Джефри Дивър
Сълзата на дявола (32)

32.

00:55

Маргарет Лукас загледа коледната елха във фоайето и се протегна като котка.

Заслуша разсеяно стъпките по коридора зад гърба си.

Преди две седмици това фоайе бе пълно с подаръците, дарени от агентите и служителите за бездомни семейства. Тя се бе записала като доброволец за разнасянето им, но в последния момент се отказа и вместо това работи дванайсет часа в коледната нощ по разследване за убийство на един чернокож от двама бели.

Туп, туп, туп…

Съжаляваше, че не отиде да раздава подаръци на Коледа. Тогава си беше въобразила, че ще е по-полезна, ако вместо да си губи времето с разнасяне на играчки, свърши някаква „сериозна“ работа. Сега обаче си даваше сметка, че просто е изпитвала по-голям страх от срещите с малки деца в празничната вечер, отколкото при нахлуването в апартамента на въоръжен бандит в Манасас Парк.

Туп, туп, туп…

Тя погледна през прозореца. Улицата бе пълна с хора — тълпите се изтегляха от Мол. Замисли се за Гробокопача. Кой ли беше изстрелял куршумите, които го бяха убили? В живота си бе участвала в две големи престрелки и си спомняше само суматохата. Съвсем различно от филмите. Никога не изпитваш чувство, че действието тече на забавен кадър — престрелките в истинския живот стават за пет секунди на невероятно ужасяващ хаос, през които нищо не разбираш; и после всичко свършва.

Погледът ти се избистря едва след това: при грижите за ранените и изкарването на мъртвите.

Туп… туп…

Звънът на телефон я стресна.

Пред нея Арти вдигна слушалката и Лукас загледа разсеяно набръчканото му лице.

— Охрана… А, здравейте, агент Кейдж.

Изведнъж пазачът се намръщи. Вдигна очи към Лукас, после спря погледа си някъде зад нея. Очите му се разшириха:

— Детектив Харди ли?!… Какъв бил? Какво искате да кажете?… Ама той тъкмо влиза, той е… О, господи.

Арти хвърли слушалката и трескаво заопипва кобура си.

Туп, туп, туптуптуптуп…

Лукас инстинктивно усети, че човекът зад нея всеки момент ще я нападне. Хвърли се напред и в същия момент куршумите от пистолета със заглушител се забиха в облегалката на дивана, където преди секунди бе подпирала главата си, разкъсаха тапицерията и отвътре се разхвърчаха парченца от пълнежа.

Тя погледна назад, извъртя се и се хвърли за прикритие към една декоративна палма.

Това е… Чакай, не може да бъде! Това е Харди!

Арти започна да стреля отчаяно, закрещя:

— Това е той! Той е убиецът. Той… О, не. О, не…

Пазачът погледна гърдите си. Бяха го уцелили. Свлече се зад гишето.

Нов куршум се заби в облегалката на дивана, на сантиметри от главата на Лукас. Тя се сви зад анемичната палма, която търпеше толкова много подигравки от страна на агентите. Куршумите затракаха по хромираната саксия.

Лукас действаше като робот. Дори не се замисли какво точно става и кой всъщност е този човек. Бързо се огледа, опита да се прицели. Наложи се обаче бързо да залегне, защото нов куршум разкъса дебелите зелени листа на сантиметри от лицето й. Тя се претърколи наляво, към стената, и вдигна пистолет. За части от секундата се прицели и стреля три пъти по Харди.

Тежките 10-милиметрови куршуми не улучиха целта си и пробиха големи дупки в стената зад него. Харди стреля още два пъти и изчезна назад в коридора.

Тя изскочи иззад палмата и долепи гръб до стената.

Шумът от стъпките му заглъхна.

От другия край на коридора някой извика:

— Какво става? Какво става!

Някаква врата се затръшна в далечината.

Лукас бързо погледна зад ъгъла и отново се дръпна на безопасно място. Бе забелязала някакъв човек в другия край на коридора, тъмен силует. Тя се хвърли по корем, прицели се и изкрещя:

— Аз съм федерален агент! Кажи кой си, или ще стрелям!

— Тед Йън. От Компютърния отдел.

Лукас го познаваше. Беше приятел на Гелър. Тя обаче си помисли: „И това ми липсваше, компютърен маниак за подкрепление.“

— Сам ли си?

— Аз…

Последва мълчание.

— Тед?

— Не. Двама сме… Със Сюзан Нанс.

— О, Маргарет — проплака Нанс, — Луиз от охраната! Мъртва е! Тони Фелпс също.

„Господи. Какво става?“

— Ние сме… — понечи да каже Тед.

— Добре, тихо сега. Не издавайте къде се намирате. Някой мина ли покрай вас?

— Не. Не е минавал оттук. Чух някаква врата по-натам. Между нас е.

— Прикривай ме.

Лукас изтича към кабинката на пазача. Арти беше в безсъзнание, но не кървеше много силно. Тя вдигна слушалката, но Кейдж вече бе затворил. Обади се на 911, представи се като агент към Министерството на правосъдието и обяви Код 42 за централната щабквартира на ФБР.

Доколкото знаеше, това никога не беше правено в цялата история на Бюрото. Код 42 означаваше нападение срещу щабквартирата. Изразът бе станал нарицателен — когато кажеш за някого, че е обявил 42, значи тотално с провалил нещо.

— Имате ли оръжие? — извика тя.

— Служебно — отвърна Тед. — И двамата.

Носеха служебните си пистолети „Глок“ или „Зиг-Зауер“. Лукас си помисли за картечния си пистолет МР5, който в момента се намираше в микробуса й. Какво ли не би дала сега да е у нея!

Тя огледа коридора, все още беше празен.

Имаше осем врати. Пет отдясно и три отляво.

Той бе зад една от тях.

„Ето ти една главоблъсканица, Паркър. Зад коя врата е нашият Юда?“

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

Тя се запромъква с пистолет в ръка по коридора, забеляза силуетите на двамата агенти в другия край. Даде им знак да се отдръпнат зад ъгъла. Ако Харди изскочи от някоя врата, нямаше да може да стреля, ако Тед и Нанс стоят зад него. Те щяха да се сблъскат със същия проблем. Нямаше да стрелят от страх да не я уцелят. Сега губеха предимството на кръстосания огън, но Лукас нямаше да се колебае да натисне спусъка.

Тя се запромъква по коридора.

Зад коя врата?

„Помисли… Хайде! Мисли!“

Ако Харди имаше добро чувство за ориентация, сигурно знаеше, че петте кабинета вдясно са външни. Нямаше да избере тези отляво, защото така сам си преграждаше пътя за отстъпление.

„Добре, да се съсредоточим върху тези отдясно.“

На две от петте врати имаше табелки „ПРИЕМНА“, с други думи — помещение за разпити, като онова, в което бяха разговаряли с Чизман. Харди надали си мислеше, че във ФБР имат приемни зали, следователно щеше да реши, че тези помещения са свързани по някакъв начин със системата за сигурност и вероятно нямат прозорци — което беше точно така.

Стаята в средата бе означена като „ПОДДРЪЖКА“. Лукас не знаеше какво точно има там, но предположи, че представлява някакъв склад без друг изход, и реши, че Харди си е направил същото заключение.

Оставаха две прати. И двете — без надписи. И двете водеха към малки компютърни кабинети. И двете стаи имаха прозорци към улицата. Едната се намираше по-близо до фоайето, другата — до Тед и Нанс.

„Защо да бързам?“ — запита се тя. Можеше просто да изчака подкрепления.

Харди обаче може би точно сега чупеше някой прозорец и след секунди щеше да се измъкне на улицата. Лукас не можеше да го остави да избяга.

Коя врата, коя?

Тя направи избора си: по-близката до фоайето. Имаше логика. Харди нямаше да рискува да пробяга още десетина метра по коридора, като знае, че го преследва въоръжен агент.

Щом взе решението си, тя забрави всички други възможности.

„Главоблъсканиците изглеждат лесни, когато знаеш отговора. Също като в живота, нали?“

Тя натисна дръжката. Вратата обаче бе заключена.

Така ли е било, зачуди се тя, или той се е заключил отвътре?

Не, той я беше заключил. Трябваше да е вътре. Къде другаде ще се скрие? Тя изтича при кабината на пазача, взе ключовете от колана на Арти и се върна. Пъхна ключа в дупката и го завъртя внимателно.

Бравата изщрака силно.

„По дяволите. Можех със същия успех да извикам: «Ето ме, идвам!»“.

Едно, две…

Дишай дълбоко.

Тя се замисли за съпруга си, за сина си.

„Обичам те, мамо!“

Блъсна вратата.

Приклекна, вдигна пистолет, готова да натисне тънкия спусък…

Нищо…

Нямаше го.

Чакай… бюрото… То бе единствената мебел, зад която може да се скрие.

Заобиколи го с насочен напред пистолет.

Нищо.

По дяволите, беше сбъркала. Той бе влязъл в другия кабинет, по-далечния.

Тогава, с периферното си зрение, забеляза леко помръдване.

Вратата точно срещу кабинета, в който се намираше — също с надпис „ПОДДРЪЖКА“ — се беше открехнала. Дулото със заглушителя сочеше към нея.

— Маргарет! — изкрещя Сюзан Нанс от другия край на коридора. После: — Не мърдай, хей!

Лукас се хвърли на пода в момента, в който Харди стреля два пъти.

Той обаче не се целеше в нея. Куршумите бяха предназначени за прозореца зад гърба й. Стъклото се разби с трясък.

Нанс стреля три пъти по Харди, който се втурна тромаво (раницата му тежеше) през коридора в кабинета, в който лежеше Лукас. Агентката не успя да го улучи. Харди стреля напосоки, за да я накара да залегне. Тя се претърколи встрани. Куршумите се забиха в бюрото, а Харди изскочи през счупения прозорец на терасата към Девета улица. Прехвърли се през парапета на тротоара. Лукас стреля, но и тя пропусна.

Скочи на крака и се втурна към прозореца.

Сега осъзна какво е станало:

Харди бе пробвал вратата към външния кабинет и беше установил, че е заключена. Бе изчакал в склада на службата по поддръжката на отсрещната страна на коридора. Беше предвидил действията й — че ще реши, че е избрал точно тази врата, и ще вземе ключ от пазача, за да отвори. Беше я използвал.

Тя бе сгрешила.

„Прицелва се в най-левия и го улучва…“

Тя изскочи на терасата, сред строшените стъкла, и огледа улицата, но от Харди нямаше и следа.

„Куршумът не рикошира…“

Видя само голяма тълпа, която се прибираше от зарята. Хората гледаха изненадано хубавата блондинка, застанала на счупения прозорец с пистолет в ръка.

„Колко сокола ще останат на покрива?…“