него истински. Докато не го хванеха, мъжът с обувките с гладки подметки щеше да се спотайва в ума й като заплаха.

Те поеха по булевард „Емил Ожие“, повървяха покрай старата влакова линия и продължиха към парка при портата „Мюет“. Времето беше пролетно, хладно и пощипваше студ; Жозефин вдигна яката на шлифера си.

— Е — обърна се той към нея, — как ви се стори това първо за вас събрание?

— Отвратително! Не си представях, че може да е така жестоко…

— Госпожица Дьо Басониер често губи чувство за мярка — съгласи се той монотонно.

— Много сте любезен! Тя действително се държи оскърбително с хората.

— Трябва да се науча да се владея. Всеки път се подмамвам. При това я познавам толкова добре! Но се подлъгвам…

Очевидно се гневеше срещу себе си, та тръскаше глава като кон.

— И господин Ван ден Брок не беше пощаден — продължи Жозефин. — И господин Мерсон! Тези намеци за сексуалния им живот!

— Никой не може да се изплъзне. Този път удари жестоко! Сигурно за да ви впечатли.

— Това ми каза и господин Мерсон! Обясни, че имала досиета за всички обитатели…

— Видях, че седите до него, очевидно добре прекарахте — каза той с лек укор.

— Намирам, че е забавен и по-скоро симпатичен — отвърна Жозефин, за да се оправдае.

Беше станало късно и небето се забулваше с лилави мрачни сенки. Кестените, жадни за първите пролетни топли дни, протягаха нежни зелени клони, сякаш молеха за ласка. За Жозефин те бяха като гиганти в ботуши, които се отърсваха от зимата. От прозорците на жилищата се долавяха откъслечни разговори и оживлението зад открехнатите прозорци контрастираше с празните улици, по които отекваха техните крачки.

Голямо черно куче пресече и се кротна под една улична лампа. Поогледа ги, чудейки си дали да ги доближи, или да не рискува. Жозефин докосна ръкава на Льофлок-Пинел.

— Видяхте ли как ни гледаше?

— Колко е грозен! — възкликна Льофлок-Пинел.

Беше едър черен дог с къса козина, дългокрак, с жълти очи, които гледаха накриво. Дясното му ухо висеше, другото, нескопосно рязано, беше като кожен израстък. На десния му хълбок се забелязваше дълъг белег от порязване и кожата розовееше, набръчкана и подута. Той глухо изръмжа, сякаш искаше да ги предупреди да не мърдат.

— Изоставили са го вероятно. Няма каишка — отбеляза Жозефин.

Тя го гледаше с нежност. Стори й се, че догът се обръща към нея, че погледът му е за нея, не и за Льофлок-Пинел, все едно съжалява, че тя не е сама.

— Черният дог от Броселианд, напомня за грозния, но безстрашен рицар Бертран дю Геклен. Толкова бил грозен, че баща му не искал да го вижда. Бертран си отмъстил, като станал най-войнственият младеж на своето поколение! Едва петнайсетгодишен неизменно побеждавал във всички рицарски турнири и се сражавал с маска, за да скрие грозотата си…

Тя протегна ръка към кучето, то се дръпна назад, изви се и ситнейки, се затича към парка при „Мюет“. Черният му силует се сля с нощния мрак.

— Може би има стопанин, който го чака под дърветата — предположи Ерве Льофлок-Пинел. — Някой скитник. Често имат такива големи четириноги спътници, забелязвали ли сте?

— Да бяхме го наместили на изтривалката пред вратата на госпожица Дьо Басониер! — предложи Жозефин. — Щеше ужасно да се разгневи.

— Щеше да отиде да го предаде на полицията!

— Сто на сто! Не е достатъчно изискан за нея.

Той се усмихна тъжно и попита, сякаш все още под впечатление от думите на Басониер:

— Не ви ли е неприятно да се разхождате в компанията на селяндур?

Жозефин се засмя.

— Да ви кажа, аз също не произлизам от високопоставено семейство… И двамата сме от една черга!

— Много сте мила…

— Освен това не е голяма беда да не си потомствен аристократ!

Той сниши глас и каза доверително:

— Права е, да знаете: аз съм момче селянче. Изоставен от родителите си, печатар от нормандско забутано селце ме е прибрал. Тя има досиета за всички благодарение на вуйчо си. В най-скоро време ще изрови нужното и за вас, ако вече не го е направила!

— Все ми е тая! Нямам какво да крия.

— Всички имаме по някоя малка тайна. Позамислете се…

— Няма какво да му мисля!

Сетне си спомни за Филип и се изчерви в тъмното.

— Ако вашата тайна е в това, че сте израснали в забутано планинско селце, че родителите са ви захвърлили, а великодушният човек ви е дал подслон, в нея няма нищо срамно! Това би могло даже да послужи за начало на Дикенсов роман… Аз харесвам Дикенс. Днес вече не го четат.

— Вие обичате да разказвате истории, да ги пишете…

— Да. Понастоящем съм в творчески застой, но и нещо най-дребно би могло да ме подтикне! Откривам зараждащи се истории навсякъде. Това е мания.

— Казаха ми, че сте написали книга, която вървяла много добре…

— Беше по идея на сестра ми Ирис. Тя е моята противоположност: красива, жизнена, елегантна, чувства се добре във всяка среда!

— Ревнувахте ли я, когато бяхте малка?

— Не. Обожавах я.

— А, употребихте миналото време!

— Продължавам да я обичам, но не я обожавам както преди. Случва ми се даже да се разбунтувам. — Засмя се свенливо и добави: — Всеки ден бележа напредък!

— Защо? Тя потискаше ли ви?

— Няма да й хареса, ако разбере, но ще ви призная, че беше точно така… Тя се налагаше. Сега е по-добре, старая се да стана независима. Невинаги успявам… Да промениш някой навик изисква доста усилия!

Тя пак се позасмя, за да прикрие смущението си. Този мъж я смущаваше. Беше снажен, красив, висок, проявяваше трогателно внимание. Чувстваше се поласкана да върви редом с него и същевременно се ядосваше на себе си, че се нуждае от чуждата оценка. Имаше лошия навик да споделя, без много-много да се замисля, за да привлече вниманието на хората, които я впечатляваха. Сякаш не се смяташе за достатъчно интересна, ако помълчи, сякаш, беше нужно да „се продаде“, да даде кило свежа плът, за да очарова събеседника. Отново се разбъбри. Не можеше да го преодолее.

— Когато ходим при сестра ми, тя има къща в Довил, пътуваме по магистралата и виждам отдалече селата, покрай които минаваме. Малки ферми, заобиколени от горички, сламени покриви, хамбари — и се чувствам като в творбите на Флобер и Мопасан…

— Аз съм родом от едно от тези селца… и животът ми може да послужи за роман!

— Разкажете ми!

— Не е чак толкова интересно…

— Напротив! Обичам да слушам истории.

Те вървяха в общ ритъм. Нито много бавно, нито много бързо.

Прииска й се да го хване подръка, но се отказа. Май не беше човек, склонен към фамилиарност.

— По онова време моето село беше пълно с живот, с настроение. Имаше една главна улица с дюкяни от двете страни. Базар, бакалия, бръснарница, пощенски клон, хлебарница, две месарници, цветарски магазин, кафене. Не съм се връщал там, но вероятно не е останало кой знае какво от света, който познавах. Беше преди… — той задълба в спомена. — Преди четирийсет години… бях дете.

— На колко бяхте, когато… — тя се поколеба да каже „ви изоставиха“ и не довърши изречението.

— Да съм бил… Не си спомням, право да ви кажа… Спомням си много ясно някои неща, определени неща, но не и на колко години съм бил.

— Дълго ли останахте при него?

— Той ме отгледа. Малката му фирма се наричаше „Модерна печатница“. Зелени букви върху бяла табела. Той се казваше Графен. Беноа Графен… Според него името му предопределило професията. Графен, графит… полиграфия. Работеше ден и нощ. Не беше се женил, нямаше деца. Той ме научи на всичко. Усещането за добре свършена работа, точността, трудолюбието…

Беше се отнесъл в друг свят. Дори думите, с които разказваше, бяха старомодни. Олющени на бялата табела. Той потриваше средния си пръст отвътре, сякаш да изчисти въображаеми петна от мастило.

— Израснах край машините. По онова време печатарската работа беше занаят. Той набираше текстовете на ръка. Буквите бяха оловни, наредени в специална наборна каса, обикновено с шрифтове дидо или бодони^[6]. Вадеше шпалти и нанасяше поправките. Подреждаше в печатна форма и започваше. Имаше машина, която вадеше две хиляди екземпляра на час. Той следеше омастиляването и докато работеше, ми обясняваше какво прави стъпка по стъпка. Диктуваше ми техническите термини, както се диктува на децата таблицата за умножение. Имах за задача да науча двеста вида шрифтове, както и всичките им големини. Помня всичко. Всички технически термини, всичките му движения, миризмите, топовете хартия… В дъното на ателието имаше огромна машина, която вдигаше адски шум. Той заставяше до нея, за да я държи под око, и ме хващаше за ръка… Прекрасни спомени. Спомени на селяндур! — рече ядно.

— Тя е проклета жена — заяви Жозефин. — Не бива да придавате значение на думите й!

— Зная, но това е моето минало. Никой няма право да го докосва. Забранена зона. Имах и приятелка. Казваше се Софи. Танцувах с нея: раз, два, три, раз, два, три… Тя повдигаше към мен малката си главица, раз, два, три, раз, два, три, и аз се чувствах значим, голям, закрилник. Бяха мигове на голямо щастие. Обичах този човек. Когато станах на десет години, ме записа в пансион в Руан. Казваше, че трябва да имам добри условия за учене. Връщах се в края на седмицата и през ваканциите при него. Растях. Отегчавах се в печатницата. Бях млад. Това, на което ме учеше, вече не ми беше интересно. Фуках се с новите си знания, той ме гледаше, тъжен и наранен едновременно, поглаждаше брадичката си. Май го презирах, задето си остана занаятчия. Какъв идиот съм бил! Въобразявах си, че ще командвам аз, парадирах със знанията си. Исках да го впечатля…

— Трябва да чуете с какъв тон ми говорят дъщерите ми, когато ме учат да влизам в интернет — все едно съм дебил!

— Когато децата започват да знаят повече от родителите, има проблем с авторитета…

— О, на мен ми е все тая, не ми дреме, че ме смятат за бавноразвиваща се!

— Не сте права. Трябва да ви уважават като майка и възпитателка. Знаете ли, в бъдеще проблемите с авторитета ще станат най-важни. Липсата на бащата в нашите съвременни общества представлява огромен проблем за възпитанието на децата. Аз искам да възстановя образа на патер фамилиас!

— Детето може да се научи на нежност и на доброта от бащата — заяви Жозефин, вдигнала очи към небето.

— Това е ролята на майката — поправи я Ерве Льофлок-Пинел.

— В нашия дом беше обратното! — продължи Жозефин с усмивка.

Той й хвърли бърз проницателен поглед. В него имаше нещо плашливо, потайно. Тя имаше усещането, че не е склонен да си разголва душата, но когато реши, го прави с пълна доверчивост.

— Ифижени, портиерката, би искала да организира скромно тържество в жилището си, за да отпразнува ремонта… Да събере всички съседи.

Тъкмо навлизаха в градината и Жозефин отново я побиха тръпки. Тя се доближи до него, сякаш убиецът можеше да изскочи отзад.

— Няма да стане. Никой с никого не говори.

— Сестра ми Ирис ще дойде…

Каза това, за да го убеди. Името на Ирис продължаваше да бъде нейната парола, магическият й ключ. Ключът, който отваря всички врати. Спомни си как в детските години, когато искаше да покани приятели у дома и те се дърпаха, тя, засрамена, че не е успяла да ги убеди, добавяше „сестра ми ще присъства“. И те идваха. А тя се чувстваше още по-жалка.

— В такъв случай ще се отбия. Заради вас.

Тя си помисли, че всъщност щеше да дойде заради Ирис. А Ирис щеше да се изненада, че тя познава такъв привлекателен мъж. Престани да се сравняваш с нея, нещастнице, стига! Иначе ще си останеш нещастна завинаги. Когато се сравняваш, винаги губиш.

Те се разделиха в асансьора с кратко кимване. Той отново беше станал резервиран и тя се изненада дали беше мъжът, който току-що й бе разкрил сърцето си.

Зое не беше в стаята си: сигурно беше слязла в мазето на Пол Мерсон. Вече не искаше разрешение от нея.

— Така не може да продължава — рече тя на звездите, облакътена на перваза на балкона. — Помогнете ми! Направете така, че отново да ми говори. Това мълчание е непоносимо.

Остана така дълго време, загледана в тъмната лилава нощ. Схвана й се вратът от толкова взиране в небето. Щеше да чака, докато звездите й отговорят, та ако трябваше цялата да се вдърви — добре, щеше да се вдърви цялата!

Тя чакаше неподвижна, вирнала глава. Обеща да поправи нещата, ако е наранила Зое, обеща да прояви разбиране, обеща да преразгледа поведението си, да не отбягва малодушно, в случай че се наложи да говори по някой нерешен въпрос. Без никаква друга мисъл стоеше съвсем открита и изпъната като стрела към небето. Големите дървета в парка се раздвижиха, сякаш й правеха компания в очакването. Тя се промъкна между клоните им, за да отнесе молбата си, за да стигне до небесата и да бъде чута.

Скоро зърна малката искряща звезда в края на Голямата мечка. Звездичката проблесна един-два пъти като сигналите на морзовата азбука, изпращайки й посланието си. Тя възкликна.

Затвори прозореца и преливаща от щастие, което струеше в звънка песен, отиде да си легне, нетърпелива вече да е следващият ден. Или по-следващият. Или по-по-следващият… Не, чак толкова не бързаше.

Сибила дьо Басониер вдигна капака на кофата за боклук и лицето й се изкриви в гримаса. Лъхна я гранива тежка смрад на тлъста риба. Реши да я изхвърли незабавно. Беше яла сьомга на вечеря и кофата вонеше. Никога повече няма да купувам. Първо, много е скъпа, второ, като се пържи, полепва по тигана, и трето, смърди. Смърди, докато се пържи в тигана, смърди в кофата за боклук, смрадта е попила дори в двойните завеси. Миризмата на пържено и мазно от сьомгата ще се усеща доста време. Всеки път се оставям на продавача на риба да ме преметне с дрънканиците за омега 3, антиоксиданти и за добрия и лошия холестерол! Занапред ще купувам само писия. По-евтина е и не смърди толкова. Мама винаги правеше писия в петък.

Тя си наметна халата, избран по каталог и доставен по пощата, нахлузи си пантофите, навлече гумените ръкавици и грабна кофата. Всяка вечер в двайсет и два часа изхвърляше боклука, за нея беше ритуал, но тази вечер й се щеше да прескочи.

Не, нямаше да прескочи. Ритуалът затова е ритуал, за да се спазва, за да запази човек самоуважение.

Лакомница, тя леко се нацупи, но си каза: какво толкова, няма защо да съжалявам за сьомгата. Рибата беше седмичното й разточителство. Имаше нужда да си угоди на душата! Тази вечер пак им беше подкастрила крилцата. В комплект: Льофлок-Пинел, Ван ден Брок и Мерсон. Тримата нахалници, които живееха под нейния покрив. Първият беше успял да изчисти произхода си, докопал богата жена, вторият беше опасен измамник, третият беше безнравствен тип, който се гордееше, че е такъв. Тя единствена знаеше за тях неща, които… Благодарение на вуйчо си. Той беше работил в полицията. Във Вътрешното министерство. Притежаваше досиета за всичко живо. Когато беше малко момиченце, тя вземаше някой вестник, покатерваше се на коленете му, посочваше с пръстче новина от хрониката с произшествията и го подканяше: разкажи ми как са го хванали този. Той й шушнеше на ухо: няма да кажеш на никого, нали? — това е тайна; тя кимаше и той разказваше как са го проследили, как са му заложили капан, за доносниците, за безкрайните часове на чакане, докато типът най-сетне падне в мрежите на полицията. Жив или мъртъв. Имаше и предателства, необмислени ходове, заплахи, престрелки и винаги, винаги драми и кървища. Но беше несравнимо по-интересно от всякакви книги от поредиците на Зелената и Розовата библиотеки, които майка й я караше да чете, защото били за деца.

Така се пристрасти към тайните.

Вуйчото пък се беше пристрастил към досиетата и дори след като се пенсионира, продължи да ги трупа вкъщи. Актуализирани. Защото правеше услуги. Беше ням като гроб, повратлив съюзник, толерантен към забежките с превишаване на власт на едните и към слабостите на другите.

Така беше научила за произхода на Льофлок-Пинел, изоставено дете, подхвърляно насам-натам от приемни семейства, за осиновяването му, изненадващия брак с малката Манжен-Дюпюи и възхода му във висшето общество. Знаеше защо Ван ден Брок бе напуснал Анверс и бе дошъл да практикува във Франция, „лекарска грешка? — бих го определила по-скоро като съвършеното престъпление“ — се забавляваше тя, нашепвайки му в края на годишните събрания, на които заставаше лице в лице с трите си жертви. Ами разюзданият Мерсон с неговото либидо? Дето се мъкне по клубове за разврат и групов секс? Дето се гърчи в гнусни пози с всякакви! Щеше да е зле за него, ако се разчуеше… Вуйчото разполагаше със снимки. На Мерсон май не му дремеше, но нямаше да е толкова наперен, ако снимките стигнеха до бюрото на генералния му директор, суровия господин Лампал от фирмата за недвижими имоти „Лампал: домове на щастливите семейства“! Сбогом телета, крави, прасета^[7] и повишение! Единствено от нея зависеше многообещаващото бъдеще да помръкне.

Държеше ги в ръцете си. Един път годишно ги предупреждаваше. Това беше нейната звездна вечер. Седмици наред се подготвяше за нея. Този път Ван ден Брок за малко да издъхне. Тя държеше вкъщи пълното досие на лекарската му „грешка“. Засмя се при мисълта за евентуалното преразглеждане на делото. В присъствието на всички любовници, бивши и настоящи. Какви кирливи ризи можеше да извади на показ, за чудо и приказ! Притежаваше изумителна власт. Е, недостатъчна, за да си върне кооперацията и апартамента, но се забавляваше да ги обстрелва със спомени за времето, когато тя беше важна личност, наемателите й правеха мили очи, питаха я как е, що е. Днес й тряскаха вратата под носа. Беше се превърнала в никому ненужна стара мома.

Тя взе асансьора, държейки по-надалеч от себе си усмърдяната на риба кофа. Натисна бутона за партера. Младата нова обитателка с очите си на сърничка й беше подействала стимулиращо. Нейното досие беше празно. Книгата на сестра й? Разкрита тайна. Затова пък мъжът й… Там не е чиста работата. Светата вода ненапита не беше в течение на всичко. Или се преструваше, че не е. Но тя все щеше да изкопае нещичко по неин адрес. Това беше девизът на вуйчо й: всеки крие някаква тайна или дребна подлост и ако умело се възползваш, се сдобиваш със съюзник или с прислужник.

Прекоси двора и се насочи към помещението с кофите за боклук.

Отвори вратата. Лъхна я миризма на влажно и гнило, на плесенясали отпадъци. Тя закри устата си ръка, стиснала с два пръста носа си. Каква кочина! А портиерката бездейства! Прекалено е заета да пребоядисва портиерското жилище! Само че няма да го бъде, тя ще си поговори с домоуправителя. Тя си има начини.

Зарадва се за гумените ръкавици, които се бе сетила да сложи, и повдигна капака на първия контейнер, отдръпна се, за да не я удари смрадливата вълна право в носа. Колко гнусно! По времето на родителите ми никой нямаше да търпи подобна мръсотия. Още утре ще напиша писмо на домоуправителя с искане да уволни това момиче. Той вече знае наизуст процедурата, не е нужно да настоявам, дори няма да е нужно да споменавам името на мъжа, с когото живее на съпружески начала, понеже той е в затвора. Като си помисля само, че я е назначил, без да си направи труда да проучи близките й! Бащата на децата й е престъпник! Каква немарливост! Ще му тикна досието под носа.

Тя не чу как някой отвори вратата зад гърба й.

Наведена над сивия контейнер, ругаейки Ифижени, с разтворен халат, през който се виждаше розовата й нощница, тя усети как грубо бе дръпната, ударена жестоко в гърдите и как ударите продължаваха да валят неспирно.

Не успя да гъкне, да извика за помощ. Падна по лице върху контейнера. Дългото й тяло на съсухрена девственица се просна върху капака, блъсна се в съседния контейнер, завъртя се около себе си, преди да се свлече на пода, разпльоскано като парцал. През ума й мина мисълта, че още не бе изказала всичко, че имаше много хора със срамни тайни, които тя знаеше, много хора, които биха могли да я намразят, я тя толкова обичаше да я мразят, защото слабите никой не ги мрази, нали така, мразени са само силните.

Просната по гръб, забеляза обувките на ожесточения мъж, хубави обувки на богат човек, английска направа, със заоблени върхове, нови, с гладки подметки, те хвърляха белезникави отблясъци в тъмната нощ. Той се надвеси над нея и я ръгаше с ножа ритмично, тя можеше да преброи ударите, беше като танц, тя ги броеше, докато се сипеха и се смесваха в ума й с кръвта в устата й, по пръстите, по ръцете й, кръвта беше опръскала всичко наоколо. Отмъщение? Дали пък не беше се досетила съвсем правилно: всички се бяха заплели в непосилни тайни?

Тя бавно се разпадаше на пода, затворила очи, убедена, да, да, сигурна бях, всички крият по нещо, дори този красив мъж, който позира по слип на рекламните билбордове. Красив тъмнокос мъж с романтичен перчем. Толкова й харесваше! Силен и крехък, близък и далечен, очарователен и отнесен. У него личеше пукнатина, която го тикаше в ръцете й, правеше го уязвим. Вуйчо й беше разкрил тайната му. Той беше наясно с всички начини за пречупване на хората. Всеки си има цена, твърдеше, всеки има своето слабо място. Не забравяше, че е по-млад от нея, нямаше и да я погледне, което не й пречеше да заспива, мечтаейки си да го подчини, да стане негова довереница, той да се вслушва в съветите й и постепенно между тях, старата мома и красивия модел, да се установи здрава връзка. Вуйчо й разполагаше с данни за него: многократно задържан пиян и дрогиран, арестуван за нападки към органите на реда, за нарушаване на обществените норми. Приятелят ти има ангелско лице и поведение на уличник. О, ако наистина ми беше приятел, си беше помислила тя и едва не бе споделила мечтата си.

Научи как се казва, къде живее, адреса на агенцията, за която работи, в пасаж „Вивиен“. Но най-важното — бе разкрила тайната му. Тайната на живота, на двойствения му живот. Може би не биваше да му изпраща анонимното писмо. Непредпазлива постъпка. Беше излязла извън своята територия. Вуйчо й непрекъснато я предупреждаваше да избира разумно целта си, да не рискува.

Да умее да се пази. Беше забравила.

Малко по малко престана да се съпротивлява на болката, отдаде се на милостта на безсъзнанието в топлата лепкава локва кръв. Искаше да извърне глава, за да зърне лицето на нападателя, но силите я напуснаха. Мръдна пръст на лявата ръка и усети гъстата кръв, нейната кръв. Зачуди се: дали е успял да ме открие, след като е получил писмото? Къде сбърках, щом ме е открил? Бях се погрижила да не оставя никакви отпечатъци, пуснах писмото в пощенски клон на другия край на Париж, бях купила вестници, които никога не чета, за да изрежа от тях буквите. Никога вече няма да докосна с устни снимките му. Трябваше да споделя пред вуйчо това мое увлечение. Той щеше да ме отрезви: „Сибила, запази спокойствие, проблемът при теб е, че не можеш да се владееш. Заплахите трябва да се леят нежно. Колкото си по-умерен, толкова по-силен е ударът“. Това беше друг негов девиз. Трябваше да послуша вуйчо си. Той говореше мъдро.

Е, учуди се тя, значи човек е способен да мисли дори когато е толкова близо до смъртта? Мозъкът продължава да работи, докато тялото се обезкървява, сърцето заглъхва, дъхът секва…

Тя усети как нападателят я подритна, натиквайки безжизненото й тяло зад най-големия контейнер в дъното; този контейнер го изкарваха един път седмично. Подритваше я и тя се търкаляше, вероятно искаше да я скрие, зави я с парче мръсен мокет, за да не я открият веднага. Тя се зачуди кой ли беше изхвърлил парчето мокет, защо още не го бяха отнесли боклукчиите. Още една небрежност на некадърната портиерка! Хората вече не работят съвестно, искат само да получават премиални и да ходят на почивка, но не желаят да си цапат ръцете. След колко ли време щяха да я намерят? Щяха ли да установят точния час на смъртта й? Вуйчо й беше обяснил как става. По трупните петна. Бутна някаква кутийка от бира или безалкохолно и тя се търкулна под ръката й, усети миризма на фъстъци от паднал наблизо празен плик, учуди се отново, че все още е в съзнание, въпреки че силите изтичаха с кръвта й. Нямаше повече смелост да се съпротивлява.

Учудена, учудена и съвсем изцедена.

Чу как вратата на стаичката се затвори. Скърцане на ръждясала брава отекна в нощната тишина. Тя успя да преброи още три удара на сърцето си, преди да изпусне последната лека и кратка въздишка и да умре.

Бележки

[1] Главен град на департамента Лоар е Шер в централна Франция. — Б.пр. ↑

[2] Колко жалко (англ.). — Б.пр. ↑

[3] Тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунгите“ се състои се от четири опери: „Рейнско злато“, „Валиора“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“, с обща продължителност около 16 часа. — Б.пр. ↑

[4] Не искаш ли да ме обичаш? Толкова съм самотна (англ.). — Б.пр. ↑

[5] „Приключих с любовта“, песен на Мерилин Монро. — Б.пр. ↑

[6] Didot и Bodoni — известни династии печатари (съответно френски и италиански), създатели на едноименните шрифтове. — Б.р. ↑

[7] Цитат от баснята на Лафонтен „Момичето с гърнето мляко“. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Бавният валс на костенурките (3)

Метаданни

Данни

Бавният валс на костенурките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

Катрин Панкол
Бавният валс на костенурките (3)