Джефри Дивър
Сълзата на дявола (33)

33.

01:10

Паркър и Кейдж отново влязоха в лабораторията за изследване на документи, този път в компанията на заместник-началника.

— Шестима убити — промърмори той. — Боже всемогъщи. В самата щабквартира.

Бяха открили доктор Джон Евънс, застрелян с два куршума в лицето, в едно складово помещение на седмия стаж. Арти, дежурният пазач, бе ранен тежко, но щеше да се оправи.

— Кой, по дяволите, е този човек? — попита заместник-началникът.

Мъжът, представящ се за Харди, беше оставил няколко хубави отпечатъка. Бяха ги вкарали в Системата за автоматично идентифициране на пръстови отпечатъци. Ако някъде из страната имаше полицейско досие за него, скоро щяха да научат името му.

Лукас блъсна вратата и влезе. Паркър с тревога забеляза, че по бузата й има капки кръв.

— Добре ли си? — попита той.

— На Арти е — промълви тя, след като забеляза какво гледа.

Премести поглед от Кинкейд към Кейдж. Очите й вече приличаха на друго, не на камъни, но Паркър не можеше да определи на какво.

— Как разбра? — попита тя.

Кейдж кимна към Паркър:

— Той се досети.

— По треперенето на ръката — обясни Паркър. Извади бележката, която бе намерил в джоба си, докато търсеше пари за бавачката. — Забелязах, че в почерка му има „треперене“. Това се получава, когато човек се старае да преправи почерка си. Спомних си, че Харди записваше, докато диктувах, и се зачудих защо му е било да преправя почерка си. Сетих се само за едно обяснение: защото той е написал и бележката до кмета. Вгледах се и открих Сълзата на дявола. Така се уверих окончателно.

— Какво точно е станало? — настоя за обяснение заместник-началникът. — Шефът иска да му се докладва. Незабавно.

— Всичко е било нагласено — заяви Паркър.

Закрачи напред-назад. Целият план на престъплението бавно се наместваше в главата му. Той се обърна към Лукас:

— Как стана така, че Харди да се включи в разследването?

— Знаех си — изсъска тя. — През последните няколко месеца все се мотаеше из регионалното управление. Просто показваше значка; твърдеше, че имал нужда от статистически данни по престъпността в Окръга за някакъв доклад за Конгреса. Статистическият отдел на полицията представя такъв доклад два пъти годишно. Всички данни са достъпни за широката публика, не засягат текущи разследвания, затова никой не си е направил труда да го провери. Днес се появи с твърдението, че са го определили за офицер за свръзка по случая.

— Пък и никой не се интересува от този отдел — добави Паркър. — Така че, ако кметът или началникът на полицията бяха изпратили истински офицер за свръзка от „Тежки престъпления“ или от Детективския отдел, те вероятно нямаше да знаят, че в управлението няма никакъв Лен Харди.

— Значи го е планирал от два месеца! — възкликна Лукас.

— Вероятно дори от шест — промърмори Паркър. — Обмислил е всяка подробност. Истински перфекционист. Вижте обувките му, ноктите му, дрехите… Безупречни.

— А онзи в моргата? — почуди се Кейдж. — Онзи, дето го мислехме за изнудвача? Той откъде се взе?

— Той е куриер — обясни Паркър. — Харди, или както му е там името, го е наел само да занесе писмото.

— Ама — не се предаваше Кейдж — нали е загинал при нещастен случай?

— Не, не е било нещастен случай — обади се Лукас; направо взе думите от устата на Паркър.

Той кимна и добави:

— Харди го е убил. Премазал го е с краден камион, за да изглежда като нещастен случай.

— Така ни накара да помислим, че изнудвачът е мъртъв — продължи Лукас, — за да приберем парите в хранилището. Знаел е за предавателите в торбите и че ще опитаме да го заловим, докато ги взима.

Кейдж отново присви болезнено очи заради счупеното ребро:

— Оставил е торбите с предавателите долу. Прибрал е само парите. Свалил им е и бандеролите.

— Да, но нали той ви е насочил към Гробокопача? — зачуди се заместник-началникът. — Благодарение на него спряхте убиеца, преди да започне да стреля в Мол.

— Ама това е много ясно — възкликна Паркър, изненадан, че останалите още не се досещат.

— Какво искате да кажете? — продължи да недоумява заместник-началникът.

— Точно затова е избрал Мемориала на загиналите във Виетнам. Не е много далеч оттук. Знаел е, че няма да имаме достатъчно хора и буквално ще изпразним цялата сграда, за да изпратим всички след Гробокопача.

— И така просто си е влязъл в хранилището и си е прибрал паричките — измърмори кисело Лукас. — Точно както казваше Евънс. Всичко е планирано. Казах му, че сме поставили предаватели в торбите, но Евънс продължи да твърди, че и това е обмислил.

— А отпечатъците върху бележката? — обърна се Кейдж към Паркър.

— Харди никога не я е пипал с голи ръце, но се е погрижил куриерът да остави добри отпечатъци. За да се убедим окончателно, че той е изнудвачът.

— И е избрал човек без досие, който не е служил в армията — добави Лукас, — за да не можем да го идентифицираме… Господи, за всичко е помислил.

Един компютър изпиука. Кейдж се наведе и зачете:

— Това са резултатите от Системата за автоматично идентифициране на отпечатъци, Системата за анализ на особено тежки престъпления и Щатското полицейско управление на Кънектикът. Ето… — Започна да преглежда сведенията. На екрана се появи снимка; беше на Харди. — Едуард Филдинг, последна адресна регистрация: Блаксли, Кънектикът, в околностите на Хартфорд. О, нашият приятел не е много порядъчна личност. Четири ареста, една присъда. Има провинения и като малолетен, но тези досиета са засекретени. Многократно е лекуван за антисоциално поведение. Работил е като санитар в Психиатричното отделение за криминално проявени лица в Хартфордската щатска болница. Напуснал е след убийството на една сестра, която подала жалба за сексуален тормоз срещу него. Ръководството на болницата смята, че Филдинг накарал един пациент, Дейвид Хюс, да я убие. Хюс бил постъпил в отделението преди две години. На Коледа. Претърпял сериозна мозъчна травма вследствие на огнестрелна рана и бил силно податлив на внушения, Филдинг вероятно му е помогнал да избяга. Болничното ръководство и местната полиция започнали разследване срещу него, но той веднага след това изчезнал. През октомври миналата година.

— Хюс е Гробокопача — обяви тихо Паркър.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Убийствата в редакцията на хартфордския вестник — случаят, с който Чизман е започнал записките си за Филдинг — са станали през ноември. Това е първото им съвместно престъпление.

Паркър си спомни изрезките в бележника на журналиста.

„Хроника на скръбта…“

— Ама защо толкова много убийства? — не можеше да си обясни заместник-директорът. — Не може да е само за пари. Трябва да има връзка с някаква терористична група.

— Не — отсече Паркър. — Никакви терористични групи няма. Тук обаче сте прав. Не е вършил тези неща за пари. О, познат ми е.

— Познавате Филдинг?

— Не, познавам този тип хора. Той е като фалшификаторите на документи.

— Като фалшификаторите ли? — изненада се Лукас.

— Големите фалшификатори се изживяват като хора на изкуството, не като крадци. Парите не ги интересуват. Стремят се да създадат такъв фалшификат, с който да заблудят всекиго. Това е единствената им цел: съвършеният фалшификат.

Лукас кимна:

— Значи другите престъпления, в Хартфорд, в Бостън и във Филаделфия, са били само за упражнение. Откраднали са часовник, няколко хиляди долара. Било е само за да усъвършенства методите си.

— Точно така. А това тук е кулминацията. Този път гушна големите пари и сигурно ще се оттегли.

— Защо мислиш така? — попита Кейдж.

Лукас също знаеше отговора. Заговори преди Паркър:

— Защото жертва слугата си, за да избяга. Нали той ни насочи към Гробокопача.

Паркър си спомни как Харди бе стрелял по автобуса и добави:

— Всъщност може точно той да е застрелял Гробокопача в Мол. Ако го бяхме заловили, можеше да проговори.

Кейдж стовари ръка по масата:

— Харди ни се е присмивал. През цялото време ни се е присмивал зад гърба.

— Къде е сега? — попита заместник-началникът.

— О, сигурно е обмислил много добре бягството си — отговори Паркър. — Досега предвиждаше всяка наша следваща стъпка.

— Можем да вземем записа от видеокамерите във фоайето — предложи Кейдж. — Да го пуснем по всички телевизионни канали.

— В два през нощта? — усмихна се Паркър. — Кой ще го види? Пък и вече пропуснахме сутрешното издание на вестниците. Той така или иначе до изгрев-слънце ще е вън от страната, а до два дни сигурно ще легне на масата на някой пластичен хирург.

— Летищата са затворени — изтъкна заместник-началникът. — Не може да излети до сутринта.

— Ще отиде с кола до Луисвил, до Атланта или до Ню Йорк — намеси се Лукас. — Ще го включим все пак в бюлетина до всички регионални управления. Ще изпратим агенти по летищата, на гара „Амтрак“, на автогарите. Също във фирмите за коли под наем. Ще се свържем с Управлението за регистрация на превозни средства. Ще се обадим в полицията в Кънектикът.

Тя замълча и погледна Паркър. По погледа му разбра, че той си мисли същото като нея.

— Със сигурност го има предвид — рече той. — Не казвам да не го правим. Просто с очаквал да действаме точно така.

— Знам.

Чувството за безсилие все повече я разгневяваше.

— Ще го включим в списъка на десетимата най-опасни престъпници — заяви заместник-началникът.

Паркър обаче вече не слушаше. Гледаше бележката с искането за откуп.

— Съвършеният фалшификат — прошепна на себе си.

— Какво? — сепна се Лукас.

Той погледна часовника си:

— Ще отида да видя един стар познат.

— Идвам с теб.

Паркър се подвоуми:

— По-добре недей.

— Не, идвам.

— Нямам нужда от помощ.

— Идвам.

Паркър погледна сините й очи — каменни ли бяха, или не?

Не успя да определи.

— Добре — съгласи се накрая.

* * *

Понесоха се по пустите улици — Паркър караше.

Някаква кола спря да ги изчака на едно кръстовище. На светлината от фаровете й Паркър мерна профила на Лукас: тънките й устни, чипия й нос, извивката на шията й.

Насочи вниманието си отново към платното по пътя за Александрия, щата Вирджиния.

„Може би ти завижда“.

Как му се искаше да я хване за ръката, да седнат заедно в някое ресторантче или на дивана му вкъщи. Или да легне до нея. И да говорят. Да говорят за какаото и да било.

Може би за тайната на Маргарет Лукас.

Или да правят, каквото понякога правеше с хухалите, да говорят за напълно безсмислени неща. Да говорят глупости, както го наричаха. За анимационни филмчета, за съседите, за евтините разпродажби в близкия супермаркет, за сметките за тока, за минали ваканции или плановете си за следващите почивни дни.

А може би двамата с Лукас ще си разказват премеждия от различни акции — истории, с които ченгетата, били те градски или федерални, обичат да се хвалят.

Тайната можеше да почака.

Щеше да чака години, докато тя се осмели да му я разкрие.

Години…

Изведнъж той си даде сметка, че мисли за връзката си с нея вече не в границите на една нощ, нито на една седмица, нито на месец. Какво го караше да си въобразява такива работи? Нищо. Какви смешни неща му минаваха през главата.

Каквото и да си въобразяваше, връзката между тях — между нея, жената войн, и него, домошаря — бе невъзможна.

Дали наистина беше така? Той си спомни за хухалите в книжките на Доктор Сюс, съществата, обитаващи една прашинка, толкова малка, че никой не ги вижда. Въпреки това те бяха там, с всичките си веселби, странни хрумвания и още по-странни жилища. Защо да не откриеш любовта там, където ти се струва, че не може да съществува?

Погледна я още веднъж; и тя него. Той протегна плахо ръка и докосна коляното й. Ръката й стисна неговата.

Пристигнаха на адреса, който търсеха. Той отдръпна ръката си. Спря колата. Без да проронят дума. Без дори да разменят погледи.

Слязоха и застанаха един срещу друг. Как му се искаше да я прегърне! Да я обгърне с ръце, да я притисне към себе си. Тя го погледна и бавно разкопча сакото си. Отдолу се показа бялата й блуза. Той пристъпи да я целуне.

Тя сведе поглед, извади пистолета си и пак се закопча. Присви очи и огледа улицата зад гърба му.

Паркър отстъпи встрани:

— О.

— Къде? — попита тя с делови тон.

Той се поколеба, погледна студените й очи. След това кимна към една уличка:

— Натам.

* * *

Човекът, при когото отидоха, бе среден на ръст, с твърда брада и гъста коса. Носеше мизерен халат и ожесточеното тропане на Паркър по скърцащата врата очевидно го беше събудило.

Той погледна за момент двамата посетители, после, сякаш изведнъж нещо го дръпна, отстъпи назад.

Лукас влезе преди Паркър. Огледа се и прибра пистолета. Стаите бяха претъпкани с мебели, книги и вестници. По стените висяха стотици писма с различни подписи и откъси от исторически документи. Десетината рафта на секцията бяха затрупани с още книги и папки. Върху една маса, която заемаше по-голямата част от стаичката, бяха разхвърляни шишенца с мастило и писалки.

— Как я караш, Джеръми?

Домакинът разтърка очи. Хвърли поглед към старомодния механичен будилник:

— Господи, Паркър. Виж кое време е… Гледай сега, виж с какво се сдобих. Харесва ли ти?

Паркър пое прозрачната папка, която му подаде Джеръми.

Пръстите на домакина бяха жълти от цигарите, без които не можеше да живее. Паркър обаче знаеше, че пуши само извън къщата. Не искаше да рискува да замърси творенията си. Както всички истински гении, Джеръми жертваше пороците в името на таланта си.

Паркър вдигна папката на светлината. Взе една лупа и разгледа документа вътре. След известно време заяви:

— Широчината на буквите… много е добре.

— Повече от добре, Паркър.

— Добре, това мога да ти кажа. Началата и завършеците на думите са превъзходни. Както изглежда, празните полета също са с подходяща големина. Документът от оня период ли е?

— Разбира се.

— Само че се е наложило да симулираш стареене на мастилото с водороден пероксид. Това се открива лесно.

— Може да е така. А може и да не е — усмихна се Джеръми. — Може да съм измислил нещо ново. Да ме арестуваш ли си дошъл, Паркър?

— Вече не съм ченге, Джеръми.

— Ти не, но тя е, нали?

— Да.

Джеръми си взе листа:

— Не съм го продал. Дори не съм го извадил за продажба. — Обърна се към Лукас: — Това ми е нещо като хоби. Човек може да си има хоби, нали?

— Какво е това? — поинтересува се тя.

— Писмо от Робърт Е. Лий до един от генералите му — отвърна Паркър. — По-скоро трябва да мине за Робърт Е. Лий.

Лукас погледна Джеръми:

— Фалшифицирал ли го е?

— Съвършено вярно.

— Нищо не съм признавал. Ще се позова на Петата поправка.

— Струва може би петнайсет хиляди — продължи Паркър.

— Седемнайсет… Ако някой го продаде. Което никога няма да стане. — Джеръми се почеса по брадата, обърна се към Лукас: — Паркър ме арестува веднъж. Той единствен успя да ме разкрие. Знаете ли как стана?

— Как? — попита тя.

Паркър не мислеше вече за съвършения фалшификат, а за Маргарет Лукас, която явно намираше домакина им забавен. Гневът временно бе изчезнал от лицето й и това достави истинска радост на Кинкейд.

— Заради водния знак на писмото — отвърна насмешливо Джеръми. — Тикнаха ме зад решетките заради един воден знак.

— Беше преди няколко години — добави Паркър. — Джеръми, нека се изразим така, се беше сдобил с няколко писма от Джон Кенеди.

— До Мерилин Монро ли? — попита Лукас.

Джеръми се намръщи:

— О, тези ли? Не, те бяха смешни. Аматьорска работа. Не, моите бяха от Кенеди за Хрушчов. Според тях Кенеди бил склонен на компромис за Куба. Помислете какъв интересен обрат в историята можеше да се получи. Двамата с Хрушчов да си разделят острова. Половината за руснаците, половината за нас.

— Наистина ли? — удиви се Лукас.

Джеръми запази мълчание и с лека усмивка сведе поглед към писмото на Робърт Е. Лий.

— Джеръми има богата фантазия — продължи Паркър; това бе най-деликатният начин, по който описваше понятието „лъжа“ на хухалите. — Писмата бяха фалшиви. Искаше да ги продаде за пет хиляди долара.

— Четири хиляди и петстотин — поправи го Джеръми.

— Само толкова? — изненада се Лукас.

— Джеръми не се занимава с това заради парите.

— И ти го хвана?

— Методът ми беше безупречен, Паркър, признай си.

— О, да — потвърди графологът. — Изработката беше съвършена. Мастилото, наклонът на буквите, началата и завършеците на думите, фразеологията, празните полета… За зла участ обаче през август 1963-та Правителствената типографска служба сменила президентския воден знак. Джеръми се докопал до някои от тези по-нови листове и използвал тях за изработване на фалшификатите си. Жалко, че писмата бяха датирани от май шейсет и трета.

— Лошо разузнаване — промърмори Джеръми. — И така. Паркър, ще ме арестувате ли? Какво съм ви направил сега?

— О, мисля, че сам знаеш, Джеръми. Мисля, че сам знаеш.

Паркър предложи един стол на Лукас и издърпа един и за себе си. Двамата седнаха.

— О, господи — въздъхна Джеръми.

— О, господи — повтори Паркър.