Рецептата бе направо мечта, ако можеше да й се вярва: „Лесна, на разумна цена, време за подготовка на продуктите и готвене: 3 часа“. В коледната вечер Жозефин се занимаваше с пуйката. Пуйка с плънка от истински кестени, а не онези дълбоко замразени пюрета, които залепват за небцето. Пресен — кестенът е нежен и ароматен; замразен е безвкусен и тричав. За гарнитура беше предвидила няколко вида пюрета: от моркови, ряпа, целина. Ордьоври, салата, богат асортимент сирена от „Бартелеми“, гастронома за корсикански специалитети и сирена на улица „Гренел“, и торта — традиционното коледно пънче, украсено с гъбки и джуджета, измайсторени от целувчено тесто.

Какво ми става? Всичко ми е криво и досадно. Вкисната съм, а като си помисля само какво удоволствие ми доставяше да правя коледната пуйка. Всяка съставка събужда у мен спомени от детството: покатерена на стола, гледам как баща ми свещенодейства, препасан с широка престилка, на която със сини конци е избродирано „Аз съм шефът и всички ми се подчиняват“. Запазих тази престилка и сега аз съм я препасала, прокарвам пръсти по релефните букви, сякаш препрочитам миналото си, написано с брайлова азбука.

Тя отново погледна безцветната пуйка върху мазната амбалажната хартия. С прибрани до тялото криле, издут корем, кожа, осеяна тук-там с черни точки, тя безцеремонно излагаше на показ жалката си голота на оскубана птица. До нея беше приготвила голям нож с бляскаво острие.

Госпожа Бертие беше намушкана с нож. Четирийсет и седем удара право в сърцето. Бяха я намерили просната по гръб на земята с разтворени крака. Викнаха Жозефин в участъка. Полицаят беше свързал двете нападения. Едни и същи обстоятелства, един и същ начин на действие. Наложи се отново да обяснява как обувката на Антоан я бе спасила, понеже държеше пакета притиснат до гърдите си. Капитан Галоа, която я бе приела първия път, сега я слушаше, стиснала устни. Жозефин четеше мислите й: „спасил я патък“.

— Вие сте същинско чудо — й заяви жената в униформа, клатейки глава, сякаш не можеше да повярва на разказа й. — Госпожа Бертие е била удряна с невероятна жестокост. Дълбочината на порезните рани е между десет и дванайсет сантиметра. Мъжът е силен, много сръчно борави с ножа, не е аматьор.

Слушайки тези потресаващи думи, Жозефин стисна между бедрата си плътно прилепени длани, за да спре обхваналото я неудържимо треперене.

— Подметката на обувката трябва да е била много дебела — заяви униформената, сякаш да убеди самата себе си. — Удрял е в сърцето. Също както беше във вашия случай.

Беше я помолила да донесе пакета от Антоан, за да го проучат.

— Познавахте ли госпожа Бертие?

— Беше класна на дъщеря ми. Една вечер си тръгнахме заедно от училището. Бях отишла да говоря с нея във връзка със Зое.

— Да сте говорили за нещо, което да ви е направило по-особено впечатление?

Жозефин се усмихна. Щеше да отбележи една комична подробност. Капитанът можеше да си помисли, че го прави нарочно или че не се отнася с необходимата сериозност към случая.

— Да. Имахме еднакви шапки. Странни, леко екстравагантни шапки на три ката, не смеех да нося моята и тя ме окуражи… Опасявах се да не се набивам прекалено в очите на околните.

Жената се наведе и взе някаква снимка.

— За тази шапка ли става дума?

— Да. Вечерта, когато бях нападната, я носех — прошепна Жозефин, без да откъсва очи от кокетната шапка… — Изгубих я в парка… Не събрах смелост да се върна да я потърся.

— Нещо друго да ви е направило впечатление?

Жозефин се поколеба, сети се за още една смешна подробност… и добави:

— Тя не обичаше Моцартовата „Малка нощна музика“, според нея била отегчителна мелодийка. Малцина биха заявили открито подобно нещо. Доста досаден рефрен всъщност.

Полицайката я изгледа с раздразнение и презрение.

— Добре — каза накрая. — Бъдете на разположение, ще ви повикаме отново, ако изникне нещо допълнително.

Да чертаеш вероятности, да правиш предположения, да отсяваш възможното от невъзможното, в това се състоеше работата на следователя, която едва започваше. Жозефин не можеше повече да им бъде от полза. Дошло бе време служителите в криминалния отдел да подхванат нещата. Една подробност — зелена шапка на три ката — беше свързващият елемент между двете нападения. Убиецът не бе оставил никаква следа, никакви отпечатъци.

Да чертаеш пътища, да установиш границата, която не трябва да бъде прекрачвана, да престанеш да мислиш за госпожа Бертие, за убиеца. Може би живее в квартала? Може би е искал да ме намушка мен с тази жестокост срещу госпожа Бертие? Беше се провалил, направил е нов опит и е сбъркал жертвата. Видял е шапката, решил е, че съм аз, еднакви на ръст, на външен вид… Стоп! — рече си Жозефин. Стоп! Ще провалиш празника. Шърли, Гари и Ортанс бяха пристигнали предния ден от Лондон, а тази вечер Филип и Александър също щяха да дойдат на вечерята.

Да си изплета нещо като пашкул, в който да се свия. Същото чувство, както когато чета лекции. Работата ме умиротворява. Мобилизира ума ми, не му позволява да се разпилява в мрачни мисли. И готвенето, и то я връщаше към любимите й научни изследвания. Нищо ново не сме измислили, разсъждаваше Жозефин, докато белеше кестените и дереше пръстите си с грубата им обвивка. Бързото хранене го е имало и в средновековието. Не всеки е разполагал със собствена кухня, понеже градските жилища са били много тесни. Ергените и вдовците са се хранели навън. Имало е гостилничари или нещо като фурнаджии, „месопекари“, които изнасяли маси пред дюкяните си, отрупани с наденички, банички с кълцано месо и самуни хляб за вкъщи. Прадядовците на нашите „Макдоналдс“. Готварството представлявало много важна част от ежедневния живот. Пазарите били добре снабдени със зехтин от остров Майорка, шарани и раци от река Марна, хляб от Корбей, масло от Нормандия, сланина от Ванту, всякакви продукти прииждали отвред в парижките хали. В богаташките домове имало „майстор готвач“, който размахвал черпака от мястото, където седял, и разпределял от високо задачите на помощниците си. Не изпускал от поглед момчетата, които тайно вкусвали от храната. Готвачите имали колоритни прякори: Мека круша, Лакомник, Плакнигърне, Поривятър. Рецептите се пишели съобразно с часословите и молитвите. Месата се печели от „вечерня до нощните молитви“, месните равиоли били готови след две Отче наш, за бута били нужни три Аве Мария. В кухните чирачетата мрънкали молитви, без да изпускат от поглед къкрещите гозби и разпалените фурни, опитвали яденето и отново прехвърляли молитвената броеница. Висшата аристокрация използвала позлатени блюда и храненето се превърнало в истински церемониал. Готвачите се стараели да приготвят приятни за окото ястия, оцветявали ги: розово заешко задушено, бяла торта, фин винен сос с канела и всевъзможни подправки към пържената риба.

Цветовете възбуждали апетита, белите ястия били предназначени за болните, понеже трябвало да приемат леки храни, които да не им отварят апетита. Ястията менели облика си според сезона: есенната шкембе чорба била кафява, лятната — жълта. Италианският сос „лазурносиньо“ бил върхът на финеса. И за да се хареса на сътрапезниците, готвачът украсявал желираните ястия с гербове, с нарови зърна или цветчета от виолетки. Извайвал всякакви „замаскирани ястия“, достойни за филмите на ужасите. Моделирал невероятни животни, създавал анекдотични картини, съчетавайки половинки от различни животни. Петелът с шлем бил рицар с петльова глава, възседнал прасенце сукалче. Леките ястия между печеното и десертите също намигвали весело на сътрапезниците: в баницата слагали птици, поднасяйки ястието, повдигали капака на дълбоката тава и пернатите излитали, стряскайки очарованата компания. Трябва да опитам и аз някой ден, си каза Жо с усмивка.

Тревогите й се стопяваха в мига, в който се върнеше в XII век. Във времето на Хилдегард от Бинген. Колоритна дама е била Хилдегард, интересувала се е от всичко: растения, храна, музика, медицина, душевни вълнения, които се отразяват на тялото, усилват го или го отслабват според това дали човек е весел или тревожен! „Ако човек действа по желанията на душата, постъпва добре, ако действа, подчинявайки се на плътта, постъпва зле.“

„За плънката. Забърквате кестените със сместа, накълцания черен дроб и сърце, добавяте мащерка, сол, чер пипер.“ Да се заема отново с дисертацията си. Засега нямам идея за нов роман. Нямам идея, а нямам и настроение. Да не губя вяра: все някой ден ще дойде идеята за нова история, ще ме поведе за ръка и ще седна да пиша.

Имам време, си каза тя, съсредоточавайки се в беленето на кестените, внимаваше да не си издере пръстите с твърдата кора. Казва се „пуйка с кестени“, но всъщност се пълни с белезникавата им вътрешност, а те са толкова красиви отвън с този цвят в меко кафяво. Важен е детайлът, той служи за ориентир, придава образ и цвят, излъчва мирис, създава атмосфера. Като сглобим детайлите, създаваме история, дори бих казала, историята с главно И. С проучване на скромните къщурки на селяните са пресъздадени цели периоди от средновековния бит. Така научаваме много повече, отколкото от проучването на замъците. Тя се сети за старите глинени гърненца, в дъното на които намерили частици от карамелизирана захар. В манастира Клюни открили истинска канализация, клозети, помещения като нашите бани, в които монасите си правели тоалета.

Господин и госпожа Ван ден Брок дойдоха да я посетят, след като бяха научили за смъртта на госпожа Бертие. Звъннаха на вратата, двамата заедно, застанали с тържествен вид като истукани. Тя закръглена и импулсивна, той слаб и сериозен. Очите й шареха във всички посоки и тя упорито се опитваше да ги задържи върху нещо; той мръщеше вежди и размахваше дългите си пръсти като монах фармацевт. Представляваха странна двойка, все едно Дракула и Снежанка. Изглеждаха като нематериални същества. Да се чудиш как са успели да създадат деца. Поради някаква грешка той кацнал отгоре й, присвил дългите си остри пръсти, за да не я одраска. Две недодялани водни кончета, които се съешават в синевата. Трябва да пазим децата, горещеше се тя, щом напада жени, може да посегне и на малките. Съгласна съм, но какво да се направи? Какво да се направи? Тя тръскаше кръглата си главица с кацнало на върха рехаво кокче, от което стърчаха две тънки игли за коса. Предложиха бащите да правят обиколки вечер. Жозефин се усмихна, не разполагала с подобен артикул, и тъй като те очевидно не схванаха, тя допълни: искам да кажа: баща — нямам съпруг. Те направиха кратка пауза, докато асимилират остроумието, и продължиха: не бива да се надяваме на полицията, това не им е приоритет, предградията горят, та не им е до изисканите квартали… Тонът се бе извисил в края на изречението, леко заядлив, измествайки нотката на загриженост и отговорност, която се усети в началото.

Жозефин помоли за извинение заради невъзможността да се включи в опълчението, но добави, че няма да се поддаде на страха. Отсега нататък ще бъде нащрек, вечер ще ходи да взема Зое от училище, но няма да се поддаде на паниката. Предложи да организират дежурства и да вземат децата от училище, бездруго всички деца от кооперацията са в едно и също училище. Решиха да обсъдят отново предложението след празниците.

— Ще кажа на Ерве Льофлок-Пинел да мине да ви види, той е много разтревожен — заяви господин Ван ден Брок с мъжествен тон. — Жена му не смее да излиза от къщи. Дори не отваря вратата на портиерката.

— Впрочем не ви ли се струва странно, че портиерката си сменя цвета на косата на всеки три седмици? Нямаше ли някакво гадже, което… — притеснено каза госпожа Ван ден Брок.

— Което е излязло скоро от затвора и се е въоръжило с голям нож? — попита Жозефин. — Не, не вярвам, Ифижени да има нещо общо с това!

— Доколкото разбрах, говори се, че приятелят й имал търкания с правосъдието…

Тръгнаха си с обещанието да й изпратят Ерве Льофлок-Пинел при първия удобен случай.

Дотук добре, излиза, че съм в състояние да разведря всички съседи, въздъхна Жо, затваряйки вратата след тях. Каква ирония, мен ме нападнаха, а аз ги успокоявам! Добре направих, че го запазих в тайна, защото иначе щях да се превърна в забележителност и щяха да ми подхвърлят фъстъчки пред вратата.

На първия етаж живееше семейство Пинарели, всъщност бяха само двама, майка и син. Той беше на около петдесет, тя — към осемдесетте. Синът беше висок, слаб, с боядисана черна коса. Приличаше на Антъни Пъркинс в прочутия филм „Психо“ на Хичкок, само че по-възрастен. Имаше странна усмивка, крайчетата на устните му се повдигаха, сякаш подозираше човека срещу себе си и се стараеше да го избегне. Не ходеше на работа, понеже трябваше да прави компания на майка си. Всяка сутрин двамата отиваха на пазар. Пристъпваха ситно и се държаха за ръка. Той теглеше пазарската количка като хрътка на каишка, тя стискаше в ръка списъка с покупките. Дъртата беше деспотична личност. Не си поплюваше и подхвърляше остри забележки; има такива старци, които си въобразяват, че възрастта им позволява да са нелюбезни. Жозефин им държеше вратата долу широко отворена. Те не й благодаряха, подминаваха, без да я поздравят, сякаш бяха кралски особи, на които им отварят път с военни почести.

Тя не познаваше останалите обитатели — от вход Б в същия двор. Те бяха по-многобройни от живущите във вход А, където имаше по един апартамент на етаж. Във вход Б бяха по три апартамента на плоча. Ифижени й бе разказала за непримиримата вражда между вход Б и вход А, защото обитателите на А били по-богати. Събранията били често повод за яростни сблъсъци. Заяждали се за всяко нещо, наричали се с всякакви имена. Вход А неизменно излизал победител за голямо съжаление на вход Б, чиито обитатели се оказвали притиснати с все нови плащания и ремонти, на които винаги се опъвали и отказвали да поемат разноските. Погледът й спря на големия стенен часовник от ИКЕА: шест и половина! Ортанс, Гари и Шърли щяха да се приберат всеки момент. Бяха излезли за последните покупки. Зое се бе затворила в стаята си. Подготвяше подаръците, които бе избрала. Откакто англичаните се бяха върнали, къщата постоянно се огласяше от смях и тупурдия. Телефонът не спря да звъни. Пристигнаха снощи. Жозефин ги разведе из апартамента, горда с просторното жилище, в което можеше да ги приеме. Ортанс отвори вратата на стаята си и се хвърли на леглото с разперени ръце, home sweet home!, извика тя и Жозефин се трогна от възклицанието. Шърли пожела едно уиски, а Гари, разположил се на канапето със слушалки на ушите, се осведоми „какво ще ядем тази вечер, Жо, какви вкуснотии си направила?“. Тряскаха се врати, нечий глас се извисяваше, от всяка стая звучеше музика. Жозефин установи, че това, което не й харесваше досега, беше, че е прекалено голям за нея и Зое. Гръмогласните смехове, виковете, разтворените куфари го превърнаха в уютно местенце.

Голямата тенджера с подсолена вода чакаше на печката, за да пусне в нея обелените кестени. Шетането в кухнята винаги й даваше разни идеи. Като например да тича край езерото в Булонския лес. Преди да стигне до езерото, ситнеше, наблюдаваше играчите на петанк, вперили ревностни погледи в топките, велосипедистите, другите бягащи, заобикаляше кучешките мръсотии, скачаше право в локвите. Най обичаше подскоците в коловозите, пълни с дъждовна вода. Но единствено когато беше сама и никой нямаше да й хвърли недоволен поглед. Обичаше плясъка на маратонките във водата, пръските. В мига, в който стигнеше до „своя маршрут“, както тя високопарно го беше кръстила, ускоряваше крачка. Правеше обиколка около езерото за двайсетина минути, след което спираше задъхана и започваше упражнения, за да избегне болките в мускулите и ставите на другия ден. Всяка сутрин в десет излизаше от къщи и всяка сутрин в десет и двайсет се разминаваше с един мъж, който също като нея обикаляше езерото. Ходейки. С ръце в джобовете, заврял нос в морскосиньото си късо палто, нахлупил ниско до очите плетена вълнена шапка, с черни очила, омотан в дълъг шал. Все едно беше опакован с бинт. Беше го кръстила „невидимия“. Крачеше сковано, с подчертано старание. Сякаш се придържаше към точно определени лекарски предписания: една-две обиколки на езерото дневно, за предпочитане сутрин, с изпънати рамене, дишайте дълбоко. Случи се да се разминат един-два пъти, когато най-вероятно е ускорявал крачка, а тя е добавила още една обиколка. Трябва вече да има петнайсет дни, откакто тичам, откакто го срещам, а той продължава да ме игнорира. Дори не си прави труда да кимне, че ме е забелязал. Той е блед, слаб. Може да се е подложил на лечение за наркозависимост. Или да е преживял любовна мъка, или автомобилна катастрофа и да има изгаряния трета степен. Той е опасен рецидивист, успял да избяга. В главата й се въртяха хиляди предположения. Защо този самотен мъж упорито обикаляше езерото всеки ден между десет и единайсет часа? В походката му личеше почти свирепа решителност, сякаш с напрегнати мускули се бе вкопчил в живота или се опитваше да надвие някого.

От тенджерата пръсна вряла вода. Тя извика и намали огъня. Изсипа част от кестените и продължи да бели останалите.

„Оставете да поврят трийсет минути и обелете кафявата ципа, докато са още горещи.“

Татко цепваше леко кестените, правеше малко кръстче на кората, за да се белят по-лесно. Винаги той готвеше коледната пуйка.

Малко преди да почине, беше записал рецептата си на един лист. Отдолу беше добавил: „Човекът, който обича дъщеря си и обича да готви“. Беше написал дъщеря си. Не дъщерите си. За пръв път обърна внимание на тази подробност. Въпреки че на всяка Коледа изваждаше листа. Аз му бях на сърце. Сигурно се е плашел от Ирис. Аз сядах на коленете му и той пускаше любимите си плочи, Лео Фере, Жак Брел, Жорж Брасенс. Ирис ни поглеждаше, минавайки по коридора, и свиваше рамене.

Дали Филип може да готви? Тя потърси с очи хартиена носна кърпичка и почеса върха на носа си с белачката. Филип. Сърцето й започваше да бие ускорено, щом се сетеше за него. Forget me not, не ме забравяйте, това бяха последните му думи на перона, юни месец. Оттогава не се бяха виждали. Когато разбра, че двамата с Александър щяха да бъдат сами на Коледа, ги покани.

Да чертаеш пътища, да разграничаваш възможното от невъзможното, да се дистанцираш и да не нарушаваш дистанцията. Ще бъде по-лесно, ако създам правила. Харесвам правилата, аз съм жена, която се подчинява на законите. Също както се спира на червен светофар. В живота трябва да си определяме граници. Разстояния между нас и околните. За да оцелеем. Да се научим да се познаваме. Да разпозная неясното чувство, което ме влече към него, и да го подчиня. Когато той се доближи, очертанията се размиват, всичко пламва.

„Пуснете фурната на долно печене. Загрейте я до седма степен в продължение на двайсет минути.“ Отношенията ни се развиха, без да осъзная. От невидима станах достойна за обич, различна, специална, желана, забранена. Аз от своя страна осъзнах, че мъжът, пред когото се вцепенявах от притеснение, бе всъщност достъпен, приятен, внимателен, привлекателен, опасен. Удивителната градация на чувствата ни доведе, без да си дадем сметка, до ръба на пропастта. Бялата камелия на балкона е последната граница, която преминахме. Когато я поливам, си мисля за него. Изпращам му въздушна целувка. Той не го знае, никога няма да му кажа.

Ще ме сметне за глупачка със сигурност. Виторио непрекъснато го повтаря на Лука. Днес ще се срещаш ли с твоята глупачка? Какво ще готви за Коледа смотаната глупачка? Ще ходи ли да целува краката на папата във Ватикана? Благославя ли хляба, преди да го изяде? Пръска ли се със светена вода, преди да се чука? Не би трябвало Лука да ми предава тези приказки. Наранява ме. Твърди, че Виторио става все по-объркан, все по-тревожен. Споменал за лифтинг, но нямал достатъчно пари. Изкрънкай от твоята глупачка, предлага той, напълни се с мангизи от онова долнопробно романче. Защото глупачките, както всички знаем, са супернаивни. И твърдиш, че тя е писателка? Лука въздишаше: виждам ви по-рядко, но не е по моя вина, той се нуждае от мен.

В три медни тенджери се варяха морковите, ряпата, целината за пюретата. Скоро кестените щяха да се сварят. За ордьовър имаше пастет от чер дроб. И прозирни резени океанска пушена сьомга. Зое беше луда по океанската сьомга. Тя имаше страхотен усет и безпогрешен вкус и само при вида на месото — дали е бледо, или е яркорозово — определяше дали рибата е вкусна, става или не става. Застанала пред щанда, бърчеше нос, предупреждаваше „тази не, мамо, от рибарник е, където са били сгъчкани една до друга, без пространство, оставени да се хранят с мръсотиите си“. Зое обичаше миризмите, разгадаваше различните вкусове, препъваше се, уточнявайки някой цвят, имитирайки някой звук, притваряше очи и създаваше дворци на вкуса, примлясквайки с език. Харесваше зимата и обрисуваше с думи различните видове студ. Режещ студ, мокър студ, сив и надвиснал студ, който ще донесе сняг, тихо примъкващ се студ, който те отвежда до камината. „Обичам студа, мамо, той стопля сърцето ми.“ Подаръците й сигурно са творения от парчета картон, вълнени конци, плат, карфици, лепило, кламери, пайети. Изпод пръстите й излизаха чудни кукли, картини, подвижни играчки. За разлика от Ортанс тя не харесваше готовите купени неща. Дъщеря ми е момиче от минала епоха. Тя не харесва промените, тя обича всяка година на празниците да има същото меню, да украсяваме елхата със същите топки, същите гирлянди, да слушаме същите коледни песни. Спазвам традицията заради нея. Децата не обичат да се нарушават навиците им. От сантименталност, от желание за спокойствие. В коледното пънче, от което отхапва предпазливо, преди да забие здраво зъби в отреденото й парче, тя търси да долови вкуса на всички предишни коледни пънчета, а може би вкуса, който са имали онези, дето е похапвала в компанията на баща си, когато бяхме всички заедно. Къде ли ще прекара коледната нощ човекът, когото зърнах в метрото? Възможно ли е наистина да е бил Антоан? Наистина да има белег на бузата и едното му око да е затворено? Ако е жив и ни търси, сигурно се навърта край нашия блок в Курбвоа. Там има нова портиерка, която не ни познава. Името ми го няма в телефонния указател.

Зое беше помолила да сложат допълнителен стол на масата в коледната вечер.

— Ще видиш, мамо, ще бъде изненада, коледна изненада.

— Ще ни доведе някой бездомник! — беше прогнозирала Ортанс. — Ако го направи, аз изчезвам!

Очите на Шърли искряха от сдържан смях.

— Ако не Зое, майка ти ще го стори! — каза й тя.

— Не мога да празнувам, когато навън има толкова…

— Престани, мамо, престани! — извика Ортанс. — Бях забравила, че се връщам при Майка Тереза! А защо не цяло сиропиталище сладки негърчета?

„Добавете към плънката изварата и сините сливи. Разбъркайте. Напълнете пуйката със сместа.“ Това най-много обичах като малка. Тъпчех пуйката с гъстата и ухаеща плънка. Коремът на птицата се издуваше, питах татко: мислиш ли, че може да се пръсне? Ирис и мама се мръщеха, татко избухваше в гръмогласен смях. Ирис няма да е тук довечера, нито Анриет. Няма да е като предишните Коледи с клончето имел, закачено над вратата, с бисерната огърлица от три низа на Анриет върху черната й рокля, с виолетовата кадифена панделка, с която Ирис завързваше косата си и заради която Анриет неизменно възкликваше: „Не бива да го казвам пред малката, но никога не съм виждала други такива сини очи! А зъбите! А кожата!“. Тя се разсмиваше, сякаш беше открила сапфирена огърлица в тънка прозрачна хартия. А аз? Аз се чувствах грозна, уверена бях, че никой никога няма да ме погледне. Тази рана така и не зарасна.

„Зашийте отвора с дебел конец. Намажете пуйката с масло или маргарин. Овкусете със сол и чер пипер. Сложете я да се пече в сгорещената фурна. След около четирийсет и пет минути намалете огъня. Оставете да се пече един час. По време на печенето често поливайте със соса от тавата.“

След смъртта на Люсиен Плисоние коледите бяха тъжни, мястото на главата на семейството оставаше празно, после дойде Марсел със саката си на шотландски карета и лъскавите вратовръзки от полиестер. Блюдата им се пълнеха с неговите дарове. Ирис ги приемаше със снизхождение, сякаш благоволяваше да му прости, че е седнал на мястото на баща й, Жозефин се колебаеше дали да не му се хвърли на врата, като виждаше неодобрителните гримаси на майка си и сестра си. Тази вечер Марсел Гробз щеше да отпразнува първата си Коледа заедно с Жозиан и сина си. Съвсем скоро ще отиде да го вида. Ще се чувства като предателка спрямо майка си и сестра си, все едно е преминала във вражеския лагер, но й беше безразлично.

На вратата се звънна. Кратко и ясно. Жозефин погледна часовника си. Седем часът. Сигурно си бяха забравили ключовете.

Беше господин Льофлок-Пинел. Идваше предварително да поднесе извинения за шума, който сигурно щяха да вдигнат довечера: двамата с жена му били поканили близки и роднини. Беше със смокинг, папийонка, бяла риза с фини плисета, широк пояс от черен сатен. Косата му беше пригладена и разделена на път като прецизно разчертана френска градина.

— Не се извинявайте! — усмихна се Жозефин, регистрирайки метафората наум и установявайки, че лично тя предпочита небрежния чар на английските паркове. — Възможно е и ние да се окажем доста шумни…

Реши, че може би е редно да му предложи чаша шампанско. Поколеба се, но тъй като той не си тръгваше, го покани да влезе.

— Не бих искал да ви отнемам от времето… — рече той, но буквално я следваше по петите.

Тя се обърса в кърпата и му протегна леко омазнената си ръка.

— Имате ли нещо против да влезем в кухнята? Метнала съм пуйката във фурната.

Той я последва и каза развеселен:

— Значи влизам във вашата светая светих! За мен е огромна чест…

Стори й се, че се канеше да добави още нещо, но замълча. Тя извади бутилка шампанско от хладилника и му я подаде да я отвори. Пожелаха си весела Коледа и много успешна нова година. Доста е привлекателен все пак въпреки косата, разчертана на лехи и алеи, реши тя. Как ли изглежда жена му? Не съм я виждала досега.

— Бих искал да ви попитам — тихо каза той, — дъщеря ви… хм… Как реагира на случилото се с госпожа Бертие?

— Беше шокирана. Говорихме си надълго и нашироко.

— Защото Гаетан изобщо не отвори уста.

Изглеждаше притеснен.

— А другите ви деца? — попита Жозефин.

— Шарл-Анри, най-големият, не я познаваше, той вече е в гимназията, а Домисий не беше нейна ученичка… Тревожа се за Гаетан. И понеже е в същия клас с дъщеря ви… Може да са говорили на тази тема.

— Тя не ми е споменавала.

— Чух, че са ви викали в участъка.

— Да. Нападнаха ме преди време.

— По същия начин ли?

— О, не! Не беше нищо в сравнение с клетата госпожа Бертие…

— Комисарят ми каза съвсем друго. Помолих за среща и той ме прие.

— Нали знаете, в полицията доста преувеличават.

— Не ми се вярва. — Каза го строго, сякаш искаше да я разобличи: „Смятам, че лъжете“.

— Във всеки случай не е важно, не съм умряла. Тук съм и пия шампанско с вас!

— Не бих искал да нападне децата ни — продължи господин Льофлок-Пинел. — Няма да е лошо да помолим да ни изпратят някой полицай да пази входа на кооперацията за повече сигурност.

— Денонощно ли имате предвид?

— Не зная. Затова дойдох, за да говоря с вас.

— Защо ще направят подобно нещо само за нашата кооперация?

— Защото сте били нападната. Защо да го премълчаваме?

— Не съм убедена, че става дума за същия човек. Опасявам се от прибързани действия, от смесване на различни случаи…

— Госпожо Кортес…

— Можете да ме наричате Жозефин.

— Аз… не… предпочитам госпожа Кортес.

— Както желаете…

Бяха прекъснати от Шърли, която се прибра, следвана от Гари и Ортанс, натоварени с пакети, със зачервени носове и бузи от студа. Пляскаха с ръце в ръкавици, духаха на пръстите си, бутаха се, искаха и на тях да им налее шампанско. Жозефин ги представи. Ерве Льофлок-Пинел поздрави с поклон Шърли и Ортанс.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той на Ортанс. — Майка ви често говори за вас.

Виж ти, пък аз да не зная, си каза Жозефин, никога не сме споменавали Ортанс. Голямата й дъщеря го дари с най-прекрасната си усмивка. Внезапно Жозефин осъзна, че Ерве Льофлок-Пинел бе разгадал характера на дъщеря й: Ортанс бе поласкана и щеше да му припише всевъзможни качества.

— Доколкото разбрах, учите мода?

Откъде ли е разбрал? — учуди се Жозефин.

— Да. В Лондон.

— Ако мога да помогна с нещо, кажете, познавам много хора от тези среди. В Париж, Лондон, Ню Йорк.

— Много благодаря. Няма да го забравя, бъдете сигурен! Освен това съвсем скоро трябва да се поогледам и да си намеря място за стажуване. Може ли да ми дадете номер, на който да ви позвъня?

Смаяна, Жозефин наблюдаваше как Ортанс ловко оплиташе в мрежите си Льофлок-Пинел, как се въртеше край него, бърбореше сладко, кимаше, записваше си номера на мобилния му телефон, благодареше му за любезно предложената помощ. Поговориха още малко за живота в Лондон, за предимството да говориш двата езика. Ортанс обясняваше как работи, донесе голямата тетрадка, в която събираше парчетата плат, които й харесваха, показа рисунките, които правеше, вдъхновена от разнообразните десени, материи, от случайни силуети на непознати от улицата.

— Всичко, което нарисуваш, трябва да си способен да го сътвориш, това е основният принцип в нашето училище.

Ерве Льофлок-Пинел задаваше въпроси, на които Ортанс отговаряше, без да бърза. Шърли и Жозефин се оказаха в ролята на статисти. След като той си тръгна, Ортанс възкликна:

— Тъкмо мъж за теб, мамо!

— Женен и баща на три деца!

— Какво от това? Можеш да спиш с него, без жена му да разбере, нали така? И без да го обсъждаш с изповедника си!

— Ортанс! — възнегодува Жозефин.

— Много е хубаво това шампанско. От коя година е? — осведоми се Шърли, за да разведри обстановката.

— Не зная! Сигурно пише на етикета.

Жозефин отговори разсеяно. Подмятанията на Ортанс за съседа не й се нравеха. Не бива да й позволявам, тя трябва да осъзнае, че любовта е нещо значимо, че човек не може да тръгне с първия срещнат.

— А ти, миличка, ти… влюбена ли си сега?

Ортанс пийна глътка шампанско и въздъхна:

— Най-после да си дойдем на думата! Back home! Пак високопарните приказки. Искаш да разбереш дали съм срещнала някой красив, богат и умен мъж, в когото съм лудо влюбена?

Жозефин кимна с надежда.

— Не — отвърна Ортанс след кратка пауза, за да засили напрежението. — Обаче… — тя протегна чашата към майка си, за да я напълни: — Обаче… Запознах се с един тип. Красив… Ама красив ти казвам!

— А, така ли? — попита Жозефин с изтънял глас.

Шърли следеше размяната на реплики между майката и дъщерята и кротко се молеше: „Не си мечтай, мила моя Жо, никога няма да излезеш на глава с дъщеря си!“. Гари се задоволяваше с ролята на наблюдател в очакване на сблъсъка, който се очертаваше жесток за сантименталната майка, каквато беше Жозефин.

— И колко продължи?

— Две седмици. Вкопчени един в друг, изживяхме страхотна неразривна страст…

— И после?… — не се предаде Жозефин.

— После вече нищо не ми трепваше. Край! Съвсем нищо! Пълна загуба на интерес. Представи си, един ден си вдигна крачола на панталона и какво да видя, носеше бели чорапки. Бели чорапки на космати прасци… да си повърнеш червата!

— Господи! Как може да говориш така за любовта! — въздъхна Жозефин.

— Но това не е любов, мамо!

— Сега — обясни Шърли — те първо се чукат и след това се влюбват.

Ортанс се прозя:

— Влюбените мъже са толкова досадни!

— Няма да изживея неразривна страст с Ерве Льофлок-Пинел — измърмори Жозефин с мисълта, че момичето й се присмива.

— На бас — провикна се Ортанс. — Той е точно твоят тип. Да беше видяла само колко внимателно те следеше с поглед. Очите му блестяха. Опипваше те, без да те докосва, беше… омайващо!

Шърли долови неудобството, в което се гърчеше Жозефин. Реши да сложи край на подигравките на тема, която приятелката й очевидно приемаше на сериозно. Какво се е случило, че до такава степен е загубила чувството си за хумор? Може би се чувства истински привлечена от този мъж, който, my God, is really good looking.

— Не зная как го прави мама, но винаги е заобиколена от привлекателни мъже — заключи Ортанс, опитвайки се да разведри обстановката с комплимент.

— Благодаря, скъпа — отговори Жозефин и се насили да се усмихне при създалото се импровизирано примирие. — А ти, Гари? Ти сантиментален тип ли си, или си консуматор като Ортанс?

— Ще те разочаровам, Жо, но точно в този момент преследвам ненаситните мръсници. Задълбочавам познанията си за мръсниците, следователно…

— Разбрах. Аз явно съм единствената глупачка, но това не е нищо ново.

— Не бе! Ти не си единствената! — подхвърли Ортанс. — Да не забравяме красавеца Лука. Всъщност къде е той? Не го ли покани тази вечер?

— Ще посреща Коледа с брат си.

— Трябваше да поканиш и брат му! Видях го на снимка в интернет. Агенция „Сафир“ в пасаж „Вивиен“. Ужасно е красив Виторио Джамбели! Тъмнокос, отровен, загадъчен. Ще го схрускам!

Ново позвъняване прекъсна разговора. На вратата се появи Филип с кашон шампанско, по петите му вървеше Александър, мрачен, безмълвен, сякаш не беше на себе си.

— Шампанско за всички! — провикна се Филип.

Ортанс радостно подскочи. „Рьодерер“ розе, любимото ми шампанско! Филип направи знак на Жозефин и остана в антрето под претекст да окачи палтото на Александър и своето.

— Започваме веднага с раздаването на подаръците! Идваме направо от клиниката, беше ужасно преживяване!

— Масата е сложена. Пуйката е почти опечена, може да седнем на масата след двайсетина минути. Като хапнем, ще раздаваме подаръците.

— Не! Първо подаръците. Да се поразсее. Ще вечеряме после.

— Добре — отвърна тя, изненадана от заповедния му тон.

— Зое няма ли я?

— В стаята си е, ще отида да я повикам…

— А ти как си?

Той я хвана за ръката и я притегли към себе си.

Тя усети топлината на тялото му под леко влажното вълнено сако и крайчетата на ушите й пламнаха. Добре, добре съм, отговори припряно, имаш ли нещо против да поддържаш огъня в камината, докато облека някаква рокля и си дръпна един гребен. Редеше думите в скоропоговорка, за да прикрие смущението си. Той сложи пръст на устните й за миг, който й се стори безкраен, изгледа я и неохотно я пусна.

Огънят пращеше в камината и хвърляше отблясъци по коледните подаръци, натрупани направо на паркета. Оформиха се два лагера: възрастните, преизпълнени с радостта да подаряват, с тайната надежда, че са направили сполучлив избор, и младото поколение, преливащо от желание да види осъществени лелеяните в нощния мрак мечти. Лекото безпокойство на едните се допълваше от тревожното очакване на другите, притеснени от мисълта дали ще им се наложи да прикриват разочарованието си, или радост ще заискри в очите им.

Жозефин ненавиждаше ритуала с подаръците. Всеки път чувстваше как я залива чувство на необяснимо отчаяние, което й доказваше за сетен път, че е неспособна да обича както трябва, убеждаваше я завинаги, че отново изразява любовта си по незадоволителен начин. Искаше й се да роди планина, а неизменно се оказваше, че се е пръкнала мишка. Убедена съм, че Гари разбира какво чувствам, си каза Жозефин, срещайки внимателния му поглед, който сякаш й казваше: „Хайде, Жо, усмихни се, Коледа е, не разваляй празника с тази многострадална физиономия“. „Толкова ли чак се вижда?“ — отвърна Жозефин, вдигала учудено вежди. Гари кимна. „Окей, ще се постарая“ — отвърна тя и кимна на свой ред.

Обърна се към Шърли, заета да обяснява на Филип в какво се състои акцията й в английските училища срещу наднорменото тегло на подрастващите.

— По вина на търговците на захар всеки ден по света имаме осем хиляди и седемстотин смъртни случая! Само за Европа това означава всяка година нови четиристотин хиляди деца, страдащи от затлъстяване! Не стига че в миналото са причинявали смъртта на робите по захарните плантации, сега нападат децата ни с тази захар!

Филип я прекъсна с жест:

— Не прекаляваш ли мъничко?

— Те са навсякъде! Инсталират машини за газирани напитки и шоколадови десерти в училищата, развалят им зъбите, тъпчат ги с мазнини! Всичко това, за да си пълнят джобовете, естествено. Не смяташ ли, че е скандално? Би трябвало да се посветиш на тази кауза. Имаш син и проблемът те засяга.

— Наистина ли го вярваш? — попита Филип, поглеждайки към Александър.

Синът ми изглежда много по-застрашен да си докара заболяване от притеснение, отколкото от прекалена употреба на захар, помисли той.

За Александър това беше първата Коледа без майка му.

За него беше първата Коледа без Ирис, жена му.

Първата ергенска Коледа и за двамата.

Двама мъже без жената, която дълго време бе властвала над тях. Тръгнаха си от клиниката в пълно мълчание. Поеха по чакълената алея с ръце в джобовете, вперили очи в заскрежената земя. Двама безпризорни от сиропиталище. За малко да се хванат за ръка, но се въздържаха. Изпънати и достойни в мъката си.

— Шест смъртни случая всяка минута, Филип! Само това ли имаш да ми кажеш? — погледът на Шърли се плъзна към кльощавия Александър. — Прав си, далече е от опасността! Добре, приключвам с тази тема! Не стана ли дума за подаръци?

Александър сякаш не забелязваше лъскавия куп пакети пред себе си. Погледът му се рееше в празното пространство, останал в друга стая, празна и мрачна, в която беше онемялата му майка, само кожа и кости, със скръстени на гърдите ръце, които не бе разтворила дори да си вземе довиждане с него. „Приятно прекарване — процеди тя през зъби. — Помислете за мен, ако имате малко време и възможност.“ Александър си тръгна с целувката, която тя така и не поиска от него. Загледан в танцуващия огън, се мъчеше да открие причината за студенината на майка си. Защо никога не ме е обичала? Може би човек не е длъжен да обича детето си? Тази мисъл отвори пропаст в душата му и той усети нещо като световъртеж.

— Жозефин — провикна се Шърли, — какво чакаме, а не отваряме подаръците?

Жозефин плесна с ръце и обяви, че по изключение ще си разменят подаръците преди полунощ. Зое и Александър щяха да се редуват в ролята на Дядо Коледа и да вадят от купчината украсените с панделки пакети. Прозвуча „Тиха нощ, свята нощ…“, забули с празничен воал потайната тъга на вечерта. Зое затвори очи и мушна ръка напосоки в купа.

— За Ортанс от мама — издекламира тя, поглеждайки надписа върху продълговат плик, и прочете кратката бележка: — „Весела Коледа, мило мое, любимо момиченце.“

Ортанс се втурна, грабна плика и го отвори със смътно притеснение. Коледна картичка или поучително писъмце с обяснение, че животът в Лондон и образованието струват скъпо, че това само по себе си коства доста голямо усилие от страна на майка, та може да си позволи единствено символичен подарък? Напрегнатото изражение на лицето й се смени, сякаш изтрито от вълна на огромно удоволствие: „Бон за целодневно пазаруване за нас двете, обич моя“. Тя се хвърли на врата на майка си.

— О! Мерси, мамо! Как се сети?

Толкова добре те познавам, едва се сдържа да не контрира Жозефин. Зная, че единственото нещо, с което можем да избегнем за кратко дрязгите и сблъсъците, е шеметното обикаляне по магазините и лудото харчене. Тя не го каза, развълнувана от целувката на дъщеря си.

— Ще ходим ли където поискам? През целия ден? — продължи да разпитва смаяна Ортанс.

Жозефин кимна. Бе отгатнала, въпреки че й докривя. Как да изрази другояче любовта към дъщеря си? Кой я бе направил толкова алчна, толкова преситена, че единствено мисълта да харчи цял ден можеше да изтръгне от нея знак за нежност? Животът, който й налагах, или трудното време, в което живеем? Не може да се оправдаваме само с времето и другите. И аз имам своята отговорност. Вината ми тръгва от първата проявена от мен небрежност, от неспособността ми да я утеша, да я разбера, от неспособността, която замазах с обещание за подарък, за пазаруване, очарована от самоуверената елегантност, с която носеше роклята, изисканото горнище, очертало бюста, плътно прилепналите дънки на дългите й крака, а самата тя щастлива приема даровете, които полагам в нозете й. Преклонението ми пред красотата й, която искам да гиздя и пременявам, за да прикрия житейските рани. По-лесно е да реализираш този мираж, отколкото да дадеш съвет, да дариш присъствие, помощ за душата, които съм неспособна да осигуря, защото съм заплетена в собствените си несполуки. И двете плащаме за моята небрежност, любима, красавице моя, безумна обич моя.

Тя я задържа за миг в прегръдката си, пошепна й на ухо:

— Любима моя, красавице моя, безумна моя обич.

— И аз те обичам, мамо — измънка Ортанс задъхана.

Жозефин не вярваше да я лъже. Почувства силен прилив на радост, изправи рамене, това й върна апетита и желанията. Животът й е прекрасен, щом Ортанс я обича, и бе готова да напише двайсет хиляди чека само за да чуе как дъщеря й шепне, че я обича.

Раздаването на подаръците продължаваше, Зое и Александър се редуваха, четейки на висок глас пожеланията. Из хола хвърчаха хартии, преди да станат на пепел в камината, по пода падаха накъдрени лъскави лентички, скъсани етикети полепваха по скъсаните опаковъчни хартии. Гари слагаше дърва в камината, Ортанс късаше със зъби възлите на пакетите, Зое разтреперана отваряше торбичките с изненади. Шърли получи красиви ботуши и събраните съчинения на Оскар Уайлд на английски, Филип — дълъг светлосин кашмирен шал и кутия пури, Жозефин — пълна колекция на дискове с изпълненията на Глен Гулд и айпод. „Ама аз не мога да си служа с такова нещо!“ „Ще ти покажа!“ — обеща Филип и я прегърна през раменете. Ръцете на Зое бяха препълнени, тя едва успя да събере своите подаръци и да ги отнесе в стаята си, Александър се усмихваше с възхита и възвърнал изострената си наблюдателност, той се осведоми на висок глас: „Защо кълвачите не ги боли глава?“.

Всички присъстващи се разсмяха и понеже Зое не искаше да остане по-назад, включи се и тя:

— Мислите ли, че ако говориш дълго, ама много дълго с някого, накрая преставаш да забелязваш големия му нос?

— Защо питаш? — обърна се към нея Жозефин.

— Защото вчера следобед в мазето толкова дълго досаждах на Пол Мерсон, че ме покани да отида на концерта на групата в неделя в „Коломб“! — тя направи пирует и дълбоко се поклони в очакване на аплодисментите.

Следобедната тъга се беше стопила. Филип гръмна бутилка шампанско и се осведоми докъде е стигнало печенето на пуйката.

— Боже мили, пуйката! — стресна се Жозефин, отмествайки поглед от закръглените румени бузи на дъщеря си, превърнала се в балерина.

Зое преливаше от щастие! Тя знаеше колко много държи дъщеря й на отношенията си с Пол Мерсон. Жозефин бе попаднала на негова снимка в тефтерчето й. За пръв път Зое криеше снимка на момче. Тя се втурна в кухнята, отвори фурната, провери докъде е стигнало печенето и установи: на пуйката й трябваше още време, докато се опече, така че усили фурната.

Застанала пред печката с бялата престилка на кръста, присвила очи в старанието си да полива птицата, без да разлива соса в нажежената фурна, тя внезапно долови зад гърба си нечие присъствие. Обърна се с лъжицата в ръка и се озова в прегръдката на Филип.

— Радвам се отново да те видя, Жо. Колко време мина…

Тя вдигна глава към него и се изчерви. Той я притисна до гърдите си.

— Последния път — си спомни той — беше дошла да придружиш Зое, когато ги водих двамата с Александър в Евиан…

— Да, беше ги записал на уроци по езда…

— Стояхме двамата на перона…

— Беше топъл юнски ден и под високия стъклен покрив на гарата подухваше приятен лек ветрец.

— Беше началото на лятната ваканция и първите отпускари тръгваха на почивка. Още една учебна година приключи, си мислех… дали да не поканя Жозефин да ни придружи?

— Децата отидоха да купят напитки…

— Ти беше с велурено сако, бяла тениска, шал на карета, златисти обици и лешникови очи.

— Ти попита „добре ли си“, аз отговорих „да“!

— И ужасно много ми се прииска да те целуна.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Но не се… — започна той.

— Не.

— Казахме си, че не бива.

— …

— Че е забранено.

Тя кимна.

— И бяхме прави.

— Да — прошепна тя и понечи да се отдръпне.

— Забранено е.

— Напълно.

Той отново я притисна до себе си, погали косата й, тихо каза:

— Благодаря, Жо, за това семейно събиране.

Устните му докоснаха нейните. Тя се олюля, извърна глава.

— Филип, знаеш ли… мисля си, че не… не би трябвало да…

Той изправи гръб, погледна я, сякаш не разбираше какво му говори, сбърчи нос и възкликна:

— Надушваш ли това, което надушвам аз, Жозефин? Да не би плънката да се е изляла в тавата? Ще е неприятно да дъвчем сухо изкорубено пиле!

Жозефин се обърна и отвори вратичката на фурната. Беше прав: пуйката бавно се изпразваше. Кафеникавата плънка, карамелизирана по краищата, напираше да изтече. Почуди се как да предотврати кръвоизлива, а Филип сложи ръката си върху нейната и двамата, бутайки с лъжицата, с безкрайно предпазливи движения успяха да напъхат обратно в корема на пуйката прелялата плънка.

— Вкусно ли е? Опита ли? — попита Филип във врата на Жозефин.

Тя тръсна отрицателно глава.

— Беше ли оставила сливите да киснат?

— Да.

— Във вода с малко коняк?

— Да.

— Добре тогава.

Той шепнеше във врата й, а тя чувстваше как думите се отпечатват в кожата й.

Все така с ръка върху нейната, той я насочи към ухаещата плънка, гребна мъничко от кълцаното месо, кестените, сливите, изварата и бавно, бавно вдигна пълната лъжица, над която се виеше пара, към устните им, които се допряха. Затворили очи, опитаха фината плънка, която се топеше в устата. Въздъхнаха и устните им се сляха в дълга, нежна и вкусна целувка.

— Може би трябва още малко сол — изкоментира Филип.

— Филип… — поде умолително Жозефин и го отблъсна. — Не бива да…

Той я притисна здраво, усмихна се. От крайчеца на устата му беше потекъл малко сок и на нея и се прииска да го опита.

— Разсмиваш ме!

— Защо?

— Ти си най-смешната жена, която някога съм срещал!

— Аз?

— Да, и същевременно толкова невероятно сериозна, че ми става смешно и ми се приисква да те накарам да се разсмееш…

И отново същите думи, които излизаха от устните му като пара.

— Филип!

— Впрочем плънката е много вкусна, Жозефин…

Той отново гребна с лъжицата и й я поднесе, приведен сякаш да каже: „Може ли да опитам и аз?“. Устните му отново се допряха до нейните, докоснаха ги съвсем леко, нежни, плътни устни с дъх на сини сливи и фин коняк, и тя осъзна, пронизана от внезапно предчувствие за щастие, че повече няма да взема никакви решения, че е прекрачила границата, която си бе обещала никога да не преминава. В някакъв момент, си каза тя, трябва да разберем, че границите не държат другите на разстояние, не ни предпазват от изкушенията и проблемите, те всъщност ни затварят вътре в себе си, откъсват ни от живота. И тогава избираме или да изсъхнем и да останем затворени в границите, или да се изпълним с хиляди удоволствия и да прекрачим границите.

— Чувам те как мислиш, Жо. Престани да се изповядваш пред съвестта си!

— Но…

— Престани, иначе ще започна да си мисля, че се целувам с монахиня!

Съществуват обаче граници, които са много опасни за преминаване, граници, които в никакъв случай не бива да прекрачваме, а сега аз правя точно това. Боже мой, колко е прекрасно да усещаш как те прегръщат здрави мъжки ръце.

— Защото… — плахо продума тя. — Струва ми се, че…

— Жозефин! Целуни ме!

Той я притисна силно, запушвайки устата й, сякаш искаше да я захапе. Целувката му беше заповедническа, груба, той я бутна към горещата вратичка на фурната, тя се опита да се отскубне, той отново я притисна, насила разтвори устните й, езикът му се мушна, завъртя се, сякаш да потърси плънката, която беше омесила с пръстите си, все едно облизваше пръстите й, вкусът на сливи изпълни устата му заедно със слюнката, Филип, простена тя, о, Филип, придърпа го, притисна устните му със своите. Откакто, Жо, откакто… той хвана бялата престилка, мачкаше я, запретваше я, продължаваше да притиска Жозефин към остъклената вратичка на фурната, проникваше в устата й, завираше се в шията й, разтваряше бялата й блуза, галеше пламналата й кожа, докосваше с пръсти гърдите й, притискаше уста до всяко местенце от кожата й, до което стигаше през блузата, през престилката, край на мъчителното му очакване ден след ден толкова дни.

Стреснаха се от избухнал гръмогласен смях в хола.

— Чакай! — пошушна Жозефин, отдръпна се. — Филип, не бива да…

— Не ми пука, ако знаеш само колко не ми пука!

— Не бива да започваме пак…

— Да не започваме? — извика той.

— Искам да кажа…

— Жозефин! Прегърни ме, изобщо не съм казал, че трябва да прекъсваме.

Каза го съвсем друг глас, съвсем друг мъж. Мъж, когото не познаваше. Тя се отпусна, обзета от непознато досега безгрижие. Той беше прав. Не й пукаше. Просто имаше желание да го направи отново. Това ли било да се целуваш? Както го описваха в книгите: земята се разтваря, планините се разцепват, отиваш на смърт с цвете в устните, тази сила, която я повдигаше от земята и я караше да забрави сестра си, двете си дъщери оттатък в хола, скитника с белега от метрото, тъжния поглед на Лука и я запращаше в обятията на един мъж. Но на кой мъж! Съпруга на Ирис! Тя се отдръпна, той я притисна отново, затвори я в прегръдката си, долепи я до себе си, от върха на пръстите на краката до шията, сякаш я закова завинаги и окончателно към себе си, шепнейки: „А сега край на приказките, тишина!“.

Застанала на вратата на кухнята с подаръците, които отиваше да прибере, ги гледаше Зое. Постоя, погледа майка си в прегръдката на чичо си, после с наведена глава безшумно продължи към своята стая.

— Сега пък кого чакаме? — възропта Шърли. — Имам чувството, че тази вечер сме на представление с фокусници, по някое време всички изчезват!

Филип и Жозефин се върнаха от кухнята с обяснението, че спасявали пуйката от изсушаване. Вълнението им контрастираше с тяхната резервираност от началото на вечерта и Шърли ги изгледа с интерес.

— Чакаме Зое и загадъчния й гост! — въздъхна Ортанс. — Така и не разбрахме кой е той.

Тя провери мимоходом в огледалото над скрина как изглежда, придърпа кичур и го зави зад ухото си, направи лека гримаса и отново го пусна отпред. Добре направи, че не се подстрига. Косата й беше гъста, бляскава, с медни отблясъци, които подчертаваха още по-ярко зелените й очи. Поредната идея на онова нищожество Агата, която следва буквално наставленията на модните списания! Къде ли посреща Коледа тази тъпачка? В ски курорта Вал д’Изер с родителите си или в някой лондонски нощен клуб с приятелите си с вид на убийци? Ще им забраня да припарват до апартамента. Повече не мога да понасям мътните им погледи. Дори Гари, и него го зяпат.

— Може да е някой от съседите — предположи Шърли. — Разбрала е, че някой е сам тази вечер, и е решила да го покани.

— Не виждам кой може да е — прехвърли набързо в ума си съседите Жозефин. — Семейство Ван ден Брок посрещат всички заедно, Льофлок-Пинел и те, онези Мерсон…

— Льофлок-Пинел? — повтори Филип. — Познавам един Льофлок-Пинел, банкер. Ерве, май така се казваше.

— Много красив мъж — намеси се Ортанс, — изпива мама с очи!

— А, така ли… — обърна се той към Жозефин, пламнала от смущение. — Да не ти се увърта?

— Не! Ортанс говори глупости!

— Това би означавало само едно: че има вкус! — рече Филип с усмивка. — Но ако става въпрос за този, когото познавам, той не си пада много по свалките.

— Говори ми на вие, не желае да се обръща към мен на малко име, нарича ме госпожа Кортес! Далеч сме от всякакви близости и игрички на съблазняване!

— Вероятно става въпрос за същия човек — заяви Филип. — Банкер, хубав мъж, строг, женен за млада жена от отлично семейство, баща й има търговска банка, чието ръководство е поверил на зет си…

— Нея никога не съм я виждала — обясни Жозефин.

— Руса, безлична, дискретна, рядко отваря уста, оставила е всичко на него. Мисля, че имат три деца. Ако не греша, изгубиха едно, първото си дете, бутна го кола. Беше на девет месеца. Майка му го оставила на земята в бебешкото столче, докато си търсела ключовете на колата в чантата на паркинга, и една кола го отнесла.

— Господи! — възкликна Жозефин. — Разбирам защо е напълно смазана. Горката!

— Беше ужасно. Никой от сътрудниците му не се осмели да отвори уста, той ги покосяваше с поглед, ако дръзнеха да му изкажат съболезнованията си!

— За малко да се срещнете, той намина за кратко точно преди да дойдете с Александър.

— Навремето сме работили заедно по разни сделки. Мнителен е, труден характер, но същевременно е обаятелен, културен, изискан. Помежду си го наричахме Двуликия.

— Все едно е двойно лепящо тиксо — засмя се Жозефин.

— Страшен мозък. Висшето училище за държавна администрация, Политехниката, Минно-геоложкия институт — мисля, че ги е завършил всичките. Преподавал е четири години в „Харвард“. От Масачузетския технологически са му предлагали назначение. Слушахме с респект, когато вземеше думата…

— И какво от това! Той ни е съсед и зяпа мама! Нов сериал, който не е за изпускане — провикна се Ортанс.

— Ама къде изчезна Зое? Аз съм гладен — заяви Гари. — Хубаво мирише, Жо!

— Тя отиде да подреди подаръците в стаята си — обясни Шърли.

— Ще донеса сьомгата и пастета от гъши дроб, това ще я примами — каза Жозефин. — Вие сядайте на масата, сложила съм картичка с името на всяко място.

— Ще дойда с теб, сега е мой ред да изчезна! — заяви Шърли.

Двете отидоха в кухнята. Шърли затвори вратата и насочила пръст към Жозефин, изкомандва:

— Веднага ми разкажи всичко! Защото пресъхналата пуйка е само претекст!

Жозефин се изчерви, грабна чиния, за да сложи пресния гъши пастет.

— Той ме целуна!

— А, най-после! Чудех се какво чака!

— Той ми е зет! Да не си забравила?

— Добре ли беше? Защото ужасно много се забавихте. Чудехме се какво толкова правите.

— Беше хубаво, Шърли, ужасно хубаво! Досега не съм си представяла колко хубаво може да е! Това било значи целувката! Треперех цялата, от главата до петите. Лепната за горещата печка.

— Време беше, нали?

— Подигравай се!

— Ни най-малко! Максимално уважение за пламенната истинска целувка.

С натопен във вряла вода нож Жозефин отлепи пастета от опаковката, сложи го върху чинията, нареди около него малко желе и листа от зелена салата и попита:

— И сега какво?

— Ами с препечени филийки…

— Не, идиотко! С Филип какво да правя?

— В безизходица си! Deep, deep shit! Welcome в клуба на невъзможната любов!

— Предпочитам да съм в някой друг клуб! Шърли, сериозно… какво да правя?

— Да сложиш сьомгата в чиния, да опечеш филийки, да отвориш бутилка хубаво вино, да сложиш масло в красива масленица, да нарежеш лимон за сьомгата… Не си мисли, че ще се отървеш така бързо и лесно!

— Много ти благодаря, страхотно ми помагаш! Запалила ми се е главата, двете полукълба на мозъка ми се борят отчаяно за надмощие, дясното ме поздравява, най-накрая се престраши, позна страстта, лявото вика: внимание, опасност! Вземи се в ръце!

— Зная всичко наизуст.

Бузите на Жозефин пламнаха.

— Харесва ми да ме целува, искам да го прави непрекъснато. О, Шърли! Толкова е хубаво! Иска ми се да няма край.

— Охо, опасността вече се очертава.

— Мислиш ли, че ще страдам?

— Истинското сладострастие често върви ръка за ръка с голямото страдание.

— А ти си специалистка по въпроса…

— Да, аз съм специалистка.

Жозефин постоя замислена, след което погледът й падна на дръжката на фурната и тя я погали с въздишка.

— Толкова съм щастлива, Шърли, толкова щастлива! Дори това голямо щастие да продължи само десет минути и половина. Някои хора, сигурна съм, не могат да се похвалят и с толкова щастие през целия си живот!

— Какви късметлии! Покажи ми ги, за да се постарая да не ги срещам!

— Аз съм богата с десет и половина минути голямо, огромно щастие! Ще ми е достатъчно да си прожектирам непрекъснато филма с тази целувка. Ще си наглася така: текст, стоп, връщане, целувка в забавен каданс, стоп, връщане, забавен каданс, стоп, връщане, целувка в забавен каданс…

— Ще прекарваш страхотни вечери! — изсмя се Шърли.

Жозефин, подпряна на печката, замечтана, увила ръце около себе си, сякаш люлееше някаква мечта. Шърли я разтърси.

— Какво ще кажеш да празнуваме? Сигурно всички се чудят какво правим.

В хола останалите чакаха Зое.

Ортанс прелистваше томчето на Оскар Уайлд, четеше пасажи на глас, Гари ръчкаше огъня. Александър душеше пурите на баща си с укорителна гримаса.

— „Красотата е в очите на този, който гледа“ — изрецитира Ортанс.

— Very thoughtful indeed^[1] — изкоментира Гари.

— „Съществуват две категории жени: грозни и гримирани, майките правят изключение!“

— Пропуснал е мръсниците! — изръмжа Гари.

— „На младини смятах, че в живота най-важното са парите. Сега, когато съм вече стар, съм убеден в това.“

Гари се пошегува с Ортанс:

— Не е зле… тъкмо за теб!

Тя се престори, че не е чула, и продължи:

— „Две са житейските трагедии: едната е да нямаш това, което желаеш, другата — да го имаш.“

— Не е вярно! — извика Филип.

— Вярно е и още как! — опроверга го Шърли. — Желанието се подхранва само когато е неудовлетворено. Единствено отдалечеността го поддържа живо.

— Аз пък зная какво подхранва моето желание — прошепна Филип.

Жозефин и Филип седяха на канапето до камината. Той скришом хвана ръката й. Тя пламна, умолявайки го с поглед да я пусне. Той не се подчини и леко я погали, разтвори дланта й и докосна нежно всеки пръст. Жозефин не можеше да издърпа ръката си, без останалите да забележат, затова продължи да седи неподвижно, горещата й длан в ръката на Филип, слушаше разсеяно афоризмите на Оскар Уайлд, внимаваше да се смее заедно с аудиторията, но все ставаше със секунда закъснение, което привлече вниманието на околните.

— Мамо, да не си пила, какво ти става? — възкликна Ортанс.

Точно в този миг се появи Зое и тържествено обяви:

— Всички по местата си! Гася осветлението…

Присъстващите се запътиха към масата, всеки търсеше името си до чинията и заеха отредените им места. Обърнаха се към Зое, която ги наблюдаваше с ръце зад гърба си.

— Затворете очи и никой да не шмекерува.

Подчиниха се единодушно. Ортанс направи опит да види какво става, но Зое угаси осветлението и тя едва успя да зърне тромав квадратен силует, който се плъзгаше към масата, подкрепян от Зое. Какво е намислила пак? Сигурно някой дърт изкуфелник, който на всичко отгоре не се държи на краката си. Загадъчният гост, който ни пробутва, ще да е някой болник. Страхотна изненада, няма що! Ще повръща или ще му се пукне кръвоносен съд. Ще се наложи да викаме линейка, пожарна, честита Коледа!

— Ортанс! Не гледай! Затвори очи!

Тя се подчини, напрегна слух. Тътрещият се мъж издаваше шум, сякаш стъпваше върху амбалажна хартия. Със сигурност е бос, увил е краката си с вестници. Някакъв клошар! Домъкнала ни е бездомник! Тя стисна носа си. Бедняците вонят. Сетне го пусна, за да определи на какво смърди. Не надуши нищо подозрително. Зое вероятно го е накарала да си вземе душ; затова чакахме толкова дълго. Лек мирис на прясно лепило погъделичка ноздрите й. И отново долови същия полъх от леко докосване в тъмното, сякаш котка се отърква в мебелите. Тя пусна гневна въздишка и се примири.

Поканила е някой клошар, реши Филип, някой от възрастните нещастници, които посрещат Коледа на тротоара под кашоните си. Нямам нищо против. Всеки може да изпадне дотам. Вчера, докато чакаше такси пред Северната гара, се беше разминал с един колега, който се подпираше на бастун. Хрущялът на дясното му коляно се износил и не можел да стъпва. Отказвал да се оперира. Знаеш как е, Филип, спираш за месец, два и отпадаш от състезанието; я ме погледни мен, отвърна Филип, станаха пет месеца, откакто нищо не върша, и не се притеснявам. Радвам се на живота, това е, си помисли Филип, докато го наблюдаваше как се отдалечава с куцукане. Купувам произведения на изкуството и съм щастлив. Целувам единствената жена на света, която нямам право да целувам. Почувства отново вкуса на целувката й на устните си, все така наситен и възпламеняващ. С връхчето на езика потърси от плънката, смукна малко арманяк. Усмихваше се блажено в мрака. Следващия път, когато имам пътуване до Ню Йорк, ще я взема с мен. Ще живеем щастливо далече от чуждите погледи, ще пълним очите си с красота, ще обикаляме търговете за произведения на изкуството. Оборотът от продажбите за последните две седмици в Ню Йорк е стигнал до милиард и триста милиона долара, което се равнява приблизително на бюджета за откупки на център „Помпиду“ за двеста и петдесет години. Няма да е никак зле да си направя частен музей, в който да изложа придобивките си. Ще науча Александър да купува картини. Оня ден на търга в „Кристис“ щастливият купувач на скулптурата на американеца Джеф Кунс „Тролът от Кейп Код“ се оказа десетгодишно хлапе, седнало между татко си, строителен магнат, и майка си, прочута психиатърка. За да задоволят каприза на детето, дадоха триста петдесет и две хиляди долара, но изглеждаха страшно горди от избора! Александър, Жозефин, Ню Йорк, произведения на изкуството с лопата да ги ринеш, щастието поникна като нещо мъничко, което не съществуваше преди целувката с вкус на пуйка, а вече изпълваше цялото пространство.

— Сега ще светна лампите и вече можете да отворите очи — обяви Зое.

Присъстващите ахнаха. На празния стол седеше… Антоан. Негова снимка в естествен ръст, залепена върху стиропор.

— Представям ви татко — обяви Зое с блеснали очи.

Те се взираха объркано във фигурата и погледите им се местеха от него към нея и обратно. Сякаш очакваха, че Антоан ще се съживи.

— Смяташе, че ще може да си дойде за Коледа, но най-вероятно нещо му е попречило. Затова реших, че ще е добре да бъде заедно с нас тази вечер, защото Коледа без татко не е истинска Коледа. Никой не може да ми замени моя татко. Никой. Затова искам да вдигнем всички чаши за негово здраве, да му кажем, че го очакваме и че искаме по-скоро да се върне при нас.

Сигурно си беше научила текста наизуст, защото го издекламира на един дъх, без да изпуска от поглед фигурата на баща си, облечен в ловджийски костюм.

— А, щях да забравя! Не е много елегантен като за коледно тържество, но сметна, че ще проявите разбиране… след всичко, което е преживял, за него елегантността е на заден план. Защото е преживял невероятни приключения!

Антоан носеше бежова спортна риза, бял шал, панталон в маскировъчен десен. Ръкавите му бяха навити и откриваха загорели от слънцето ръце със светли косми. Усмихваше се. Светлокестенявата му коса, късо подстригана, слънчевият загар на лицето, дръзкият блясък в очите му придаваха безстрашен вид на ловец на едри хищници. С левия крак беше стъпил върху антилопа, но не се виждаше добре, понеже кракът му и животното бяха скрити под покривката. Жозефин позна снимката: беше правена точно преди да напусне „Гънман“, когато бъдещето му изглеждаше безоблачно, когато още не ставаше дума за сливания и уволнения. Ефектът беше смайващ; всички останаха с впечатлението, че Антоан наистина се бе настанил сред сътрапезниците.

Александър се дръпна уплашен и се стовари на пода, повлече с падането си и Антоан, който загуби равновесие и падна.

— Мамо, няма ли да го целунеш? — попита Зое, вдигна баща си и го настани отново пред чинията му.

Жозефин поклати отрицателно глава, вцепенена от уплаха. Какво става тук! Наистина ли е жив? Дали не се е срещал тайно със Зое, без да разбера? Дали цялата тази нелепа сценка не е негова идея, или е само нейна? Тя седеше, без да помръдне, срещу мукавения Антоан, мъчейки се да проумее.

Филип и Шърли се спогледаха, едва потискаха лудото желание да прихнат, хапейки бузи отвътре. Идеята оперетният ловец да се изтъпани на масата, за да им развали празника, се вписва идеално в стила му, заядливо отбеляза Шърли наум, той, който ставаше вир-вода, ако се наложеше да каже две думи пред публика!

— Не е много гостоприемно, мамо. В коледната вечер трябва да целунеш съпруга си. В края на краищата все още сте женени.

— Зое… моля те — измънка Жозефин.

Ортанс не сваляше поглед от фигурата на баща си и подръпваше кичур от косата си.

— Какво искаш да ни кажеш с това, Зое? Римейк на „Нашествениците“ ли правиш, или „Завръщането на татенцето“?

— След като татко все още не може да бъде заедно с нас, ми хрумна да му отредя място на празничната трапеза и настоявам всички да пият за негово здраве!

— Плосък татко, ето какво е това! Така наричат този колаж в Щатите и ти отлично го знаеш, Зое!

Зое стоеше, без да мигне.

— Не си го е измислила, прочела е за него в някое английско списание — продължи Ортанс. — Flat Daddy! Идеята идва от Америка. За пръв път я е приложила съпруга на военен, изпратен в Ирак, като видяла, че когато се върнал в отпуск, четиригодишната му дъщеричка не го познала. После семействата на мъжете от Националната гвардия също прибягнали до него и така Плосък татко се прочул. Сега всяко семейство на военен, изпратен на мисия в чужбина, получава по пощата един Flat Daddy, ако, разбира се, изрази подобно желание. Така че идеята на Зое никак не е оригинална! Просто е решила да ни скапе празника.

— Не съм! Исках само и той да е тук заедно с нас.

Ортанс скочи като натегната пружина.

— Какво искаш: да ни накараш да се чувстваме виновни? Да покажеш, че ти единствена не си го забравила? Че го обичаш истински? Сечено! Не се получи. Защото татко е мъртъв. От шест месеца! Изял го е крокодил! Не ти го казахме, защото те щадяхме, но такава е истината!

— Не е вярно! — кресна Зое, притиснала ушите си с длани. — Не го е изял никакъв крокодил, нали ни изпрати картичка!

— Някаква си стара мухлясала картичка, която е прашасвала по пощенските рафтове кой знае откога!

— Не е вярно! Изобщо не е вярно! Беше от татко и той ни съобщаваше разни новини! Ти си смрадлива гадина, която иска всички да умрат и само тя да остане на Земята! Гадина! Проклета гадина! — разкрещя се тя неистово и избухна в ридания.

Ортанс се тръшна на стола, махвайки с ръка, сякаш искаше да каже: „Не мога повече, баста!“. Жозефин се разплака, хвърли салфетката си и напусна масата.

— Гениално, Зое! — разфуча се Ортанс. — Защо не ни предложиш и други изненади, за да стане още по-весело? Защото направо си умряхме от смях!

Гари, Шърли и Филип наблюдаваха сцената в неловко мълчание.

Александър местеше поглед от един към друг, опитваше се напразно да разбере. Антоан бил мъртъв? Сгризкал го крокодил? Като на кино? Гъшият пастет смени цвета си и порозовя, препечените филийки омекнаха, сьомгата се покри с фини водни капчици. От кухнята замириса на изгоряло.

— Пуйката! — извика Филип. — Забравили сме да угасим фурната!

В същия миг Жозефин се появи, препасана с голямата бяла престилка.

— Пуйката е изгоряла — обяви тя с гримаса.

Гари въздъхна разочаровано.

— Стана единайсет часа, а още не сме вечеряли. Семейство Кортес, писна ни от вашите психодрами! Никога повече няма да посрещам Коледа с вас!

— И каква стана тя? Намираме се в състояние на война, така ли? — осведоми се Шърли.

— Ура! Победа! — кресна Зое, грабна Плосък татко и пое с маршова стъпка към стаята си.

Гари придърпа към себе си платото със сьомгата, сложи два тънки резена в чинията си, взе си и от гъшия пастет.

— Съжалявам — заяви той с пълна уста, — започвам да ям, преди да ни сервират още някой номер. Ще го понеса по-леко на пълен корем!

Александър последва примера му и си взе направо с ръка. Филип извърна глава. Моментът не беше подходящ да дава на сина си уроци по етикеция. Отпусната на стола, Жозефин гледаше безизразно масата и прокарваше пръсти по избродирания девиз върху престилката: Аз съм шефът и всички ми се подчиняват.

Филип предложи да пропуснат изгорялата пуйка и да минат директно на сирената и на тортата.

— Започвайте без мен. Отивам да видя Зое — заяви Жозефин, надигайки се от стола.

— Пак започна играта на фокус-мокус-изпарятус! — каза Шърли. — Малко гъши пастет ще ми дойде добре, преди да се превърна в призрак!

Милен Корбие метна чантата си „Ермес“ — истинска, купена от Париж, а не имитация, каквито се продаваха под път и над път — на големия червен кожен фотьойл в антрето и огледа обстановката с поглед, изпълнен със задоволство. Прошепна: колко е красиво! Ама колко е красиво само! И е мое! А най-важното, купено е с МОИТЕ пари!

Беше в Шанхай едва от шест месеца и не си бе губила времето. Апартаментът беше живото доказателство. Просторен, с големи прозорци с богато надиплени кремави завеси, дървена ламперия по стените, която й напомняше къщата на нейното детство, когато чиракуваше в един фризьорски салон и живееше при баба си в Лон льо Соние, градче, което се гордееше, че е родното място на Руже дьо Лил, автора на „Марсилезата“. Лон льо Соние, престой две минути. Лон льо Соние, скука безкрай.

Апартаментът беше просторно таванско ателие, разделено с високи паравани, и с щори на прозорците. Стените бяха боядисани в цвят яйчена черупка. „Супер шик!“ — каза тя на висок глас и цъкна с език. Говореше си сама, понеже нямаше с кого да сподели удоволствието си. Стигаше й това, че живееше сама, а сама и безмълвна й идваше в повече! Особено сега, по време на празници. Коледа, Нова година, щеше да ги посрещне сама в компанията на пластмасовата си елха, която поръча по интернет. И малката ясла под елхата. Баба й я беше подарила преди отпътуването й за Китай. „Не забравяй да си казваш молитвите пред малкия Иисус всяка вечер! Той ще те пази.“

До момента малкият Иисус изпълняваше задължението си без грешка. Нямаше никакви забележки към Него. Малко компания от време на време, малко нежност щяха да й се отразят добре, но засега не бяха сред приоритетите й. Тя въздъхна: човек не може да има всичко, зная. Избра Шанхай, успя да осъществи плановете си и се окуражаваше, казваше си, че се налага празниците и веселбите да бъдат отложени за по-нататък. Когато стане истински богата. Много богата. Засега нещата са окей, богата е. Има прекрасен апартамент, личен шофьор на пълен работен ден (50 евро на месец!), но все още се колебаеше дали да си купи домашен любимец. Пет хиляди евро годишен данък, ако е по-голям от чихуахуа. Тя искаше истинско куче, рунтаво и космато, с влажна муцуна, я не миниатюрен модел, който да пъхне в дамската си чанта заедно с пудриерата. В тази страна появата на всеки нов обитател изисква да се бръкнеш. Ако искаш да имаш второ дете, плащаш данък, равен на петгодишна заплата! Засега тя се задоволяваше да си говори сама или да гледа телевизия. Ако самотата стане непоносима, ще си взема златна рибка. Това е позволено. Дори я смятат за талисман. За начало златна рибка, после ще направя състояние и после… Или да си купя костенурка. И костенурките носят щастие. Двойка прекрасни костенурки. Ще ме гледат с опулените си очи, имат и рогче на носа. Разправят, че били много обичливи… да, но когато са уплашени, отделят задушливи газове!

В яслата бе наредила магарето и вола, овцете и овчарите, селяни с наръчи дърва. Иисус и родителите му още не бяха дошли. Тази нощ точно в дванайсет часа тя щеше да сложи малкия Иисус, увит в пелените, на сламеното му ложе, да си каже молитвата, да си вземе бутилка хубаво шампанско и да си легне пред телевизора.

От антрето виждаше стаята си, голямото легло от ковано желязо с бяла кувертюра отгоре и с балдахин, паркета от широки светли летви, излъсканите с восък мебели, големите лачени лампи. Имаше вкуса и усета на хората, които се раждат с чувство към изисканите материи, цветове, пропорции. Беше ровила в списания за подредба на дома. За всичко останало се оказа достатъчно да плаща колкото й искаха. Всичко бе възможно. И като казвам всичко, имам предвид ВСИЧКО. Най-трудното нещо да им дадеш, те ще го изкопират до последния детайл. Раз, два и всичко е тип-топ! Възпроизвеждат дори почти невидимите следи от червеи, прояли дървесината на мебелите, за да имитират патината на годините.

Беше изминала доста път от мизерната си гарсониера в Курбвоа. „Да, мизерна, мила моя! Нека наричаме нещата с истинските им имена!“ — заяви театрално и се врътна с обувките на висок ток с предизвикателна чупка в кръста, същински победител тореадор. Мебелиран със старите мебели, които хората изхвърляха, тесен кухненски бокс без проветрение, отворен към единствената стая, която й служеше за хол-трапезария-спалня-гардероб. Покривка на леглото от бяло пике, нахвърлени отгоре възглавнички, от трохите, които се бяха натъпкали по шевовете започваше да я сърби, щом си легнеше вечер. А когато разпънеше дъската за гладене, с върха на ютията докосваше телевизионния говорител, който представяше новините. Привет, Патрик! — поздравяваше тя, плъзгайки ютията по яката на престилката си. Дори си беше измислила шегичка по този повод: „Отлично познавам Патрик Поавр д’Арвор, всяка вечер му гладя адамовата ябълка!“. Носеше се спретнато и кокетно, всяка вечер гладеше престилката си. Дори да нямаш кой знае какви дрехи, не означава, че трябва да приличаш на парцалана, твърдеше тя, докато той изреждаше поредната порция нещастия и бедствия, сполетели света през деня.

Беше гадно време! Тя дебнеше с четири очи всеки бакшиш, за да скърпи месеца и да изкара с мизерната заплата. Прескачаше вечерята, за да пази линия и портмонето от харчове. Не вдигаше телефона, когато на дисплея се изписваше номера на банката, и припадаше при вида на всеки плик с изписан адреса с печатни букви. И това ако е живот! Стигнала бе дотам сериозно да обмисля възможността да проституира един-два пъти седмично, само и само да оцелее. Имаше приятелки, които се пускаха на лов по интернет. Беше се подковала психически, така поне ти си решаваш, избираш си клиента, глезотиите, продължителността на срещата, заплащането. Ти си си шеф. Със собствена малка фирма. Няма кой да те изнудва. Прас-прас, ни чул, ни видял. А имаше ли друг начин да се справи? Откъде пари за наем, данъци, местни такси, осигуровки, таксата за телевизора, сметките за газ, ток, телефон с грошовете, които изкарваше? Чувстваше как погледите на мъжете шарят по деколтето й. Лигите им капеха. Тя ги наричаше псета Рантанплан като четириногия герой от комиксите за Лъки Люк. Почти беше готова да се огъне пред разпален Рантанплан с дебел портфейл, когато се появи Антоан Кортес.

В ролята на спасител. Антоан Кортес, безупречният и безстрашен рицар, който й разказваше за Африка, за големите хищници, за ловджийски биваци, за нощни стрелби, за печалби и преуспяване, дъвчейки парчето киш, затоплено в микровълновата печка, преди да я обладае на кувертюрата от бяло пике.

След това дойде Африка. Фермата за крокодили в Килифи, между Момбаса и Малинди. Върховната тръпка. Плажовете с белия пясък. Крокодилите. Крокодилите. Изумителните планове. Къщата с прислугата. Нищо не пипваш, просто сядаш на масата! Дъщерите на Антоан им гостуваха. Бяха сладки. Най-вече Зое, по-малката. Тя й шиеше дрехи, направи й цял гардероб, навиваше косата й на букли, истинска кукличка. Отначало по-голямата се държеше с нея високомерно, но тя успя да я прикотка. Когато бяха при тях, нещата вървяха. Дори много добре. Беше луда по малките. Едва се сдържаше да не ги задуши с целувки. Особено Ортанс, която не понасяше да навлизат в личното й пространство. Водеше ги на плажа на пикник, носеше кошницата, препълнена с любимите им сандвичи, с прясно изцедени сокове, със сочни манго и ананаси. Играеха на карти, сервираха си, надвикваха се до прегракване. Припомни си за месото от лос със сладки картофи, което буквално се беше карамелизирало на дъното на тенджерата и се оказа невъзможно да го остържат, направо бетон! Ортанс кръсти злополучното ястие „уапити“. Кога ще готвим пак „уапити“? — внезапно се провикваше тя вкъщи. Ще те помоля да не го споменаваш пред баща ти, той и без това твърди, че съм кръгла нула в готвенето, настоя Милен, ще си остане наша малка тайна, нали? Добре, но какво печеля, беше отвърнала Ортанс. Ще ти залепя изкуствени мигли да ти покажа как очите ти да станат големи като на сърна и ще ти направя френски маникюр. Ортанс протегна ръце.

През останалото време… По цели дни не пипваш нищо, освен да четеш списания и да си правиш ноктите. Чакаш Антоан, легнала в хамака. Антоан, който бачкаше, обезверения Антоан, Антоан, който искаше да запрати всичко по дяволите. Трудностите заради онези гадни животни, които отказваха да се размножават и изяждаха гледачите. Господин Уей, който заплашваше Антоан. Антоан, който не искаше да работи повече. Антоан, който беше започнал да пие. Тя се отегчаваше в хамака. Ако продължавам да си пиля ноктите, скоро ще ми останат чуканчета вместо ръце! Аз не съм научена на безделие! Гореше от желание да работи, да печели пари. Той се подиграваше, наливаше се. Тогава тя взе нещата в свои ръце. Седнала на бюрото му, водеше счетоводството, записваше цифрите в голямата тетрадка, проследяваше приходите, отчисленията, печалбите, беше се научила как се прави бизнес. Имитираше почерка на Антоан, ченгелчетата на „м“-то дълги и тесни, „о“-то сплескано, остро „с“ в края на думите. Подписваше се като него. Драс, готово! Господин Уей така и не се усети. До трагичния ден, в който…

Тя махна с ръка, за да прогони ужасния спомен. Жестоко, жестоко, забрави го, миличка. Тя потръпна, тръсна глава. Посегна към ниската масичка, взе си цигара. Запали я, дръпна. Беше нововъведение. Противопоказно за кожата на лицето. Беше кръстила козметичната си линия „Бел дьо Пари“ и картонената кутийка на фон дьо тена „Лис дьо Франс“ беше красиво украсена с релефна бяла лилия.

Рекордни продажби! Продуктът, който избелва, заглажда, заличава несъвършенствата и гримира, четири в едно! Когато живееше в „Кроко Парк“ и си блъскаше ума с какво да се занимава, й хрумна идеята за козметичните продукти. Красотата беше нейната сфера. Беше кокетна и обичаше изобразителното изкуство. Особено Реноар с неговите дебели розовобузести жени. Те впечатляваха, неслучайно от тях тръгва импресионизмът и все още се говори за тях. Беше споделила плановете си с Антоан, а той само сви рамене. Тогава спомена пред господин Уей, той й предложи да му предостави своя „бизнес план“. Господи, какво ли е това чудо? — се беше втрещила тя.

За начало направи проучване сред китайките, които работеха в „Кроко Парк“. Беше прочела в интернет, че така правят чуждестранните предприятия, които желаят да лансират продукт в Китай. Говориш с клиента, запознаваш се с потребителските му навици. Проектанти от „Дженерал Мотърс“ бяха ходили до провинция Гуанджоу и се бяха срещали с евентуални купувачи на камионетки в собствените им стопанства. Седнали на тротоара, бяха обсъждали какво се харесва и какво не се харесва в колите, които произвеждат. Тя последва примера на „Дженерал Мотърс“. Поговори с китайките на лош английски и разбра, че козметичният продукт, за който мечтаят, е за избелване на кожата. White, white, повтаряха те и докосваха страните си. Бяха готови да дадат цялата си заплата за опаковка белило. Хрумна й гениална идея: крем, който съчетава ефекта на фон дьо тена и избелва кожата. С малко амоняк, съвсем мъничко. Не беше много сигурна за ефекта върху кожата, но затова пък се харчеше много. И господин Уей прие да й стане партньор.

Тук всичко беше прекалено лесно. Човек можеше да произвежда каквото си поиска, нужно бе само да обясни добре желанието си и нещата тръгваха! Поточната линия започваше да бълва продукция. Себестойност, продажна цена, печалба, how much, счетоводството тръгваше. Нямаше нужда от договори. Един тест и ако е положителен, започваше производството.

Господин Уей беше изпробвал продукта при заводски работнички. Количествата били изчерпани за нула време. Беше решил на първо време в провинцията и след това по интернет. Беше й обяснил, присвил очи като цепки на касичка, че седемстотин и петдесет милиона китайци живеят в провинцията, че доходите на глава от населението непрекъснато растели, че те били тяхната цел. След което даде пример с „Уахаха“, най-големия производител на безалкохолни напитки в страната, който се разраснал, тръгвайки от селата. Маркетинговата политика на „Уахаха“ се изразявала в това, че било нарисувано логото й по селските стени. Милен затвори очи, представяйки си стените на кирпичените селски къщи, украсени с кралски лилии, и се развълнува при мисълта за Луи XVI. Все едно го възкачваше отново на трона.

Транснационалните компании имат голямо предизвикателство, що се отнася до търговията в селските райони на Китай, бе настоял господин Уей. Не трябва да мислим единствено и само за градовете, както правят западните търговци.

Тя му вярваше. Той бе поел грижата за производствената част, тя — за създаването на продуктите. Трийсет и пет процента за всеки, останалото за посредниците. За да рекламират продукта ни. Трябва да им пуснем. Така стават нещата при нас, обясняваше той с гъгнещия си глас. Понякога се обръщаше към него с някой въпрос. Тогава той се прокашляше силно, укорително, сякаш й забраняваше да навлиза в негови води. Налага се да проявя предпазливост, си мислеше тя, не бива да слагам всички яйца само в една кошница. Марсел Гробз й бе помогнал. Пак ще го потърся, човек никога не е достатъчно предпазлив в бизнеса. Не трябва обаче да се карам с Уей, тъй като ми помага да инвестирам парите си със завидна печалба. Накара ме да си купя акции от застрахователното дружество „Чайна Лайф“, които се котираха почти двойно по-високо след първото им излизане на борсата! Аз самата никога нямаше да се сетя.

Обаче идеи не й липсваха. Сутринта, когато ставаше от сън, изведнъж й дойде невероятен проблясък: мобилен телефон с червило и фон дьо тен. Отпред клавиатурата с цифрите, отзад кутийка с гримове. Не е ли гениално, а? Ще взема да я патентовам тази идея. Ще трябва да вляза във връзка с адвоката на Марсел Гробз. Добър ден, аз съм дъщерята на Айнщайн и на вълшебницата на козметиката Есте Лаудер! Оставаше само да пошушне някоя и друга дума на хитрия мандарин.

Той летеше утре за Килифи. Щеше да говори с него след завръщането му. Беше назначил нов управител в „Кроко Парк“. Някакъв брутален холандец, на когото не му пукаше, че крокодилите изяждат гледачите. Крокодилите били започнали да се съешават. Той ги оставил да гладуват, за да събуди нагона им, да ги насъска, и те се нахвърляли един срещу друг. Истинска кървава баня, но по-силните надделели и успели да подчинят колонията. Женските се оставяли да ги заплодят, без много да се дърпат. „Те чувстват кой е господарят и подвиват опашка“, се хвалел той на господин Уей по телефона, който се почесваше по ташаците, разчекнал крака. И той иска да ми покаже кой командва, си помисли Милен и направи усилие да се усмихне.

Трябваше да му даде едно писмо, за да го пусне в пощата. Тя стана, отиде до разкошното си писалище от плавей. Отгоре стояха на видно място снимките на Ортанс и на Зое, отвори чекмедже, извади папка. Правеше ксерокопие на всяко писмо, за да не се повтаря. Въздъхна. Загриза капачето на химикалката. Трябваше много да внимава за правописни грешки. Затова не пишеше дълги писма.

— За кога си ги поканил? — попита Жозиан, когато излезе от банята, разтривайки кръста си.

От две седмици насам си беше развалила съня. Вратът й беше като гипсиран и гърбът я болеше, сякаш в него се забиваха ножове — като в цирка, когато се целеха с нож по жива мишена.

— Дванайсет и половина! И Филип ще дойде с тях. И Александър. И някаква си Шърли със сина си Гари. Идват всички! В гърдите ми клокочи върховно щастие. Ще те представя официално, малка моя кралице. Този първи януари ще бъде велик ден, казвам ти!

— Сигурен ли си, че идеята си заслужава?

— Престани да мърмориш! Жозефин предложи да се съберем на обяд. Покани ни у тях, но си помислих, че ще се чувстваш по-свободно, ако ние ги поканим вкъщи. Помисли за Младши. Той има нужда от семейство.

— Те не са неговото семейство!

— Ама понеже ние си нямаме, ще вземем назаем семейството на другите!

Жозиан сновеше около леглото, облечена в ефирния си пеньоар, и протягаше врат като жираф с артрит на гръбнака.

— Семействата излязоха от мода, вече никой няма такова нещо… — измърмори тя.

Той не я чуваше, зает да пресъздава света, своя Нов свят.

— Познават ме от времето, когато бях потискан, гонен, унижаван от Клечката за зъби. Сега ще вляза в ролята на краля слънце в Огледалната зала! Хей, селяндури, вижте, ето моя палат, моите слуги, моя малък Принц! Жено, донеси ми напудрената перука и обувките с катарами!

Той се тръшна на леглото, разперил ръце, пешовете на бялата риза стигаха до бедрата му на рижав гигант. Марсел Гробз. Голямо кълбо светли косми, пухкави издатини, розова плът, осеяна със старчески петна, лице, озарено от очи с цвят на тъмен синчец, живи и пъргави като острие на сабя.

Жозиан се отпусна на леглото до него. Беше прясно избръснат, напарфюмиран. Прилежно подреден на стола го очакваше сив костюм от алпака, синя вратовръзка и подходящи копчета за ръкавели.

— Правиш се на хубав…

— Чувствам се хубав, Душко. Различно е!

Тя облегна глава на рамото му.

— Преди не се ли чувстваше хубав?

— Преди бях грозен жабок! Направо се чудя как си ме забелязала…

Истината бе, че нейният Марсел не приличаше на гръцки бог. Отначало, да си признае с ръка на сърцето, бе привлечена много повече от мангизите му, отколкото от личния му чар, но скоро неговата жизненост и щедрост я трогнаха и тя му стана любовница, преди да се превърне в жената на живота му и майка на детето му.

— Не съм се взирала в подробностите, заплюх си те, без да придирям!

— Така е прието да се говори за грозниците! Прословутият чар на грозните! Но не ми дреме, сега съм вече великият везир…

— Още по-секси от велик везир…

— Престани, Душко, възбуждаш ме! Погледни слипа ми! Щръкнал като мачтата на кораб, който нехае за бурята! Ако си легнем, има опасност дълго да се залежим!

В леглото проявяваше неутолим апетит. Този мъж беше създаден, за да яде, да пие, да се смее, да се наслаждава на секса, да се катери по планините, да сади баобаби, да слага в джоба си гръмотевици, да прегръща светкавици. Като си помисля само как Анриет се беше стремила да го превърне в напудрен пудел! Пак я беше сънувала. Как си позволява да се появява в съня ми?

— Нещо ново за Клечката за зъби?… — осведоми се тя предпазливо.

— Все същото. Не желае да се развежда. Иска майка си и баща си, но аз няма да се огъна… Говориш ми за нея, за да клюмна ли?

— Споменавам я, защото ми се явява нощем!

— Аха, ясно! Ето защо си без настроение напоследък…

— Чувствам се тъжна като провиснал сам чорап на въжето. Нямам желание за нищо.

— Дори за мен?

— Дори за теб, вълчо!

Мачтата се сгромоляса изведнъж.

— Сериозно ли говориш?

— Влача се като пребита, нямам апетит, не ям…

— Сигурно е сериозно!

— Боли ме гърбът. Все едно някой ме мушка с нож.

— Имаш ишиас. Това е от бременността, скапала ти е кокалите.

— Иска ми се само едно: да седна и да плача. Дори Младши не може да ме разчувства.

— Затова се мръщи. Вижда ми се кисел.

— Сигурно се отегчава. Преди владеех положението. Возех го на влакчето, препускахме по леда, танцувах френч канкан, развявах муселинени поли…

— И сега си на сухо! Ходи ли на доктор?

— Не.

— А с госпожа Сюзан видя ли се?

— Също не!

Марсел Гробз се надигна разтревожен. Положението беше сериозно, щом и госпожа Сюзан беше нежелана. Госпожа Сюзан беше предсказала подписването на договора с китайците, преместването в големия апартамент, раждането на Младши, отпадането на Анриет и дори смъртта на близък, изчезнал в острозъбата паст на някакво чудовище. Госпожа Сюзан затваряше очи и виждаше. Окото лъже, твърдеше тя, човек вижда по-ясно със затворени очи, истинското виждане идва отвътре. Никога не грешеше и когато не виждаше нищо, го казваше. За да е сигурна, че ще запази дарбата си неопетнена, не искаше пари.

Печелеше си хляба като педикюристка. Човъркаше хорските крака, премахваше умрелите кожни клетки, въртеше майсторски пемзата, режеше мазоли, преслушваше органите, почукваше, натискаше тук и там и докато пръстите й сновяха по ходилата и кокалчетата, тя нахълтваше в душите и тълкуваше съдбата. С едно натискане на свода на ходилото стигаше до жизненоважни органи и разбулваше добротата или низостта на човека, чийто крак държеше. Диагностицираше светлите флуиди на щедрите сърца, синята пъпка на интригантите, язвителната жлъчка на проклетите, жълтеникавата лимфа на ревността, бъбречните камъни на скъперника, червения съсирек на сластолюбеца. Приведена над трите клиновидни кости, тя проникваше в душата и четеше бъдещето. Пръстите й шаваха нагоре-надолу, тя мрънкаше някакви несвързани изречения. Трябваше да наостриш слух, за да доловиш прорицанието. Когато беше важно, тя се поклащаше надясно-наляво и повтаряше в кресчендо предписанието на гласа, който идваше от висините и й шепнеше в ухото. Така Жозиан беше научила, че ще се сдобие със син, „хубаво снажно момче с огнена глава, сребърни слова, платинен ум, от устата му ще тече злато и здравите му мишци ще разклатят колоните на храма. Не бива да му се противоречи, защото мъжът ще се надигне много скоро от бебешките пелени“.

Случваше се също, след като е прибрала клещичките, пиличките, четките за полиране, мехлемите и маслата, да стане и да каже: „Мисля, че няма да се върна, душата ви е много грозна, от вас лъха воня на сяра и на гнило, същински труп“. Размекнат на кушетката от разните процедури, клиентът негодуваше и наблягаше на неопетнената си белота. „Не настоявайте — добавяше госпожа Сюзан, — покайте се, поправете се и тогава може би ще дойда да ви размачкам ходилата.“

Един път месечно госпожа Сюзан пристигаше с куфарчето и острата си физиономия на лечителка на душите. След някоя финансова непочтеност или извъртян гаден номер Марсел отказваше да положи стъпало в ръката на непогрешимата ясновидка, защото най-важното за него бе да запази ненакърнено нейното уважение. В тези случаи госпожа Сюзан му обясняваше, че в безмилостния свят, в който се движим, понякога се налага да прибегнем до оръжията, с които си служи конкуренцията, и ако не ощетяваме по-слабите, измамата ще ни бъде простена.

— Все едно съм изгребана отвътре — продължи Жозиан. — Не съм на себе си. Раздвоена съм. Виждаш ме пред теб, но всъщност ме няма.

Марсел Гробз слушаше и не вярваше на ушите си. Никога Душката не беше приказвала такива работи.

— Да не си изпаднала в депресия?

— Възможно е. Не бях чувала дори за такава болест. Подобно нещо не беше за хора като нас.

Той беше озадачен. Сложи ръка на челото на Жозиан и поклати глава. Нямаше температура.

— Може би е лека анемия? Ходи ли на изследвания?

Жозиан изкриви уста отрицателно.

— Ми да, ще трябва да започнеш оттам…

Жозиан се усмихна. Изглеждаше обезпокоен добродушният й дебеланко.

Разтревоженото му изражение й напомни, че тя беше вечните му снегове. Достатъчно беше да го погледне, за да се успокои.

— Я ми кажи, Марсел, ти все още ли ме обичаш като Дева Мария, която би пъхнал в леглото си?

— Съмняваш ли се, Душко? Продължаваш ли да се съмняваш?

— Не. Но ми е приятно да го чувам… Щото, след като непрекъснато сме заедно, може да започнем леко да си омръзваме.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Душко, няма ден, чуваш ли, няма ден, в който, отваряйки очи, най-напред да не отправя благодарности там горе за огромното щастие, което ми бе дадено да те срещна.

Седяха на леглото, облегнати един на друг. И обсъждаха странната болест, която беше връхлетяла Жозиан, тази слабост, която я обземаше и от която й секваше всякакво желание, апетит, стремеж, всичко, което я поддържаше жива и бодра от детските години.

Обедът мина много сполучливо. Младши бе настанен на централното място на високо си бебешко столче като на трон в замък. Държеше шишето с биберона и удряше с него по столчето, за да изрази желанията си. Обичаше масата да е добре наредена, чашите, чиниите и приборите да са си на мястото и ако случайно някой от сътрапезниците объркаше нещо, той блъскаше с шишето си по стола, докато виновникът поправеше грешката си. По смръщените му вежди се виждаше, че се мъчи да следи разговора. Толкова силно се напъваше, че беше почервенял от напрежение.

— Според мен сега се наака — пошушна Зое на Ортанс.

Марсел беше сложил подарък в чинията на всеки. По двеста евро за всяко дете. Ортанс, Гари и Зое хлъцнаха при вида на едрата банкнота, сгъната на две в плика. За малко Зое да попита: „Истинска ли е?“. Ортанс преглътна и стана от масата, за да разцелува Марсел и Жозиан. Гари гледаше объркано майка си и се чудеше дали не трябва да откаже подаръка. Шърли му направи знак да си мълчи, за да не обиди Марсел.

Филип получи бутилка „Шато Шевал Блан“ класа „А“, Сент Емилион, реколта 1947 година. Той леко въртеше бутилката, докато Марсел декламираше тирадата, научена наизуст от магазина, който го снабдяваше с вино: „Красив червен цвят, изискано, елегантно, гъвкаво, структурирано. Гроздето е отгледано на леко камениста песъчлива почва, която събира слънчевата топлина през деня и нощем я излъчва, за да не мръзнат лозите“. Развеселен, Филип се поклони и му обеща да я изпият заедно на десетия рожден ден на Младши.

Младши изрази съгласието си, като се оригна звучно.

В чиниите на Жозефин и на Шърли беше сложил по една гривна от бяло злато, украсена с трийсет брилянта, а в чинията на Жозиан — обици със сиви култивирани таитянски перли, оградени с диаманти. Шърли заяви, че не може да приеме такъв подарък. За нищо на света. Марсел я предупреди, че ще напусне масата, ако тя не приеме подаръка му. Щял да се почувства дълбоко обиден. Тя настоя, той не отстъпи, тя се заинати, той не искаше и дума да чуе, тя продължи да упорства, той вироглаво държеше на своето.

— Обожавам да се правя на Дядо Коледа, чувалът му е препълнен с подаръци и затова трябва да ги раздавам от време на време!

Жозиан замислено галеше обиците.

— Прекаляваш, мили вълчо! Ще заприличам на грамаден лъскав камък!

Жозефин прошепна:

— Марсел, ти си луд!

— Луд от щастие, Жо. Не можеш да разбереш какъв подарък ми направихте, като приехте да дойдете на обед вкъщи. Никога не съм си представял, че… Ето, мила моя Жо, остава сега да се разплача!

Гласът му затрепери, той запремигва с мокри очи, намръщи се, за да прикрие обзелото го вълнение. На свой ред Жозефин почувства как гърлото й се свива, а Жозиан подсмръкна и извърна глава, за да не я забележат останалите.

Точно в този момент Младши разпръсна меланхолията, удряйки силно с биберона столчето си, сякаш да им заповяда да престанат с хленченето, защото той се отегчава и иска да се размърдат!

Те изненадани се обърнаха към него. Той ги дари с лъчезарна усмивка, протегнал глава, все едно ги насърчаваше да си поприказват с него.

— Сякаш иска да говори — заяви Гари с учудване.

— Видя ли как опъва врат! — отбеляза Ортанс и обърна внимание, че наистина е грозен, протегнал глава, с тънък извит врат, оцъклени очи и широка зинала уста.

— Трябва през цялото време да му се говори, иначе се отегчава… — обясни Жозиан с въздишка.

— Сигурно е изтощително — отбеляза Шърли.

— Още повече че не може да му говориш разни глупости, защото се ядосва! Иска да го разсмиваш, да го изненадваш, да го учиш на разни неща.

— Сигурна ли сте? — попита Гари. — Много е малък още, за да разбира.

— Точно това си казвам всеки път, но всеки път се изненадвам!

— Разбирам защо сте изморена — изрази съчувствие Жозефин.

— Чакайте… — рече Гари. — Ще му кажа нещо, което няма да разбере. Просто не е възможно.

— Хайде, давай — предизвика го Марсел, убеден във вродените познания на отрочето си.

Гари мисли доста дълго, търсейки какво духовито може да измъдри, за да изпита малкия немирник. Каква смешна физиономия само! — си казваше той, като виждаше как Младши не го изпуска от поглед и с тихо подвикване изразява нетърпението си.

— Сетих се! — извика той победоносно. — Е, момченце, колкото и да се напъваш, няма нищо да разбереш!

Младши вирна брадичка като оскърбен гладиатор и протегна ръката, в която държеше шишето си, сякаш беше щит, подготвен да посрещне противника.

— „Обезглавеният евнух загубил двете си глави“ — изрецитира Гари, произнасяйки отчетливо думите, все едно ги диктуваше на неук човек.

Младши се вслуша, изпружил нестабилната си шия и рамене, неподвижен, отпуснал ръце надолу. Остана за кратко в тази поза, смръщи вежди, които се извиха като фестони, на бузите му разцъфтяха алени петна, той промърмори нещо разсърден, след което се отпусна, отметна глава назад, избухна в гръмовен смях, изръкопляска, затропа с крака, за да покаже, че е разбрал, и прокара ръка, сякаш си отряза главата и част от слабините.

— Наистина ли разбра какво му казах? — попита Гари.

— Очевидно — отвърна Марсел Гробз и разгърна салфетката си с възхитен вид. — Щом се смее, а то наистина е много смешно!

Гари наблюдаваше смаян рижавото розово бебе, обуто в сини ританки, което го гледаше ухилено, а погледът му приканваше: хайде, хайде, искам още, разсмивай ме, защото бебешките приказки направо не можеш да си представиш колко ме отегчават.

— Шантава работа! — заяви Гари и преглътна. — This baby is crazy!

— Craizzzy! — повтори Младши и лигите му потекоха.

— Джуджето е гениално! — възкликна Ортанс.

При думата „гениално“, Младши изгука и за да й покаже до каква степен е права, вирна биберона си към тавана и ясно произнесе:

— Лампа…

При вида на смаяните им физиономии той гърлено се разсмя и със закачливо искрящ поглед добави:

— Light!

— Но това е…

— Невероятно! Нали това ви казах — обясни Марсел, — ама никой не ми вярва!

— Luz… — продължи Младши, все така сочейки с пръст светлината на тавана.

— И на испански знае! Това дете ме…

— Yang!

— А, сега вече каза някаква глупост! — намеси се Шърли успокоена.

— Не — поправи я Марсел, — това е „слънце“ на китайски!

— Помощ! — извика Ортанс. — Джуджето е полиглот!

Младши погали Ортанс с очи. Благодареше й, че отдава признание на заслугите му.

— Той не е джудже, а великан! Видя ли какви големи ръце има! И какви стъпала!

Гари подсвирна впечатлен.

— Шушу… — ревна Младши и изплю водата от биберона към Гари.

— А това какво означава? — осведоми се той.

— Чичо. На китайски. Избра те да му бъдеш чичо!

— Може ли да го гушна? — попита Жозефин и стана. — Отдавна не съм държала бебе… а бебе като това ми се ще да го разгледам отблизо!

— Стига да не ти хрумнат някакви идеи! — измърмори Зое.

— Не ти ли се ще да си имаш малко братче? — обърна се развеселен към нея Марсел.

— А кой ще бъде таткото, ако смея да попитам недискретно? — отговори Зое и прониза майка си с поглед.

— Зое… — смънка Жозефин, която се почувства като в небрано лозе от гневния изблик на дъщеря си.

Беше се доближила до Жозиан, която държеше Младши в прегръдката си, и се бе навела над него, за да целуне рижите къдрици. Младши се вторачи в нея, лицето му се изкриви, той се оригна здраво и омаза с морковено пюре ризата на Жо и копринената блуза на Жозиан.

— Младши! — възнегодува Жозиан и го удари леко по гърба. — Съжалявам…

— Няма страшно — каза Жозиан, бършейки ризата си. — Това показва, че има добро храносмилане.

— Душко, и ти си цялата изцапана! — намеси се Марсел и грабна Младши.

— Сякаш се прицели и в двете ви! — разсмя се Зое. — Разбирам го, всички тези хора покрай него, които напират да го целуват, да го пипат, сигурно му е писнало. Мисля, че бебетата трябва да се уважават, да ги молят за разрешение, преди да ги мляскат!

— Не желаете ли да дойдете в банята да се почистите? — предложи Жозиан на Жозефин.

— Още повече че се разсмърдя яко! — заяви Ортанс, запушвайки нос. — Никога няма да имам деца, ужасно вонят.

Младши й хвърли поглед, изпълнен с болка, сякаш й казваше: „А пък аз си въобразих, че си ми приятелка!“.

В стаята Жозиан предложи на Жозефин да й даде чиста блуза. Тя прие и започна да се съблича, разсмя се:

— Не е просто оригване, а истинско изригване. По-добре да го бяхте кръстили на името на вулкана Стромболи вашия хлапак!

Жозиан отвори гардероба си и извади две бели блузи с дантелено жабо. Подаде едната на Жозефин и тя й благодари.

— Не искате ли да си вземете един душ? — предложи Жозиан с притеснение — разбра, че бялото жабо не беше много по вкуса на Жозефин.

— Не, благодаря… синът ви е удивителен!

— Понякога се питам дали е нормален… Прекалено е развит за възрастта си!

— Напомни ми за една история… Бебе, което защитавало майка си на съдебен процес през средновековието. Майката била обвинена, че го заченала в грях, отдавайки се на мъж, който не бил съпругът й. Осъдена да бъде изгорена на кладата, тя се явила пред съдиите с бебето.

— Колко голямо е било?

— На възрастта на Младши… Майката се обърнала към детето, вдигнала го високо и му казала: „Красавецо, сине мой, заради теб ще приема смъртта, въпреки че не заслужавам подобна присъда, но кой би искал да повярва на истината?“.

— И какво е станало?

— „Ти няма да умреш заради мен — възкликнало детето. — Аз зная кой е моят баща и зная, че ти не си съгрешила.“ При тези думи седналите наблизо жени, които присъствали на процеса, се удивили, а съдията, опасявайки се, че не е чул добре, помолил детето да обясни. „Тя няма да бъде изгорена! — гръмогласно се провикнало то. — Защото, ако изгорят на кладата всички, които са се отдавали на други освен съпрузите и съпругите си, няма да остане жив човек от тук присъстващите!“

— Толкова добре ли се изразявало?

— Така пише в книгата… И накрая добавило: „Освен това аз познавам по-добре баща си, отколкото вие вашия!“ — което принудило съдията да оправдае майката.

— Съчинихте тази история, за да ме успокоите, нали?

— В никакъв случай! Има я в романите за рицарите на Кръглата маса.

— Хубаво е човек да е начетен. Аз не се изучих достатъчно.

— За сметка на което сте наясно с живота. Което е по-полезно от всякакви дипломи!

— Вие сте мила. Случва ми се да съжалявам, че не съм достатъчно културна. Но това не може да се навакса!

— Разбира се, че може! Вярно е толкова, колкото е вярно, че две и две правят четири!

— Това го знам…

И Жозиан успокоена ръгна приятелски в ребрата Жозефин, я тя се изненада, леко се стъписа, след което й отговори със същото.

Ето как двете се сприятелиха.

Седнали на леглото, те се заприказваха, докато закопчаваха блузите си с жабо. За малките деца, за порасналите деца, за мъжете, които се смятат за пораснали, а всъщност са малки, както и за обратния случай. Беше от тези разговори, когато си бъбриш за това-онова и другият се разкрива, когато с наострен слух очакваш думата, която ще отприщи откровенията или неочаквано ще ги прекъсне, когато, скрито зад кичур коса, окото дебне дали усмивката ще разцъфти, или ще изчезне. Жозиан оправи жабото на блузата на Жозефин, която прие жеста. В стаята обстановката беше спокойна и разнежваща.

— Приятно е у вас…

— Благодаря — отговори Жозиан. — Да ви призная, безпокоях се при мисълта за посещението ви. Не ми се щеше много да се срещна с вас. Не си ви представях такава…

— Представяхте си ме по-скоро като майка ми, нали? — отвърна Жозефин с усмивка.

— Не харесвам много майка ви.

Жозефин въздъхна. Не искаше да говори лоши неща за Анриет, но й беше ясно какво чувства Жозиан.

— Отнасяше се с мен като с прислужница!

— Вие обичате Марсел, нали? — попита Жозефин тихо.

— О, да! В началото ми беше трудно. Беше прекалено мил, аз бях свикнала с лошите и грубите. Любезното отношение ми изглеждаше съмнително. А впоследствие… той е толкова чистосърдечен, че когато ме погледне, се чувствам като къпана. Той ме пречисти от мизерията. Любовта ме направи по-добра.

Жозефин помисли за Филип. Когато ме погледне, се чувствам като великанка, красива, смела, безстрашна. Десет минути и половина чисто щастие, тя не преставаше да си прожектира наум филмчето за целувката с мирис на пуйка. Изчерви се и мислите й отново се върнаха към Марсел.

— Дълго време беше нещастен с майка ми. Тя не се отнасяше добре с него. Страдах заради него. Откакто престанах да се виждам с нея, се чувствам много по-спокойна.

— Отдавна ли?

— Станаха почти три години. След като Антоан ни напусна…

Жозефин си припомни сцената у Ирис, когато майка й я бе размазала с презрението си. Горката ми дъщеря, неспособна да задържи един мъж, пък бил той и най-жалкият, неспособна да печели пари, неспособна да успее в живота, как ще се справиш сама с тези две деца? Този ден тя се разбунтува. Изля пред нея всичко, което й се бе насъбрало в душата. Оттогава не бяха се виждали.

— Пък моята майка умря. Ако можем да я наречем майка… Никога не ме прегърна, никога не ме целуна, само кавги и шамари! Плаках на погребението й. Тъгата е като любовта, не е нещо, което можеш да изкомандваш. На гробището, застанала над изкопа, си казах, че това е моята майка, че и нея я е обичал мъж, който й е направил деца, че и тя се е смяла, пяла, плакала, имала е надежди… Изведнъж се очовечи.

— Зная, понякога и аз си казвам същото. Че трябва да се одобрим, преди да е станало прекалено късно.

— Внимавайте с нея! Не трябва да сте прекалена добрячка, за да не станете глупачка!

— Но аз съм и двете: добричка и глупавичка!

— О, не! — възпротиви се Жозиан. — Не, не сте глупавичка… Щото аз прочетох книгата ви и да ви кажа, не е написана от глупачка!

Жозефин се усмихна:

— Благодаря. Защо никога не умея да съм така уверена в себе си? Това е някаква женска болест, нали?

— Познавам и мъже, които изпитват съмнения или се прикриват много умело.

— Може ли да ви задам един недискретен въпрос? — попита Жозефин и погледна Жозиан в очите.

Тя кимна.

— Ще се жените ли с Марсел?

Жозиан се изненада, после решително тръсна глава.

— Защо е нужно непременно да носим пръстени? Да не сме гълъби!

Жозефин се разсмя високо.

— Сега е моят ред да питам нещо недискретно! — заяви Жозиан и потупа кувертюрата на леглото. — Ако ви подразни, не ми отговаряйте.

— Добре — отвърна Жозефин.

Жозиан си пое дълбоко въздух и се хвърли в дълбокото:

— Вие обичате Филип, нали? И той ви обича, то бие на очи това нещо.

Жозефин подскочи.

— Личи ли?

— Първо, много сте се разхубавили… А зад подобно нещо винаги търси някой мъж! Когато жената се разхубави, виновникът винаги е някой мъж!

Жозефин се изчерви.

— После… Толкова внимавате да не поглеждате един към друг, да не си говорите, че е направо очебийно! Опитайте да се държите непринудено, по няма да личи. Казвам ви го заради дъщерите ви, защото аз го харесвам, той буди доверие. Освен всичко друго е и красив! Мъжът мечта!

— Той е мъж на сестра ми — смотолеви Жозефин.

Постоянно повтарям тези думи, щом заговоря за него. Време е да сменя малко плочата! Най-накрая ще го сведа до това единствено определение: „мъжът на сестра ми“.

— Нищо не можете да сторите! Любовта не надува клаксона, преди да налети! Появява се, налага се, срутва препятствията; а и доколкото ви познавам, вие не сте му се хвърлили на врата!

— Така е!

— Даже сте дали заден ход с всичка сила!

— И продължавам!

— Все пак внимавайте. Защото, разпилее ли се, трохите няма как да се съберат с метличка!

— Ако продължава така, аз ще съм тази, която ще се разтроши.

— Не така де! Тези неща са красиви, не ги съсипвайте! Ще се допитам до госпожа Сюзан за вас. Оставете ми кичурче коса и за нея ще е достатъчно само да го докосне, за да каже дали тази работа между вас има бъдеще.

Жозиан се впусна в подробности за дарбите и добродетелите на госпожа Сюзан. Жозефин сбърчи нос: не, не, не съм по тия работи, не се интересувам от врачки.

— Охо! Тя много ще се засегне, ако чуе, че я наричате врачка! Тя чете в душите.

— Освен това не искам да зная. Предпочитам красотата на мъглявото, на неопределеното…

— Вие сякаш не живеете на земята! Добре, разбирам. Само внимавайте с дъщерите! Най-вече малката, май е готова за нападение!

— Заради пубертета е. Сложна възраст. Нужно е само да проявя повече търпение! Вече го изживях с Ортанс. Една вечер заспиват като розовобузести ангелчета и на другата сутрин се събуждат истински демони с хищни нокти!

— Вие най-добре си знаете. — Жозиан сякаш си мислеше за друго. — Жалко, че не искате да се срещнете с госпожа Сюзан. Тя предсказа смъртта на мъжа ви. „Едно животно с остри зъби…“ Нали умря, нали го изяде крокодил?

— И аз го вярвах, но онзи ден в метрото…

И Жозефин й разказа. За мъжа с червеното поло, затвореното око, белега, пощенската картичка от Кения. Тя сподели без притеснение. Чувстваше, че Жозиан я слуша добронамерено, същевременно я наблюдаваше с топлия си внимателен поглед и поглаждаше с пръсти дантелата на жабото.

— Мислите ли, че е било видение?

— Не… обаче госпожа Сюзан го е видяла в устата на крокодила, а тя рядко греши. Не може да се каже, че става дума за някаква обикновена смърт!

— Не! Може дори да се каже, че това е единственото интересно нещо, което му се случи. — Жозефин пусна някакъв чудноват нервен смях и млъкна смутено.

— Може наистина да го е видяла в устата на крокодил, обаче да не е мъртъв? — изказа предположение Жозиан.

— Смятате ли, че би могъл да се спаси?

— Това може да е обяснението за затвореното око и белега…

Жозиан се позамисли, после, сякаш си бе изяснила нещо, възкликна:

— Затова потърсихте адреса на онази жена, Милен… За да разберете дали и тя е получила някакви новини!

— Тя беше любовница на мъжа ми. След като ни пише на нас, сигурно е писал и на нея. Или й е телефонирал…

— Знам, че тя наскоро звънна на Марсел. Често говори за дъщерите ви. Пита за тях. Помоли го за адреса ви, за да ви изпрати коледна картичка.

— Да, тя спазва традициите. Забелязала съм, че човек много повече обръща внимание на подобни неща, когато живее в чужбина. Във Франция сякаш сме склонни да забравяме. Значи Марсел има адреса й…

— Записа си го на листче, което ми показа днес сутринта. За да не забрави да ви го даде. — Тя стана, затърси нещо на нощното шкафче, забеляза лист хартия, прочете какво пише на него и й го подаде. — Мисля, че беше това… Във всеки случай тук е записана последната информация, която е получил от нея. Тя му се обажда понякога, когато има проблеми…

— А на вас не ви се нрави кой знае колко?

Жозиан се усмихна, сви рамене.

— Мацката е голяма хитруша. Следователно си имам едно наум… Нали знаете, парите привличат очите! Моят мецанко дебеланко се превръща в красив Аполон, окичен с прекрасните банкноти, които премахват всякакви тлъстинки и паласки!

Докато се прибираха с колата, шофирана от Филип, Жозефин си каза, че Жозиан много й хареса. При редките посещения в склада на Марсел на авеню „Ниел“ си беше изградила непълна картина за нея: седнала зад бюрото си секретарка, която дъвче дъвка. Останалото се градеше върху думите на майка й; „онази мръсница секретарката“, заявяваше Анриет, изплювайки с погнуса сричка по сричка. Върху образа на жената, която се виждаше само до кръста, се беше насложил друг образ: на лесна жена, проста, продажна, гримирана като за карнавал. Всъщност тя е пълната му противоположност, отбеляза тя с въздишка. Добра, нежна, внимателна. Мека.

Шърли и Гари бяха отишли да се разходят в квартал Маре. Тя се прибираше вкъщи с Филип, момичетата и Александър. Филип шофираше мощния луксозен автомобил, без да продума. По радиото звучеше концерт на Бах. Александър и Зое бърбореха отзад. Ортанс галеше с крайчеца на пръстите плика с двестате евро. Лапавицата рисуваше по предното стъкло недовършени кръгове, които чистачките смитаха безотказно и равномерно.

Навън по треперещите замръзнали дървета, окичени със светнали лампички, се виждаше коледната украса по „Шанз-Елизе“ и авеню „Монтен“. Коледа! Нова година! Първи януари! Колко ритуали, за да окичат с гирлянди треперещите дървета! Може да ни помислят за семейство, което се прибира у дома в неделния следобед, децата ще отидат да си играят, докато стане готова вечерята. Станали сме от масата, не сме гладни, но ще се насилим да хапнем. Жозефин притвори очи и се усмихна. Всичките ми мечти са „семейни“, никога не мечтая „неприлично“. Аз съм безинтересна жена. Напълно съм лишена от фантазия. Скоро Филип пак ще отпътува за Лондон. Утре или вдругиден ще отидем при Ирис в клиниката. Какво ли й говори той по време на посещенията си? Дали е нежен? Прегръща ли я? Александър винаги ли присъства? Топлата нежна ръка на Филип захлупи нейната и я погали. Тя отговори на лекото стискане, но се побоя да не ги видят децата и издърпа китката си.

Във фоайето на кооперацията се сблъскаха с Льофлок-Пинел, който тичаше след сина си Гаетан и викаше: „Върни се, върни се вед-на-га, казах веднага“. Той ги подмина, без да спре, отвори вратата и се затича по улицата.

Те прекосиха фоайето към асансьора.

— Видя ли? Беше съвсем разрошен! — пошушна Зое. — Той, който обикновено е сресан така, че нито един косъм не стърчи.

— Изглеждаше бесен, не бих искал да съм на мястото на сина му! — пошепна Александър.

— Тихо, връщат се! — прошепна Ортанс.

Ерве Льофлок-Пинел пресичаше просторното фоайе, хванал сина си за яката на якето. Спря пред голямото огледало и изрева:

— Какво направи, малък глупако? Бях ти забранил да я докосваш!

— Ама исках само малко да я изведа! И тя се отегчава! Всички вкъщи се отегчаваме! Нищо не ни се разрешава да правим! Писна ми от задължителните цветове, искам шотландско каре! Шотландско каре!

Произнесе последните две думи с крясък. Баща му грубо го раздруса, за да го накара да млъкне. Детето се изплаши и вдигнало ръце, за да се предпази, изпусна нещо кръгло и кафяво, което подскочи на пода и се търкулна. Ерве Льофлок-Пинел ревна:

— Видя ли какво направи! Вдигни я, вдигни я!

Гаетан се наведе, взе нещото и от безопасно разстояние, за да се предпази от евентуален шамар, го подаде на баща си. Ерве Льофлок-Пинел го грабна, сложи го деликатно на дланта си и го погали.

— Не помръдва! Уби я! Уби я!

Той се наведе над нещото, пошепна му тихо.

Те проследиха сцената в отражението на огледалата, без да изпуснат и най-дребната подробност. Филип им направи знак да не вдигат шум. Набързо се мушнаха в асансьора.

— Ето това е истинският Льофлок-Пинел, както го зная… Не се е променил. Докъде стигат хората понякога! — заяви Филип, затваряйки вратата на апартамента.

— Явно са на ръба на силите си — въздъхна Жозефин. — Накъдето и да погледнеш, се натъкваш на насилие. Чувствам го всеки ден по улиците, в метрото, сякаш хората не могат повече да се понасят. Сякаш животът ги е прегазил и те са готови да смажат съседа, за да оцелеят. Нападат се за нищо, готови да се хванат за гушите. Страшна работа. Преди не се страхувах толкова…

— Не ми се мисли на какво е подложено горкото хлапе! — отвърна Филип.

Седяха в кухнята, момичетата и Александър бяха в хола да гледат телевизия.

— Каква злоба имаше в гласа му… Помислих, че ще го убие.

— Хайде и ти, недей да преувеличаваш!

— Напротив, уверявам те. Чувствам омразата, яда, които витаят във въздуха. Прониква навсякъде.

— Хайде, хайде! Ще си отворим бутилка хубаво вино, ще си направим вкусни спагети и ще забравим за всичко! — предложи Филип и я прегърна.

— Не съм сигурна, че ще е достатъчно — отговори с въздишка Жозефин и се напрегна.

Неприятното чувство витаеше във въздуха и сякаш я заметна с тежко черно палто. Губеше равновесие. Вече не беше сигурна в нищо. Нямаше и желание да се облегне доверчиво на гърдите му.

— Не прекалявай! Просто е вбесен! Не бих могъл да те заведа на футболен мач — ще изпаднеш в ужас!

— Плача на телевизионната реклама на „Нестле“ за семейство Рикоре! Искам да съм част от семейство Рикоре… — тя се извърна към него с треперлива усмивка в желанието си да го накара да разбере отчаянието, което я парализираше.

— Тук съм, ще те пазя… щом съм с теб, няма от какво да се страхуваш — каза той и я прегърна.

Жозефин разсеяно се усмихна. Мислеше за друго. Сцената, на която бе присъствала, приличаше на семейна разправия. Грубост, крясъци, жест, който напомняше нещо отдавнашно. Тя ровеше в паметта си, искаше да си припомни. Не намираше нищо, обаче се чувстваше застрашена. Още някоя загадка от детството й, която се канеше да изплува? Да я въвлече в нова драма? Колко ли драми децата потискат, за да избегнат страданието? Нали за цели трийсет години самата тя беше забравила, че майка й за малко не я удави. Тази вечер във входа на кооперацията, пред огледалата и зелените растения, се бе появила друга опасност. Препускаща мрачна сянка, която се крепеше на една-единствена нотка и я беше вледенила от ужас. Една-единствена нотка. Тя потръпна. Никой не е в състояние да разбере безмълвното насилие, което ме заплашва. Как да обясня този призрачен пълзящ страх, който няма име, но ме завладява? Само аз зная за него. Никой не може да ми помогне. Никой не може да разбере. Човек винаги е сам. Крайно време е да престана да си разказвам сладникави истории за самоуспокоение, да престана да търся убежище в прегръдките на чаровни мъже. Това не е решение.

— Какво става, Жозефин? — попита Филип, в погледа му се четеше безпокойство.

— Не зная…

— Можеш да ми казваш всичко, ти го знаеш.

Тя тръсна глава. Като удар от кинжал в нея се забиваше неумолимата убеденост, че е в опасност. Не знаеше откъде идва тази убеденост. Погледна го и му се ядоса. Как може да е толкова самоуверен? Толкова самоуверен по отношение на мен? Толкова уверен, че е достатъчен, за да ме направи щастлива? Нуждата му да я предпазва приемаше като натрапване, заявлението му да я защитава — като непоносимо високомерие.

— Грешиш, Филип. Ти не си решение. За мен ти си проблем.

Той я изгледа смаян.

— Какво те прихваща?

Тя говореше, втренчена пред себе си, сякаш четеше в голяма книга, голямата книга на истината.

— Ти си женен за сестра ми. Скоро ще си заминеш за Лондон; преди това ще отидеш да видиш Ирис, тя ти е жена, нормално е, но ми е сестра и това не е нормално.

— Жозефин! Престани!

Тя му направи знак да замълчи и продължи:

— Нищо не може да се случи между нас, никога. Бяхме се размечтали. Изживяхме приказка, коледна приказка, да, обаче… Аз се приземих и здраво стъпих на земята. Не ме питай как, не зная.

— Но… тези дни ти изглеждаше…

— Тези дни сънувах… Току-що го осъзнах… сега.

Ето какво означаваше нещастието, което беше усетила да я покосява внезапно, размахало черната си остра ножица. Трябваше да се откаже от него и всяка дума за раздялата беше удар право в сърцето. Тя отстъпи една крачка, втора, заяви:

— Само имай смелостта да ми кажеш, че не е така! Дори ти не си в състояние да го промениш. Ирис винаги ще бъде между нас.

Той я погледна, сякаш не беше я виждал досега, не познаваше тази решителна и сурова Жозефин.

— Не зная какво да кажа. Може би си права… Може би не си…

— Напротив, опасявам се, че съм права. — Беше се отдръпнала и го гледаше, скръстила ръце пред гърдите си. — Предпочитам да страдам сега. Напълно и изцяло… вместо да изтлявам бавно и продължително.

— Щом така искаш…

Тя кимна, притисна гърдите си с ръце, за да не ги протегне към него. Отдръпна се отново. В същото време се молеше: ще възрази, ще ме накара да замълча, ще ми затвори устата, ще каже: луда ли си, скъпа моя, обична моя, която хвърчи в небесата, защо ми говориш такива неща, лудичката ми, спомни си. Той се взираше в нея неподвижен, с мрачен поглед, и в този поглед като на филм минаваха последните дни, прекарани заедно, пръстите, които се докосваха под масата, ръцете, които се преплитаха в тъмния коридор, потайните нежности, докато си откачаха палтата или отваряха вратата, вземаха ключовете, целувките, изразени отдалече само с движение на устните, и предългата целувка пред фурната с вкус на синя слива и фин коняк от пълнежа… Образите преминаваха пред нея като ням филм в черно-бяло и тя четеше тяхната история в очите му. После той мигна, филмът свърши, той прокара пръсти през косата си, сякаш да попречи на ръката си да я докосне, и без да пророни нито дума, излезе. Спря на прага за миг, за да каже нещо, но се отказа и затвори вратата зад себе си.

Чу го как викна сина си:

— Алекс, промяна в програмата, прибираме се у дома.

— Ама още не сме догледали „Семейство Симпсън“, тате! Остават ни десет минутки!

— Не! Веднага! Вземи си палтото…

— Десет минути, тате!

— Александре!

— Не е гот!

— Александре!

Беше повишил тон. Повелителен, суров глас. Жозефин изтръпна. Този глас й беше непознат. Непознат й беше и мъжът, който даваше заповед и очакваше подчинение. Тя се вслуша в последвалата тишина с надеждата, че вратата ще се отвори, че той ще се върне да каже: Жозефин…

Кухненската врата се открехна. Жозефин се хвърли напред.

Александър провря глава в пролуката.

— Чао до скив, Жо! — каза, без да я поглежда.

— Довиждане, миличък.

Тя чу как се тресна входната врата. Чу гласа на Зое: „ама защо си тръгнаха? Още не бяхме доизгледали «Семейство Симпсън».“

Жозефин захапа юмрук, за да не завие от мъка.

На другата сутрин получи по пощата картичка от Антоан. С клеймо на пощата в Момбаса. Написана с дебел чер флумастер.

Честита Коледа, малките ми съкровища. Много си мисля за вас, много ви обичам. Аз съм добре, но ми е още рано да пътувам и да дойда при вас. Пожелавам ви новата година да е пълна с изненади, с любов и успехи. Целунете мама от мен. До много скоро.

С обич: татко.

Жозефин се взря в почерка: беше наистина на Антоан. Той винаги едва драсваше ченгелчетата на „ж“-то, не си даваше труда да ги изпише, а „с“-тата бяха свити като стъпала на китайка, стегнати в бинтове.

Сетне премести поглед на пощенското клеймо: 26 декември. Този път не можеше да се каже, че е някакво старо писмо отпреди да загине. Тя прочете картичката няколко пъти. Насаме с почерка на Антоан. Шърли и Гари се бяха прибрали късно снощи, момичетата още спяха. Тя остави картичката на масичката в антрето и отиде да си направи чай. Докато чакаше да заври водата, облегната до бадемовозеления електрически чайник, за да не изпусне лекото бълбукане, в ума й изникна въпрос: защо Антоан не праща никакъв адрес или телефонен номер, на който да се свържат с него?

За втори път пишеше, без да посочи адрес. Каквото и да е: имейл, до поискване, телефонен номер, хотел. Да не би да се опасява, че някой ще го открие и ще му търси сметка? Толкова ли е обезобразен, че се страхува да не ги отврати? Ако живее в Париж, дали не изпраща писмата до приятелите си от „Крокодил Кафе“ в Момбаса, за да ги пускат те и момичетата да вярват, че е още там? Или всичко това е просто измама и той е мъртъв, наистина мъртъв? В такъв случай… кой има интерес да ги кара да мислят, че е жив? И защо?

За да я плаши? Да й измъкне пари? Сега е богата жена. Поне така твърдяха вестниците, когато отразяваха успеха на книгата и не пропускаха да пишат за милионите, които авторката била спечелила.

Дали е разбрал, че тя е истинският автор на „Смирената кралица“? Ако не е умрял, чете вестници. Или ги е чел, когато се разрази скандала, който Ортанс предизвика по телевизията. В такъв случай можеше ли да има връзка между нападението, на което тя стана жертва, и „възкръсването“ на Антоан? Защото, ако нещо й се случеше, щяха да я наследят дъщерите й. Двете те и Антоан.

Превъртам, си каза, загледана как водата в чайника бълбука и прави балончета. Антоан е неспособен да стреля по заек! Да, обаче нежният, чувствителният мечтае за твърдост, за мъжественост, за начин да се измъкне от действителността, от напрежението, на което е подложен, от вечното си безсилие. Сегашното общество притиска хората и ги подтиква към прояви на насилие като единствена възможност да се докажат. Ако е разбрал за моя успех, може да го е възприел като лична обида. Аз, Жозефин, зареяна някъде в средните векове, която е държал в подчинение, успявам и се превръщам в живо предизвикателство, което той сравнява със серията от лични провали. Това подхранва у него чувство за малоценност и фрустрация, които не може да премахне, ако не ме премахне физически. Набързо направено заключение от ума на човек, притиснат от всички страни.

Антоан вярваше в успеха, лесния успех. Не вярваше нито в Бога, нито в Човека, той вярваше в себе си. Тонио Кортес Бляскавия. С пушка на хълбок, стъпил върху умъртвения хищник, увековечен с едно проблясване на светкавицата на фотоапарата. Колко пъти му повтарях да се изгражда търпеливо. Да не прескача етапите. Успехът се гради отвътре. Не се появява като с магическа пръчица. Ученето и изследванията ми дадоха възможност да напиша роман с жива, увлекателна реч, преизпълнен с хиляди детайли, които са докоснали умовете и сърцата на читателите. Душата е важна част. Душата на смирена, ерудирана, търпелива изследователка. Днешното общество не вярва в душата. Днешното общество не вярва в Бог, не вярва и в Човека. Премахна главните букви и пише всичко с малки, поражда отчаяние и горчивина у слабите, желание за бягство у останалите. Безсилни и тревожни, мъдрите се оттеглят, оставяйки лудите и алчните да си развяват байрака.

Да, но… защо да убива госпожа Бертие? Защото е била със същата шапка и той я е сбъркал с мен в тъмното? Би било възможно само ако се е върнал във Франция по-отдавна. Да ме е следил, шпионирал, да е проучил навиците ми.

Тя се заслуша в бълбукащата вода в чайника, която вря и кипя, докато щракна копчето за изключване, заля листенцата черен чай. Три минути и половина е задължително време за запарката, настоятелно обясняваше Шърли. За повече от три минути и половина става горчив, за по-малко — безвкусен. Важен е детайлът, детайлите винаги са от значение, не го забравяй, Жо.

Един детайл не е на място, съвсем малък детайл, който не се вписва. Детайл, който съм видяла, без да го видя. Тя отново повтори всичко. Антоан. Моят съпруг. Умрял на четирийсет и три години, кестенява коса, среден на ръст, средностатистически французин, с трийсет и девети номер обувки, жертва на внезапни и обилни изпотявания сред чужди хора, почитател на Жюлиен Льоперс, водещ на телевизионната игра „Въпроси за шампиони“, на руси маникюристки, на ловни лагери по време на африкански сафарита и на хищници, метнати във вид на кожи върху леглата. Мъжът ми продаваше карабини, при условие че няма да ги зарежда с патрони. Във фирмата го държаха заради любезното му поведение, отличните му маниери, умението да води разговор. Побъркала съм се. От снощи не мога да разсъждавам трезво.

Тя остана така замислена, обхванала парещия чайник с длани, Антоан не излизаше от ума й, после се сети за мъжа с червеното поло, затвореното око, белега…

Антоан не е убиец. Антоан е слабохарактерен, да, но не желае никому зло. Не съм героиня в полицейски роман, това си е моят живот. Трябва да се успокоя. Той е в Париж — може би; следи ме — възможно е; иска да влезе във връзка с мен, но не се осмелява. Не иска да звънне на вратата и да каже: „ето ме, тук съм“. Иска аз да направя първата крачка, да отида при него, да му предложа да го подслоня, да го нахраня, да му помогна. Както винаги съм го правила.

На перона на метрото…

Два влака се разминават.

Защо точно по линия №6, по нейния обичаен маршрут? Тя си я обичаше, защото минаваше през цял Париж от единия край до другия, прелиташе над покривите. Подскачаше на височината на полусферичните капандури, открадваше частички от нечий живот. Оттук целувка, оттам част от бяла брада, жена, която разресва косата си, дете, което топи хляб в купичката с кафе с мляко. Линия, която си играе на прескочикобила, ту подскача над жилищните сгради, ту слиза надолу, виждам те, не те виждам, дълга земна змия, чудовище от парижкия Лох Нес. Обичаше влакът да се стрелва на спирките „Трокадеро“, „Паси“, а при хубаво време ходеше пеша до „Бир Хакейм“ — пресичаше моста. Прекосяваше малка квартална градинка, в която се целуваха влюбени, и Сена отразяваше целувките им в мътното огледало на водите си.

Тя се втурна в антрето да вземе картичката и прочете адреса. Беше техният, нямаше грешка. Настоящият им адрес. Написан от неговата ръка. Не драснат от някоя любезна пощенска служителка.

Той знае къде живеят.

Мъжът с червеното поло от метрото не се беше качил случайно на влака от линия №6. Беше я избрал, защото е бил сигурен, че ще я срещне един ден.

Не бързаше за никъде.

Тя отпи от чашата и направи гримаса. Горчив, ужасно горчив чай! Беше го оставила да се запарва прекалено дълго време.

Телефонът в кухнята звънна. Подвоуми се дали да вдигне. Ами ако е Антоан? След като знае адреса, би следвало да знае и телефонния им номер. Не, не! Нали не фигурирам в указателя! Успокоена, тя вдигна слушалката.

— Сещате ли се за мен, Жозефин, или сте ме забравили?

Лука! Тя отговори с весел глас:

— Добър ден, Лука! Как сте?

— Колко сте учтива!

— Добре ли прекарахте празниците?

— Мразя това време на годината, когато хората смятат, че са задължени да си разменят целувки, да пекат гнусни пуйки…

Отново почувства вкуса на пуйката, затвори очи. Десет минути и половина усещане за разцепила се на две Земя, за скоростно щастие.

— Посрещнах Коледа с една мандарина и консерва сардини.

— Съвсем сам?

— Да. Така съм свикнал. Мразя Коледата.

— Понякога човек променя навиците си… Когато е щастлив.

— Колко вулгарно звучи!

— Както кажете…

— А вие, Жозефин, личи си, че за вас Коледата е била щастлива… — рече той със зловещ глас.

— Казвате го така, все едно не го мислите.

— Напротив, точно това мисля, Жозефин, познавам ви. Въодушевявате се от най-дребното нещо. А и спазвате традициите.

Тя се престори, че не забелязва снизходителния му тон. Не желаеше да влиза във война, искаше да разбере какво става в душата й. Нещо се разпадаше. Откъсваше се. Изсъхнало старо парче от сърцето. Тя разказа за огъня в камината, за блесналите очи на децата, за подаръците, за изгорялата пуйка, спомена дори за пълнежа с извара и сливи, сякаш предизвикваше някаква пикантна опасност, а всъщност усещаше само чувство на прелестно лукавство, на нова свобода, която избуяваше в нея. Осъзна, че вече няма никакви чувства към Лука. Колкото повече тя говореше, толкова повече той избледняваше. Красавецът Лука, който я разтреперваше, когато хващаше ръката й и я пъхаше в джоба на палтото си, се разтваряше като силует в мъглата. Влюбваш се и един ден се оказва, че вече не си влюбена. Кога ли бе започнало това разлюбване? Спомни си много ясно: разходката им край езерото, разговорът на момичетата, които тичаха за здраве, лабрадорът, който се изтръскваше от мазната вода, Лука, който не я слушаше. Именно в онзи ден любовта им изтля. Целувката на Филип при печката беше направила останалото. Неусетно за самата нея беше преминала от един мъж към друг. Беше свалила красивите одеяния от Лука и ги беше облякла на Филип. Любовта се беше изпарила. Ортанс се оказа права: отклоняваш се за миг, долавяш нещо и вече не ти се свива стомахът. Значи е било само илюзия, така ли?

— Искате ли да отидем на кино? Свободна ли сте довечера?

— Ами… Ортанс е тук и ми се ще да се възползвам, докато…

Той помълча. Беше го засегнала.

— Добре. Обадете ми се, когато сте свободна… ако не изникне някое по-интересно занимание.

— Лука, моля ви, съжалявам, но тя не си идва много често и…

— Ясно: нежното майчино сърце!

Подигравателният му тон нервира Жозефин.

— Брат ви по-добре ли е?

— Няма промяна…

— А…

— Не се чувствайте задължена да проявявате интерес към него. Учтивостта ви е прекалена, Жозефин. Прекалена, за да е искрена…

Тя почувства как гневът пламва в нея. Той се беше превърнал в натрапник, с когото нямаше желание да разговаря. Това чувство беше ново за нея и тя го прие с учудване и известна самоувереност. Можеше да подсили гнева и да го превърне в лост, който да изхвърли извън борда натрапника. Един мъж в морето на нейното безразличие. Тя се поколеба.

— Жозефин? Ало, там ли сте още?

Тонът беше подигравателен, небрежен. Тя си даде кураж и натисна лоста.

— Имате право, Лука, брат ви, който не ме нарича другояче освен „жалка глупачка“, а вие го намирате за съвсем нормално, изобщо не ме интересува!

— Той страда, не е в състояние да се приспособи…

— Това не пречи да ме защитите! Тъжно ми е, че никога не ме защитавате. А на всичко отгоре ми предавате всичките му изказвания по мой адрес. Сякаш изпитвате удоволствие да ме унижавате. Не ми се нрави поведението ви, Лука, това искам да кажа.

Думите се лееха, сякаш ги беше държала прекалено дълго затворени. Сърцето й блъскаше в гърдите и ушите й пламтяха от вълнение.

— Аха! Благочестивата монахиня се заинати!

И той започваше да говори като брат си.

— Довиждане, Лука… — каза тя, изчерпала красноречието си.

— Обидих ли ви?

— Мисля, че повече няма смисъл да си звъним. — Тя почувства, че набира височина. Повтори с желание думите й да прозвучат с необходимото безразличие и тежест, от което буквално се опияни: — Довиждане. — И затвори.

Погледна телефона, все едно беше оръжие на престъпление, изненадана от дързостта си, обзета от смътно чувство на уважение към тази нова Жозефин, която затвори телефона на един мъж. Аз ли съм тази жена? Аз ли постъпих така? Високо се разсмя. Скъсах! За пръв път в живота си скъсах с мъж! Осмелих се. Аз, смотанячката, която всички пренебрегват, абонираната за всякакви изгубени каузи, която зарязват заради някаква маникюристка, на която оставят непосилни дългове, която унижават и манипулират, аз го направих.

Тя вдигна глава. Беше много рано да си говори със звездите, но едно беше сигурно — тази вечер щеше да им го разкаже. Щеше да им разкаже как беше изпълнила обещанието, дадено на самата себе си: никога вече никой нямаше да я прави на нищо, никога никой нямаше да я смазва с презрението си, да я обижда, без тя да се защити. Беше удържала на думата си.

Втурна се да събуди Шърли, за да й съобщи хубавата новина.

Анриет Гробз слезе от таксито, подръпна смачканата си рокля от сурова коприна, наведе се от страната на шофьора и го помоли да я изчака. Мъжът измърмори, че не може да си губи времето и си има друга работа. С рязък тон Анриет му обеща щедър бакшиш, той кимна и настрои на честотата на служебната радиостанция. „Предлагам му пари, за да седи и да ме чака, а той мрънка! — изсумтя Анриет, потропвайки по чакълестата алея с обувките си с квадратни токове. — Мътните да ги вземат тези лентяи!“

Тя идваше да прибере дъщеря си. „Стига вече, достатъчно време си почива, няма да гниеш повече в тази клиника, това твоето си е чиста проба самосъжаление; стягай куфара и се приготви да си вървиш вкъщи“ — я беше предупредила по телефона.

Лекарите бяха дали съгласието си, Филип беше платил разноските, Кармен я чакаше у дома.

— Какво ще правя отсега нататък? — попита Ирис, след като се настани в таксито с ръце на коленете. — Освен да отида на свястна маникюристка… — и пъхна китките си под чантата, за да прикрие изпочупените нокти. — Добре си бях в малката стаичка. Никой не идваше да ме безпокои.

— Ще се бориш. Ще си върнеш мъжа, положението в обществото и красотата, която очевидно си пренебрегнала. Станала си кожа и кости! Човек ще се пореже, ако рече да те прегърне. Жена, която се изоставя по този начин, е жена без бъдеще. Прекалено си млада, за да се правиш на отшелница.

— Свършена съм — отвърна Ирис спокойно, сякаш установяваше неоспорим факт.

— Дрън, дрън! Малко гимнастика, някое и друго килце отгоре, лек грим и си връщаш мъжа. Мъжете се ловят с хубав кючек. Научи се да въртиш ханша!

— Филип… — въздъхна Ирис. — Той просто не знае какво да прави с мен. Щом вече не си обичана, не бива да се пречкаш. Трябва да направиш така, че да бъдеш забравена, да се свиеш и да се смалиш възможно повече, за да забавиш падането. Да изчакаш, докато мъжът те забрави, докато забрави за какво се е настроил срещу теб. Да се надяваш, че отново ще те приеме, след като бурята утихне.

— Насили се малко!

— Вече няма желание…

— Длъжна си да събудиш това желание, в противен случай ще свършиш като мен: да носиш бодливи пуловери, да ядеш консерва тон в прокиснал сос и грах с намалени цени!

Ирис се поизпъчи, в погледа й блесна игриво пламъче.

— Затова ли ме прибираш? Защото си останала без пари и се надяваш Филип да те измъкне от неприятното положение?

— Аха! Ето, видя ли, чувстваш се по-добре, започваш да приличаш на предишната Ирис!

— Не идваше много често да ме посещаваш в клиниката. Твърде забележимо отсъствие.

— Клиниките ме депресират.

— И внезапно се появяваш, защото имаш нужда от мен, по-точно от парите на Филип. Направо отчайващо!

— Отчайващото е, че ти се отказваш, докато Жозефин се кипри и се надува. Ходила е на обяд у свинята Марсел. Под ръка с мъжа ти!

— Зная, той ми каза… Не се крие, дори не си прави труда… Предпочитам да ме лъже, за да имам някаква надежда. Бих могла да кажа, че ме щади, че все още държи на мен.

— И ти го допускаш?

— Какво да направя? Да се разридая? Да се вкопча в него? Тези номера са минавали по твое време. Днес съжалението и състраданието не вървят. Всичко е съревнование, дори любовта. Нужна е енергия, самоувереност, апломб, а при мен това са все дефицитни стоки.

— Няма страшно. Ще свикнеш отново…

— При това никак не съм сигурна, че го обичам. Не обичам никого. Даже към сина си съм безразлична. За Коледа не го целунах. Нямах желание да го прегърна, да го целуна! Аз съм чудовище. Та за мъжа ми пък… — тя говореше с безгрижен тон, сякаш тези факти я развеселяваха, вместо да я опечалят.

— Кой те кара да го обичаш? Не, ти не си в час, клета моя дъще!

Ирис се извърна към майка си, защото разговорът започна да й става интересен.

— А татко — ти никога ли не си го обичала?

— Колко идиотски въпрос! Той беше мой съпруг, ние не си задавахме подобни въпроси. Омъжвахме се, живеехме заедно, не беше весело, но нямаше и за какво толкова да страдаме.

Ирис не си спомняше някога да е чувала родителите й да се смеят. Татко й се смееше самичък на остроумията, които измисляше. Беше особняк. Не заемаше никакво място, не се натрапваше, не беше приказлив, умря така, както живя: тихо и кротко.

— Във всеки случай — продължи Анриет — любовта е примамка за глупаците, измислена е, за да се харчат книгите, вестниците, билетите за кино. Всъщност тя е всичко друго, но не и романтична.

Ирис се прозя:

— Май е трябвало да се замислиш, преди да ни раждаш… Сега е малко късно, не намираш ли?

— Колкото до секса, който толкова ви вълнува, по-добре да не отваряме дума за него. Отвратително наказание, което се насилваме да понесем, за да задоволим мъжа, дето се гърчи отгоре ни.

— Става все по-интересно, давай. Ако целта ти е да ме накараш да се върна в болницата, си избрала най-правилния подход!

— Не ми казвай, че излизаш от клиниката, за да се влюбиш. Правиш го, за да заемеш отново мястото си в обществото, да се прибереш у дома, да се върнеш при мъжа си и сина си…

— При банковата си сметка и да я деля с теб! Ясно, разбрах. Опасявам се, че ще те разочаровам.

— Няма да те оставя да се сринеш в отчаянието. Прекалено лесно е да се огънеш! Ще се наложи да се вземеш в ръце, момичето ми! Разчитай на мен!

На устните на Ирис се изписа усмивка на кротко разочарование и тя извърна лице, красиво и тъжно, към улицата. Защо всички толкова искат от нея да се вълнува, да се мята насам-натам? Лекуващият лекар й беше намерил учител по гимнастика, който щеше да я посещава у дома, за да й помогне да се „включи отново в тялото си“. Какъв отвратителен език! Сякаш съм удължител, който да включат в контакта. Лекарят беше млад. Висок, кротък, с кестенява коса, с кръгли като топчета кафяви очи, с брада на меланхоличен бард. Точен и открит, за когото сме сигурни, че ще ни спести страданието. Обръщаше се към нея с „госпожо Дюпен“, а тя към него с „доктор Дюпюи“. Тя четеше в очите му точната диагноза, която той поставяше в момента, едва ли не виждаше наименованията на лекарствата, които възнамеряваше да й предпише. Нейният чар не му въздействаше. Преди да постъпя в тази дискретна клиника, все още ме харесваха. Мъжките погледи не минаваха през мен, както погледът на доктор Дюпюи. Майка ми е права, трябва да се стегна. Ще послъгвам леко, ще се изкарвам по-млада с пет години и ще запълвам лъжите с ботокс.

Тя бръкна в чантата си за пудриерата и я отвори да се огледа. Видя насреща си две големи и строги сини петна. Очите ми! Те ми останаха! Те ще са моето спасение! Очите не остаряват.

— Хубаво е да си навън! — заяви Ирис, успокоена, че красотата й не я беше изоставила.

След което отново извърна глава към улицата, залята от дъжда.

— Каква грозотия! Как може да живеят хора в тези клетки? Ясно ми е защо предизвикват пожари. Натъпкват хората в зайчарници и после се правят на учудени, когато те се разгневят…

— Добре си помисли. Ако не искаш да свършиш в един от тези многоетажни блокове, имаш интерес да се позакръглиш и да си върнеш мъжа. В противен случай ще се принудиш да откриеш тайното очарование на живота в предградията…

Ирис се усмихна уморено. Повече не отвори уста и извърна лице към стъклото на колата.

Никак не й хареса забележката ми, каза си Анриет, поглеждайки скришом упоритата физиономия на по-голямата си дъщеря. Всеки път, щом се сблъска с неприятната действителност, Ирис прави опит да я избегне. Никога не я посреща открито. Въображението винаги я пренася другаде. В идеален свят с магическа пръчица, която решава всички проблеми, изглажда всички трудности. Нежен и деликатен свят, в който от нея не се иска нищо друго, освен да се изявява. Готова е да слуша всякакви шарлатани, които искат да й продадат безбрежно щастие, без тя да положи и грам усилие. Готова е да се отдаде на господаря, който ще я удовлетвори, бил той Ботокс или Бог. Би могла да стане монахиня, да се затвори в манастир, само да не искат от нея да се бори. Тя, която дава вид на силна личност, всъщност се крепи на някаква жалка лъскава илюзия. Готова е на всичко, само да не нацапа ръцете си с грубата действителност. Независимо от всичко ще й се наложи да се поразмърда. Филип няма да се остави да бъде впримчен лесно. Каква странна жена. Дарява те с блестящата си усмивка, докосва те с изумителните си сини очи, но всъщност не те вижда. Усмивката, очите не излъчват топлина, не изразяват интерес. Тъкмо обратното, тя ги ползва като предпазни екрани. Обаче всички са запленени: толкова е красива. Като си помисля само, че става дума за моята дъщеря! Сякаш съм влюбена в нея. Както Кармен, която я чака вкъщи. Във всеки случай няма аз да платя за таксито. Това возене ще струва майка си и баща си!

Как ли ще се обърне животът ми? — се чудеше Ирис, изтривайки с пръст замъгления прозорец. Ще трябва да излизам по разни приеми. Да се появя пред хорските погледи. Пред зажаднелите за клюки, които са се веселили по мой адрес последните месеци. Тя чуваше злонамерените шушукалия, съсканията: красавицата Ирис Дюпен чезне в някаква клиника накрай Париж. Въздъхна. Трябва да намеря начин да отговоря на удара. Нещо като троянски кон, който да ме върне отново в безмилостното и смрадливо изискано общество. Беранжер? Тя е никоя. Не е достатъчно значима фигура. Някой мъж? Богат и влиятелен мъж. Известен мъж, който да ме забележи. Тя се засмя беззвучно. В това състояние! Вече съм невидима. Единственото, което ми остава, е да съблазня собствения си мъж. Майка ми е права. Тази жена се оказва права често пъти. Тя е трезвомислеща, обиграна. Остава ми само Филип. Единствената карта, която мога да изиграя. Той е влюбен в онази патка Жозефин. Слон в стъкларски магазин. Ако я изведа някъде на обяд, ще прекатури масите по пътя си, дори е способна да благодари на гардеробиерките, че са й окачили палтото. Изведнъж тя изпъна рамене и плесна с длан чантата си.

Как не се сети досега?

Жозефин ще бъде нейният троянски кон! Разбира се! Ирис ще се появи в обществото в нейната компания. Кой по-добре от Жозефин ще докаже, че историята с книгата е прекалено раздухана. Една от безобразно напомпаните клюки, дето от леко боцване с карфичка се пукат като мехур. Ще накара смрадливите канализационни плъхове да повярват, че тази история е ужасно недоразумение, всъщност става дума за договорка между двете сестри. Едната иска да пише, но отказва да сложи името си на корицата, другата, която намира шегата много забавна, приема да изиграе ролята. Те просто са искали да се повеселят. Както и в детските години си бяха измисляли разни роли. Предвиденото за интересно представление се бе изродило в скандал. И ако имат някаква вина, тя е единствено в това, че не бяха предвидили огромния успех на книгата.

Как не се сети по-рано? Просто в клиниката се беше умърлушила и всичко й се струваше трагично. Бях загубила способността да разсъждавам, бях оглупяла от малките шарени хапчета. На първо място не е да си върна мъжа, на първо място е да спечеля отново Жозефин. Тя ще бъде моят ключ, шифърът, който ще ми отвори отново света. Тя сигурно се терзае от мисълта, че сме скарани, и се черви от срам, че е съблазнила мъжа ми. Пламъците на ада ближат ходилата й и нажежават до бяло съвестта й. Ще я поканя на обяд в изискан ресторант. Ще запазя предварително маса на видно място. Да се появя с тази, която всички представят като моя жертва, ще е достатъчно, за да затворя устата на пепелянките. Веднага си представи разговорите на съседните маси: онези двете не са ли сестрите, дето станаха врагове? Ами да! Аз пък мислех, че са скарани. Значи не е толкова страшно, щом обядват заедно? И забрава щеше да забули този свят, чиято памет беше надупчена като решето. Прекалено много низости имаше да запаметява, за да си позволи лукса да ги помни всичките. Ето как, без да се унижавам, да се обяснявам, да се оправдавам, ще се върна там, където ми е мястото, и ще премахна злобните плювни. Блестящо. Фасулско. Без грешка. Идеше й да си изръкопляска. След което, реши тя, потупвайки по чантата си „Шанел“, въодушевена и облекчена, ще ми остане само да си върна мъжа.

Извади червилото и освежи устните си.

Ще трябва да си купя още едно такова червило.

Да си подновя гардероба.

Да си запиша час за фризьор.

Да ми удължат косата, за да си върна обичайната дължина.

Маникюр, педикюр.

Ботокс.

Витамини, свеж тен.

Бански прашка.

И накрая кючек, ако се налага!

Пейзажът се бе променил. Вече виждаше високите сгради на квартал Дефанс, а в далечината се очертаваше Булонският лес. Скоро сградите от дялан камък щяха да сменят бетоновите блокове с много входове и вместо уличните стълбове щяха да се появят далеч по-грациозни улични лампи от ковано желязо. Досега винаги беше успявала да се измъкне от най-лошите ситуации с някой хитър трик. Това качество трябваше да й се признае. Може да не съм от най-способните, но умея да прикривам злодеянията си под красиви одеяния.

Тя се протегна, разпери ръце.

— Очевидно започваш да се съвземаш — отбеляза Анриет. — Настроението ти се подобрява, защото вече пришпорваш коня по познатия път към конюшнята, нали?

— Тихата вода е най-дълбока, скъпа майко. Най-страшните замисли се пръкват под най-спокойните и гладки повърхности. Но това ти е отлично познато, нали? Човек никога не е точно такъв, какъвто го виждат околните. — Тя се приведе напред към шофьора и го помоли да спре. — Смятам да стигна пеша. Ще ми се отрази добре и ще ме пришпори, както ти отбеляза!

Анриет хвърли паникьосан поглед към брояча. Ирис улови погледа й.

— Оставям на теб да платиш… Нямам пари у мен. Съжалявам.

— Ако знаех, щяхме да вземем автобуса! — измърмори Анриет.

— Не се надценявай… Ти ненавиждаш обществения транспорт.

— Мирише на лук и на крака!

Ирис я дари с прочутата си ослепителна усмивка. Тази усмивка не даваше пет пари за таксиметровите броячи и за житейските препятствия. Дяволит блясък припламна в зениците й. Анриет почувства облекчение. Ще плати таксито, но пък съвсем скоро ще бъде възнаградена стократно. Напоследък й се наложи да прави значителни разходи, непредвидени харчове. Ако нещата потръгнеха, както бе получила уверение, на онази гадна секретарка нямаше да й се размине току-така. Впрочем в този момент тя сигурно не се прави на толкова интересна.

В този момент сигурно никак не се прави на интересна.

След като се прибра вкъщи, Анриет Гробз си облече дългата нощница в банята и потъна в размисъл. В случай че план А не постигнеше задоволителен резултат, план Б, включващ Ирис, вече беше задействан. Като се абстрахирам от таксито — деветдесет и пет евро без бакшиша! — равносметката на деня е положителна.

Повече никой няма да я свари така неподготвена. В случая с Марсел беше сгрешила от немарливост. Беше се отпуснала, повярвала, че животът й ще си върви по мед и масло. Груба грешка. Но пък си взе поука: да не позволява привидната сигурност да я заблуди, да има едно наум и да действа изпреварващо. Животът на жената домакиня се ръководи като предприятие. Конкуренцията дебне отвсякъде, готова всеки миг да ти дръпне стола! Беше го забравила и събуждането се оказа жестоко.

План А, план Б. Всичко е тип-топ.

Тя погледна с нежност стар белег от изгорено на бедрото си. Бледо квадратче розова кожа, гладка и мека.

Като си помисли само, че всичко тръгна оттам! Най-обикновена домашна злополука и тя беше навирила гребен! Каква чудесна идея й бе хрумнала въпросния ден, беше в началото на декември, да си направи кока самостоятелно! Горещо се поздравяваше, поглаждайки розовото квадратче.

Този ден, тя отлично си спомняше, отиде да си вземе машата за коса от шкафа в банята. Не я беше използвала от много отдавна. Включи я. Разреса дългите кичури, които се заплитаха в зъбците на гребена като суха трева, разпредели ги на равни части и търпеливо изчака машата да се нагорещи, за да ги опъне един по един и да ги навие на кок на върха на главата си. Трябваше да се научи да си прави прически без помощта на младата си фризьорка Клошет. Преди, в доброто старо време, когато Марсел Гробз я финансираше, Клошет идваше да й прави прическата всяка сутрин, преди да отиде на работа. Беше я нарекла Клошет на името на феята Звънче, защото тънките пъргави пръстчета правеха чудеса с косата й. А и защото не можеше да запомни името й. Освен това подобно мило държане повишаваше самочувствието на горкото девойче, което беше доста неугледно, и най-вече й позволяваше да му дава по-малък бакшиш.

Вече не можеше да си позволява услугите на Клошет. Всеки петак си беше петак, налагаше се да икономисва. През нощта, когато ставаше до тоалетната, си светеше с джобно фенерче и пускаше водата един път на всеки три разходки дотам. В началото това постоянно пресмятане на всяка монетка, от която можеше да се лиши, я дразнеше, чувстваше се унизително, но постепенно започна да се забавлява, тъй като внасяше нещо необичайно в ежедневието й. Например всяка сутрин си определяше сума, в която трябваше да се вмести за деня. Днес не повече от осем евро! Понякога й се налагаше да проявява невероятно въображение, за да спази правилото. Нуждата те прави изобретателен. Една сутрин, обзета от внезапна дързост си каза: нула евро! Направо хлъцна от изненада. Нула евро! Какво беше казала? Бяха й останали малко бисквити, шунка, швепс оранжина, рязан хляб за сандвичи, обаче за сутрешната франзела и червилото „Буржоа“ от евтината верига „Монопри“ трябваше да намери някакъв трик. Стана от леглото чак на обяд. Въртеше се, обмисляше разни заобиколни начини: как да намери изтървана на земята монета, търкулнало се от щанда червило, което да подритва чак до изхода под носа на охраната, гукаше непринудено, бърчеше палаво нос, сладки трапчинки цъфнаха на повехналите й страни, кискаше се: ха-ха-ха, страхотна авантюра! Не я свърташе, стана, напъха косата си под шапката, навлече блуза, пола, метна си палтото и закрачи по улицата с походката на завоевателка. Кураж, си каза тя, докато вятърът я шибаше в лицето и от очите й потекоха сълзи. Студът щипеше пръстите й, едва смогваше с две ръце да крепи на главата си широката шапка във вид на мекица, която заплашваше да полети. От съседната хлебарница се носеше чудно ухание на топла франзела. Тя се огледа на всички страни, търсейки начин да постигне целта си, съжалявайки за решението си да стигне до такава крайност: нула евро, все пак не биваше да прекалява! Стисна зъби, вирна брадичка. Постоя, търсейки изход от положението, но напразно. Да си тръгне, без да плати? Да вземе на вересия? Това си беше жива измама. Студените сълзи пареха на страните й, тя тръскаше глава с отчаяние и изведнъж, свела поглед, забеляза някакъв просяк. Нещастник, който беше нагласил паничка до белия си бастун. Честно казано, в паничката му имаше доста парса. Беше спасена! В необуздания си ламтеж беше търсила по върховете това, което се оказа в краката й. Въздъхна с щастливо чувство. Беше трепнала от радост и умът й веднага се успокои. Изтри потта от челото си, спокойно огледа обстановката, минувачите, собствената си позиция. Слепецът беше протегнал кльощавите си крака на асфалта и потропваше с белия бастун, за да привлича вниманието. Тя хвърли бърз поглед наляво, надясно и чевръсто изпразни паничката. Девет монети по едно евро, шест по петдесет евроцента, три по двайсет и осем по десет! Богатство. Насмалко да разцелува слепеца, но тичешком се прибра у дома. Затвори вратата и дълбоките й бръчки се разгладиха от напушилия я смях. Щом се намери вкъщи, гръмогласно се изсмя. Дано да го намери на същото място и утре сутринта! Ако дойде, ако не се усети, ще повторя залога си за нула евро на ден!

Приключението така я развълнува, че вече не чувстваше никакъв глад.

Той беше дошъл отново. Седеше на тротоара с нахлупена шапка над очите, с тъмни очила, с парцалив шал на врата и жестоко осакатени ръце. Тя се стараеше да не го поглежда, за да не изпита вместо чудната тръпка на опасността терзания на съвестта, непривикнала на дребни кражби.

Преследването на нулевите разноски изпълваше дните й с невероятна страст и увлечение. Често забравяме да споменем сладострастието от дребните кражби, което изпитват бедняците, нарушавайки закона, тласкани от нуждата, мислеше Анриет. Забраненото удоволствие, което превръща в приключение всеки миг от живота. Ако не дай си Боже просякът се преместеше, щеше да й се наложи да си търси друга жертва. Затова бе решила да свива по някоя и друга монета и да му оставя и на него, колкото да оцелее. И за да не помисли някой, че го краде, подрънкваше с откраднатите монети все едно ги пуска в паничката, а не ги взема.

Въпросният ден, по-скоро сутрин, докато чакаше машата да загрее, тя се почуди дали слепецът все още е там и внезапно паникьосана при мисълта за прехраната си, рязко се изправи, нажежената маша падна върху бедрото й и я изгори жестоко. Заедно с нагорещеното до червено желязо отлепи цели парчета кожа. Потече кръв от раната. Тя изкрещя ужасена, слезе при портиерката, показа раната и я помоли да отиде до аптеката на ъгъла за някаква помада и за съвет от аптекаря. Тогава услужливата жена, на която в доброто старо време бе давала подаръците, които не й харесваха, я покани да влезе и набра някакъв телефонен номер с тайнствен вид.

— След няколко минути жестоката болка ще се успокои, а след седмица кожата ви ще стане отново розова и красива! — заяви тя, потупвайки телефона със съзаклятнически вид.

След което й подаде слушалката.

Стана точно така. Изгарящата болката утихна, мехурите и отоците спаднаха и кожата й се изглади като по чудо. Всяка сутрин Анриет се взираше в светкавично оздравялата рана.

Все пак намесата й струва петдесет евро и въпреки всичките й гримаси телефонната лечителка остана непреклонна. Такава беше тарифата. Анриет обеща да плати. По-късно, понеже разполагаше с ценния телефонен номер, тя се обадила на жената, която бе кръстила Вещицата. Благодари й, попита за адреса, на който да изпрати чека, и преди да затвори телефона, онази рече:

— Ако имате нужда от други услуги…

— Какво друго лекувате, освен изгарянията?

— Изкълчвания, ухапвания от насекоми, отравяния, вирусни кожни инфекции… — изброи онази монотонно списъка на предлаганите услугите. — Различни видове възпаления, бяло течение, екземи, астма…

Анриет я прекъсна. Една идея проблесна като светкавица в ума й.

— А душите? Занимавате ли се с душите?

— Да. Обаче вземам повече… гарантирано възстановяване на любовно чувство, лекуване на депресии, разваляне на магии, гонене на духове…

— А правите ли магии?

— Това е още по-скъпо. Защото трябва да се предпазвам, за да избегна ответния удар…

Анриет се замисли. И си уговори среща.

Един прекрасен ден точно преди коледните празници, които щяха да затвърдят самотата и безпаричието й, тя отиде при Шерюбин^[2]. В една поовехтяла кооперация в XX арондисман. На улица „Де Виньол“. Без асансьор, със зелен лекьосан и тук-там прогорен мокет, миризма на готвено зеле, апартамент на третия етаж с надпис на звънеца: „Ако сте закъсали, звънете тук“. Отвори й дебела жена. Тя влезе в малкото жилище, което едва побираше едрата си собственица.

У Шерюбин всичко беше розово. Розово и сърцевидно. Възглавничките, столовете, рамките по стените, чиниите, огледалата и цветята от къдрава хартия. Дори на издутото лъскаво чело на Шерюбин се мъдреха напомадени къдрици, завити като сърчица. Дебелите й отпуснати ръце, бели като саламурено сирене, се подаваха от широката роба, увити в розов тюл. Имаше чувството, че се намира в панаирджийската каравана на дебела циганка.

— Донесла ли ми е снимка? — осведоми се Шерюбин, докато палеше розовите свещи, поставени на маса за бридж, застлана с розова покривка.

Анриет извади от чантата си снимка на Жозиан в цял ръст и я остави пред жената, от чиито едри гърди излизаше свистящ дъх. Лицето й беше бледо, косата — рядка. Вероятно от недостиг на хлорофил. Анриет се почуди дали тя изобщо излиза от къщи. Може би беше влязла един ден и вече не можеше да излезе предвид теснотията и натрупаните килограми?

Вдигнала поглед, докато Шерюбин измъкваше изпод масата някаква кутия за ръкоделие, Анриет забеляза в единия ъгъл на раклата голяма статуетка на Дева Мария със сключени ръце, с позлатена корона върху белия воал, надвесена към тях. Посетителката се почувства по-уверена.

— Какво иска тя по-точно? — попита Шерюбин със същото набожно и смирено изражение като Дева Мария.

Анриет се поколеба за миг, чудейки се към кого се обръща Шерюбин, към нея или към Божията майка. Но се стегна.

— Не става въпрос за спечелване на обич — обясни Анриет, — искам съперницата ми, жената на снимката, да изпадне в дълбока депресия, да разваля всичко, до което се докосне, и мъжът ми да се върне при мен.

— Така, така… — отвърна Шерюбин, притвори очи и сплете пръсти върху голямата си гръд. — Желанието ви е съвсем християнско. Мъжът трябва да остане докрай с жената, която си е избрал за другарка. Това са свещените връзки на брака. Който ги разваля, се излага на ударите на Божия гняв. Следователно ще поискаме магия първа степен. Тя не желае смъртта й?

Анриет се поколеба. Тази употреба на трето лице я караше да се чувства неловко. Не разбираше ясно на кого говори Шерюбин.

— Не желая физическата й смърт, искам да изчезне от живота ми.

— Така, така… — провлачи Шерюбин все така със затворени очи и разходи ръце по гърдите си, сякаш се масажираше.

— Ами… — измънка Анриет — какво точно означава магия първа степен?

— Ето какво, въпросната жена ще започне да се чувства силно отпаднала, няма да има желание за нищо, нито за секс, нито за торта с ягоди, нито за бъбрене, нито за игри с децата си. Ще залинее като откъснато цвете. Ще изгуби красотата си, живеца си. С една дума, бавно ще чезне, ще е обладана от мрачни, дори самоубийствени мисли. Откъснато цвете, по-точно от това не мога да се изразя…

Анриет се запита дали това не обясняваше пълния с хартиени цветя апартамент. По едно цвете на взета жертва.

— И мъжът ми ще се върне при мен?

— Досада и отвращение ще изпълни всичко около тази жена и освен ако не изпитва към нея някаква изключителна любов, по-силна от съдбата, той ще се отвърне от нея.

— Идеално — кимна Анриет, настръхнала под шапката си. — Искам го в добра форма, за да управлява предприятието и да печели пари.

— Значи него ще го предпазим… Трябва да ни донесе негова снимка.

Нови двайсет, налага се да идва повторно! Анриет стисна устни в презрителна гримаса.

— Има ли деца от тази жена?

— Да. Син.

— Тя иска ли да се заемем и с него?

Анриет се поколеба. Все пак ставаше въпрос за бебе.

— Не. На първо време искам да се освободя от нея…

— Отлично. Сега тя може да си тръгва. Искам да се концентрирам върху снимката. Ефектът ще е незабавен. Субектът ще чувства постоянна отпадналост, апатия, униние и ще изгуби желание за живот.

— Сигурна ли сте? Напълно сигурна?

— Може да провери, ако има възможност… Шерюбин никога не се проваля. — Тя се обърна към гипсовата статуетка и долепи длани в знак на вярност към Дева Мария. — Жененият мъж не бива да напуска съпругата си. Тайнството на брака е свещено. Тя ще види — добави, извръщайки се отново към Анриет. — Тя ще намери начин да ми го каже… Разполага ли с някакъв начин, по който да провери ефекта от магията?

Анриет се замисли за прислужницата, с която се срещаше в парка, когато тя разхождаше бебето с количката — беше я подкупила, за да изкопчва от нея новини за омразната двойка.

— Да. Наистина ми е възможно да проследя напредъка на вашата… — за малко да каже „работа“, но се въздържа в последната секунда.

Чувстваше се потисната в тази претоплена стая, където мебелите сякаш бавно и постепенно се струпваха към нея и я обграждаха.

— Ще струва шестстотин евро. На ръка. Чекове приемам за дребните суми, едрите вземам на ръка. Тя разбра ли?

Анриет едва не се задави. Смяташе, че Вещицата ще й поиска двеста, най-много триста евро.

— В момента нося само триста евро…

— Няма проблем, тя ми ги дава сега и когато се върне със снимката на мъжа, ще донесе и останалите. Но трябва да дойде скоро… — рече със заплашителна нотка в гласа. — Защото, ако започна работата…

Дишането й стана още по-свистящо. Тя сложи ръка на гърдите си, изпусна безкрайна въздишка, която завърши като мучене. Анриет се разтрепери. Запита се дали не направи груба грешка, като дойде при тази жена. Обаче представата за Марсел и Жозиан, потънали в любовта си, блаженстващи в огромния апартамент, помете всичките й скрупули без остатък.

Тя извади банкнотите от сутиена си и ги остави на масата.

После излезе навън като замаяна. Без пукната пара. Едва се замъкна до метрото и се прибра вкъщи много угрижена. Налагаше се да умножи дните с нула евро, за да плати на Шерюбин.

Три седмици по-късно отиде в парк „Монсо“ да потърси младата слугиня и я откри седнала на пейка да чете списание, докато сополанкото в количката беше потънал в изучаване на лепкава опаковка от карамел.

— Добър ден — поздрави тя и седна до девойката.

— Добър ден — отвърна момичето, вдигнало поглед от четивото си.

— Как прекарахте празниците?

— Горе-долу…

— Желая ви много щастие за новата година — добави Анриет, защото момичето не си даваше зор да поддържа разговора.

— Благодаря. И на вас…

— Какво прави той? — попита Анриет, посочвайки хлапето с върха на обувката си.

— Това е хартийката от карамелен бонбон — отвърна момичето и се наведе да обърше бузите на бебето, омазани с карамел. — Той обожава „Карамбар“, така се наричат тези бонбони. Чеше си зъбките с него…

— На мен пък ми се струва, че я лапна! — възкликна Анриет. — И хартийката заедно с бонбона!

— Опитва се да прочете смешката, написана върху опаковката!

— Нима може да чете?

— О, може и още как! Това хлапе върши чудеса! Не е за вярване. Не знам какво са си мислили, докато са го правили, но съм сигурна, че не са си дрънкали глупости!

Тя остави прислужницата да разказва за детето, за смайващия напредък, който бележи всеки ден, за дяволитото му изражение и за гневните му изблици, за зъбите му, за краката му, за красиво завъртените му изпражнения.

— Само дето не може да говори! И ако питате мен, и това ще стане съвсем скоро!

Анриет се стараеше да изглежда заинтересувана, изслуша още няколко изумителни случки за дете на тази възраст, след което я прекъсна.

Нямаше желание да се умилява при гледката на някакво отроче, което се лигавеше с хартийка от карамелен бонбон.

— А майката? Добре ли е? Вече не я срещам в парка…

— Ох, не ми се говори! Разболя се, няма сили да диша.

— Ама какво й е?

— Страхотна апатия.

— Как е възможно? С това огромно щастие, което изпълни живота й?

— Направо да се чуди човек! — отговори девойката и поклати глава… — По цял ден не става от леглото. Непрекъснато плаче. Прихвана я една сутрин. Събуди се, седна в леглото, понечи да стане, каза ми: май съм грипозна, чувствам се много слаба, вие ми се свят, и отново си легна… оттогава едва се влачи. Горкият господин не знае какво да прави! Главата му се покри с лишеи, постоянно се чеше и се чуди. Дори и малкият престана да гука. Потъна в четене, докопва всяко нещо, което му се изпречи пред очите, и да ви кажа, скоро ще започне да чете съвсем сам! След като няма кой да го забавлява, той се отегчава и си чете!

Анриет слушаше удивена. Само дето не разцелува въздуха, който дишаше. Значи има ефект! Също както изгореното, Жозиан щеше да изчезне с едно движение на магическата пръчица.

— Боже Господи! Но това е ужасно! — заяви тя с глас, който се стараеше да докара като съчувствен, но направо цвилеше от щастие. — Горкият господин!

Момичето кимна и продължи:

— Той се върти като обезумял. Тя лежи по цял ден, не иска никого да вижда, дори не позволява да дърпаме пердетата, очите я болят от светлината. Допреди Коледа креташе някак. На Коледа дори стана, имаше гости, но оттогава е направо ужасно!

Анриет четеше по устните на момичето комюникето за своята победа.

— Всичко остана на мен. Шетането, готвенето, прането и малкият! Не ми остава свободна минута! Освен когато го извеждам на разходка… тук малко си поемам дъх, мога да почета.

— Да ви кажа, има случаи на подобна депресия. Казва се следродова депресия. Поне по мое време така я наричаха.

— Отказва да отиде на доктор. Отказва всичко! Разправя, че в мозъка й пърхали черни пеперуди. Това са собствените й думи. Черни пеперуди!

— Боже мой! — откърти дълбока въздишка Анриет. — Дотам ли е стигнала!

— Нали ви казвам! Мен тая работа хич не ми харесва! Ама не може да се излезе на глава с нея! Твърди, че щяло да й мине от само себе си. Аз обаче ви казвам, че така няма да й мине, а по-скоро всички до един ще си заминем!

— О, не и Марсел, не! Той не! Толкова обича Жозиан — възпротиви се Анриет, която едва прикриваше радостта си.

— Колко мъже познавате, които издържат болежките на другите? За една-две седмици, да, може би, ама за по-дълго и дума да не става! А у нас колко седмици вече станаха! Няма да го бъде това семейство. Жалко за детето. Щото винаги децата са жертвите в такива случаи… — тя сведе поглед към бебето, което ги фиксираше настоятелно, сякаш се опитваше да разбере какво се говори над главата му.

— Горкото заенце — прошепна Анриет. — Толкова е сладък! С тези червени къдрици и подути венци.

Тя се наведе към бебето, за да го погали по главата. То изписка пронизително, вцепени се, после се сви чак в дъното на количката си, за да избегне милувката. След това направи нещо необяснимо: долепи палците и показалците на двете си ръчички, рязко ги протегна напред със заплашителен жест и ревна, за да я изпъди.

— Охо, ква стана тя! Сякаш сте дяволът! В „Екзорсистът“^[3] така гонеха дявола, със същия жест!

— Хайде и вие, какви ги приказвате, това е заради шапката ми! Уплашил се е от нея. Често става така, децата се плашат от нея.

— Наистина е странна. Напомня на летяща чиния. Сигурно не е много практична в метрото!

Анриет едва се сдържа да не я среже. Да ти приличам на човек, който ползва метрото?

Изкриви уста, за да не се изпусне и да й каже нещо оскърбително. Девойката й трябваше.

— Хайде — надигна се тя от пейката, — оставям ви да си четете… — и в отворената чанта на момичето мушна банкнота.

— Ама недейте. Няма нужда. Аз така си приказвам, но те се отнасят много добре към мен…

Анриет си тръгна усмихната. Шерюбин добре се беше потрудила.

Тази работа струва много пари, пресмяташе по нощница, галейки гладкия розов белег на изгореното си бедро, но си е инвестиция. Скоро Жозиан ще се скапе напълно. С малко късмет може да стане раздразнителна, агресивна. Да отблъсква дядо Гробз, да не го допуска в леглото си. Обърканият Марсел ще се върне при Анриет. Достатъчно е глупав. Винаги се беше удивлявала как е възможно толкова печен бизнесмен да е толкова наивен в любовта. Има право младата прислужница, мъжете никак не понасят болни жени. Примиряват се за известно време, след което си вземат шапката и сбогом.

Може би, помисли тя, докато се пъхаше в леглото, е време за следващия етап на плана: да отида при Гробз ужким за да обсъдим клаузите на развода, да се преструвам на нежна и разбрана, да покажа колко се разкайвам. Да си посипя главата с пепел. Да приспя подозрителността му, за да налапа здраво кукичката. След което край, няма мърдане!

Ако пък тази стратегия удари на камък, има план Б. Ирис се върна към живота, така поне изглежда. Слизайки от таксито, тя се бе усмихнала с прекрасната си победоносна усмивка. План А, план Б… Работата е в кърпа вързана!

Седнали в едно „Старбъкс“ кафене, Гари и Ортанс се наслаждаваха на хубаво капучино. Гари бе дошъл да се срещнат през обедната й почивка; топнали устни в бялата гъста пяна, гледаха през витрината минувачите. Беше един от онези зимни дни, които англичаните наричат „забележителни“. „What a glorious day!“, си подвикват сутрин за поздрав, широко усмихнати и весели, сякаш е тяхна лична заслуга. Синьо небе, здрав студ, ослепителна светлина.

Ортанс забеляза човек, който, без да спира да върви, си дообличаше връхната дреха с една ръка, а в другата държеше поничка и отхапваше от нея. Закъснял! Закъснял! Повтаряше си тя наум, изучавайки походката му на забързан пингвин. Толкова бе вглъбен, че не забеляза прозрачната преграда на автобусната спирка и се блъсна в нея с всичка сила. От удара се преви на две и изпусна всичко, което носеше; Ортанс се разсмя и остави на масата чашата, от която бавно отпиваше.

— Кво бе… Сякаш ти достави страхотен кеф! — отбеляза мрачно Гари.

— Защо? Ти не се ли изкефи? — отвърна Ортанс, без да изпуска от поглед мъжа.

Той лазеше на четири крака и се опитваше да събере съдържанието на куфарчето си, разпиляно по тротоара. Вълната минувачи се отвори, за да го избегне, и се затвори, щом отмина препятствието.

— Снощи баба ме повика…

— В двореца?

Гари кимна. От пяната на капучиното му се бяха изписали бели мустачки. Ортанс ги избърса с пръст.

— Имаше ли някакъв повод? — осведоми се тя, следейки с очи коленичилия мъж, който говореше по телефона и в същото време се опитваше да затвори куфарчето си.

— Да, каза, че достатъчно съм се размотавал, трябва да реша с какво ще се занимавам догодина. Януари сме… Сега е времето за записване в университетите…

— И ти какво й отговори?

Мъжът беше приключил разговора и се готвеше да се изправи, когато изведнъж се заудря с по бедрата, по гърдите и паникьосан въртеше очи.

— Ми нищо. Тя е много властна, ще знаеш! Пред нея ставаш по-нисък от тревата…

Ортанс се сдържа да не се разсмее. Сега пък какво му става?

— Каза ми да си избера между военната академия и правото, нещо такова. Обясни ми, че всички мъже от семейството минавали през армията, дори и старият пацифист Чарли!

— Ще те обръснат до кожа! — извика Ортанс, без да отклони поглед от представлението на улицата. — И ще трябва да ходиш облечен в униформа!

Мъжът очевидно беше изгубил телефона си и отново пълзеше на четири крака из тълпата да го търси.

— Няма да отида в армията, нито в която и да било военна академия, още по-малко ще уча право, бизнес или нещо друго!

— Добре, това поне се изясни… Тогава къде е проблемът?

— Проблемът е, че ще продължи да ме притиска! Тя не се отказва лесно.

— Ти си решаваш, това е твоят живот! Трябва да й обясниш с какво искаш да се занимаваш.

— С музика… Но все още не зная по какъв начин. Пианист. Да си пианист, това професия ли е?

— Ако си талантлив и ако се бъхтиш като луд!

— Преподавателят ми каза, че имам абсолютен слух, че трябва да продължавам, но… Не зная, Ортанс. Едва от осем месеца свиря на пиано. Стресиращо е на моята възраст да реша с какво искам да се занимавам цял живот…

Мъжът беше открил мобилния си и все така на четири крака се опитваше да сглоби кутията, защото се беше отворила, без да изпуска куфарчето, което стискаше под мишница.

— Иди си легни, нещастнико, днес нямаш късмет! — въздъхна Ортанс.

— Много благодаря! — възкликна Гари. — Ти поне намираш бързо решенията!

— Не говорех на теб! Говорех на оня тип на улицата, който падна. Не го ли виждаш?

— Мислех, че ме слушаш! Наистина си невероятна, Ортанс! Не ти пука за хората!

— Не е вярно… Просто сценката на улицата беше започнала, преди ти да заговориш! Добре, няма повече да го погледна, обещавам…

Само за последно: мъжът се беше изправил и търсеше нещо на тротоара. Да не се канеше да вземе от земята поничката си, щеше да е прекалено! Тя леко се повдигна от стола, за да не изпусне. Мъжът се взираше в тротоара, откри я малко по-нататък, до крака на навеса на спирката, наведе се, вдигна я, духна да я поизчисти и я захапа.

— Ооо! Отвратителен гнусняр!

— Много благодаря, Ортанс — заяви Гари и стана от масата. — Писна ми от теб! — и на излизане от кафенето тресна вратата.

— Гари! — извика Ортанс. — Върни се…

Не беше изпила капучиното си и не искаше да го остави. То беше целият й обяд.

Тя излезе тичешком на улицата и се огледа да види накъде беше тръгнал Гари. Зърна широкия му гръб, видя го да завива с бясна скорост на ъгъла на „Оксфорд Стрийт“. Тя го настигна и го хвана под ръка.

— Гари. Please! „Отвратителен гнусняр“ не се отнасяше за теб!

Той не отговори. Вървеше с широка крачка и на нея й беше трудно да го следва.

— Понеже си осемнайсет сантиметра по-висок от мен, следователно крачката ти е осемнайсет на сто по-широка от моята. Ако продължаваш с този ритъм, скоро ще изчезнеш от погледа ми и няма да може да си говорим…

— Кой ти каза, че ми е притрябвало да говоря с теб? — подхвърли той.

— Ти, преди малко.

Той продължи да крачи забързано, без да продума, влачейки я на дясната си ръка.

— Искаш да те моля на колене, така ли? — попита тя, останала без дъх.

— Досаждаш ми.

— Неубедителен аргумент! Права е баба ти, трябва да продължиш да учиш, защото речникът ти обеднява.

— Писна ми!

— Не е по-изразително!

Продължиха да крачат. What a glorious day! What a glorious day! — продължи да си тананика наум Ортанс. Днес получи най-високата оценка по стил и беше нарисувала чудесна бутониера за следобедните занимания. Другите ученици щяха да я намразят. Тя държеше на стила, но не пренебрегваше и техниката и си спомни една мисъл, която бе прочела в някакъв вестник: „Моден дизайнер, който не е наясно с техниката, е само илюстратор“.

— Давам ти възможност да си оправиш настроението до ъгъла, защото там пътищата ни се разделят. Времето ми е ценно.

Той закова на място и тя се блъсна в него.

— Искам да се занимавам с музика, това е единственото нещо, за което съм сигурен. Не пия, не пуша, не се друсам, не обикалям магазините, за да съм по модата, не изпадам в самосъзерцания в очакване на знак от Господ, нямам влечение към лукса, искам обаче да се занимавам с музика…

— Добре тогава, кажи й това на нея.

Той сви рамене и я изгледа отвисоко. Погледът му се закова над главата й и гневно я захлупи.

— Да извадя ли гръмоотвода, или ще ме изпепелиш на мига? — попита тя.

— Сякаш е много лесно! — отговори той и подбели очи.

— А майка ти, тя какво казва?

— Да правя каквото ми харесва, че имам още време…

— Напълно е права!

Той беше седнал на ниска ограда, вдигнал яката на моряшкото си яке. Беше трогателен, сгушен в голямата яка, с дългите черни къдрици, закрили очите му, които гледаха объркано. Тя се настани до него.

— Чуй, Гари, ти разполагаш с нещо изключително: привилегията да правиш това, което желаеш. Парите за теб не са проблем. Ако ти не опиташ да се занимаваш с това, което ти е присърце, кой друг тогава?

— Тя няма да разбере.

— Откога започна да позволяваш на някой друг да решава вместо теб за неща от твоя живот!

— Не я познаваш. Тя не се отказва лесно. Ще започне да притиска мама, която ще започне да се чувства виновна, че не се занимава „сериозно“ с мен — той показа кавичките с движение на пръстите, — и ще се намеси.

— Помоли я да ти гласува доверие за една година…

— Една година не е достатъчна! За да се занимавам истински с музика, е нужно много повече време… Това не са ти курсове по готварство!

— Запиши се в музикално училище. Сериозно училище. Прочуто.

— Тя няма да иска да чуе…

— Ще откажеш да й се подчиниш!

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи!

— Много съм изненадана, до този момент не съм си те представяла като неудачник!

— Ха-ха-ха! Много смешно, няма що! — той наклони глава, все едно й казваше: давай, стъпчи падналия на земята, смажи го с презрението си, много си силна в тази игра.

— Отказваш се, преди да си опитал. След като го желаеш повече от всичко, докажи й, че го мислиш сериозно, и тя ще ти повярва. Иначе все едно се предаваш, без да си излязъл на ринга!

Погледите им се срещнаха и в тях се четеше ням въпрос.

— Ти така ли постъпваш? — попита той, без да я изпуска от очи, сякаш отговорът й можеше да промени живота му.

— Да.

— И какво, получава ли се?

Цялата бе настръхнала, толкова сериозно я фиксираше.

— Не за всичко. Само че коства много усилия. Исках да си взема матурата с висока оценка и успях, исках да дойда да уча в Лондон и дойдох, исках да ме приемат в това училище и ме приеха, така че ще стана известна модна дизайнерка, дори велика. Никой не успя да ме отклони дори на йота от пътя, който си бях начертала, защото бях решила, че няма да позволя на никого да го направи. Поставих си цел, не е толкова трудно. Когато вземеш сериозно решение за нещо, винаги успяваш да го изпълниш. Достатъчно е да го искаш, така успяваш да убедиш и околните. Дори кралицата!

— Има ли нещо друго, което си дала обет да постигнеш? — попита той, долавяйки, че моментът бе подходящ и тя бе свалила гарда.

— Да — отвърна тя, без да трепне, съвсем наясно за какво намеква той, но не му даде конкретен отговор.

Гледаха се в очите.

— Какво например?

— Not your business!^[4]

— Напротив. Кажи ми…

Тя поклати глава.

— Ще ти го кажа, след като постигна целта си!

— Защото ще я постигнеш, разбира се.

— Разбира се…

На устните му се появи загадъчна усмивка, сякаш приемаше, че тя може би бе права, но че все пак работата още не беше опечена. Беше още в началото на пътя. Имаше някои формалности, които трябваше да преодолее. След което настъпи минута на тържественост, в която изпитаха непознато досега състояние на пълно отпускане, на разнеженост. Наслаждаваха се на душите си, на най-чувствителната част на сърцата си, бяха в състояние да изразят съвсем точно мислите си, но никой от двамата не произнесе на глас думите. Казаха си го с очи. Сякаш то не съществуваше или не му беше дошло времето. Завъртяха се в танго, разтвориха най-съкровеното в сърцата си, душите им деликатно се целунаха и двамата отново се озоваха насред уличната шумотевица от клаксони и минувачи, които тичаха и изпускаха на земята поничките си.

— Така, да видим накратко как стоят нещата — заяви Ортанс, замаяна от безмълвните признания. — За начало си намираш някакво реномирано музикално училище. Правиш всичко необходимо, за да те приемат. И действаш, действаш…

Той не откъсваше очи от нея и слушаше описанието на бъдещето си.

— След това заставаш пред баба си и печелиш битката… Излагаш аргументите си, поне ще си си размърдал задника, за да й докажеш, че това е твоята страст. Не просто занимание за убиване на времето. Тя ще се впечатли и ще те изслуша. Много си лекомислен, Гари.

— В това е моят чар! — пошегува се той и разпери над главата й дългите си ръце, имитирайки безмълвното им танго.

Тя се отдръпна и продължи със сериозен вид:

— На деветнайсет години, да. Но след десет години ще си само остарял ненужен и разочарован чаровник. Затова се вземи в ръце, докажи на другите, че трябва да ти вярват…

— Има моменти, в които нямам желание за нищо. Само да съм катеричка, която подскача в Хайд Парк…

Задуха остър студен вятър и върхът на носа му се зачерви. Той бръкна дълбоко в джобовете си, сякаш искаше да ги пробие, застърга с обувки по земята, потъна в дълъг вътрешен разговор със себе си. Ортанс развеселена го наблюдаваше. Познаваха се от толкова дълго време, нямаше друг човек, с когото да се чувства толкова близка. Доближи се до него, хвана го под ръка, опря глава на рамото му.

— Ти никога не се отказваш! — изръмжа той.

Тя вдигна глава към него и му се усмихна.

— Никога! И знаеш ли защо?

— …

— Защото не се страхувам. А ти направо си умираш от шубе. Казваш си, че в музиката мнозина са звани и малцина са призвани, и те е страх да не останеш сред анонимните…

— Не бих казал, че не е така…

— Страхът ти пречи да действаш. И ще попречи да осъществиш мечтата си.

Той я слушаше развълнуван, едва ли не уплашен от правдивостта на думите й.

— Искаш ли да отидем на кино довечера? — попита той, за да си възвърне безгрижния тон.

— Не. Трябва да бачкам. Утре имам да предавам една работа.

— Цялата вечер ли ще бачкаш?

— Да. Но в края на седмицата, ако искаш, ще съм по-свободна.

— Колко ти дължа за консултацията?

— Ще ми платиш билета за кино.

— Добре.

Ортанс погледна часовника си и се сепна:

— Да му се не види! Ще закъснея!

— Ти си като майка си, никога не ругаеш!

— Благодаря за комплимента.

— Това е хубав комплимент. Харесвам майка ти!

Тя не отговори. Всеки път, когато станеше дума за майка й, тя млъкваше. Той я изпрати до входа на училището.

— Знаеш ли какво още каза баба ми?

— На кое място си сред претендентите за трона?

— No way^[5]. След като ти казвам, че искам да съм музикант!

Ортанс се подсмихна, сякаш казваше: „хубав отговор“, и ускори крачка.

— Говори ми за сантименталните ми завоевания, така нарича мръсниците, с които спя, и ми заяви с присъщия си кралски такт: „Скъпи мой Гари, когато човек дава тялото си, дава душата си“.

— Впечатляващо!

— Вледеняващо по-скоро! След подобна реплика направо преставаш да чукаш!

— Стига си се оплаквал! Ти си привилегирован. Не го забравяй. Внуците на кралицата не са на път и под път! Още повече че имаш и всички предимства: ти си кралска особа и никой не го подозира. Така че shut up!

— За щастие никой не го подозира! Представи си живота ми, ако ме преследваха папараци!

— На мен много щеше да ми харесва. Ще ме снимат постоянно и ще стана прочута! Ще лансирам собствената си марка за нула време!

— Не разчитай на подобно нещо! Ще замина за пуст остров и няма да ме видиш повече!

Бяха стигнали пред училището на Ортанс на Пикадили Съркъс. Тя му лепна бърза целувка на бузата и си тръгна.

Гари я проследи с поглед как изчезва в множеството студенти, които влизаха в сградата. Това момиче има дарбата да решава всякакви проблеми. Не изпада в никакви душевни терзания. Факти, факти и само факти! И е права. Ще потърси някое училище. За да се заеме със солфежа и да свири гами. Ортанс го беше сритала по задника, а ритниците помагат да вървим напред. Освен това изтриват черните мисли. Вече не му се струваше, че влачи живота си като бреме, а сякаш го бе оставил на тротоара и го оглеждаше отстрани. Като нещо, което ще насочи в определена посока: север, запад, изток, юг. Оставаше само да направи своя избор. Вълна на огромна радост го понесе и той почувства как литва към Ортанс, за да я разцелува. Извика „Ортанс, Ортанс“, но тя вече беше изчезнала.

Той се обърна към улицата, минувачите, светофарите, автомобилите, моторите и велосипедите и му се прииска да ги предизвика.

„What a glorious day!“ — се провикна към червен двуетажен автобус, който внушително се открояваше на фона на синьото небе. Скоро на неговото място щеше да се появи едноетажен автобус, но това беше без значение, защото животът щеше да продължи, защото беше прекрасен, защото той щеше да го хване за ръка и да го разтовари от всичките черни багажи, които носеше на гърба си понякога.

Първия час имаше лекция по история на изкуството.

Преподавателят, прошарен и с цвят на кожата като слонова кост, говореше бавно, провлачено, под виненочервената жилетка на костюма личеше издуто коремче. Яката на ризата му беше тясна. Яката се нуждаеше от повече ширина, също както ръкавите, страничните обеми, отбелязваше си Ортанс, докато скицираше на белия лист. Ризата сякаш се вее от вятъра на морската шир. Той тъкмо обясняваше как изкуството и политиката вървят понякога ръка за ръка, а друг път всяко тегли към себе си. И попита задрямалия клас кога са се появили първите политически партии.

— В света ли? — уточни Ортанс, вдигнала глава от тетрадката си.

— Да, госпожице Кортес. И по-точно в Англия, защото първите политически партии, без да ви засягам, са се появили в Англия. Не вам принадлежи привилегията на демокрацията, независимо от вашата френска революция.

Ортанс нямаше никаква представа.

— В Англия — продължи той, подръпвайки краищата на жилетката си. — През седемнайсети век. Отначало са били така наречените „агитатори“, които държали речи сред войската, после, през 1679 година, възникнала свада, която изправила едни срещу други парламента и аристокрацията. Дебатите били оживени, те се обиждали, наричайки се „тори“ и „виги“, сиреч разбойници и селяндури. Тези обиди се запазили и дали имената на двете основни английски политически формации. По-късно, през 1830, била основана първата политическа партия, консервативната, първата европейска партия, а може да се каже, и първата в света… — той млъкна доволен и потупа с ръка закръгления си корем.

Ортанс взе молив и ентусиазирано започна да го преоблича. Толкова ерудиран човек трябва да се облича елегантно. Започна да рисува мъжка риза: ръкавите, яката, копчетата, кройката, дълга, със симетрично и асиметрично закопчаване.

Отплесна се в размисли за торса на Гари и драсна младежки силует с късо палто. Гари кралска особа. Гари преследван от папараци. Нарисува спортни ризи и тесни якета, добави с усмивка черни очила. Гари на прием в Бъкингам, застанал пред кралицата? Скицира официална риза за смокинг в романтичен стил с много плисета. Съвсем тесни. Моливът се счупи, остави черно петно на листа. „Да му се не види!“ — изпусна се тя. „Ти си като майка си, никога не ругаеш!“ Не се разбираше с майка си. Любовта й тежеше тонове. Желанието да дадеш всичко на любимото дете отравя любовта. Заключва детето в задължителна признателност, в прекомерна благодарност. Майка ни не е виновна, че така става, но трудно се понася.

Емоцията беше лукс, който тя не можеше да си позволи. Всеки път, когато беше на ръба да падне в нейния плен, тя удряше ключа. Заключ, блокираше достъпа. Именно така съумяваше да бъде най-успешният си съветник. Най-близката си приятелка. Проблемът с емоциите е в това, че те торпилират. Разпадаш се на хиляди парченца. Влюбваш се и изведнъж започваш да се възприемаш като дебела, кльощава, с прекалено малък бюст, с прекалено едър бюст, късокрака, длъгнеста, с голям нос, с малка уста, с жълти зъби, мазна коса, глупава, хилеща се за щяло и нещяло, лепка, невежа, бъбрива, мълчалива като риба. Преставаш да си най-близката си приятелка.

Връщайки се от пазаруване с майка си, тъкмо бяха вдигнали ръка, за да хванат такси, забелязаха на ръба на бордюра свит в черупката си охлюв, залепнал върху паднало листо, той се опитваше да прекоси незабелязано. Майка й се наведе, вдигна го и го пренесе до отсрещната страна на булеварда. Ортанс веднага млъкна и се затвори в мълчаливо неодобрение.

— Какво ти става? — попита Жозефин, дебнеща за най-малката промяна в лицето на дъщеря си. — Не си ли доволна? Мислех, че ще ти е приятно да ти подаря един ден пазаруване…

Ортанс нервно тръсна глава.

— Смяташ се задължена да се занимаваш с всеки охлюв, на който попаднеш по пътя си?

— Но щяха да го сгазят, докато мине отсреща!

— Откъде знаеш? Може би са му били нужни три седмици, за да пресече дотук, и сега си почиваше, доволен, преди да отиде при приятелката си, но ти се появяваш и хоп, за десет секунди го връщаш на изходната му позиция!

Майка й я изгледа объркана. От очите й бликнаха сълзи на паника. За малко да се втурне да вземе обратно охлюва, та да я смачка някоя кола. Ортанс я дръпна за ръкава и я набута в спрялото такси. В това е проблемът на майка й. Емоцията замъглява преценките й. Същото важеше и за баща й. Той имаше всичко, за да преуспее, но се втечняваше в мига, в който се срещнеше и най-лекия намек за противопоставяне, сянка на враждебност. Избиваха му едри капки пот. Когато беше малка, страдаше заради това по време на обедите у Ирис или у Анриет, щом забележеше първите признаци на надигащата се тревога. Сключваше ръце под масата, за да спре наводнението, усмихваше се вяло. С невиждащи очи, за да избегне гледката.

Затова се научи. Да спира изпотяването, да спира сълзите, да отказва парчето шоколад, от което щеше да качи един грам, да попречи на пъпката да се появи, на захарта от бонбона да предизвика кариес. Тя затваряше всички входове, през които можеше да се промъкне емоцията. Момичето, което искаше да бъде най-близката й приятелка, момчето, което я изпращаше от училище и искаше да я целуне — не желаеше никакви рискове. При най-малката опасност да се отпусне си представяше лъсналото от пот чело на баща си и дотук с емоцията.

Затова не искаше да чува, че прилича на майка си! Защото с подобно твърдение се затриваха усилията на целия й досегашен живот.

Тя се владееше не само от отвращение към емоцията, а и в името на честта. Изгубената чест на баща й. Тя искаше да вярва в честта. А честта няма нищо общо с емоцията, беше убедена. В училище, когато учеха „Сид“^[6], тя преживяваше дълбоко страданията на дон Родриго и любимата му Химена. Той я обича, тя го обича, обаче това са безплодни емоции, които ги превръщат в страхливци и треперковци. Той убива баща й и тя трябва да отмъсти, честта им е заложена на карта и от двамата се очаква да предприемат нужните действия. Корней е пределно ясен по въпроса: честта извисява човека. Емоцията го кара да превива гръбнак. Обратното на Расин. Не можеше да понася Расин. Неговата Береника й късаше нервите.

Честта беше рядко срещана стока. Съчувствието беше заместило честта. Бяха забранили дуелите. Иначе тя щеше да обожава да се дуелира. Да предизвиква онези, които не бяха проявили към нея дължимото уважение. Да пронизва с един удар на острието оскърбителя. С кого от дремещите в час състуденти бих искала да кръстосам шпага, се замисли тя и огледа класа.

Вляво от себе си зърна съквартирантката си в профил. Беше скрила лице в лакътя си, преструваше се, че си води записки, но всъщност дремеше. Ако я наблюдаваш отпред, оставаш с впечатлението, че следи задълбочено лекцията на преподавателя, но отстрани се виждаше, че спи. Беше се прибрала в четири сутринта. Ортанс я чу да повръща в банята. Тая никога нямаше да се бори. Тя пълзеше. Позволяваше на разни джуджета със съмнителни доходи да й се налагат. Почти всяка вечер идваха да я вземат. Бях престанали да си дават труда да я предупреждават. Пристигаха, излайваха „хайде, обличай се, излизаме!“ и тя тръгваше подире им. Не мога да повярвам, че е влюбена в някой от тях. Вулгарни, брутални, надути гномове. Гласовете им звучаха странно, все едно имаха в гърлата си разжарени въглени, гласове, които ти действат потискащо, изгарят лицето ти, разтърсват цялото ти тяло. Тя ги избягваше, но се стараеше да не се оставя на страха да я скове, когато се случеше да се разминат. Държеше ги на разстояние, представяше си, че ги държи на километър разстояние. Трудно упражнение, тъй като бяха зловещи въпреки уж усмивките.

Обаче съквартирантката й имаше талант. В моделите й личеше вдъхновение, беше стилист, който не скицира, а инстинктивно напипва линията на дрехата, кройката. Добавяше детайла, който правеше талията по-фина, силуета по-издължен. Работата с материите й идеше отръки. Усилието и трудностите й бяха непознати. И двете бяха излъчени измежду сто и петдесет кандидатки за стаж при Вивиан Уестуд. Само едната щеше да отиде. Ортанс разчиташе да изберат нея. Оставаше още едно събеседване. Тя беше проучила историята на марката, за да вмъква в разговора разни подробности, които да й дадат необходимата преднина. Сигурно Агата не се беше сетила за подобен ход. Беше прекалено заета с излизания, танци, пиене, пушене, кълчене. И повръщане.

Story of her life^[7], каза си Ортанс, докато дорисуваше последното копче на бялата официална риза на Гари, който бе поканен на вечеря в Бъкингамския дворец.

— Не искаш ли да отидеш в Лондон?

Зое поклати глава и сведе поглед.

— Не искаш да ходиш в Лондон никога вече?

От гърдите на Зое се изтръгна дълбока въздишка, която не се нуждаеше от обяснение.

— Да не си се скарала с Александър?

Зое извърна поглед. По непроницаемото й изражение не можеше да се отгатне дали е ядосана, нещастна или заплашена от някаква опасност.

— Зое, отговори ми! Как искаш да отгатна? — нервира се Жозефин. — Преди скачаше от радост, когато потегляше за Лондон, сега не искаш повече да стъпиш там! Какво се е случило?

Зое изгледа майка си с ярост.

— Стана осем без пет. Ще закъснея за училище.

Тя взе чантата си, нагласи я на раменете, притегна ремъците, отвори входната врата. Преди да излезе, се обърна и заплашително заяви:

— Не влизай в стаята ми! Забранено е!

— Зое! Дори не ме целуна! — възропта Жозефин към гърба на дъщеря си.

Тя се спусна тичешком по стълбището, прескачайки през две стъпала, и настигна Зое във фоайето на партера. Видя се в огледалото: по пижама и с тениската, подарена от Шърли, украсена с надпис „Смърт на захарта“. Засрами се, срещнала погледа на Гаетан Льофлок-Пинел, който се движеше редом със Зое. Тя се врътна и скорострелно се мушна в асансьора. Сблъска се с млада руса жена, която не изглеждаше по-добре от нея.

— Вие сте майката на Гаетан? — обърна се към жената, зарадвана да се запознае с госпожа Льофлок-Пинел.

— Беше си забравил банана за междучасието. Случва се да му падне кръвната захар и се нуждае от нещо сладко. Затова побързах да не го изпусна и… нямах време да се облека, излязох както си бях.

Беше метнала някакъв шлифер направо върху нощницата си и беше с боси крака.

Тя потриваше ръце, избягвайки погледа на Жозефин.

— Приятно ми е да се запознаем. Досега не съм ви срещала…

— О, мъжът ми не обича аз да… — и млъкна, сякаш някой можеше да я чуе. — Ще се вбеси, че съм неглиже в асансьора!

— И аз не изглеждам по-добре — успокои я Жозефин. — Тичах подир Зое. Тя излезе, без да ме целуне; не ми харесва да започна деня без целувка от дъщеря ми…

— И на мен също! — въздъхна госпожа Льофлок-Пинел. — Детските целувки са толкова сладки.

Тя приличаше на малко дете. Слаба, бледа, с кафяви уплашени очи. Беше свела поглед и трепереше, притиснала с две ръце предницата на шлифера. Асансьорът спря, тя слезе и задържа тежката врата, повтаряйки многократно довиждане. Жозефин се почуди дали жената не искаше да й сподели нещо. Кичури се бяха измъкнали от косата й, заплетена в две тънки плитки. Тя хвърляше тревожни погледи наляво и надясно.

— Искате ли да пием едно кафе у дома? — попита Жозефин.

— О, не! Няма да е…

— Бихме могли да се опознаем, да поговорим за децата… Съседи сме, а не се познаваме.

Госпожа Льофлок-Пинел пак потри длани.

— Трябва да напиша програмата за нещата, които имам да правя през деня. Не бива да закъснявам… — говореше така, сякаш я тормозеше мисълта, че може да забрави нещо. — Много сте любезна. Някой друг път може би… — и продължаваше да придържа вратата на асансьора с кльощавата си ръка. — Ако видите съпруга ми, не му казвайте, че сте ме видели така неглиже… Той е прекалено… Много държи на етикета! — тя се усмихна притеснено и потърка нос в свивката на лакътя, скрила лице в ръкава на шлифера си.

— Гаетан е много сладък. Понякога звъни у нас… — опита се да поднови разговора Жозефин.

Госпожа Льофлок-Пинел се стресна.

— Не знаехте ли?

— Понякога си почивам следобед…

— Не познавам добре другите ви две деца Домисий и…

Госпожа Льофлок-Пинел вдигна вежди, поколеба се, сякаш и тя се мъчеше да си спомни името на големия си син. Жозефин повтори:

— Обаче Гаетан е много сладък…

Не знаеше какво друго да каже. Искаше тя да пусне вратата. Беше студено, а тениската й с призива „Смърт на захарта“ беше доста тънка.

Най-сетне госпожа Льофлок-Пинел пусна вратата, но очевидно без особено желание. Жозефин й махна приятелски. Сигурно е на успокоителни. Трепери като лист и се стряска от най-малкия шум. Вероятно не е приятна съпруга, нито е властна майка, която се налага. Не я беше виждала в училище или в кварталния супер. Къде ли пазарува? После се замисли. Може би прави като мен, аз ходя до магазина от веригата „Интермарше“ в Курбвоа. Навик, останал от предишния ми живот. Беше си запазила картата на редовен клиент. И Антоан имаше. Две карти на една сметка. Още една връзка с него.

Тя се прибра и реши да отиде да потича. Минавайки покрай стаята на Зое, бутна вратата, но не влезе. Обещанието си е обещание. Беше пристигнало ново писмо. С почерка на Антоан. Беше го подала на Зое, която се бе затворила в стаята си, за да го прочете. Чу я как превъртя два пъти ключа, с което й заявяваше, че не бива да й се меси. Жозефин не беше попитала нищо.

Зое се затваряше в стаята си в компанията на Плосък татко. Жозефин долепяше ухо до вратата и чуваше Зое да се допитва до него за някое граматическо правило или задача по математика, за някоя пола или панталон. Тя задаваше въпросите и отговаряше. Казваше: „ами да, колко съм глупава, прав си!“ — и избухваше в смях. Неестествен смях, който разстройваше Жозефин.

Вечер Зое се хранеше мълчаливо, избягваше погледа й, въпросите й.

„Как да постъпя?“ — се питаше Жозефин, докато тичаше тази сутрин покрай езерото. Беше говорила с учителите, не, успокояваха я те, всичко е наред, Зое взема участие в клас, играе в двора, домашните й са добре написани и без грешки, учи си уроците. Госпожа Бертие й липсваше. Искаше й се да можеше да поговори с нея.

Разследването около смъртта й буксуваше. Жозефин беше ходила отново при капитан Галоа, която се държа съпричастно колкото безличен административен формуляр.

— Разполагаме с много малко данни. Ще ви излъжа, ако взема да твърдя обратното…

Тази жена имаше странен начин на общуване.

Жозефин направи обиколка около езерото и започна втора. Забеляза непознатия да се движи насреща й с ръце в джобовете, с ниско нахлупена над очите плетена шапка. Разминаха се, без да я погледне.

Трябваше да си припомни кога точно бе започнала промяната при Зое. Вечерта преди Коледа. Докато раздаваха подаръците, тя все още беше весела, правеше се на смешник. Появата на Плосък татко беше отприщила промяната. От този момент нататък, от момента, в който Антоан се настани сред нас, Зое се разграничи от останалите. Все едно взе страната на баща си срещу мен… Но защо? Да му се не знае! Та нали именно той се беше захванал с маникюристката! Налагаше се да се обади на Милен. Не й беше останало време да го стори. Време или желание? Нещо й пречеше да има доверие на Милен. Не знаеше какво точно. Не съм от жените, които се сдушват със съперниците си и стават най-близките им приятелки. Тя спря. Много беше засилила темпото в изкачването преди пристана.

Тя се протегна, изпъна силно ръце нагоре, наведе се, изпъна ръце и крака. Той й липсваше. Не излизаше от ума й. Владееше мислите й. Върни се, умоляваше тя едва чуто, върни се, ще живеем тайно, ще се крием, ще си открадваме щастливи мигове, докато мине време, докато Ирис оздравее, докато момичетата пораснат. Момичетата! Може би Зое знаеше. Децата знаят за нас неща, които самите ние не знаем. Не можем да ги излъжем. Може би Зое знае, че съм се целувала с Филип? Тя долавя вкуса на целувките му, когато се навеждам към нея.

Тя се изправи. Масажира бедрата, глезените си. Изпъна се още веднъж, вдигна ръце. Трябва да поговоря с нея. Да разбера какво крие.

Тя направи няколко крачки. Продължи да размишлява, ситнейки, потънала в мислите си, когато чу някой да вика:

— Жозефин! Жозефин!

Тя се обърна. Към нея идваше Лука. С отворени обятия, с широка усмивка.

— Лука! — възкликна тя.

— Знаех, че ще ви открия тук. Познавам навиците ви!

Тя се взря в лицето му, сякаш да се увери, че наистина е той.

— Добре ли сте, Жозефин?

— Да. А вие? По-добре ли сте?

Той я гледаше усмихнат.

— Жозефин! Трябва да говорим. Не бива да има никакви недоразумения помежду ни.

— Лука…

— Съжалявам за миналия път. Сигурно ви нараних, но не исках нито да ви причиня болка, нито да ви се подиграя.

Тя клатеше глава, бършеше потта, която се стичаше по челото й, отмахваше полепналите по лицето й кичури.

— Позволете да ви почерпя едно кафе.

Тя се изчерви и отказа подадената й ръка.

— Цялата лепна, тичах и…

Жозефин не вярваше на очите си: Лука, най-равнодушният мъж на света, тичаше подире й! Почувства как коленете й омекват. Не беше свикнала с мисълта, че е способна да предизвиква буйни страсти. Не знаеше как да се държи. От една страна, му бе признателна. Чувстваше се важна, значима, съблазнителна. От друга, гледаше го и се чудеше, казваше си, че е красив като изсъхнало на корена си дърво. Поеха към павилиона близо до езерото. Лука плати две кафета и ги сервира. Тя притисна колене, прибра крака под стола си и се подготви.

— Добре ли сте, Жозефин?

— Да, добре…

Не умееше много да държи мъжете на разстояние. Нямаше навика. Оставяше ги да говорят.

— Бях несправедлив към вас, Жозефин…

Тя махна великодушно с ръка.

— Държах се зле.

Тя го погледна, помисли си, че много хора се държат зле с онези, които ги обичат. Той не правеше изключение.

— Искам да забравим всичко… — той вдигна към нея искрен поглед.

— Ами вижте… — измънка тя.

Не знаеше какво да каже. Че вече е късно, че беше дошъл краят, че оттогава се бе появил друг, който…

— Не съм много привикнала към любовните истории. Аз съм доста загубена… — и тихо добави: — Впрочем на вас ви е добре известно…

— Липсвате ми, Жозефин. Бях свикнал с вас, с присъствието ви, с внимателното ви и деликатно отношение…

— О! — изненада се тя.

Защо не беше казал тези думи преди. Когато все още беше време. Когато тя отчаяно желаеше да ги чуе. Изгледа го объркана. Той прочете съжалението в очите й.

— Вече не изпитвате нищо към мен? Прав ли съм?

— Толкова дълго чаках знак от ваша страна, че… мисля, че се…

— Че се изморихте?

— Да, в известен смисъл…

— Не казвайте, че е прекалено късно! — заяви той игриво. — Готов съм на всичко… за да ми простите!

Жозефин се измъчваше. Направи опит да дръпне малко любов, поне една нишка, която да изтегли, да прищипне, да накъдри, да навърти и да пресуче, за да се получи голям помпон. Взря се в очите на Лука, широко отворените й очи затърсиха, отново и отново. Не можеше да е изчезнала ей така изведнъж! Потърси поне една нишка в очите му, на устните му, в извивката на ръкава му, обичах да се сгуша там, когато спяхме заедно, виждах ръката му, която ме държеше, вълнувах се, притварях очи, за да запазя този образ. Тя продължи да търси, да рови, но така и не успя да открие нишка. Изплува на повърхността без нищо.

— Имате право, Жозефин. Неслучайно съм останал сам на тези години. Никога не съм могъл да задържа когото и да било! Вие поне имате дъщерите си…

Жозефин отново се замисли за Зое. Щеше да постъпи като Лука. Щеше да разголи душата си пред нея и да я помоли: говори ми, аз не умея да показвам любовта си, но толкова те обичам, че ако сутрин не ме целунеш, не мога да дишам, забравям всичко, дори как се казвам, не чувствам вкуса на първата филийка, губя интерес към изследванията си, губя интерес към всичко.

— Вие имате брат си. Той се нуждае от вас…

Той я изгледа, сякаш не разбираше. Сбърчи вежди. Замисли се за кого намеква, сетне схвана и си изсмя:

— Виторио!

— Да, Виторио… Вие сте му брат, вие сте единственият човек, на когото може да разчита!

— Забравете за Виторио!

— Лука, не мога да забравя за Виторио. Той винаги е бил помежду ни.

— Забравете за него, ви казвам!

В гласа му прозвучаха гневни и заповеднически нотки. Тя се дръпна, изненадана от рязката промяна в тона му.

— Той е част от нашето общуване. Не мога да забравя за него. Той остана в живота ми, след като ви…

— След като сте ме обичали… Това ли искате да кажете, Жозефин? Някога. Отдавна…

Тя наведе глава с притеснение. Не е било любов, беше се изпарило толкова бързо.

— Жозефин… Моля ви…

Тя се извърна. Не биваше да я моли. Беше й толкова неудобно.

Поседяха доста време, без да продумат. Той си играеше с пакетчето захар, мачкаше го с дългите си пръсти, стискаше го, търкаляше го, сплескваше го.

— Права сте, Жозефин. Аз съм само тежест, която повлича всички към дъното.

— Не, Лука. Не е така.

— Напротив, точно така е.

Кафетата им бяха изстинали. Жозефин направи гримаса.

— Искате ли да поръчам ново? Или нещо друго? Един портокалов сок? Чаша вода?

Тя отказа с жест. Стига, Лука, рече безмълвно, стига. Не искам да ми се умилквате.

Той обърна поглед към езерото. Забеляза кучето, което се изтръскваше от водата, и се усмихна.

— Всичко започна тогава, в онзи ден… Нали? В деня, в който не си дадох труда да ви изслушам…

Тя не отговори, не изпускаше от поглед кучето. Стопанинът му беше хвърлил топката в езерото и то се гмурна, за да я извади от водата. Мъжът чакаше, горд с умението си да дресира, горд, че животното се подчинява на щракването му с пръсти. Търсеше признание на своята власт в погледите на околните.

— Знаете ли какво ще направим, Жозефин? — той решително стана от стола си. — Ще ви оставя ключ от къщи и…

— Не! — отказа Жозефин, уплашена от отговорността, с която искаше да я натовари.

— Ще ви оставя ключ от къщи и когато простите равнодушното ми поведение, грубостта ми, ще дойдете и аз ще ви очаквам…

— Лука, не бива…

— Напротив. Никога не съм правил подобно нещо. Това е доказателство за люб…

Тя чу думата, която той щеше да произнесе. Но не беше същата.

— Доказателство за любезността ми към вас…

Той стана, потърси ключа в джоба си. Остави го на масата до чашата с изстиналото кафе. Целуна Жозефин по косата и повтори:

— Довиждане, Жозефин.

Тя го проследи с очи как се отдалечава, взе ключа. Беше още топъл. Задържа го в шепата си като ненужно доказателство за изтляла любов.

Зое не искаше да говори.

Жозефин я чакаше да се върне от училище. Заяви на дъщеря си: скъпа моя, трябва да се разберем. Готова съм всичко да чуя. Ако си сторила нещо, за което съжаляваш или от което се страхуваш, кажи ми, ще поговорим, няма да се гневя, защото те обичам повече от всичко.

Зое остави чантата си в антрето. Съблече си палтото. Отиде в кухнята. Изми си ръцете и ги обърса. Отряза си три филии хляб. Намаза ги с масло. Прибра маслото в хладилника. Пъхна ножа в миялната. Отчупи две квадратчета от черния шоколад с бадеми. Сложи всичко в една чиния. Върна се в антрето да си вземе чантата и без да обърне внимание на настояванията на Жозефин („Зое, трябва да поговорим, не може да продължава така“), се затвори в стаята си, докато дойде време за вечеря.

Жозефин затопли пилето със зеленчуци, което беше сготвила. Зое обичаше пиле със зеленчуци.

Двете вечеряха мълчаливо. Жозефин гълташе сълзите си. Зое топеше залци в соса, без да погледне майка си. Дъждът удряше по прозорците на кухнята и капките се разтичаха. Когато капките са едри и тежки, те се задържат по стъклата и можеш дори да ги преброиш.

— Ама какво съм направила? — изкрещя Жозефин, изнервена до крайност.

— Много добре знаеш — отговори невъзмутимо Зое.

Тя събра чинията, чашата и приборите си и ги сложи в миялнята. Мина с гъбата по плота, почисти точно там, където беше яла, без да събере трохите на майка си, сгъна салфетката си, изми си ръцете и излезе от кухнята.

Жозефин скочи от стола и се втурна след нея. Зое затвори вратата на стаята си и тя чу как превъртя ключа два пъти.

— Не съм ти слугиня! — извика Жозефин. — Благодари ми за вечерята.

Зое открехна вратата и каза:

— Благодаря. Пилето беше много вкусно.

Сетне затвори и остави Жозефин онемяла.

Тя се върна в кухнята. Седна пред яденето, което не беше докоснала. Погледна студеното пиле в лоясалия сос, сгърчените домати и втвърдените чушки.

Облегна се на масата, обхванала главата си с ръце, и остана дълго време в тази поза.

От стаята на Зое гръмна песен на „Бийтълс“. Don’t pass me by, don’t make me cry, don’t make me blue, cause you know, darling I love you^[8]. Излишно е. Излишно е да изкопчваш насила думи. Не можеш да се бориш срещу мъртвец. Още по-малко срещу жив мъртвец. Тя горчиво се изсмя. Прозвуча като чужд смях. Никак не й хареса. Трябва да се захвана с работата си. Да си намеря научен ръководител. Да защитя дисертацията. Ученето винаги ме е измъквало от най-неприятните ситуации. Всеки път, когато животът ми върти номера, средновековието ми идва на помощ. Декламирах на момичетата какво символизират цветовете, за да прикрия тревогата пред утрешния ден или тъгата от отминалия. Синьо: цвят на траур, виолетово: свързано със смъртта, зелено: надежда и възходящи растителни сокове, жълто: болест, грях, червено: кръв и огън, червено като нагръдния кръст на кръстоносеца или мантата на палача, черно: цветът на ада и на мрака. Те оставаха зинали от страх, а аз забравях моите терзания.

Телефонът я изтръгна от мислите й. Тя го остави да звъни, после реши да вдигне все пак.

— Жозефин?

Гласът беше весел, тонът — безгрижен и закачлив.

— Да — преглътна Жозефин, стиснала силно слушалката.

— Да не си онемяла?

Жозефин се засмя неловко.

— Ами не очаквах, че…

— Обаче! Наистина съм аз. Завръщане към активния живот… и без капка злопаметност, държа да уточня. Колко време мина, Жо?

— …

— Добре ли си? Нещо ми се струва, че хич те няма…

— Не, не. Добре съм. А ти?

— В отлична форма.

— Откъде се обаждаш? — попита Жозефин, търсейки някаква точка, за да окачи дрехата на новопоявилия се призрак.

— Защо питаш?

— За нищо…

— Хайде, Жозефин. Познавам те, имаш нещо наум.

— Нямам, уверявам те… Просто…

— Последния път наистина се стигна до сблъсък помежду ни. Така че те моля за извинение. Наистина съжалявам… И за доказателство те каня на обяд.

— Толкова ми се иска да не се караме повече.

— Вземи нещо за писане и запиши адреса на ресторанта.

Тя записа адреса: Хотел „Кост“, улица „Сент Оноре“ №239.

— Свободна ли си вдругиден, четвъртък? — попита Ирис.

— Да.

— Тогава в четвъртък, тринайсет часа… Разчитам на теб, Жо, за мен е много важно да се видим.

— За мен също, знаеш го. — И добави тихо: — Липсваше ми…

— Какво каза? — попита Ирис. — Недочух…

— Нищо. До четвъртък.

Тя си взе пухената завивка и излезе на балкона. Вдигна глава към небето и се загледа. Красиво небе, осеяно със звезди, с едра луна, която ярко грееше. Тя затърси своята мъничка звезда в Голямата мечка. Изви врат, за да я открие, и успя да я зърне в края. Долепи длани. Благодаря ти, че ми върна Ирис. Благодаря. Все едно се връщам у дома. Нека и Зое се върне. Не искам война, знаете, звезди, не умея да воювам. Направете така, че да се сдобрим и да си приказваме. В този момент давам обет пред вас… ако ми върнете любовта на малката ми дъщеричка, обещавам, чувате ли, обещавам да се откажа от Филип.

Чувате ли ме, звезди?

Зная, че ме чувате. Невинаги отговаряте на мига, но си записвате.

Тя отправи поглед към малката Звездица. Беше отнесла проблема си най-високо, на милиони километри. Винаги трябва да отдалечаваш проблемите, да ги изпращаш далече, много далече, защото започваш да ги гледаш по различен начин. Виждаш какво се крие зад тях. Когато са ти пред очите, не различаваш нищо. Преставаш да виждаш красотата, щастието, които въпреки всичко те заобикалят. Зад упоритото мълчание на Зое се спотайваше любовта на дъщеря й към нея. Убедена беше в това. Но не я виждаше. А и Зое също не я виждаше. Красотата и щастието щяха да се върнат…

Просто трябваше да чака, да бъде търпелива…

Беше се превърнал в безделник. Мъж, който обикаляше хотелските барове, натоварен с книги и арт каталози. Харесваше баровете на луксозните хотели. Приятни му бяха осветлението, приглушената обстановка, тихата джазова музика, която звучеше като фон, чуждите езици, които се смесваха, сервитьорите, които безшумно се приплъзваха с таблите. Представяше си, че е в Париж, Ню Йорк, Токио, Сингапур, Шанхай. Можеше да е навсякъде и никъде. Много му допадаше. Ближеше любовните си рани. Не може да се каже, че се държа съвсем мъжки, си мислеше той.

Придаваше си неприветлив вид, вид на делови мъж, зает с четене на сериозни произведения. Всъщност четеше Одън^[9], Шекспир, Пушкин, Саша Гитри^[10]. Всички онези, които не беше чел в предишния си живот. Искаше да разбере емоциите, чувствата. Важните дела оставяше да ги решават другите. Онези другите, към които принадлежеше самият той преди. По времето, когато беше сериозен, забързан, сресан на път, със закопчана догоре риза, с раирана вратовръзка, с два мобилни телефона. Мъж, претъпкан с цифри и брониран с увереност.

Увереността се беше изпарила. Вече се движеше опипом, колебливо. Така беше много по-добре! Увереността ти пречи да виждаш. Тъкмо четеше „Евгений Онегин“ на Пушкин. Историята на млад безделник, който се оттегля на село, уморен от живота, жертва на меланхолията. Евгений страхотно му допадаше.

Сутрин минаваше през кантората си на „Риджънт Стрийт“, за да проследи как вървят текущите дела. Телефонираше в Париж на заместника си. Докато всичко беше тръгнало добре отначало, сега вече долавяше как оня почти неприкрито го подканваше да се върне. Не може да понася безделието ми. Не може да понася да получавам дивиденти, без да се потя яко. После звънваше на Магда, бившата си секретарка, поела същите функции при Краставата жаба. Това беше кодовото име на неговия заместник: Крастава жаба. Тя говореше тихо, за да не я чуе Краставата жаба, и му разказваше последните клюки от кантората. Краставата жаба бил сексуален маниак.

— Онзи ден — прихна веднъж Магда — за малко да го метна през прозореца, много му шават ръчичките!

Краставата жаба оставал в кантората до единайсет вечерта, бил изключително грозен, потаен, гнусен, претенциозен.

— Той е впечатляващ по отношение на бизнеса! Удвоил е приходите, откакто е начело на кантората… — отвърна Филип.

— Така е, но може да избухне всеки момент! Както и да е, пазете се, ненавижда ви! След всеки разговор с вас беснее.

Филип беше вдигнал заплатите на двамата адвокати, за да си подсигури гърба. Човек трябва да се пази в този свят на акули и риби чук! Краставата жаба беше чук, дори акула, но затова пък отличен професионалист.

Той често канеше разни хора на обеди, за да сондира терена. Клиенти, които си подбираше, богати, приятни, културни. За да не си губи напразно времето. Той започваше преговорите и после ги прехвърляше на Краставата жаба в Париж. Следобед избираше бара на някой луксозен хотел, вземаше хубава книга и се отдаваше на четене. Към пет и половина отиваше да посрещне Александър от лицея и двамата се прибираха заедно, говореха си по пътя. Често се отбиваха в някой музей или галерия. Или отиваха на кино. В зависимост от времето, с което разполагаше Александър.

Понякога, докато четеше, до него сядаше някоя млада жена. Професионалистка, представяща се за туристка, на лов за самотен бизнесмен. Наблюдаваше я как се кълчи, докато вървеше към него. Преструваше се, че чете списание. Той продължаваше да чете, без да помръдва. След известно време тя се отказваше. Случваше се някоя по-оправна да го заговори, да го попита за някакво сведение или адрес. Неизменно й отговаряше:

— Съжалявам госпожице, чакам жена си!

При последното му пътуване в Париж приятелката на Ирис Беранжер го беше поканила да пийнат. Под претекст да й даде информация за английските училища заради големия й син. Беше започнала с тон на майчинска загриженост, после се доближи плътно до него. Бюстът й изпълваше леко разкопчаната блуза, от време на време тя отмяташе гъстата си коса си с предизвикателен жест и закачлива усмивка.

— Беранжер, не ми казвай, че се надяваш да станем… как да се изразя, интимни.

— А защо не? Познаваме се отдавна. Предполагам, че нямаш никакви чувства към Ирис след всичките номера, които ти погоди, а аз се отегчавам до смърт с мъжа ми…

— Но Ирис е най-близката ти приятелка!

— Беше, Филип, беше! Повече не се виждаме. Мостовете са изгорени. Никак не ми хареса начинът, по който се отнесе към теб! Отвратително!

Той леко се бе усмихнал:

— Съжалявам. Ако искаш, ще си останем… — не намираше думата. — Ще си останем дотук.

Беше поискал сметката и си беше тръгнал.

Повече не желаеше да си губи времето. Беше решил да работи по-малко, за да навакса изпуснатото. Да мисли, да учи. Нямаше намерение да го разхищава в компанията на Беранжер и подобните й. Беше освободил експертката, която го съветваше при покупките на произведения на изкуството. Бяха отишли веднъж в една галерия и докато собственикът им показваше произведенията на млад перспективен художник, той забеляза пирон, забит в стената в очакване на картина. Той отбеляза колко неуместно изглеждаше пирона. Тя го изслуша с неодобрение и каза: не правете тази грешка, Филип, пиронът сам по себе си е синоним на зараждащо се художествено произведение. Този пирон е част от красотата на творбата, която ще приеме, този пирон… Той я прекъсна: този пирон е жалък пирон, съвсем безинтересен, който ще послужи за окачване на картина. О, не! Филип! Не съм съгласна с вас, този пирон съществува, той е реален, той ви предизвиква. Той замълча за момент, след което заяви: скъпа Елизабет, отсега нататък смятам да мина без вашите услуги. Нямам нищо против да се замисля, да се преклоня пред Деймиън Хърст, Дейвид Хамънс, Реймънд Петибон, танцьорката на Майк Кели, автопортретите на Сара Лукас, но не и пред пирон!

Той разчистваше пространството около себе си. Разтоварваше се. Може би затова Жозефин се беше изплъзнала. Намираше ме много тежък, много претоварен. Тя е по-напред от мен, научи се да се разтоварва. И аз ще се науча. Времето е пред мен.

Зое му липсваше. Уикендите със Зое. Безкрайните тайнствени разговори между нея и Александър, докато ги следеше с крайчеца на окото си. Александър не споменаваше за братовчедка си, но по тъжния му поглед в петък вечер той отгатваше, че тя му липсва. Щеше да се върне при тях, сигурен беше. Бяха поизбързали, целувайки се в коледната вечер. Прекалено много нерешени неща имаше между тях. Ирис… Той си припомни последната вечер в Париж. Ирис беше излязла от клиниката. Бяха вечеряли „у дома“. Може ли да си направим вечеря за нас тримата? Би било глупаво да ходим на ресторант! Тя беше сготвила. Не се беше справила особено добре, но се беше постарала.

Той остави книгата. Взе друга. Театърът на Саша Гитри. Каза си: ще отворя наслуки и ще се замисля за случайно попадналото пред очите ми изречение. Той се съсредоточи, разтвори книгата и попадна на следното изречение: „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича — не и човек, който те желае“.

Няма да сведа очи. Ще чакам, но няма да се откажа.

Единствената жена, която понасяше, беше Доти. Бяха се срещнали отново съвсем случайно на прием в „Ню Тейт“.

— Какво правите тук? — изненадано попита той.

Не му идваше на ум името й.

— Доти. Помните ли? Подарихте ми часовник, много е хубав, аз си го нося… — тя запретна ръкав и му показа часовника „Картие“. — Скъп е, нали? Все се страхувам да не го изгубя. Постоянно го гледам…

— Съвсем правилно: нали са за това часовниците!

Тя прихна развеселена с отворена уста и се видяха три грозно изработени пломби.

— Какво правите тук, Доти? — повтори той леко високомерно, сякаш мястото й не беше тук.

Веднага съжали за надменния си тон и прехапа устна.

Тя отвърна обидено:

— Защо? Нямам ли право да се интересувам от изкуство? Не съм достатъчно интелигентна, достатъчно изискана, достатъчно…

— Точка за вас! — рече Филип. — Аз съм глупав, претенциозен…

— Сноб. Досадник. Арогантен. Сухар.

— Достатъчно! Ще се изчервя…

— Ясно. Аз съм жалка загубенячка счетоводителка, която не БИВА да се интересува от изкуство. Просто мацка за чукане, която после да бъде забравена!

Той гледаше с такова разкаяние, че тя пак избухна в смях.

— Всъщност напълно сте прав. Всичко това ми изглежда тъпо и претенциозно, но една приятелка ме домъкна… Отегчавам се яко, нямате представа! Нищо не разбирам от модерно изкуство. Стигнах до Търнър, и то с доста зор! Да идем да пием по една бира.

Той я заведе на вечеря в малък ресторант.

— Аха! Имам напредък. Поканена съм в ресторант, ще вечерям на маса с бяла покривка…

— Само тази вечер. И защото съм гладен.

— Забравих, че господинът е женен и не желае да се обвързва.

— Продължава да е в сила…

Тя сведе очи и се зачете в менюто.

— Е… Какво ново след прецакания рожден ден? — попита Филип, опитвайки се да не изглежда много ироничен.

— Една среща и една раздяла…

— О!

— Раздялата с есемес. А при вас?

— Горе-долу същото. Една среща и една раздяла. Но не с есемес. Безмълвно. Без нито дума обяснение. Не е по-приятно.

Тя не попита каква е била ролята на предполагаемата му жена в историята с неосъществената любов. И той изпита благодарност.

Отидоха у тях. Без да разбере точно как стана.

Тя отвори бутилка шардоне. Едноокото кафяво плюшено мече си беше на мястото, възглавничката с избродирания призив за обич също, както и постерът с Роби Уилямс, изплезил език.

Прекараха нощта заедно. Той не се прояви на нужната висота. Тя не направи никакъв коментар.

Сутринта той се надигна рано. Не искаше да я буди, но тя отвори очи и докосна гърба му.

— Веднага ли ще се измъкнеш, или имаш време за кафе?

— Мисля да се измъкна веднага…

Тя се беше подпряла на лакът и го гледаше, сякаш беше чайка, омазана с мазут.

— Влюбен си, нали? Ясно ми е. Тази нощ не беше всъщност с мен…

— Съжалявам.

— Не! Аз съжалявам. И… — взе възглавничка и прикри гърдите си. — Как изглежда?

— Наистина ти се ще да си развържа езика…

— Не си длъжен, но е за предпочитане. Понеже не сме предопределени да изживеем разтърсваща плътска любов, по-добре да караме приятелски! Та кажи как изглежда тя?

— Все по-красива…

— Това ли е най-важното?

— Не… С нея откривам нов начин да гледам на света и се чувствам щастлив. Тя живее в света на книгите и скача в локвите…

— На колко е години? Дванайсет и половина?

— На дванайсет и половина и всички я използват. Бившият й мъж, сестра й, дъщерите й. Никой не се отнася с нея както заслужава и аз искам да я защитавам, да я разсмивам, да й дам криле…

— Яко си хлътнал…

— Но тъпча на едно място! Ще ми направиш ли кафе?

Доти стана и се захвана с кафето.

— В Лондон ли живее?

— Не. В Париж.

— И какво ви пречи да изживеете тази прекрасна любовна история?

Той също стана от леглото и посегна за ризата си.

— Край на откровенията. И благодаря за тази нощ, в която бях твърде жалък!

— Случва се де! Няма смисъл да се драматизира!

Тя си пиеше кафето и след всяка глътка добавяше бучка захар. Той направи отвратена физиономия.

— Така го обичам! — отвърна тя на гримасата му. — Мога да изям цял шоколад, без да кача нито грам!

— Знаеш ли какво? Мисля, че отново ще се видим… искаш ли?

— Въпреки че не си Тарзан, царят на тръпката?

— Оставям решението на теб!

Тя се престори, че размишлява, и остави чашата си.

— Съгласна! — отвърна. — Но при едно условие… Ще ме въведеш в модерната живопис, ще ме водиш на театър, на кино, тоест ще ме образоваш… След като тя е в Париж, не е проблем.

— Имам син, Александър. Той е на първо място.

— Но не излизаш с него вечер?

— Не.

— It’s a deal?

— It’s a deal^[11].

Стиснаха си ръцете като приятели.

Той й се обаждаше по телефона. Водеше я на опера. Обясняваше й модерното изкуство. Тя слушаше кротка като мишле и попиваше всичко. Записваше си имена, дати със сериозен вид. Той я изпращаше до тях. Понякога се качваше с нея и заспиваше в прегръдката й. Друг път, трогнат от нейната доверчивост, невинност, непринуденост, я целуваше и се изтягаха на огромното легло, което заемаше цялата стая.

Много се пазеше да не я засегне. Следеше с внимателен поглед разтрепераните й устни, потискащи ридание, или сбърчените вежди, прикриващи болката. Той откриваше емоцията с нея. Тя не можеше да лъже, да се преструва. Ти си луда! — й казваше. — Научи се да бъдеш по-потайна, човек чете в теб като в отворена книга.

Тя свиваше рамене.

Той се чудеше колко ли щеше да продължи това положение.

Тя беше престанала да си търси мъже по интернет.

Той й обясни, че не бива да прекъсва търсенето заради него. Че той не е мъжът. Мъжът, който е за нея. Тя отвърна с въздишка: зная, зная. И предчувстваше болката. Защото при нея краят винаги беше тъжен, тя си го знаеше.

Най-накрая се реши да я попита за възрастта й. Двайсет и девет години.

— Както виждаш, вече не съм малка!

Сякаш искаше да му каже: ето, мога да се грижа за себе си; аз самата също се възползвам от тази наша странна връзка.

Беше й безкрайно благодарен.

Откакто стана ясно, че чакат решението на Вивиан Уестуд коя от двете кандидатури ще одобри, между Агата и Ортанс прехвърчаха искри. Почти не си говореха. Разминаваха се в апартамента, без да си продумат. Криеха си тетрадките, записките. Агата ставаше рано, ходеше на лекции, престана да излиза вечер. Започна да учи и в жилището цареше необичайно спокойствие. Ортанс беше доволна. Можеше да учи и без тапи в ушите, напредъкът беше огромен.

Една вечер Агата донесе китайска храна и предложи на Ортанс да вечерят заедно. Ортанс се усъмни.

— Първо ти опитай… — заяви тя.

Агата прихна неудържимо като малко дете, хвана се за корема и се затъркаля по канапето.

— Наистина ли мислиш, че бих те отровила?

— От теб всичко може да се очаква! — изръмжа Ортанс, която осъзнаваше, че малко преиграва, обаче имаше едно наум.

— Слушай. Ако смяташ, че ще ти е по-спокойно, първо аз ще ям, после ти… Ама наистина ми нямаш вяра…

— Никак ти нямам вяра, ако държиш да го чуеш.

Седнаха на пода, застлан с дълговлакнест килим, и вечеряха, без Агата да катурне или разлее нищо. Не прекали с пиенето. После разтреби. Подреди. Върна се и седна по турски на килима.

— Да знаеш, и аз се притеснявам също като теб.

— Аз не се притеснявам — възрази Ортанс. — Спокойна съм. Мен ще ме вземат на стажа. Надявам се да посрещнеш решението спортсменски!

— Утре вечер има сбирка в „Куку“. Ще дойде цялото френско училище, нали си чувала за „Есмод“…

Нюйоркските „Сейнт Мартинс“ или „Парсънс Скул“ не бяха единствените модни училища, в Париж имаше „Есмод“. Ортанс не се записа да учи там, защото искаше да се махне от Париж и от майка си. Ванина Весперини, Фифи Шашнил, Франк Сорбие и Катрин Маландрино бяха завършили именно това училище. Ако допреди пет години говореха само и единствено за Лондон, сега Париж беше станал отново център на планетата мода. С една чисто френска специалност: конструиране. В „Есмод“ се учеха да моделират материите, да изпипват кройката. Изключително ценно майсторство, което Ортанс на всяка цена желаеше да изучи. Тя се поколеба.

— Твоите приятели ще дойдат ли?

Агата направи красноречива гримаса „няма как“.

— Ама хич не са стока! Ужасни свине…

— Те са симпатични, ако искаш да знаеш!

— Симпатични? — Ортанс се изсмя.

— Понякога ми помагат, насърчават ме, окриляват ме…

— Щеше да се разчуе, ако бяха крилати свине! Нямаше да си тътрят задниците в калта, щяха да летят! А като ги гледам, много се съмнявам, че ще могат да се отлепят от земята!

Най-накрая се съгласи да отиде на сбирката заедно с Агата.

Взеха такси. Адресът, който Агата даде на шофьора, не беше на заведението.

— Нали нямаш нищо против първо да отидем при тях?

— При тях ли? — извика Ортанс. — Кракът ми няма да стъпи при тези господа!

— Моля те — настоя Агата. — Ако сме двете, няма да ме е толкова шубе… Изпитвам ужас, когато съм сама.

Тя действително изглеждаше притеснена.

Ортанс се съгласи да се качи, но се ядоса.

Седнаха в хола. Обстановката беше отвратителна. Всичко лъщеше и бляскаше: мрамори, златни обкови, свещници, завеси с позлатени пискюли, тънкокраки фотьойли със съмнителен стил и вкус, огромни фотьойли. Петима мъже в черно, паркирали тлъстите си свински задници на тях. Не й хареса, когато станаха и се доближиха до нея. Още по не й хареса, когато Агата излезе, за да отиде до тоалетната.

— И сега кво… Не сме вече толкова нахакани, а? Така ли ми се струва, Карлос, или хлапачката май напълни гащите? — попита един от тях, дребен здравеняк.

Тя не отговори, дебнеше кога Агата ще излезе от тоалетната.

— Кажи, кукло, знаеш ли защо си тук?

Беше паднала в капана. Като последна загубенячка. Толкова имаше купон в „Куку“, колкото изискан вкус в този хол!

— Нямам представа. Но вие сигурно ще ми обясните…

— Искахме да поговорим за нещо… След което ще те оставим на спокойствие.

Ще ме накарат да проституирам. Да примамвам клиенти, да ме използват. Тези мръсни свински зурли. Които дебелеят, докато мацките бачкат. Ето откъде идват мангизите на Агата, дънките й за триста евро, елегантните й сака „Долче и Габана“.

— Струва ми се, че почти се досещам, но можете да си заврете…

— Струва ми се, че изобщо не се досещаш — отговори онзи, който трябваше да е шефът, защото беше към метър и седемдесет и пет, най-висок от всички.

— Надали. Не съм расла в саксия…

Немалко студентки проституираха. За да си плащат образованието или да ходят на ски във Вал д’Изер. Имаше и нарочни агенции, които ги пласираха за уикенда. Пътуваха до страните от бившия източен блок, преспиваха с някой тлъстак и се връщаха с пълни джобове.

— Ще те помолим за по-специална услуга… която имаш интерес да ни направиш. Защото иначе ще се ядосаме. Много. Нали виждаш онази врата, на банята…

Ортанс си забрани да поглежда натам и фиксира мъжа, който вероятно минаваше за великан сред заобикалящите го. Много е космат и затова брадичката му е синкава, си каза тя, отблъсквайки го с поглед, съсредоточена в жълтеникава точка в окото му, подобна на капка майонеза.

— Много е възможно в банята да изпиташ болка. Ужасна болка…

— А, така ли? — осведоми се с надменен тон Ортанс, чувствайки как я обзема ужас и краката й омекват, сякаш потъваше в бяла мъгла.

— Виж какво ще направиш… много любезно ще се оттеглиш от съревнованието с Агата. Ще й оставиш мястото при Вивиан Уестуд.

— Никога! — тросна се Ортанс.

В ума й нещата изведнъж се подредиха: китайската храна, внезапната любов на съквартирантката към чистотата, ученолюбивата атмосфера у дома.

— Помисли. Мъчно ми става, като се сетя какво те чака в банята.

— Няма какво да мисля. Отговорът ми е: не.

Агата така и не се появяваше. Мръсна твар, реши Ортанс. А аз си въобразих, че се е променила. Колко бях права да се съмнявам в добрите й чувства.

Нямаше да се огъне пред тези гадняри. Издокарани в черно и обули шпиц патъци. Това дали не им е нещо като униформа?

— Имаш две минути да поразмислиш. Щото хич няма да е добре, ако ти размажем физиономията!

А за вас ще е кофти да се лишите от безплатен билет за тази среда, бързо прецени Ортанс. Ще използвате тъпачката Агата, за да се вмъкнете неусетно в храма на модата. Но без мен, пичове. Не разчитайте на мен.

Минаха пет минути. Ортанс оглеждаше помещението, без да пропуска нищо, като прилежна туристка на обиколка във Версай: позлатените ръбове на скриновете, издутите чекмеджета, наредения на показ отгоре на плота сребърен сервиз — ще рече човек, че пият чай? — махалото на стенния часовник, което се поклащаше равномерно, бляскавите огледала, лъснатия паркет. Беше се натресла гадно.

— Времето изтече — уточни тя, поглеждайки часовника си. — Ще си вървя. Приятно ми беше да се запозная с вас и се надявам никога повече да не ви видя. — Ортанс се обърна и тръгна да излиза.

Един от типовете се изпречи между нея и вратата, за да я върне в изходната позиция. Друг избра компактдиск, увертюрата на „Крадливата сврака“ на Росини, и наду звука до дупка. Подготвяха се да я пребият, то е ясно. Няма да викам. Няма да им направя това удоволствие. Те не биха я убили. Какво ще правят с трупа!

— Заеми се ти, Карлос — заповяда най-високият с физиономията на шеф.

— Окей! — отвърна оня.

Той я завлече в банята и я блъсна на пода. Излезе. Тя се изправи, постоя малко, скръстила ръце. Остави ме вътре, за да си променя мнението. Как не. Няма да гния тук.

Тя излезе от банята и се върна в хола:

— Е, какво стана? Май не ви стиска?

Големият, който се изживяваше като шеф, се вбеси. Налетя й, замъкна я обратно в банята и я хвърли на плочките, крещейки: курва! Тресна вратата. Ядосах го, си каза Ортанс. Едно на нула за мен. Не че ще ме галят с перце, но поне им се изясни. Няма да им се оставя.

Тя си оправи сакото, поотупа с длани раменете. Да се задържи права и достойна. Само това й оставаше. Въздухът беше странно белезникав, непрогледен, сякаш се беше омотала в памук, повръщаше й се.

Най-важното е да не се уплаши. Да ги държи на разстояние. Да се дистанцира от страха, съсредоточавайки се в подробностите наоколо. Да наблегне на практичното, на реалното. Да не витае в абстрактното, което обърква и влудява. Да се пази от възвишените идеи: не е честно, не е хубаво да постъпвате така, ще се оплача където трябва… Това означаваше да застане на колене пред тях.

Тя чу оня, когото нарекоха Карлос. Той вдигаше шум, крещеше. Беше влязъл в банята. Ослепително бяла. Нито един цветен детайл, към който да се съсредоточи, за да й помогне да се съпротивлява. Въпросният човек беше движещ се куб. Метър и половина на метър и половина. Плешив тлъст куб. Истински гном. За да е истински, му липсваха само космите по носа, острите уши и мазната уста. Ако се вгледаше по-отблизо обаче, можеше да преброи космите по носа му.

Широкият му гръб закри светлината на плафониерата от матово стъкло. Тя забрави всичко, надушила насилието, което бушуваше в него. Нямаше смелост да го погледне в очите, толкова силно искряха от накипялата ярост. Ако искаше да запази поне малко самообладание, щеше да е по-добре да насочи поглед към пердето на душа. Бяло, чисто бяло като усещането за мека белота, което се надигаше в гърдите й и я задушаваше. Стените също бяха бели. Огледалото, малкото прозорче, шкафът над мивката. Бяла беше и мивката. Ваната също беше бяла, както и постелката пред нея.

Той протегна ръка, разкопча колана си, каза й да си свали дънките.

— За нищо на света! — процеди Ортанс и стисна зъби, за да отблъсне задушаващата я белота.

— Свали си дънките или ще извадя бръснача…

Тя бързо размисли. Ако тя си смъкнеше панталона, той пак щеше да извади бръснача. И мигом ще я затрие.

— За нищо на света — повтори тя, търсейки с поглед нещо цветно в банята.

Той преметна колана на ръба на ваната, отвори шкафчето за лекарства и извади бръснач. Черен бръснач с дълго острие, което се прибира в жлеба. Същият като на Марлон Брандо в „Кръстника“. Тя се съсредоточи в сцената от филма и си я прожектира мислено. Брадичката му е бяла и той прокарва острието, изкривил устни в жестока безволева гримаса. Не можеше да се вкопчи в Марлон Брандо, за да се измъкне от положението, не беше правдоподобен.

— Дори не ме е страх… — заяви тя, зърнала във ваната жълта хавлиена кърпа.

„Жълтото в червено се заражда и в зеленото умира.“ Аполинер^[12]. Майка им ги беше научила на този стих, когато бяха малки. Майка им, която им разказваше за цветовете. Синьо, зелено, жълто, червено, черно, виолетово… Неотдавна имаше за задача да развие темата „Хармония и цветове“ и тя се възползва. Получи най-високата оценка. Завидна култура, отбеляза даскалът. Интересни позовавания, които помагат за задълбочената разработка на темата. Беше благодарила наум на майка си, на XII век, на Аполинер и се беше порицала за честите си подигравки по всички тези теми.

Страхът отстъпи с десетина сантиметра. Ако открие друг цветен детайл, е спасена.

— Агата… ела да видиш… — изрева квадратният.

Агата влезе смазана, свела очи към пода. Лепнеше от страх. Ортанс се помъчи да срещне очите й, но онази се изплъзна като змиорка.

— Покажи пръста на крака си! — излая той.

Агата се подпря на бялата стена на банята, разкопча бялата си обувка на висок ток и показа остатъка от отрязаното си кутре. Нещо съсухрено и сгърчено, което е било клъцнато из основи. Отвратителна гледка: виолетова плът с червено. Без нокът, само нещо червено. Виненочервено, някакво странно червеникаво, но все пак червено!

— Обувай се! Изчезвай!

Агата излезе, както беше влязла: плъзгайки се покрай стената.

Ортанс я чу да скимти отвън пред вратата.

— Схвана ли как караме момичетата да слушат?

— Аз не съм момиче. Аз съм Ортанс. Ортанс Кортес. И ти казвам, таковай се!…

— Схвана ли, или да ти го нарисувам?

— Давай. Ще ви издам. Ще отида в полицията. Бедна ви е фантазията в каква каша се забърквате!

— И аз познавам разни хора, малката. Може би не много благоприлични, ама високопоставени!

Той остави бръснача и хвана отново колана.

Първият удар изсвистя. Направо в лицето й. Не успя да се предпази. Не помръдна.

Не биваше да му показва, че я боли или че се страхува. Видя го да замахва втори път, не се наведе и стисна зъби, за да не изкрещи. Все едно огнени залпове по цялото й тяло. Остри връхчета се забиваха от горе на долу и болката отекваше в корема й.

— Хайде… давайте, не ми пука, няма да си променя решението. Губите си времето.

Нов удар, този път в гърдите. Последван от друг пак по лицето. Той удряше с всичка сила. Виждаше го как отстъпва, как се засилва, замахва. Сериозен, прилежен. Направо беше смешен.

— Казах на приятеля си — продума Ортанс, с уста пълна със слюнка, — ако не се прибера до полунощ, ще отиде в полицията. Дадох му вашето име, на Агата, на бара. Ще ви пипнат…

Беше станала безчувствена към ударите. Мислеше единствено за всяка следваща дума, която трябваше да добави след казаната. Докато редеше думите, се беше изместила леко встрани и така избягваше ударите право в лицето.

— Познавате го — изплю тя между два удара. — Висок тъмнокос младеж, който идва вкъщи. Майка му работи за специалните служби. Проверете. Работи в кралската тайна полиция. Там не са от най-нежните. Няма да ви е много весело в тяхната компания…

Вероятно слушаше, защото започна да удря по-леко. Ръката му сякаш се колебаеше. Тя си налагаше да не се разкрещи, защото, ако започнеше да крещи, той щеше да реши, че почти е постигнал целта, и щеше да се развихри. Кожата й сякаш се раздираше на парцали, кръвта й пръскаше, зъбите й щяха да изпадат. Чуваше как ударите отекват в челюстта й, бузите, шията. Сълзи бликаха от очите й, но най-вероятно той не ги забелязваше. Беше тъмно и затулваше светлината с масивното си тяло, с ръцете си на животно и с накъсаното си дишане.

След известно време престана да усеща каквото и да било, само някакъв вихър; и единствено думите, които се опитваше да изговаря, следвайки възможно най-близо мисълта си, стараейки се да я запази ясна и решителна, я крепяха да не припадне и да не се строполи на пода. Докато беше на крака, все още можеше да спори. Като равен с равен. Само дето надвишаваше поне с две глави жалкия гном. Той сигурно се нервираше, че трябва да се вдига на пръсти, за да я обсипва с удари!

— Сигурно не ми вярвате? Ама ако не бях толкова уверена, досега да съм запълзяла в краката ви…

Тя виждаше как коремът му се издува и спада при всяко вдишване и издишване.

Беше стъпил с единия крак напред, сякаш за да си възвърне равновесието. Да си възвърне силите. Не е много здрав, успя да отбележи тя, преди той да закрепи позата. Мисълта я разсмя, представи си го как се сгромолясва, жертва на инфаркт от пресилване.

— Жалък сте, старче! Спортувайте де, в трагично състояние сте! — тя го заплю в лицето.

Следващият удар разкъса горната й устна. Тя хлъцна от изненада и сълзите й бликнаха, без да успее да ги спре. Коженият колан се стовари с нова сила. Сигурно беше превъртял.

— Той се казва Уестън. Пол Уестън. Може да проверите. А майка му е Хариет Уестън, телохранител на кралицата. Последният й любовник бил запратен в Австралия, иначе щял да изчезне, залят с бетон. — В устата й кръвта се смесваше със сълзи, но тя не се предаваше. — А шефът… Шефът й се казва Закари Горджак… Има дъщеря Никол, инвалид, заради нея е безпощаден към хора от вашата порода. Защото един от вашата порода е направил Никол инвалид. Затова той не може да ги диша типовете като вас. Мачка ги с палец. И слуша какъв звук издават. Нещо подобно на разпльоскана каша. Познат ли ви е този звук? Не е лошо да се поинтересувате, май скоро ще го чуете и вие…

Казваше истината. Шърли им беше разказвала какъв бил въпросният Закари, как умеел да върти ножа, как трепел онези, които се опитвали да го уплашат или да го измамят. Убивал без угризения. Негодниците падали пронизани. Беше разказвала също на Гари и на нея как един от тези негодници за отмъщение прегазил дъщеря му. Останала инвалид за цял живот, на количка. Закари издивял още повече, беснеел, още по-ожесточено преследвал мерзавците и направо ги кълцал на парчета.

Кубчето започна да залита, краката не го държаха. Замахваше с колана напосоки. Ударите станаха по-поносими.

— А Даяна, говори ли ви нещо името Даяна? Тунелът под моста Алма? Така ще свършите и вие. Защото зная имената ви. Дадох ги на моя приятел, в случай че… От доста време ме вбесявате. Момиче съм, но не съм тъпачка. Защото има такива, да ви кажа, ако не знаете. Дето не поддават, а и не са тъпачки! Вие просто сте попаднали на грешния адрес. Грешка! А и чрез Агата винаги ще могат да ви намерят… Снимали са ви с нея в разни барове. Каза ми го моят приятел. Каза ми също да се пазя от вас. Прав беше. Колко прав беше! А сега, колкото повече време минава, толкова повече се чуди къде съм, защо не му се обаждам. Не бих искала да съм на вашето място…

Вече не можеше да спре да говори. Говоренето я държеше на крак. Не изпускаше от очи жълтата хавлиена кърпа, вкопчи се в нея, за да неутрализира околната белота. Вече не се страхуваше. Това, което е добре при болката, е, че след известно време човек става като анестезиран, не я чувства. Отеква, естествено, но някак приглушено, неясно ехо, което се размива в грамадата. В грамадата, която се надигаше при всеки удар, но която тя вече не усещаше.

Избухна в смях и отново го заплю в лицето.

Той остави колана и излезе от банята.

Тя се огледа. Едното й око беше толкова подуто, че не виждаше нищо с него, не можеше да мигне от болка, но другото беше наред. Имаше усещането, че е затворена в кутия. Бяла влажна кутия. Продължи да стои изправена. Ако случайно оня решеше да се върне. Опипа лицето си, лепкаво от сълзи, кръв и пот. Облиза се с език, беше гъсто и мазно. Преглътна солената смесица. Сигурно се съвещаваха в съседната стая. Кубчето гном им снасяше всичко каквото беше казала. Кралските тайни служби ли? Закари Горджак, сигурно бяха чували това име.

Не й пукаше, че я обезобразиха. Ако ще дори да й отрежат малкото пръстче на крака. Това нещо дали не пораства отново? Беше прочела някъде, че черният дроб се възстановява, в такъв случай защо пръстите на краката да не порастват отново?

Примъкна се до мивката. Отвори кранчето. Затвори го. Можеше да се върнат и да им хрумне нещо друго. Например да натиснат главата й под водата и да я задушат. Не беше много сигурна, че ще издържи на такова упражнение. Забеляза резе на вратата, пусна го. Наведе се над мивката и си изплакна лицето. Водата беше ледена. Толкова я заболя, че едва не кресна.

После зърна прозорчето над ваната. Малко бяло прозорче. Предпазливо го отвори. Гледаше към някаква тераса. Тези свине живееха в богаташките квартали с много цветя по терасите.

Тя се набра с ръце, за да стигне до прозорчето, преметна единия крак, после другия, промуши се навън и леко се приземи на терасата. Крадешком се добра до съседната тераса, оттам се прехвърли на следващата, на по-следващата и лека-полека стигна до улицата.

Обърна се, за да види адреса, и си го повтори, за да го запамети.

Вдигна ръка да повика такси. Закри лицето си, за да не стресне шофьора. Сигурно приличаше на разкривените творби на Пикасо от някой негов шантав период.

Таксито спря. Тя даде адреса на Гари с изкривено от болка лице: горната й устна беше дълбоко разцепена. Едва ли не можеше да пъхне целия си пръст в цепнатината.

— Ужас — изстена, — ами ако ми остане заешка устна?

Тя се отпусна на седалката и се разрида.

Бележки

[1] Направо много умно (англ.). — Б.пр. ↑

[2] От фр. cherubin — херувим, ангел. — Б.пр. ↑

[3] Филм на американския режисьор Уилям Фридкин (1973). — Б.пр. ↑

[4] Не е твоя работа (англ.). — Б.пр. ↑

[5] Няма начин, изключено (англ.). — Б.пр. ↑

[6] Една от най-прочутите трагедии на Пиер Корней, сюжетът е свързан с любовта, честта, синовния дълг, героизма. — Б.пр. ↑

[7] История на живота й (англ.). — Б.пр. ↑

[8] Не ме подминавай, не ме карай да плача, не ме натъжавай, защото знаеш, скъпа, че те обичам (англ.). — Б.пр. ↑

[9] Уистън Хю Одън (1907–1973), английски поет и критик. — Б.пр. ↑

[10] Френски актьор, режисьор, сценарист и драматург. Роден в Санкт Петербург през 1885 г., починал в Париж през 1957 г. — Б.пр. ↑

[11] Разбрахме се (англ.). — Б.пр. ↑

[12] „Прозорците“, прев. Драгомир Петров. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Бавният валс на костенурките (2)

Метаданни

Данни

Бавният валс на костенурките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Катрин Панкол
Бавният валс на костенурките (2)